Лидия Чуковска
София Петровна (12)

12.

На другия ден до входа на издателството я пресрещна Алик. Оказа се, че той и Наташа, без да й кажат, за да не я безпокоят напразно, от сутринта се наредили в прокуратурата. Стояли шест часа, сменили се и само преди половин час дамата от гишето им съобщила, че делото на Николай Липатов се намира у прокурора Цветков. Тогава те запазили ред за София Петровна на опашката пред прокурора Цветков. За стая № 7.

Алик се опита да уговори София Петровна да се върне у дома да хапне, но тя се боеше, че ще си изтърве реда, и се втурна към прокуратурата. Ще спаси Коля. Тя крачеше запъхтяна и по пътя обмисляше речта си. Ще разкаже, как Коля още като момче е влязъл в комсомола, едва ли не против волята на майка си; как се е учил старателно в училището и във ВУЗа, колко са го ценили в завода; как са го похвалили в партийния орган „Правда“. Той е прочут инженер, честен комсомолец и грижовен син. Нима такъв човек може да бъде заподозрян във вредителство или контрареволюция? Каква нелепост, дивашко предположение! Тя, неговата стара майка свидетелства пред съдиите, че това не е вярно.

Алик разтвори тежките порти и тя влезе.

В последно време София Петровна беше видяла много опашки, но като тази не беше очаквала. Хората стояха, седяха, лежаха по всички стъпала, на всички площадки, край всички первази на огромното пететажно стълбище. Беше невъзможно да се придвижиш без да настъпиш някого по ръката или корема. В коридора, край гишето и пред вратата към стая № 7, плътно, като в трамвай, се тълпяха хора. Това бяха щастливците, загърбили вече стълбището. Наташа се беше сгушила до стената под огромен плакат: „По-високо знамето на революционната законност!“ Добрали се до нея, София Петровна и Алик заедно тежко си поеха дъх. Алик си свали запотените очила и започна да ги бърше с пръсти.

— Е, аз ще тръгвам — веднага рече Наташа, — вие сте след тази дама.

На София Петровна й се щеше да разкаже на Наташа за вчерашното събрание и за това, как се е изказала в нейна защита, но гърбът на Наташа вече се мерна далеч надолу по стълбището.

— Лошо стана с Наталия Сергеевна — каза Алик и кимна след нея, — никъде не я вземат на работа. Също като мен.

Оказа се, че Наташа вече е успяла да се отбие в няколко учреждения, където търсели машинописки, но не я приели след справките в предишната й служба. Алик също направо от гарата отишъл в едно конструкторско бюро, но като разбрали, че е изключен от комсомола, дори не разговаряли с него.

— Издадоха ми вълчи билет, то се видя. Ей че мръсници! И отде се навъди тази сган изведнъж и навсякъде?

— Алик! — упрекна го София Петровна. — Може ли така? Ето, изключиха ви от комсомола, че сте рязък.

— Не че съм рязък, София Петровна — устните на Алик трепереха, — а затуй, че не пожелах да се отрека от Николай.

— Не така, Алик — кротко каза София Петровна и се притисна към ръкава му. — Още сте млад, уверявам ви, че бъркате. Всичко зависи от тактичността. Ето, вчера на събранието защитих Наталия Сергеевна. И какво? Нищо не ми направиха. Повярвайте, измъчи ме историята с Коля. Аз съм майка, но разбирам — недоразумението е временно, то е грешка, объркване… трябва да се изтърпи. А вие веднага: мръсници! негодници! Запомнете, Коля винаги казваше — у нас има много несъвършенства и бюрократичност.

Алик мълчеше. На лицето му застина упорит, мрачен израз. Беше небръснат, недоспал и с кръгове под очите. Зад очилата очите му гледаха другояче — съсредоточено и упорито.

— Подадох заявление в райкома. Ако и оттам не ме възстановят, ще ида в Москва. Направо в ЦК на комсомола — рече той.

