Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Софья Петровна, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

София Петровна

Повест

© 1940 Лидия Чуковска — автор

© 1992 Богдан Глишев — превод от руски и бележки

© 2015 Антоанета Попова — редактор

 

Писането бе спасение…

Среща с Лидия Чуковска

© 1988 Ала Латинина — автор

© 28.XII.1998 Богдан Глишев — преводач от руски

Оригиналният текст е отпечатан във в. Московские новости, № 17 (407), 24.IV.1988, с. 7. Днес е достъпен и в интернет.

 

Автобиография

© 1987 Лидия Чуковска

© 10.VI.2007 Богдан Глишев — превод от руски

 

Българските текстове не са печатани и са представени в библиотеката от преводача си Богдан Глишев.

История

  1. — Добавяне

5.

След заминаването на Коля София Петровна още по-рядко се свърташе вкъщи. В канцеларията винаги имаше достатъчно извънредна работа и тя почти всяка вечер оставаше, та да събере пари за костюм на Коля — един млад инженер трябва да е облечен прилично.

През свободните си вечери канеше Наташа на чай. Заедно се отбиваха в гастронома на ъгъла и си избираха два сладкиша. София Петровна запарваше чая в чайничето с квадратите и включваше радиото. Наташа се заемаше с везмото. В последно време, по съвет на София Петровна, тя упорито пиеше бирена мая, но цветът на лицето й не стана по-хубав.

В една такава вечер, като си тръгваше, Наташа неочаквано помоли София Петровна да й подари последната снимка на Коля. — Че то при мен в стаята е само мамината снимка и ничия друга — обясни тя. София Петровна й подари Коля — красив, наперен, с връзка и сако. Фотографът великолепно беше уловил усмивката му.

Веднъж, като се връщаха от работа, двете влязоха в някакво кино и оттогава то им стана любимото развлечение. Много харесваха филмите за летци и граничари. Белозъбите летци, които извършваха подвизи, според София Петровна приличаха на Коля. Харесваха й новите песни, прозвучали от екрана, особено „Спасибо, серце!“ и „Если скажет страна — будь героем“, харесваше думата „Родина“. От тази дума, написана с главна буква й ставаше сладостно и тържествено на душата. А когато най-добрият летец или най-мъжественият граничар паднеше, сразен от вражески куршум, София Петровна сграбчваше ръката на Наташа, както на младини стискаше ръката на Фьодор Иванович, когато Вера Халодная[1] внезапно измъкваше от широкия маншон малък дамски револвер и бавно го насочваше към челото на подлеца.

Наташа отново подаде заявление за комсомола и отново не я приеха. София Петровна съчувстваше на Наташината мъка — клетата девойка така се нуждаеше от човешко общуване! Пък и защо, наистина, не я приемат? Трудеща се девойка и напълно предана на съветската власт. Работи прекрасно, много по-добре от всички — това едно. Политически грамотна — това второ. И не е като София Петровна, няма ден да не е прочела „Правда“ от първата до последната дума. Наташа разбира всичко не по-зле от Коля и Алик — международното положение и обектите на петилетката. А как се вълнуваше, когато ледовете притиснаха „Челюскин“, не се откъсна от радиото. Изряза от вестниците всички снимки на капитан Воронин, на лагера на Шмит и на летците. Когато съобщиха за първите спасени[2], заплака над своята машина, сълзите капеха направо върху хартията, от щастие два листа похаби. „Не, няма да позволят хора да загинат“, повтаряше тя и бършеше сълзите си. Каква искрена, сърдечна девойка! А ето че пак не я приеха в комсомола. Не е справедливо! София Петровна дори на Коля писа за несправедливостта към Наташа. Но Коля отвърна, че несправедливостта е класово понятие и бдителност е необходима. Все пак Наташа е от буржоазно-помешчическо семейство. Подлите фашистки наемници, убили другаря Киров[3], не са изтребени в цялата страна. Класовите борби продължават и затова при приемане в партията или комсомола е необходим най-строг подбор. Той писа още, че навярно след няколко години ще приемат Наташа и настойчиво я съветва да изучава трудовете на Ленин, Сталин, Маркс и Енгелс. — След няколко години! — тъжно се усмихна Наташа. — Николай Фьодорович забравя, че скоро ще стана на двайсет и четири. — Тогава ще ви приемат направо в партията — утеши я София Петровна. — Пък и какво са двайсет и четири години? Първа младост. — Наташа нищо не отвърна, но като си тръгваше същата вечер, взе от София Петровна един от лениновите томове на Коля.

