Лидия Чуковска
София Петровна (11)

11.

Изминаха две седмици. Алик си замина за Свердловск, в завода. София Петровна се върна към работата си в издателството, така и нищо не разбрала за Коля.

Жените от опашките й обясниха, че делото, в края на краищата ще постъпи в прокуратурата, а отиде ли там, може и да се стигне до прокурор. Той не приема от гише, а зад бюро и нему може всичко да се разкаже.

Ала засега й оставаше само едно — да ходи в службата, да брои редове, да се усмихва, да разпределя работата и при тракането и звъна на машините непрекъснато да мисли за Коля. Та Коля е зад решетките, Коля е в затвора. Сред бандити, шпиони и убийци. В килия. Под ключ.

Като се стараеше да си представи затвора и Коля вътре, тя неизменно виждаше картината, изобразяваща княгиня Тараканова^[1] — тъмната стена, девойката с разпуснати коси се притиска към зида, подът е влажен, плъхове… Но в съветския затвор всичко, разбира се, е съвсем различно.

На сбогуване Алик я посъветва никому да не казва за ареста на Коля. — Нямам за какво да се срамувам от Коля! — сопна се София Петровна, но после се съгласи с Алик: та другите не познават Коля и могат кой знае какво да си въобразят. И нито в службата, нито в квартирата никому нищо не разказа, освен на жената на Дегтяренко, която веднъж я завари разплакана в банята. Жената на Дегтяренко съчувствено въздъхна: — Що плачете, може и да се върне — рече тя. — Ей на, гледам ви, ден и нощ търчите някъде, душа не ви остана.

Изминаха 6 месеца от арестуването на Коля, пролетта замести зимата, безмилостно жаркият юни смени пролетта, а Коля все го нямаше. София Петровна изнемогваше от горещината, от очакването, от опашките през нощта. 5 месеца, 3 седмици и 4, 5, 6 дни… А Коля все не се връщаше, пари все още „ни му се разришаваха“, а за София Петровна изведнъж започнаха и неприятности в службата. Проблемите се трупаха един връз друг.

Причина за неприятностите беше Ерна Семьоновна.

Когато София Петровна се върна в канцеларията след двуседмичната отпуска, Ерна Семьоновна я поставиха за нейна помощничка — да чете преписаните ръкописи. София Петровна знаеше, че помощта й е никаква — тя самата неграмотна, пък чужди грешки ще поправя! Но нямаше как да се опълчи против нареждането на Тимофеев. И Ерна Семьоновна четеше, а София Петровна мълчеше.

Но ето че веднъж навъсеният другар Тимофеев, като подрънкваше ключовете — сега той всякога носеше със себе си всички ключове от всички канцеларии и помещения, спря София Петровна в коридора и я помоли да изпрати след работа при него Флоренко. София Петровна съпроводи Наташа до кабинета, а сама остана да я чака при гардероба, като недоумяваше за какво ли му е притрябвала на другаря Тимофеев Наташа. Наташа се върна бързо. Сивото й лице беше безстрастно, само страните й сякаш леко потрепваха. „Уволниха ме“ — изрече тя щом излязоха на улицата.

София Петровна се спря.

— Ерна Семьоновна показала на парторга вчерашната ми работа. Помните голямата статия за Червената армия. И на едно място съм чукнала „Крысная“ армия вместо „Красная“^[2].

— Но моля ви — каза София Петровна, — това просто е печатна грешка. Откъде ви хрумна, че утре ще ви уволнят? На всички е известно, че сте най-добрата машинописка в канцеларията.

— Той каза: уволнена сте поради липса на бдителност — Наташа мина напред. Слънцето биеше право в очите й, но тя не замижа.

София Петровна я заведе у дома, направи й чай. Коля го нямаше. По-рано, когато Коля благополучно си живееше в Свердловск, София Петровна не се тревожеше от факта, че него го няма. Е, беше й малко неприятно. Но сега всяка вещ в стаята крещеше в лицето й, че Коля го няма. На перваза самотно се чернееше зъбчатото му колело.

— Утре пак ще дойда в издателството, но за последен път — продума на сбогуване Наташа.

— Не приказвайте глупости! — подвикна след нея София Петровна. — Това не може да стане.

