Лидия Чуковска
София Петровна (16)

16.

Минаха три месеца, после още три — дойде зимата, януари, стана година от ареста на Коля. След няколко месеца ще се навърши година и от ареста на Алик, а веднага след нея е годишнината от смъртта на Наташа.

В деня на смъртта на Наташа София Петровна ще отиде на гроба й. А за годишнината от ареста на Коля няма да ходи никъде. Не се знае къде е той.

Нямаше писма от Коля. По пет и десет пъти проверяваше София Петровна пощенската кутия. Там понякога имаше вестници за жената на счетоводителя или картичка за Валя от многобройните й кавалери, но писма за София Петровна нямаше.

Втора година тя не знаеше къде и как е той. Дали не е умрял? Минавало ли й беше някога през ума, че ще дойде време да не знае Коля умрял ли е, или е жив?

Скоро постъпи на служба. От гладна смърт я спаси — и не само нея — статията на Колцов в „Правда“^[1]. Няколко дни след нея — забележителна статия за клеветниците и презастраховчиците, напразно обиждащи честните съветски хора^[2]. Приеха София Петровна на работа в една библиотека. Не на щат, разбира се, а временно, но все пак я приеха. По специален начин трябваше да попълва фишове за библиотечния каталог — 4 часа дневно, 120 рубли на месец. В новата служба София Петровна не само с никого не разговаряше, но дори не поздравяваше и не се сбогуваше. Прегърбена над отрупаната с книги маса, с очила, с посребрени подстригани коси, паднали върху очилата, тя изседяваше на стола своите четири часа, после се надигаше. Събираше фишовете в тесте, вземаше бастуна с гумен накрайник, подпрян винаги до нея, оставяше работата си в шкафа и бавно, без да поглежда никого, излизаше.

Върху перваза в стаята на София Петровна израстна цяла кула от консерви с раци, под краката й поскърцваше булгур и въпреки това всеки ден след работа — отново и отново — ходеше за продукти. Купуваше консерви, топено масло, сушени ябълки, сланина — в магазините имаше достатъчно, но нали когато Коля изпрати писмо, едно или друго може да няма. И понякога рано сутрин, преди работа, София Петровна се замъкваше чак до Обводния^[3], на тържището. Като се пазареше жестоко, купи там ушанка, вълнени чорапи. А вечер, в занемарената си и неотоплена стая шиеше от овехтели парчета торби и торбички. Щяха да потрябват, когато се наложеше да опакова колети. Изпод кревата стърчаха шперплатови сандъчета с различен размер.

Почти не хапваше — само чая пиеше с хляб. Не й се ядеше, пък и пари нямаше. Продуктите за колетите струваха скъпо. За икономия се отопляваше само веднъж седмично. И затова седеше вкъщи със старото си лятно палто и плетени ръкавици. В студената стая нямаше какво да се разтребва — все си оставаше студено и неуютно. София Петровна вече не метеше пода и бършеше праха само от книгите на Коля, от радиото и от зъбчатото колело.

Лежейки в кревата, тя обмисляше поредното писмо до другаря Сталин. Откакто отведоха Коля, тя бе писала поне три такива писма. В първите молеше да се преразгледа делото на Коля и да го пуснат на свобода, защото той за нищо не е виновен. Във второто молеше да й съобщят, къде е той, за да може да замине при него и да го види още веднъж преди смъртта си. В третото тя умоляваше само за едно, да й кажат: жив ли е или не? Но отговор нямаше. Първото писмо просто пусна в кутията, второто даде препоръчано, а третото — с обратна разписка. Обратната разписка се върна при нея след няколко дни. В графата „Подпис на получателя“ имаше нещо неразбираемо с малка буква: „…ерян“.

Кой ли е пък този Ерян? И предал ли е писмото на другаря Сталин? Нали писа на плика: „Собственоръчно. Лично“.

