Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Софья Петровна, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

София Петровна

Повест

© 1940 Лидия Чуковска — автор

© 1992 Богдан Глишев — превод от руски и бележки

© 2015 Антоанета Попова — редактор

 

Писането бе спасение…

Среща с Лидия Чуковска

© 1988 Ала Латинина — автор

© 28.XII.1998 Богдан Глишев — преводач от руски

Оригиналният текст е отпечатан във в. Московские новости, № 17 (407), 24.IV.1988, с. 7. Днес е достъпен и в интернет.

 

Автобиография

© 1987 Лидия Чуковска

© 10.VI.2007 Богдан Глишев — превод от руски

 

Българските текстове не са печатани и са представени в библиотеката от преводача си Богдан Глишев.

История

  1. — Добавяне

18.

— Днес пак получих писмо — разправяше в кухнята София Петровна на следващата сутрин. — Представяте ли си, директорът на завода назначил моя син за свой помощник. Като дясна ръка. Профкомитетът му издействал почивка в Крим — там природата е разкошна, била съм на младини. А като се върне, ще се жени. За едно момиче, комсомолка е, казва се Людмила — красиво име, нали? Ще й викам Милочка. Чака го цяла година, макар че имаше много други предложения. Тя никога не повярва в лошото за Коля — София Петровна изгледа жената на счетоводителя, застанала до своя примус. — И сега ще се жени за нея, веднага щом се върне от Крим.

— Внучета, значи, ще приспивате — каза жената на Дегтяренко.

Медсестрата дори веждата си не помръдна. Но след минута, когато София Петровна, излязла да си вземе сол, се върна в кухнята, тя й каза: „Здравейте!“ — сякаш днес за първи път я виждаше. Първото „здравейте“ за цяла година.

София Петровна имаше почивен ден и реши да разтреби в стаята си. Дори Коля да не е още на свобода, нали всеки момент може да го пуснат. Ще си дойде, а в стаята е пълен безпорядък. Като се зърна случайно в огледалото, София Петровна реши, че трябва отново да започне да си навива косата. Да не висят така белите кичури. Жената е длъжна да се грижи за себе си до последния си ден. Тя измъкна изпод кревата кутиите и запали с тях печката. С весело пукане шперплатът гореше чудесно. София Петровна размисли: къде ли да пъхне консервите, за да не се търкалят по перваза? И за какво й са толкова буркани? Ако се наложи, винаги може да купи от магазина.

Реши да измие прозореца и пода. Както винаги я боляха краката и кръста, но какво да се прави, трябва да се търпи. Разкъса и торбите за парцали.

Докато водата се стопли, нека изтупа килимчето. София Петровна го изнесе на площадката. В дупката на пощенската кутия нещо тъмнееше и София Петровна отиде за ключа.

В кутията имаше писмо. Пликът беше розов, посмачкан. „За София Петровна Липатова“, прочете тя. Името й беше изписано с непознат почерк. Без адрес, без пощенско клеймо и без нищо друго.

Забравила килимчето на площадката, София Петровна се втурна в стаята. Седна до прозореца и отвори плика. От кого ли беше това?

„Мила мамо! — ръката на Коля беше писала писмото и София Петровна изведнъж отпусна листа върху коленете си, заслепена от почерка. — Мила мамо, жив съм и ето, че добър човек се съгласи да ти предаде писмото. Как живееш, къде е Алик, къде е Наталия Сергеевна? През цялото време мисля за вас, скъпи мои. Страшно ми е като си помисля, че ти, може би, сега живееш не у дома, а някъде другаде. Мамо, в тебе ми е цялата надежда. Моята присъда се основава върху показанията на Сашка Ярцев — помниш ли, имахме такова момче в класа? Сашка Ярцев признал, че ме привлякъл в терористична организация. И аз също трябваше да призная. Но това не е истина, никаква организация няма. Мене ме би следователят Ершов, с крака ме риташе и сега с едното ухо недочувам. Писах оттук много заявления, но все без отговор. Като майка на възраст пиши и ти от свое име и вътре изложи фактите. Ти поне знаеш, че аз Саша Ярцев, откак сме завършили училище, нито веднъж не съм го виждал и в друг ВУЗ учеше. И в училище не сме дружили. Сигурно и него много са го били. Целувам те силно, привет на Алик и Наталия Сергеевна. Мамо, побързай — тук дълго няма да издържим. Целувам те силно. Твой син Коля.“

Облече палтото, нахлупи шапката и с мръсен парцал в ръце София Петровна се затича към Кипарисова. Страхуваше се, че е забравила номера на квартирата на Кипарисова и че няма да я намери. Писмото стискаше в джоба. Забрави си бастуна и бягаше като се опираше по стените. Краката я предадоха — колкото и да бърза, до Кипарисова все още беше далеч.