Писмата от Коля пристигаха редовно, на шест дни, преди почивката. Прекрасен син — не забравяше, че мама се безпокои, а той малко ли работа си имаше там! На връщане от службата София Петровна още от стълбите, на партера, вадеше от чантичката ключето, изкачваше стъпалата бързо и дотичала най-сетне до четвъртия етаж, задъхана отваряше синята пощенска кутия. Писмото в жълтия плик вече я чакаше. Без да сваля палтото, тя присядаше до прозореца и разгръщаше внимателно сгънатите листове от бележник. „Здравей, мамо! — започваше всяко писмо. — Надявам се, че си здрава. Аз също съм здрав. Производителността в нашия завод през последните шест дни стигна до…“ Писмата бяха дълги, но повече за завода, за размаха на стахановското движение[4], а за себе си, за своя живот — нито дума. „Помисли само — писа Коля в първото си писмо, — свределите, фрезите, до карфиците чак — всичко ни е чужбинско, за всичко плащаме на капиталистите със злато, а сами все не можем да се справим“. Но София Петровна не се интересуваше от фрезови машини. Тя искаше да знае как се хранят там с Алик, съвестна ли е перачката им, стигат ли парите? И кога учат? Нощем, така ли? На всички тези въпроси Коля отвръщаше съвсем късо и лекомислено, а на София Петровна така й се щеше да си представи стаята им, техния бит, храненето, че по съвет на Наташа, написа писмо на Алик.

Отговорът пристигна след няколко дни.

„Уважаема София Петровна! — пишеше Алик. — Извинете прямотата ми, но напразно се безпокоите за здравето на Николай. Никак лошо не се храним. Вечер купувам салам, а сутрин го пържа в олио. Сладкото, дето ни го изпратихте, решихме да ядем само с вечерния чай и така ще ни стигне задълго. Бельото давам на перачката също по сметка. За учение отделяме специални часове всеки ден. Можете напълно да ми вярвате, правя всичко за Николай като негов приятел и другар и все се старая да се грижа за него“.

Писмото завършваше така:

„В инструменталния цех Николай успешно разработва нов метод за производство на фрезова глава по Фелоу. За него в парткома на завода казват, че е бъдещият ни изгряващ орел“.

Разбира се, изгрява светило, а не орел, пък София Петровна изобщо не разбираше що е това „фрезова глава по Фелоу“ — но тези редове изпълниха сърцето й с гордост и възхита.

Писмата от Коля София Петровна внимателно прибираше в кутията под хартията за писане. В нея тя пазеше ергенските писма на Фьодор Иванович, снимката на малкия Коля и снимката на детенцето Карина, родило се на „Челюскин“. Там София Петровна сложи и писмото на Алик. Тя изпита нежност и към Алик — безспорно той беше предан на Коля и умееше да го разбира!

Веднъж, изминали бяха повече от десет месеца откак Коля замина, София Петровна получи по пощата внушителна кутия от шперплат. От Свердловск. От Коля. Кутията толкова тежеше, че пощальонът с труд я внесе в стаята и поиска рубли за чай. „Шевна машина! — помисли си София Петровна. — Е, хубаво би било!“ Своята бе продала през трудните години. София Петровна взе чукче и нож, отвори кутията. Вътре се оказа черен неизвестен предмет от стомана, положен грижливо в стърготини. Да е колело — не е, и тръба не е. Бог знае какво е. Накрая върху черния гръб на предмета София Петровна откри етикет, написан от ръката на Коля: „Мамо, изпращам ти първата предавка, изработена с фрезовата глава по Фелоу, произведен в нашия завод по мой метод“. София Петровна се засмя, потупа предавката и въздишайки я отнесе до перваза на прозореца. Всеки път, когато я зърнеше, й ставаше смешно.

