Лидия Чуковска
София Петровна (7)

7.

Вестниците не писаха нищо за лекарите и за доктор Кипарисов. София Петровна мислеше да посети m-me Кипарисова, но тъй и не можа да се накани. Време нямаше, пък и някак неудобно беше. Не се бяха виждали с Кипарисова от три години. Откъде-накъде изведнъж ще се обажда?

През януари във вестниците започнаха да се появяват статии за нов предстоящ процес.^[1] Процесът срещу Каменев и Зиновиев^[2] доста бе поразил въображението на София Петровна, но тъй като нямаше навика да чете редовно вестници, тя не го бе следила всеки ден. Този път Наташа я увлече и те изчетоха заедно всички статии за новия процес. Много упорито се заприказва за фашистки шпиони наоколо, за терористи, за арести… тия мръсници са искали да убият нашия Сталин. Излезе, че те са убили Киров. Предизвикали са взривове в мините. Преобръщали влакове. И едва ли не във всяко предприятие имали привърженици.

Една машинописка от канцеларията, току-що завърнала се от почивен дом, разказа, как в стаята до нея живеел млад инженер, понякога даже тя излизала с него из парка. Една нощ внезапно пристигнала кола и го арестували — оказал се предател. А на вид бил приличен. Как да го познаеш?

В дома на София Петровна, насреща, в квартира 45-та, също арестували някого — комунист изглежда. Стаята му запечатали с червен восък. На София Петровна и го разказа домоуправителят.

Вечер София Петровна слагаше очилата — напоследък далекогледството й се увеличи — и четеше на глас вестника на Наташа. Покривката беше вече завършена, сега Наташа бродираше покривка за леглото на София Петровна. Приказваха си, как ли навярно сега е възмутен Коля. Пък и не само той — възмущаваха се всички честни хора. Нали в пуснатите по нанадолнището влакове, може да е имало малки деца! Каква безчовечност! Изверги! Не напразно троцкистите са свързани с гестапо, в действителност те не са по-добри от фашистите, дето избиват деца в Испания. Но нима, нима доктор Кипарисов е участвал в бандитската им шайка? Него неведнъж го бяха викали на консилиум с Фьодор Иванович. След това Фьодор Иванович го водеше вкъщи да пийнат чай, да поприказват. София Петровна го знаеше отблизо — така, както сега вижда Наташа. И взел, че се включил в бандитска шайка! Кой би очаквал? Такъв почтен старец.

Една вечер, като прочетоха във вестника изброените престъпления на подсъдимите, като изслушаха същото изреждане и по радиото, двете с Наташа така ясно си представиха откъснатите ръце и крака, купищата обезобразени трупове, че на София Петровна й стана страшно да остава сама в стаята, а на Наташа — да върви сама по улицата. Тази нощ Наташа преспа на дивана.

Навсякъде, във всички предприятия и учреждения се организираха митинги и в тяхното издателство се проведе събрание в подкрепа на процеса. Председателката на профкомитета предварително обиколи всички помещения и предупреди, че ако има несъзнателни, които ще искат да се измъкнат, нека имат предвид, че изходът е заключен. На събранието се явиха абсолютно всички, дори работниците от редакционния отдел, дето обикновено се изнизваха. Изправи се директорът и кратко, сухо и точно изложи вестникарските съобщения. След него говори парторгът, другарят Тимофеев. Като заекваше на всяка втора дума, той каза, че враговете на народа се пъхат навсякъде, могат да проникнат и в нашето учреждение и затова всички честни работници трябва непрекъснато да повишават своята политическа бдителност. Сетне думата бе дадена на председателката на профкомитета Ана Григориевна. — Другари! — произнесе тя, но затвори клепачи и млъкна. — Другари! — тя стискаше тънките си пръсти с дълги нокти. — Подлият враг протегна мръсната си лапа и към нашето учреждение. — Всички замряха. Камеята се вдигаше и спускаше върху едрата гръд на Ана Григориевна. — Предната нощ е арестуван бившият завеждащ нашата печатница, сега разобличения враг на народа Герасимов. Той се оказа племенник на московския Герасимов, разобличен преди месец. Поради нехайството на нашата партийна организация, страдаща, според сполучливия израз на другаря Сталин, от идиотската болест на безотговорността, Герасимов продължил, позволете ми да кажа, да си „работи“ в нашата печатница и след разобличаването на родния му чичо, московският Герасимов.