Излезе, че може. На другия ден върху стената в коридора окачиха заповедите за уволнението на Н. Флоренко и Е. Григориева — бившата секретарка на директора. Уволнението на Флоренко беше мотивирано с липсата на политическа бдителност, а на секретарката — във връзка с разобличения враг на народа, бившия директор Захаров.

Край заповедта висна и голям плакат, известяващ, че днес, в пет часа следобед, ще се състои общо събрание на всички работници в издателството с дневен ред: 1) Доклад на другаря Тимофеев за вредителството на издателския фронт и 2) Разни. Присъствието — задължително.

Наташа си грабна чантичката веднага след звънеца и си тръгна като каза на всички заедно „довиждане“. — „Всичко хубаво“ — в хор й отвърнаха машинописките, единствено замълча Ерна Семьоновна: тя си поправяше прическата като ловеше своето отражение в стъклото на прозореца. На София Петровна й беше тежко на душата. Тя изпрати Наташа до гардеробната. — Отбивайте се — успя да й каже на сбогуване.

Председателката на профкомитета вече събираше всички в кабинета на директора. Маря Ивановна, от асансьора, внасяше столове. София Петровна седна на първия ред. Почувства се уплашена и самотна. Запалиха осветлението, спуснаха тежките завеси. Служителите влизаха и се настаняваха. По лицата на всички се четеше някакво жадно и тревожно любопитство. — Какво, другари, специална покана ли чакате? — викаше откъм отдела на редакторите председателката на профкомитета.

Тимофеев бе седнал зад бюрото и съсредоточено подреждаше листове.

Председателката на профкомитета обяви събранието за открито. С лениво вдигане на ръка единодушно я избраха за водеща. Другарят Тимофеев се изкашля.

— Днес, другари, сме се събрали за да кон-стан-тираме в нашето издателство престъпно притъпяване на бдителността и заедно да обсъдим ликвидирането на последствията. (Този път говореше уверено, гладко, почти не се запъваше.) — В продължение на цели пет години тук при нас, под носа ни, ако може така да се каже, на нашата общественост се подвизаваше вече разобличеният враг на народа, злостният бандит, терорист и предател, бившият директор Захаров. Той вече е лишен от възможността да вреди. Но навремето той довлече след себе си цяла върволица свои хора, тъй да се каже, клика, която заедно с него сви тук уютно гнездо и всячески му помагаше в мръсните му троцкистки машинации. За срам на нашата общественост, захаровската клика не е ликвидирана и досега. Ето тук пред мен — разгъна той листче, — ето тук пред мен се намират документални данни, които документално потвърждават мръсното им контрареволюционно дело.

Тимофеев млъкна и си наля вода.

— Какво показват тези документи? — започна той отново, изтрил устата си с ръка. — Ето този документ неопровержимо доказва, че през трийсет и втора година, по лично нареждане на директора, без съгласуване с профкомитета и отдел „Кадри“, по лично, повтарям, разпореждане на директора, била приета на работа някоя си Н. Флоренко.

София Петровна изтръпна на стола си, сякаш заговориха за нея.

— А коя е тази Флоренко? Тя е дъщеря на полковник, притежавал в старото време т.нар. имение. Какво, пита се, прави в наше съветско издателство гражданката Флоренко, дъщерята на чужд елемент, приета на работа от бандита Захаров? Това ще ни разкаже един друг документ. Под крилцето на Захаров гражданката Флоренко се е научила да очерня нашата любима работническо-селска Червена армия и да си позволява контрареволюционни нападки: тя нарича Красная Армия — Крысиная Армия…

На София Петровна й засъхна гърлото.

— А бившата секретарка Григориева? Ето я дясната ръка на директора, на която той би могъл да се опре през цялата си, тъй да се каже, дейност… Как е било възможно вредителят и неговите подлоги цели пет години нахално да мамят съветската общественост? Това, другари, може да се обясни само с едно: с престъпното притъпяване на политическата бдителност…

Другарят Тимофеев седна и пак се зае да пие вода. София Петровна жадно гледаше водата — устата и гърлото й бяха пресъхнали. Председателката на профкомитета рязко удари звънеца, макар че всички мълчаха и никой не помръдваше.

— Има ли изказвания? — попита тя.