„Клетникът! — мислеше София Петровна. — Ще му е трудно без работа. Тоя път леля му, сигурно, ще му се кара“. И приведена към Алик София Петровна му прошепна: „Пуснат ли Коля — и вас веднага ще възстановят“. И се усмихна. Но Алик не се засмя.

А до вратата на прокурора бе все още далеч. София Петровна преброи четиридесет души. Там влизаха по двама — тъй като в стая № 7 приемаше не един, а наведнъж двамина прокурори — и все пак опашката се точеше бавно. София Петровна се вгледа в лицата — стори й се, че повечето от тези жени вече ги е виждала преди — на „Шпалерна“ или на „Чайковски“, или пък тук, в прокуратурата, край гишето. Май че са същите, но може и да са други. Нещо еднакво е изписано по лицата на всички жени от опашките край затвора — умора, покорност и някаква потайност. Повечето държаха в ръце бели хартийки. София Петровна вече знаеше, че това са „командировачните“ за изселване. През цялото време в тукашната опашка се чуваха три въпроса: „за къде?“, „вие кога?“ или „у вас конфискуваха ли?“.

София Петровна се сви до стената и за миг притвори очи. Колко безсърдечна, но и глупава излезе жената на счетоводителя! Въобразява си, че Коля е вредител! А го знае от детинство. София Петровна вече никога, ама никога няма да стъпи в кухнята. Докато медсестрата не се извини. Не е трудно да си представи какъв срам ще я хване, когато се върне Коля! София Петровна всичко ще разкаже на Коля — за прекрасните му приятели Наташа и Алик (без които за нищо на света не би могла да се оправи с опашките) и за тази змия, жената на счетоводителя. Да знае какви мръсници има по света.

Като отвори очи, София Петровна зърна момиченце, клекнало до стената. То беше с палто, закопчано догоре. „Научихме се все да навличаме децата — помисли София Петровна, — дори лете“. И неочаквано, като се вгледа, тя позна момиченцето — беше малката дъщеричка на директора Захаров. Момиченцето търкаше гръбче о стената и мъчено от жегата, проплакваше. А високата стройна дама в светъл костюм, зад която вече цял час стояха София Петровна и Алик — беше жената на директора. Разбира се, че тя беше.

— А пазиш ли си още пищялката? — ласкаво попита София Петровна като се наведе към детето. — Или скъса вече пискюлчето? Помниш ли ме? А елхата? Дай да ти разкопчея яката.

Момиченцето мълчеше, гледаше София Петровна с кръглите си очички и дърпаше майка си за ръката.

— Какво ти е? Кажи на лелката! — продума жената на директора.

— Аз познавам вашия съпруг — обърна се към нея София Петровна. — Работя в издателството.

— А-а! — болезнено присви устни жената на директора. Устните й бяха начервени, но не както трябва, а горе-долу. Безспорно, красива жена — но сега тя изглеждаше на София Петровна не тъй фина и млада, както преди половин година, когато се отбиваше за минутка при мъжа си в издателството и приветливо отвръщаше в коридора на поздравите на служителите.

— Как е вашия съпруг? — осведоми се София Петровна.

— 10 години далечни лагери.

„Значи, все пак е бил виновен. Никога не съм допускала. Толкова приятен човек“ — помисли София Петровна.

— А ние с нея в Казахстан — на село или в аул, не знам… Утре тръгваме. Ще загина там без работа.

Тя говореше високо, с рязък глас и всички я загледаха.

— А мъжа ви къде е? — попита София Петровна, за да смени темата.

— Че отде да знам къде. Нека те кажат къде.

— Но как после… след 10 години… когато той се освободи… ще се намерите един друг? Вие няма да му знаете адреса, нито той — вашия.

— Да не мислите — каза жената на директора, — че някоя от тях — посочи тя тълпата жени с „командировки“ — знае къде е мъжът й? Него вече са го откарали, утре или днес ще го подкарат, но жената също отива по дяволите на края на географията и понятие си няма как после ще си открие мъжа. Отде да знам? Никой не знае, аз ли да знам?