Тя седна. Гърдите й се вдигаха и спускаха.

— Има ли въпроси? — осведоми се директорът, който председателстваше събранието.

— А какво са… правили… в печатницата? — плахо попита Наташа.

Директорът погледна председателката на профкомитета.

— Какво са правили ли? — викна тя, като се изправи от стола. — Аз, струва ми се, другарко Флоренко, ясно, на руски език обясних тук, че нашият бивш завеждащ печатницата Герасимов се оказа племенник на московския Герасимов. Той е осъществявал всекидневна роднинска връзка със своя чичо… пречел е на стахановското съревнование в печатницата… и провалял плана… по нареждане на роднината. Поради престъпно недоглеждане от страна на нашата партийна организация.

Наташа повече нищо не попита.

Като се върна след събранието вкъщи, София Петровна седна да пише писмо на Коля. Написа му, че в печатницата при тях са открили враг. А в Уралмаш? Там всичко ли е благополучно? Като честен комсомолец Коля е длъжен да бъде бдителен.

В издателството видимо се усещаше някакво странно безпокойство. Директорът всеки ден го викаха в Смолни. Навъсеният парторг час по час нахлуваше в канцеларията, отваряйки вратата със собствен шперц и привикваше Ерна Семьоновна в спецотдела. Вежливият деловодител, на когото отнякъде винаги всичко му бе известно, разказа на София Петровна, че партийната организация сега заседавала всяка вечер. — Карат се миличките — многозначително се усмихна той. — Ана Григориевна обвинява за всичко парторга, а парторгът — директора. Доколкото разбирам, предстои смяна на кабинета.

— В какво се обвиняват? — попита София Петровна.

— Ами, че… не могат изобщо да се разберат, кой е пропуснал Герасимов.

София Петровна нищичко не проумяваше и този ден излезе от издателството в някаква смътна тревога. На улицата обърна внимание на една висока старица със забрадка върху шапката, с галоши върху валенките и с бастун. Лицето й се стори познато на София Петровна. Но това е Кипарисова! Нима? Боже, как се е променила?

— Мария Ерастовна! — повика я София Петровна.

Кипарисова спря, вдигна големи черни очи и с видимо усилие изрази на лицето си приветлива усмивка.

— Здравейте, София Петровна! Колко време мина! Синчето сигурно вече е пораснало! — Тя стоеше, държеше София Петровна за ръката, но не я поглеждаше в лицето. Огромните очи смутено бягаха встрани.

— Мария Ерастовна — сърдечно каза София Петровна. — Толкова се радвам, че ви срещнах. Чух, че имате неприятности… с Иван Игнатиевич… Вижте, нали сме приятели… Иван Игнатиевич кръсти Коля… разбира се, сега това е без значение, но ние с вас сме стари хора. Кажете ми, в нещо сериозно ли обвиняват Иван Игнатиевич? Имат ли някакво основание тези обвинения? Просто не мога, не мога да повярвам. Такъв прекрасен, толкова почтен лекар! Мъжът ми всякога го е уважавал и като диагностик го поставяше по-горе от себе си.

— Иван Игнатиевич не е извършил нищо против съветската власт — мрачно каза Кипарисова.

— Така си и знаех! — възкликна София Петровна. — Нито за минутка не съм се съмнявала, така казах на всички…

Кипарисова я гледаше мрачно с черните си огромни очи.

— Довиждане, София Петровна — рече тя без усмивка.

— Като се върне Иван Игнатиевич, ще ме поканите на пирог — продума София Петровна. — Но вие защо, наистина, сте така разстроена? Щом Иван Игнатиевич не е виновен, значи всичко е наред. В нашата страна на честния човек нищо не може да се случи. Просто недоразумение. Вижте, бъдете смела… Елате някой път на чай!

Кипарисова запристъпва по тротоара като почукваше с бастуна по леда.

„И аз ли съм остаряла така? — помисли София Петровна. — Лицето й потъмняло, цялото е в бръчки. Не, не може да бъде, още не съм такава. Тя просто съвсем се е отпуснала — валенките, бастуна, забрадката… А е важно жената да не се отпуска, да се грижи за себе си. Тъй де, кой сега носи валенки? Да не е 18-та година! Ето, изглежда на шейсет и пет, а няма повече от петдесет… Хубаво, че Кипарисов не е виновен. Кой каквото ще да казва, но жена му си знае най-добре. Тъй си и мислех, просто недоразумение и нищо повече“.