Лидия Чуковска
София Петровна (10)

10.

София Петровна взе двуседмичен неплатен отпуск от издателството. Докато Коля е в затвора, нима може да се мисли за някакви си хартийки, за Ерна Семьоновна! Пък и време за работа не остава — от сутрин до вечер и от вечер до сутрин трябва да се редиш на опашки. Заявлението си тя подаде до куция парторг — след арестуването на Захаров, той беше назначен за временно изпълняващ длъжността директор. И влезе в същия кабинет, където преди беше Захаров, настани се зад същото огромно бюро с телефоните — вече носеше не рубашка, а синичък костюм от Ленинградоблекло, вратовръзка на яката — и въпреки това изглеждаше невзрачен. София Петровна обясни, че отпускът и е необходим по домашни причини. Без да я поглежда, Тимофеев дълго писа резолюция с червено мастило. Каза й, че ще я замества Ерна Семьоновна и нареди да й предаде работата. „А защо не Флоренко? — учуди се София Петровна. — Ерна Семьонавна е малограмотна и пише с грешки…“ Другарят Тимофеев не каза нищо и се изправи. Ох, не е ли все едно! София Петровна излезе от кабинета. Бързаше за опашката.

Сега нейните дни и нощи минаваха не вкъщи или в службата, а в някакъв нов свят — по опашките. Тя ходеше или на Крайбрежната, или на „Чайковски“ — там има пейки, може и да се седне, — или в огромната зала на Големия дом^[1], или на стълбището в прокуратурата. Прибираше се у дома да хапне или да поспи, когато Наташа или Алик я отменяха. (Директорът беше пуснал Алик до Ленинград само за 6 дни, но от ден на ден той отлагаше заминаването си за Свердловск, защото се надяваше да се върнат заедно с Коля). През тези две седмици София Петровна научи доста — узна, че записването за опашката става от вечерта, към единайсет или дванайсет и че на всеки два часа трябва да се явяваш на проверка, но най-добре е изобщо да не си тръгваш, че съвсем може да те зачеркнат; че непременно трябва да имаш топъл шал и да си с валенки, защото въпреки размразяването от три през нощта до шест сутринта краката замръзват, цялото тяло се схваща и изтръпва; научи, че списъците се изземват от сътрудници на НКВД и онзи, дето записва, го вкарват в милицията; че до прокуратурата се ходи само в първия ден от седмицата и там приемат не по букви, а всички; че на „Шпалерна“ буквата й се пада на 7-мо и 20-то число (първия път беше попаднала на своя ден по чудо); че семействата на осъдените се изселват от Ленинград и пътния лист го дават не за изпращане в санаториум, а на заточение; че на „Чайковски“ справките прави червендалест старец с щръкнали като на котарак мустаци, а в прокуратурата — ситно накъдрена госпожа с остър нос; че на „Чайковски“ искат паспорт, а на „Шпалерна“ — не; научи, че сред разобличените врагове мнозина са латиши и поляци — и затуй по опашките се редят толкова латишки и полякини. Свикна от пръв поглед да се досеща, кой по „Чайковски“ изобщо не е минувач, а се е наредил на опашка, дори в трамвая различаваше вече жените, упътили се към железните порти на затвора. Опозна всички парадни и задни входове по Крайбрежната и с лекота откриваше отговорничката със списъка, където и да се беше скрила. Вече знаеше, че като излезе от дома си след малко сън, на улицата, по стълбището, в коридора, в залата — по „Чайковски“ или по Крайбрежната, в прокуратурата ще е пълно с жени, жени и жени: стари и млади, с шалове или шапки, с кърмачета, с тригодишни деца или без деца — с приплакващи от умора деца и тихи, наплашени, безмълвни жени; и както някога в детството, когато след скитане из гората, премрежила очи, виждаше ягоди, ягоди, ягоди — така сега, затвореше ли очи виждаше лица, лица, лица…

Само едно не успя да научи през тези две седмици — защо бяха арестували Коля? И в какво го обвиняват? И кога най-сетне ще приключи това глупаво недоразумение и той ще се върне вкъщи? В справочното бюро на „Чайковски“ червендалестият старец с щръкнали мустаци надзърташе в паспорта и питаше: „Името на вашия син? Майка ли сте? А защо не е дошла жена му? Не е ли женен? Липатов, Николай? Води се следствие.“ — и връщаше документа, а преди София Петровна да успее да отвори уста, автоматичният капак на гишето хлопваше с трясък отгоре надолу и дрънваше звънче, означаващо: „Следващият!“. С капака София Петровна нямаше какво да приказва и като застиваше за секунда, тя си тръгваше. В прокуратурата ситно накъдрената госпожа надвесваше острия си нос през гишето и изричаше в скороговорка: „Липатов ли? Николай Фьодорович? Делото му още не е в прокуратурата. След две седмици се обадете“. На „Шпалерна“ снажният, недоспал си мъжага неизменно й връщаше парите и произнасяше: „Ни му’й разришено“. Това беше всичко, което знаеше за Коля: на други разришават, а на него кой знае защо не разришават. Защо? Но тя вече разбираше, че е безполезно да пита човека от гишето.

