Лидия Чуковска
София Петровна (4)

4.

Трета година продължаваше канцеларският живот на София Петровна. Повишиха й заплатата — сега получаваше не 250, а 375. Коля и Алик все учеха, но вече и припечелваха добре в някакво конструкторско бюро — чертаеха. За рождения ден на София Петровна Коля й купи със собствени пари малък сервиз: каничка за мляко, чайник, захарница и три чашки. Шарката на сервиза не се хареса много на София Петровна — червени някакви квадрати върху жълт фон. Би предпочела цветя. Но порцеланът бе фин, хубав, пък не е ли все едно? Подаръкът е от сина.

А синът растеше красив — сивоок, черновежд, висок и един такъв уверен, спокоен, весел, какъвто дори в най-добрите си години не беше и Фьодор Иванович. Всякога пристегнат почти като военен, чистоплътен и бодър. София Петровна го гледаше с нежност и непрекъсната тревога, радваше се и се боеше от радостта. Красавец, здравеняк, не пие и не пуши, почтителен син и честен комсомолец. Алек, разбира се, също е вежлив момък, работлив, но в сравнение с Коля? Баща му беше книговезец от Виница, куп деца, сиромашия. Алик живееше от малък в Ленинград при леля си, а тя явно не се грижеше много-много за него — лактите му кърпени, обувките вехти. Самият той хилав, дребничък. Пък и не е толкова умен като Коля.

Една натрапчива мисъл тревожеше София Петровна: Коля навърши двайсет и първата си година, а все нямаше отделна стая. Не пречи ли тя с постоянното си присъствие на личния му живот?

— Май там в института Коля се е влюбил в някоя? — изкусно разпитваше тя Алик. — В коя? Как се казва? На колко години е? Добре ли се учи? Какви са родителите й?

Но Алик отвръщаше уклончиво и по очите му личеше, че не е способен на предателство. София Петровна изтръгна от него само името: Ната. Но все едно, както и да я наричат, сериозна ли е тази любов или само увлечение — на неговата възраст човек трябва да си има отделна стая. София Петровна сподели тревожните си мисли с Наташа. Наташа мълчаливо я изслуша, сетне се изчерви и промълви, че да… безспорно… разбира се… Най-добре би било Николай Фьодорович да е в отделна стая… но всъщност… и тя цял живот живее сама… без майка… пък какво? Нищо!… Наташа се обърка и млъкна, а София Петровна тъй и не разбра какво всъщност искаше да каже.

София Петровна обмисли отвсякъде как да размени едната стая за две и дори започна да заделя пари в книжка, за да плати, ако се наложи. Но въпросът за отделната стая на Коля неочаквано загуби своето значение: отличниците на курса Николай Липатов и Александър Финкелщайн, по някакво си там разпределение ги изпращаха в Свердловск, в Уралмаш^[1], като майстори. Там не достигаха и-те-ре^[2]. Институтът им предоставяше възможността да завършат задочно. — Не се безпокой, мамо — каза Коля и пъхна голямата си ръка в дланите на София Петровна, — не се безпокой, с Алик ще се настаним прекрасно там… Обещаха ни стая в общежитието…, пък и Свердловск не е далеч. Някой път ще ни дойдеш на гости… и… знаеш ли какво? Ще ни пращаш колети.

От този ден, върнеше ли се от службата, София Петровна веднага се захващаше да пресмята в гардероба бельото на Коля, да шие, да кърпи и глади. Даде на поправка и стария куфар на Фьодор Иванович. Пролетното утро, когато с Фьодор Иванович купиха този куфар в магазина на Гвардейското общество, сега й се стори безкрайно далечно и сякаш нереално, от някакъв друг несъществувал живот. С недоумение погледна към рекламата от списанието „Нива“^[3], която прикриваше олющената стена — деколтираната дама с дълъг шлейф и висока прическа я порази. Имаше и такава мода някога.

Заминаването на Коля безпокоеше и огорчаваше София Петровна, но тя не можеше да се нарадва на ловкостта и вниманието, с което той опаковаше книгите си, големите бележници, изписани с четливия му почерк и как сам заши в пояса си комсомолската книжка^[4]. Заминаването уж беше след седмица, а изведнъж се оказа утре. — Коля, готов ли си вече, Коля? — извика Алик Финкелщайн, когато нахлу сутринта у тях, такъв малък, с голямата си глава и щръкнали уши. — Какво става?

Нова куртка се кипреше на гърба му, яката бе подгъната по краищата. С големи крачки Коля пристъпи към своя куфар и го вдигна тъй леко, сякаш беше празен. През целия път до гарата едва ли не размахваше тоя куфар, а клетия Алик трудно го настигаше със своето сандъче, като се задъхваше и с ръка бършеше потта от челото си. Късокрак и с огромна глава, той се стори на София Петровна като някакъв комичен персонаж от мултипликационен филм. Лелята на Алик не благоволи, разбира се, да дойде да го изпрати и те тримата — Коля, София Петровна и Алик — чинно се заразхождаха по перона, в сивата мъгла на гарата. Коля и Алик разпалено обсъждаха въпроса кой автомобил е по-издържлив и лек — фиат или пакард. И само пет минути преди тръгването на влака София Петровна си спомни, че нищо, ама нищичко не е казала на момчетата нито за крадците по пътя, нито за прането. Като дават бельото на перачката, трябва непременно да броят и записват… И в никакъв случай да не ядат винигрет^[5] в стола — продуктите често са от предния ден и лесно се хваща коремен тиф. Тя отведе Алик настрана и го сграбчи за рамото. — Алик, моето момче — забърза тя, — вие, миличък, нали ще се грижите за Коля…

Алик я погледна през очилата с големите си добри очи.

— Няма проблем! Разбира се, ще наглеждам Николай. Че как иначе!

Време беше да се качат във вагона. След минутка Коля и Алик се появиха на прозореца. Коля — висок, Алик — до рамото му. Коля каза нещо на София Петровна, но през стъклото не се чу. Той се засмя, свали си кепето и обгърна купето с възбуден, весел поглед. Алик показваше на София Петровна букви с пръстите си. „Не“… разчете тя и му махна с ръка, защото се досети: „не се безпокойте“… Боже мой, съвсем деца тръгват!

След минута тя закрачи по перона назад, сама сред тълпата, все по-бързо и по-бързо, без да вижда пътя, като бършеше с пръсти очите си.