Лидия Чуковска
София Петровна (6)

6.

Наближаваше новата хиляда деветстотин тридесет и седма година. Профкомитетът взе решение да се направи елха за децата на служителите в издателството. Организирането на празника бе възложено на София Петровна. Тя привлече за помощничка Наташа и работата закипя. Звъняха по телефона в квартирите на служителите, записваха имената и възрастта на децата; пишеха на машина поканите; тичаха из магазините, купуваха конфитюр, меденки, стъклени топки и кречетала; отекоха им краката докато намерят изкуствен сняг. Най-важно и трудно бе да решат на кое дете какъв подарък да направят, така че хем да не подминат лимита, хем всички да са доволни. Като подарък за момиченцето на директора София Петровна искаше да купи по-голяма, отколкото за другите момиченца кукла, но Наташа реши, че това е нетактично. В крайна сметка взеха хубава пищялка с пискюл. Накрая остана да се купи само елхата. И купиха една висока до тавана, с широки, гъсти клони. Наташа, София Петровна и Маря Ивановна, обслужващата асансьора, украсяваха елхата от ранна утрин до два часа следобед в деня преди празника. Маря Ивановна ги развличаше с одумки за директорската съпруга, а за самия директор говореше по старовремски — „те“. Маря Ивановна подаваше на София Петровна и Наташа топки, кречетала, пакети, сребърни корабчета, а Наташа и София Петровна ги окачваха по елхата. Скоро София Петровна я заболяха краката, приседна в едно кресло и там пъхаше в пакетчетата с бонбони бележки: „Благодарим на другаря Сталин за щастливото детство“. Украсяването продължи Наташа. Тя беше сръчна и с изискан вкус — закрепи Дядо Мраз учудващо ефектно. После София Петровна постави къдравата главица на малкия Ленин в средата на голяма петолъчка. Наташа издигна петолъчката до върха на елхата — и всичко бе завършено. Свалиха от стената портрета на Сталин в цял ръст и го замениха с друг — седналият Сталин с момиченце на коленете. Това беше любимият портрет на София Петровна.

Стана три часът. Време за вкъщи — малко да полегнат, да хапнат и да се преоблекат за празника.

Празненството премина успешно. Дойдоха всички деца и почти всички татковци и мамички. Директорската жена не се появи, но директорът сам доведе малкото си момиченце, очарователен дребосък с руси коси. Децата се радваха на подаръците, родителите шумно се възхищаваха от елхата. Само председателката на профкомитета Ана Григориевна се обиди, че на сина й подариха барабан, а не оловни войничета, като на сина на парторга; войничетата струваха по-скъпо. Тя бе в зелена копринена рокля и дори с деколте. Синът й, върлинесто, неприятно момче, подсвирна, демонстративно удари барабана с юмрук и го продъни. Но всички останали бяха доволни. Дъщеричката на директора неуморно надуваше своята свирка, скачаше върху коленете на баща си, подпираше се с малката си пухкава ръчица на едното от тях и отмяташе назад глава, за да огледа елхата.

София Петровна се чувстваше като истинска стопанка на бала — отговаряше за грамофона, включваше радиото, показваше на служителката от асансьора кому да предложи конфитюр от купата. Беше й жално за Наташа, която плахо се притискаше към стената — бледосива в изящната си нова и собственоръчно ушита блузка. Приведен, директорът отведе момиченцето си до елхата, за да му покаже дядо Мраз. С умиление София Петровна наблюдаваше тази сцена — прииска й се Коля по всичко да заприлича на директора. Кой знае, може би след годинка-две и тя ще има такава мила внучка. Или внук. Ще склонят Коля да кръстят внука Владлен — колко красиво име! — а внучката — Нинел — изящно име, френско, а същевременно, ако се прочете обратно, се получава Ленин.

Уморена, София Петровна се отпусна в едно кресло. Време беше за дома, обади се мигрената. Но към нея любезно се наведе елегантният деловодител и сподели странна новина: в града арестували мнозина лекари. Той познаваше всички медицински светила тук — екземата му не се поддаваше на никакво лечение, единствено покойният Фьодор Иванович съумя да я премахне („Да, той беше лекар! Другите пудрят, мажат, а полза никаква…“). Сред арестуваните деловодителят спомена доктор Кипарисов, колега на Фьодор Иванович и кръстник на Коля. — Как доктор Кипарисов?… Не може да бъде! Как така? Да няма пак някое… нещастие?… — попита София Петровна, като не смееше да поизнесе „убийство“. Деловодителят извърна очи нагоре и се отдалечи, кой знае защо, на пръсти. Преди две години, след убийството на Киров (о! колко мрачни бяха ония дни! по улиците наизлязоха патрули… а докато чакаха другаря Сталин^[1] — заградиха гаровия площад с войска… затвориха улиците и пресечките… ни да минеш, ни да пресечеш, след убийството на Киров също арестуваха мнозина, но отначало прибраха някакви опозиционери, а после „бившите“, всевъзможните там „фон-барони“. Сега пък лекарите. След убийството на Киров изселиха като дворянка m-me Неженцева, отколешна приятелка на София Петровна — бяха съученички от гимназията. София Петровна беше поразена, какво ли отношение към убийството можеше да има m-me Неженцева? Преподаваше в едно училище френски и живееше като всички. Но Коля обясни, че Ленинград трябва да се прочисти от съмнителни елементи. А коя е, право да си кажем, тази твоята m-me Неженцева? Забрави ли, мамо, че тя не признаваше Маяковски и все повтаряше, че в старото време всичко било по-евтино. Тя не е съветски човек… Добре де, а лекарите? Те пък за какво са виновни? Като си помислиш само — Иван Игнатиевич Кипарисов! Такъв почтен лекар!

Децата шумяха в гардеробната. Като добра домакиня София Петровна помогна на родителите да намерят вълнените панталонки и ботушките. Директорът с момиченцето си на ръце дойде да се сбогува с нея. Той благодари на профкомитета за прекрасния празник. — Зърнах в „Правда“ портрета на сина ви — усмихна се той. — Добра смяна се задава… София Петровна го погледна с обожание. Искаше й се да му каже, че още няма никакво право да говори за смяна. Какво са тридесет и пет години? Първа младост! Но не посмя. Той сам облече момиченцето и върху кожухчето й завърза бял пухкав шал. Всичко умееше да прави. Майката спокойно можеше да пуска детето си с него. То си личи — чудесен къщовник.