— Упоритост трябва — тихо отвърна София Петровна. — Ако тук не ви кажат, трябва да се пише в Москва. Или да се иде дотам. Че как иначе? Ще се изпозагубите.

Жената на директора я изгледа от глава до пети.

— А вие за кого? Мъжът ли? Синът? — с такава трагична ярост попита тя, че София Петровна неволно се дръпна по-близо до Алик. — Ами като подкарат и вашия син, тогава проявете упоритост вие, открийте му адреса.

— Моят син няма да го подкарат — с извинение в гласа изрече София Петровна. — Там е работата, че той не е виновен. Арестуваха го по погрешка.

— Ха-ха-ха! — разсмя се жената на директора, като старателно произнасяше сричките. — Ха-ха-ха! Погрешка! — очите й се напълниха със сълзи. — Тук, знаете ли, всички са по погрешка… Ама стой като хората ти казвам, де! — викна тя на момиченцето и се наведе към него, за да скрие сълзите си.

До вратата на прокурора оставаха пет човека. София Петровна си повтаряше думите, които сега ще му каже. Със снизходително съжаление си мислеше за жената на директора. Ама и мъжете си ги бива, няма що! Направят белята, а жените им да се мъчат заради тях. Върви сега с детето в Казахстан, виси и по опашките — без да искаш, ще се изнервиш.

— Знаете ли, ще вляза с вас — изведнъж рече Алик. — В качеството на колега и приятел. Ще му кажа на другаря прокурор, че няма да намери по-кристално чист човек и непреклонен болшевик от Николай. Ще му разкажа как в нашия завод приложихме фрезовата глава на Фелоу, за което сме задължени изключително на изобретателния Николай.

Но София Петровна не искаше Алик да влиза при прокурора. Плашеше я неговата рязкост: ще се нахвърли и ще провали работата. Не, по-добре сама да влезе. Тя убеди Алик, че прокурорът не приема странични лица.

Най-после й дойде редът. Жената на директора отвори вратата и влезе. След нея, примряла, влезе София Петровна.

До две срещуположни стени на голяма, празна и полутъмна стая бяха разположени две бюра и пред тях — две вехти кресла. Зад бюрото вдясно седеше пълен и изнежен човек със сини очи. Зад бюрото отляво бе седнал някакъв гърбушко. Жената на директора заедно с момиченцето се насочи към изнежения, а София Петровна — към гърбавия. Тя отдавна бе научила по опашките, че прокурорът Цветков е гърбав.

Цветков разговаряше по телефона. София Петровна се отпусна в креслото.

Цветков бе нисък на ръст, слаб и в син мърляв костюм. Главичката му бе остра, а гърбицата — голяма и заоблена. Дългите пръсти на огромните му лапи бяха обрасли с черни косми. Телефонната слушалка държеше не като човек, а по-скоро като маймуна. Изобщо той се стори на София Петровна толкова маймуноподобен, че тя неволно си помисли: ако го засърби зад ухото, сигурно ще се почеше с крак.

— Фьодоров ли е? — викаше в слушалката с пресипнал глас Цветков. — Цветков съм, здрасти. Кажи му на Пантелеев, че преобърнах всичко. Нека ми се яви. Какво? Казвам — нека дойде.

А зад другото бюро изнеженият дебеланко с ясните стъклени, кукленски очи и мънички, подпухнали, дамски ръчици вежливо беседваше с жената на директора.

— Моля ви да замените селото с какъвто и да е град — отривисто говореше тя, изправена пред бюрото и стиснала момиченцето за ръка. — На село ще остана без работа. Няма да има с какво да храня детето и майка си. По професия съм стенографка. На село няма нищо за стенографиране. Моля ви да ме изпратите не на село, а в град, макар и в същия този — как беше — Казахстан.

— Седнете, гражданко — ласкаво се обърна към нея дебеланкото.