Веднъж на три месеца София Петровна редовно ходеше в някаква юридическа консултация. С учтивите адвокати е приятно да поприказваш, не са като двамината прокурори. Там също има опашка, ама е нищо работа, няма и час. София Петровна търпеливо сядаше на стола в коридорчето и опираше брадичка и две ръце върху своя бастун. Но чакаше напразно. Към който и адвокат да се обърнеше, всеки вежливо й обясняваше, че с нищо не може да се помогне на сина й, за съжаление, било невъзможно. Виж, ако делото му е било предадено в съда…

Веднъж, беше година, един месец и единайсет дни след ареста на Коля — в стаята на София Петровна влезе Кипарисова. Влезе без да почука и запъхтяна се отпусна на стола. София Петровна я изгледа с удивление — Кипарисова се опасяваше да не свържат делата на Иван Игнатиевич с делото на Коля и затова никога не идваше тук. И изведнъж дойде, разположи се в стаята и остана.

— Пускат ги — дрезгаво изрече Кипарисова, — хора пускат. Току-що на опашката със собствените си очи видях: един от пуснатите си дойде за документите. Не беше слаб, само лицето му много бяло. Ние всички го заобиколихме и питаме: е, как беше? Нищо, казва.

Кипарисова гледаше София Петровна. И София Петровна гледаше Кипарисова.

— Е, аз да вървя — надигна се Кипарисова. — Пазят ми реда в прокуратурата. Не ме изпращайте, моля ви, че да не ни види някой в коридора заедно.

Пускат. Някои ги пускат. Те излизат през железните порти и се завръщат у дома. Сега и Коля може да пуснат. Ще звънне звънецът и ще влезе Коля. Или не, ще звънне звънецът, но ще се появи пощаджията с телеграма от Коля. Нали Коля не е тук, той е далеч. И ще прати телеграма по пътя.

София Петровна излезе на стълбището и отвори пощенската кутия. Нищо. Вътре — празно. София Петровна остана цяла минута втренчена в жълтото дъно — сякаш с надеждата, че погледът й ще извика на това дъно писмо.

Не успя да дойде на себе си и да вдене конеца в иглата — шиеше поредната торба, — когато вратата на стаята й отново се отвори без почукване и на прага застана жената на счетоводителя, а зад нея — домоуправителят.

София Петровна стана, закривайки с гръб продуктите.

Нито медсестрата, нито домоуправителят поздравиха София Петровна. — Виждате ли! — веднага занарежда медсестрата, като посочи газта и примуса. — Обърнете внимание — цяла кухня си е наредила тук. Дим, гадости, целия таван опушила. Руши жилфонда. В кухнята да готви с другите, не желае, видиш ли — гнуси се, откак я уличихме в системни кражби на газ. Синът й в лагер, разобличен като враг, тя — без определено занятие, въобще — подозрителен елемент.

— Вие, гражданко Липатова — обърна се към София Петровна домоуправителят, — незабавно да занесете принадлежностите в кухнята. Иначе ще се обадя в милицията…

Излязоха. София Петровна отнесе примуса, газта, скарата, ситото и тенджерките в кухнята, на предишното им място, сетне легна в кревата и се разрида. „Не мога повече — стенеше тя на глас, — не мога повече да търпя“. И отново с пълен глас, без да се сдържа, на срички: „Аз не мо-га по-ве-че“. Произнасяше думите така убедително, тъй настойчиво, сякаш пред нея беше застанал някой, който твърдеше, че, напротив, тя има още много сили за да изтърпи. „Не, не мога, не мога, повече не мога да търпя!“

Влезе жената на милиционера.

— Не плачете — зашепна тя и загърна София Петровна с одеялото, — чуйте ме какво ще ви кажа! Те не действат по закона. Мъж ми вика, че щом не са ви изселили, значи никой няма право да ви притеснява. Ама недейте, де! Мъж ми вика, че мнозина ги пускат сега — дай Боже и Николай Фьодорович скоро да се върне… Щерка й се омъжва — затуй маминка е хвърлила око на вашата стая. Вие пък не излизайте и толкоз. За щерка си я иска, а пък домоуправителят — за любовниците си. Нека двамата да се избият — тяхна си работа! А вие не плачете! Верно ви казвам.