След няколко дни сутринта, докато София Петровна допиваше чая, бързайки за работа, в стаята й внезапно се втурна Наташа. Мокрите й от снега коси бяха разрошени, едната й ботинка — разкопчана. Тя подаде на София Петровна мокър вестник.

— Вижте… Сега на ъгъла го купих… чета си просто така… и изведнъж гледам: Николай Фьодорович. Коля.

На първата страница на „Правда“ София Петровна зърна усмихнатото белозъбо лице на Коля. Снимката го бе малко променила и състарила, но несъмнено беше той, нейният син Коля. Под портрета пишеше:

„Ентусиазираният производственик, комсомолецът Николай Липатов рационализира нов метод за изработването на фрезова глава по Фелоу в Уралския машиностроителен завод“.

Наташа прегърна София Петровна и я целуна по бузата. — София Петровна, мила — умоляващо каза тя, — моля ви, нека изпратим телеграма!

София Петровна никога преди не беше виждала Наташа така възбудена. Пък и на самата нея ръцете й се разтрепериха и тя изобщо не можа да си намери чантичката. Телеграмата съчиниха в канцеларията по време на обедната почивка и я изпратиха след работа. Заради сина всички поздравяваха София Петровна, поздрави я дори Ерна Семьоновна, а вкъщи — и медицинската сестра. Вечерта, като си лягаше щастлива и уморена София Петровна за първи път си помисли, че Наташа вероятно е влюбена в Коля. Как не се беше сетила по-рано! Добро момиче, възпитано, работливо, само дето е доста грозничка и е по-възрастна от него. Заспивайки, София Петровна се стараеше да си представи девойката, която ще обикне Коля и ще му стане жена: висока, бодра, розова, с ясни очи и светли коси — като от английска картичка, но със значка на КИМ[5] на гърдите. Ната ли? Не, по-добре Светлана. Или Людмила, та Милочка.

Бележки

[1] Холодная, Вера Василиевна (1893–1919) — звезда на руското предреволюционно кино, героиня във филмови мелодрами, създателка на образа на печалната, излъгана и неразбрана жена. — Б.пр.

[2] „Челюскин“ — построен през 1933 параход, направил опит да измине разстоянието от Мурманск до Владивосток за един навигационен период в Северния ледовит океан (рък. акад. О.Ю. Шмит и кап. В.И. Воронин). На 13 февруари 1934 корабът е скован от ледове край Чукотка. Участниците са спасени от летци, които първи стават Герои на Съветския съюз. — Б.пр.

[3] Киров, Сергей Миронович (1886–1934) — секретар на Ленинградския партиен комитет от 1926 (след Зиновиев). Убит от „троцкиста“ Леонид Николаев на третия етаж в бившия „пансион за благородни девици“ (двореца Смолни, 4 ч. 30 м. — 1.ХII.1934), което дава формален повод за последвалата Голяма чистка и терор. — Б.пр.

[4] Стахановско движение — инициатива, предприета с пропагандна цел за „преизпълнение на петилетния Сталински план“, зародила се през 1935 във въгледобивния район Донбас, увенчана с небивали рекорди в промишлеността, транспорта и селското стопанство. Названието е по името на първия „ударник“ Александър Григориевич Стаханов (1906–1970), миньор от Кадиевка (от 1978 гр. Стаханов), който през август 1935 установява рекорд по добив на въглища. (Дори в бившата НРБ част от Гара Гълъбово, Старозагорско до 1959 е с. Стаханово). — Б.пр.

[5] КИМ (съкр. от Коммунистический Интернационал Молодежи) — „секция“ на Коминтерна (1919–1943). Последният му VI конгрес е през септември-октомври 1935. — Б.пр.