Накрая тя влезе през парадния вход и с последни сили стигна до третия етаж. Май е тук. Да, тук. „Кипарисова М.В. — 1 път“.

Някакво момиченце й отвори и веднага побегна. Като се промъкна в тъмния коридор покрай шкафовете, София Петровна наслуки отвори една врата и влезе.

В палто и хванала бастун, Кипарисова седеше върху сандък насред стаята. Помещението бе съвсем празно. Нито стол, ни маса, ни креват, ни пердета, един телефон имаше на пода до прозореца. И София Петровна се отпусна върху сандъка.

— Мене ме изселват — рече Кипарисова без да се учуди на появата на София Петровна и без да поздрави. — Тръгвам утре сутринта. Продадох всичко до шушка и утре тръгвам. Мъжът ми вече е заточен. За 15 години. Вижте, вече си стягам багажа. Няма го кревата, няма на какво да легнеш, ще прекарам нощта върху сандъка.

София Петровна й подаде писмото от Коля.

Кипарисова чете дълго. После сгъна писмото и го пъхна в джоба на палтото на София Петровна.

— Да идем в банята, че тук е телефона — прошепна тя. — Край телефона нищо не бива да се говори. На телефоните поставиха едни такива специални пластинки и сега за нищо не може да се приказва — всяка дума се чува в станцията.

Кипарисова отведе София Петровна в банята, сложи куката на вратата и седна на края на ваната. София Петровна седна до нея.

— Написахте ли вече заявлението?

— Не.

— И не пишете! — зашепна Кипарисова и доближи до София Петровна огромните си, с жълти кръгове, очи. — Не пишете, заради вашия син. За такива заявления не потупват по рамото. Нито вас, нито него. Пък и може ли да се пише, че го е бил следовател? Такова нещо не се помисля дори, камо ли да се пише. Вас са забравили да ви изселят, но ако напишете заявление — ще си спомнят. И сина също ще пратят по-далеч… И чрез кого е пратено това писмо? А свидетелите къде са?… Как се доказва? — С безумни очи тя огледа банята. — Не-е, за Бога, нищо не пишете.

София Петровна освободи ръката си, отвори вратата и излезе. Нетърпеливо, но колкото й държаха силите се довлече у дома. Нужно й беше да се заключи, да приседне и да размисли. Да ходи ли при прокурора Цветков? Не. А при адвоката? Не.

Извади писмото от джоба, сложи го на масата, съблече се и седна до прозореца. Свечеряваше се и в сумрака зад пердето вече просветваха лампи. Пролет иде, колко късно се стъмва сега. Трябва да реши, да обмисли — но София Петровна седеше до прозореца и не мислеше за нищо. „Мене ме би следователят Ершов…“ Както преди Коля бе изписал „д“-ъто с камшиче нагоре. Все така пишеше, макар че от малък София Петровна го учеше да го изписва с камшичето надолу. Тя сама го научи да пише. Разчертаваше тетрадката с наклонени редове.

Съвсем притъмня. София Петровна стана да запали лампата, но не можа да напипа електрическия ключ. Къде ли се е дянал? Не помни къде в тази стая е ключът ли? Шареше по стените, блъскаше се в разместените за почистването мебели. Намери го. И веднага зърна писмото. Смачкано и прегънато, то се гърчеше на масата.

София Петровна измъкна кибрит. Драсна клечка и подпали писмото откъм крайчеца. То се разгоря и бавно, като се извиваше, стана пепел. Съвсем се извъртя, чак й опари пръстите.

София Петровна хвърли догарящия лист на пода и го стъпка.

Ноември 1939 — февруари 1940,

Ленинград

Край