Затуй пък жадно разпитваше Алик за това, което е станало, как са отвели Коля. И Алик покорно, отново и отново разправяше, как те още спели, когато внезапно се почукало на вратата и влязъл завеждащият общежитието, след него комендантът, а зад тях някакъв цивилен и един военен. — В колко часа? — питаше София Петровна. — Ами, приблизително към един и половина — отвръщаше Алик и разказваше нататък: — Комендантът запали лампата, а цивилният попита: — Кой тук е Липатов Николай? — И Коля се изплаши? — тревожно го прекъсваше София Петровна. — Ни най-малко — отвръщаше Алик. — Облече си ризата, костюма и ме помоли утре да предам в завода, че са го задържали по недоразумение и, че той може би ще отсъства няколко дни… Така че на участъка да го замести Яша Ройтман, имаме такъв комсомолец… — И нищичко не си взе! — плясваше ръце София Петровна. Алик обясняваше, че Коля категорично отказал да вземе със себе си нито друго бельо, нито кърпа, макар че перачката току-що ги била донесла. „Защо са ми? Утре-другиден се връщам“. — „Настоявам да ги вземете“ — казал военният. Но Коля и на него повторил, че няма защо: утре се връща!

— Това е то чиста съвест! — умиляваше се София Петровна.

Алик послушно чакал Коля ден, два, три и чак на четвъртия решил да върви в Ленинград — за да се изяснят обстоятелствата. Излъгал директора, че майка му е на смъртен одър. И директорът — наше момче, добро — го пуснал.

София Петровна внимателно подпитваше Алик, не се ли е карал там Коля с началниците; не е ли нагрубявал някого; не се ли е сближил с някой, оказал се после вредител; или жена, може би, го е замесила в нещо.

— Каква ти жена! — леко се дразнеше Алик. — Николай пък тъкмо ще замесят! Не го ли познавате? За него директорът направо казваше, че е световният инженер на бъдещето…

Ама, разбира се, разбира се, Коля не е способен на нищо нередно. Та София Петровна ли не знае, що за сърце и глава има той и колко е предан на съветската власт и партията. Но нали и нищо не се случва без причина. Коля е млад, не е живял сам на света. Настроил е там някого срещу себе си. Трябва да се владееш в отношенията си с хората. И София Петровна сърдито поглеждаше Алик — пропускът беше негов. Ако Коля беше останал в Ленинград при майка си, нищо нямаше да му се случи. Не трябваше тя да го пуска в Свердловск.

Но така или иначе, нищо по-лошо не би могло да се случи, се утешаваше София Петровна. Всеки час, всяка минута зачака тя Коля вкъщи. Тръгнеше ли за опашка, оставяше ключа от стаята в една ниша — старо и уговорено място — на коридора. Дори супата оставяше гореща във фурната. На връщане изкачваше стълбите внимателно, без почивки, както някога, когато чакаше писмо — ето, сега ще влезе в стаята и Коля ще си е у дома и ще се чуди къде ли е мама?

Една жена — от опашката — миналата нощ каза на друга (София Петровна я чу все пак): „Чакай си! Попадне ли тука — връщане няма“. Идеше й на София Петровна да я прекъсне, но не биваше да се обвързва. У нас невинните не ги прибират. Още повече съветски патриоти като Коля. Ще проверят и ще го пуснат.

Една вечер Алик, убедил София Петровна да полегне поне за малко, си облече куртката, зави се с шала и се сбогува; беше 19-то число и той бързаше за опашката на „Шпалерна“. — Ще дойда към два — му каза София Петровна от леглото с отпаднал глас. — Поне в пет, София Петровна — бодро отвърна той и излезе. Но кой знае защо се върна. Отиде при Наташа, приседнала до прозореца с везмото в ръце. — Как си представяте, Наталия Сергеевна — гледаше я изпод очилата с блеснали очи, — там, в затвора, всички ли са толкова виновни, колкото Коля? По опашките всички майчици приличат на София Петровна.

— Не знам — отвърна по своя нов обичай Наташа.

Тя и преди си беше мълчалива, но откакто арестуваха Коля съвсем загуби дар слово. На въпросите отговаряше с „да“, „не“ или „не знам“. Да, попиташ ли я как се казва, изглежда пак ще отвърне „не знам“. Свободното си време прекарваше все у София Петровна — готвеше, миеше съдове, подаваше чашата с валериана — или се редеше по опашките. Без дума да каже.

— Какво ви е, Алик? — тихо се обади София Петровна. — Как може да сравнявате тези неща! Коля е арестуван по недоразумение, а останалите… Не четете ли вестници?

— Е, вестниците — Алик излезе.

Из вестниците тъкмо бяха започнали да се появяват признания на обвинените в съда. Вчера на опашката София Петровна прочете цяла страница през рамото на застаналия пред нея мъж. Боляха я краката, свиваше я сърцето, но вестникът беше толкова интересен, че проточила врат, тя го изчете целия. Подсъдимите подробно разказваха за убийства, за отравяния, за взривове — и София Петровна се възмути заедно с прокурора. „Това как се нарича?“ — със сдържано негодувание питаше подсъдимия прокурорът. „Подлост!“ — съкрушено отвръщаше обвиняемият.

Не, София Петровна ненапразно странеше от своите съседки по опашките. Жалко за тях, разбира се, заради човещината, особено жалко е за децата, но все пак честният човек трябва да помни, че всички тези жени са съпруги и майки на отровители, шпиони и убийци.