— Вие за какво? — попита Цветков София Петровна, като остави телефона и бегло я изгледа с малките си черни очички.

— За сина. Фамилията му е Липатов. Арестуван е по недоразумение, погрешка. Казаха ми, че неговото дело е при вас.

— Липатов ли? — повтори Цветков и си припомни. — 10 години в далечни лагери. (И отново вдигна слушалката.) — Група А ли е? 244–16.

— Как? Вече съден ли е? — възкликна София Петровна.

— 244–16? Повикайте Морозов.

София Петровна млъкна и притисна ръка до сърцето си. То биеше бавно, рядко и силно. Пулсът й се качи в ушите и слепоочията. София Петровна реши да изчака, докато Цветков завърши телефонния разговор. В уплах тя виждаше длъгнестите космати лапи, посипаната с пърхут гърбица и небръснатото жълтеникаво лице. Търпение, търпение! Сърцето й блъскаше в слепоочията и ушите.

А зад отсрещното бюро нежният прокурор меко говореше на жената на директора:

— Напразно се разстройвате, гражданко. Седнете, моля ви. Като представител на законността, съм длъжен да ви напомня, че великата Сталинска конституция е осигурила право на труд за всички без разлика. Тъй като гражданските ви права не са отнети — осигурено ви е право на труд, където и да отидете.

Жената на директора поривисто се изправи и тръгна към вратата. С малки, спънати стъпчици момиченцето изтича след нея.

— Още ли сте тук? Какво ви трябва? — грубо попита Цветков, като най-сетне сложи слушалката.

— Бих искала да знам, в какво е могъл да се провини моят син? — София Петровна напрегна всички сили да не трепне гласа й. — Той всякога е бил безупречен комсомолец, честен гражданин…

— Вашият син е признал своите престъпления. Следствието разполага с неговия подпис. Той е терорист и е взел участие в терористичен акт. Това ясно ли ви е?

Цветков блъскаше чекмеджето на бюрото — дръпне го и с удар го върне. Чекмеджето беше празно.

София Петровна се помъчи да си спомни: какво още искаше да каже? Но беше забравила всичко. Пък и в тази стая, пред този човек, всички думи бяха напразни. Тя се надигна и тръгна към вратата.

— Как ще разбера сега къде е той? — попита тя от вратата.

— Това не ме касае.

В коридора я чакаше верният Алик. Мълчаливо се промъкнаха през тълпата в теснотията, после по стълбището. Мълчаливо излязоха на улицата. Вън дрънчаха трамваи, блестеше слънце, блъскаха се минувачи. Душният летен ден бе още далеч от завършека си.

— И какво, София Петровна, какво? — тревожно попита Алик.

— Осъден е. В далечни лагери. На 10 години.

— Шегувате се! — извика Алик. — За какво?

— Участвал в терористичен акт.

— Колка ли — в терористичен акт?! Глупости!

— Прокурорът каза: сам си признал. Следствието разполага с подписа му.

Поток сълзи се стичаше по страните на София Петровна. Тя спря до стената и се облегна на водосточната тръба.

— Колка Липатов — терорист! — задъхваше се Алик. — Негодници, това са негодници! Ще ни се смеят и пилците! Знаете ли, София Петровна, започвам да мисля, че всичко това е някакво колосално предателство. Вредителите са задръстили НКВД и сега се разпореждат. Те самите са врагове на народа.

— Но нали Коля е признал, Алик, признал е, разбирате ли, Алик, разбирате ли… — хлипаше София Петровна.

Алик здраво я хвана под ръка и я поведе към дома. До вратата на квартирата й, докато тя ровеше в чантичката за ключа, той пак се обади:

— Коля нямаше какво да признава, нима се съмнявате, не е ли така? Вече нищо не разбирам, абсолютно нищо. Сега бих искал само едно: очи в очи да се срещна с другаря Сталин. Да ми обясни той на мене — как си го представя той това нещо?