Мълчание.

— Другари, кой иска думата? — още веднаж попита председателката.

Мълчание.

— Нима никой не желае да каже две думи по такъв наболял проблем?

Мълчание. И изведнъж се чу силен глас откъм вратата, всички обърнаха глава натам.

Беше Маря Ивановна, служителката от асансьора. Досега не беше се изказвала на нито едно събрание. Изобщо в издателството малцина бяха чували гласа й.

— Заповядайте, моля, другарко Иванова, моля!

— Аз също искам да си кажем пролетарската дума. Това за секретарката, граждане, е правилно. Какво бе, случвало се е, влезе в асансьора с галоши, изпоцапана, пък ти сетне търкай. Тя цапа, ти търкай. Нагоре я возим, па и надоле гледа с асансьора да я смъкнем. Нагоре по сто пъти се качва, че и надоле да я спускам. Ми как да не я спуснеш, тя все до директора! Дето той и тя там. Той в асансьора — и тя по него, той в колата — и тя се лепне. Верно е, дето работеха като един… Само че искам да кажем на другаря Тимофеев — по нашенски, простичко и пролетарски колко съм докладвала: мани я тая зоза, ама той пет пари не дава! Не ми обръща внимание — махне с ръка и толкоз. Мислиш си, другарю Тимофеев, че жената от асансьора е малък човек, не разбира! Бъркаш! Сеги не ти е като едно време! Малки човеци у съветската власт нема, всички са големи!

— Правилно, другарко Иванова, правилно — каза Ана Григориевна. — Другари, кой още иска думата?

Мълчание.

— Може ли аз — тихо попита София Петровна. Тя стана, после пак седна. — Бих искала няколко думи относно Флоренко… Разбира се, то е ужасно, ужасно е това, което е написала… Но нали всеки допуска грешки в работата си, не е ли така? Написала е не „Красная“, а „Крысная“ просто защото на машината — всички машинописки го знаят — буквата „ы“ е съвсем близо до буквата „а“. Другарят Тимофеев каза, че тя е написала „крысиная“, а пък тя е чукнала „крысная“, което не е същото… няма замисъл. Обикновен пропуск. Флоренко е висококвалифициран работник. И много се старае. Просто случайност.

София Петровна млъкна.

— Ще отговорите ли? — обърна се председателката на профкомитета към Тимофеев.

— Документите — отвърна иззад бюрото Тимофеев и почука с кокалчетата на пръстите по листовете, — против документите какво ще кажеш, другарко Липатова? Крысная или крысиная — няма никакво значение. От страна на гражданката Флоренко е налице класово-враждебен произход.

— Някой още да иска думата?… Обявявам събранието за закрито.

Хората бързо се пръснаха, разотидоха се по домовете си. При закачалката и гардеробната разговорите вече бяха за друго — колко нарядко идва трамвай № 5, а пък и на детския щанд в Пасажа^[3] пуснали прекрасни трика. Деловодителят покани Ерна Семьоновна да се разходят с лодка.

— Вие пък с ваш’та лодка! — изкипри се тя, подала устни пред огледалото като за целувка. — Кино да е, разбирам.

За събрание, за вредителство — никой ни дума.

Бързо, без да гледа по пътя, София Петровна тръгна за вкъщи. Струваше й се, че като се прибере в своята стая и затвори вратата, главата ще престане да я боли, всичко ще свърши и тя ще се почувства добре. Слепоочията й пулсираха. Защо я боли тъй главата? На събранието май че не пушеха. Бедната Наташа! Не й върви в живота! Отлична машинописка, а ето че…

В стаята, върху писалището на Коля имаше бележка: „Уважаема София Петровна! Пак си дойдох. Яша Ройтман пуснал в комсомола заявление срещу мен, че съм бил свързан с Николай. Изключиха ме от комсомола, защото отказах да се разгранича от Николай и ме отстраниха от работа. Много тежко е да си изключен от редовете. Ще намина утре. Ваш Александър Финкелщайн“.

София Петровна подържа бележката в ръце. Боже мой, колко неприятности наведнъж! С Коля, с Наташа, сега с Алик. Но Алик, вероятно, сам си е виновен — сигурно е издрънкал там на събранието какви ли не. И е станал един рязък. В деня на заминаването му, когато тя отново и внимателно го подпита, не се ли е сближил Коля с лоши хора, той целият почервеня, притисна се о стената и завика: „Но вие разбирате ли какво ме питате или не? Коля за нищо не е виновен, а вие се съмнявате, така ли?“ В края на краищата, действително за нищо, смешно е дори да се изрече, но все пак не е ли дал Коля някакъв повод?… Вероятно и сега, на събранието, Алик е раздразнил началството. Естествено, той е бил длъжен да се застъпи за Коля, но някак си по-внимателно, тактично и сдържано…

София Петровна я блъсна главата. Сякаш за нея събранието не бе свършило, струваше й се, че тъкмо гласът на Тимофеев притиска гърдите й. Да полегне ли? Не, не минава. Реши да вземе вана.

В думите на Тимофеев имаше нещо, от което тя цялата се вцепеняваше. Може би ако си вземе вана то ще отмине веднага. Сама си донесе дърва от килера и загря бойлера. Дървата преди все й носеше Коля, напоследък и Алик, а след повторното му отпътуване за Свердловск — ги носеше Наташа. Ах, този Алик! Той, разбира се, е добро момче и е предан на Коля, но много е рязък. Не бива все така с рогата. Не арестуваха ли и Коля заради тази рязкост? Веднъж, след опашката на „Шпалерна“, тя каза на Алик, че пак не са приели пари за Коля, а той високо възкликна: „Бюрократи проклети!“ Той и в Свердловск, в завода, може би се е държал така.

София Петровна пусна водата, съблече се и седна във ваната — в бялата и широка вана, купена от Фьодор Иванович. Не искаше да се мие. Легна неподвижно, затворила очи. Как ще я кара сега в службата без Наташа? И все тази Ерна Семьоновна! Има по света такива завистливи и зли хора! Е, нищо, Наташа ще постъпи на друго място, някъде по-наблизо и те често ще се виждат. Само Коля да се върне по-скоро.

Тя лежеше и гледаше ръцете си, подпухнали от водата. И секретарката на директора ли била вредителка? По-добре да не мисли за това. Такъв ден беше днешния. Мисълта за събранието като преди стягаше гърдите й. Тя лежеше със затворени очи, на топло и в покой.

В кухнята някой угаси примуса и веднага се чуха гласове, шум от чинии. Както винаги медицинската сестра се държеше просташки.

— Не съм още откачила и имам очи — нареждаше тя. — Преди три дни лично донесох три литра газ за горене. А сега само на дъното останало, изфирясал. Вече нищо не можеш остави в тази кухня.

— Че кой ли ще ви взима газта? — басово й отвърна жената на Дегтяренко. По гласа й личеше, че се е присвила — или пода мие, или печката пали. — Всеки си има достатъчно керосин. Да не би аз?

— Не говоря за вас. В квартирата, освен вас има и други. Един член от семейството да е в затвора, от останалите всичко можеш да очакваш. За добро в тъмница не вкарват.

София Петровна примря.

— Е сега, какво като синът й е в затвора — рече жената на Дегтяренко. — Ще постои, пък ще го пуснат. Да не е джебчия, кого е обрал? Образован млад човек. Сега малко ли прибират. Мъж ми казва, че взимат мнозина и от порядъчните. А за него и във вестника писаха. Беше знаменит ударник.

— Виж го ти ударника! Преструвал се е и туй то! — произнесе гласът на Валя.

— Брей, че невинна овчица бил — отново се обади медицинската сестра. — Айде моля, да ме извините, ама у нас ей така не вкарват. Я оставете. Мене що не ме вкарат? Що ли, а? Щото съм честна жена, отвсякъде съветска.

На София Петровна й стана студено във ваната. Цяла трепереща, тя се изтри, облече хавлията и на пръсти отиде до стаята си. Сгуши се под одеялото, сложи възглавницата върху нозете си. Но треската не намаля. Лежеше, трепереше и се взираше право пред себе си в тъмнината.

Към два часа през нощта, когато вече всички спяха, тя стана, наметна върху нощницата палтото и се промъкна в кухнята. Прибра си примуса, своите тенджери и отнесе всичко в стаята.

Заспа едва призори.