Лидия Чуковска
София Петровна (3)

3.

Коля завърши училище, дойде и душното лято, а на София Петровна все не даваха отпуск. Разрешиха й едва в края на юли. Никъде не мислеше да ходи тя, но пък през целия месец жадно мечтаеше как сутрин ще си доспива и как ще свърши всичката домашна работа, която заради службата бе занемарила. Мечтаеше да си почине от барабанния ритъм на машините, да потърси демисезонно палто за Коля, да иде най-сетне на гробища и да извика майстор да пребоядиса вратата. А ето че отпуската й дойде и се оказа, че приятно може да се почива само първия ден. По навик от службата София Петровна пак се будеше преди осем; бояджията за половин час свърши с вратата; гробът на Фьодор Иванович беше съвсем наред; палтото беше купено, веднага, а чорапите — изкърпени за две вечери. И се занизаха дълги празни дни, с тиктакането на часовника, с разговорите в кухнята и чакането на Коля за обяд. Той сега по цели дни потъваше в библиотеката, заедно с Алик се готвеха за ВУЗ, за машиностроителния институт и София Петровна почти не го виждаше. Рядко се отбиваше уморената Наташа Фроленко (тя заместваше София Петровна в канцеларията, София Петровна жадно я разпитваше за секретарката на директора, за конфликта между председателката на профкомитета и парторга, за правописните грешки на Ерна Семьоновна. И за обсъждането на повестта на оня симпатичен писател в директорския кабинет. Събрал се целия редакционен отдел… „Нима някой може да не я хареса? — пляскаше с ръце София Петровна. Та там така хубаво е описана първата чиста любов. Както при нас с Фьодор Иванович“.

Сега София Петровна напълно се съгласяваше с Коля, когато той й обясняваше необходимостта от обществено-полезен труд за жената. Пък и всичко, което казваше Коля, всичко, което пишеше по вестниците, сега й се струваше съвсем естествено, сякаш така бяха писали и говорили всякога. Е, само за бившия си дом силно съжаляваше София Петровна, сега, когато Коля беше пораснал. Стесниха ги още по време на глада, в самото начало на революцията. В бившия кабинет на Фьодор Иванович настаниха семейството на милиционера Дегтяренко, в трапезарията — семейство на чиновник, а на София Петровна и Коля оставиха детската стая. Но сега Коля беше пораснал, сега му беше необходима отделна стая, нали вече не беше дете. „Но, мамо, справедливо ли е Дегтяренко с децата си да живее в приземието, а ние — в хубавата квартира? Справедливо ли е? Кажи?“ — строго питаше Коля и обясняваше на София Петровна революционния смисъл на пренаселването в буржоазните квартири. И София Петровна беше принудена да се съгласи с него: всъщност, не беше съвсем справедливо. Жалко само, дето жената на Дегтяренко беше такава повлекана, дори в коридора се усещаше воня на вкиснато откъм стаята й. Като от огън се боят да открехнат прозорчето. Пък и близнаците й вече шестнайста година карат, а още пишат с грешки.

Донякъде утеха срещу загубата на жилището София Петровна намери в едно ново удостояване: съквартирантите единодушно я избраха за отговорник. Превърна се в нещо като стопанин, завеждащ собствения си дом. Меко, но настойчиво тя направи бележка на жената на чиновника за сандъците в коридора. С педантичността, с каквато и в службата събираше членския внос, изчисли кому колко се пада да плати за електричеството. Редовно посещаваше събранията на отговорниците в жилищната кооперация^[1] и после подробно докладваше на съквартирантите какво казал домоуправителят. Изобщо отношенията й със съседите бяха добри. Вареше ли сладко жената на Дегтяренко, тя винаги викаше София Петровна в кухнята да опита дали е достатъчна захарта. Тя често идваше и в стаята на София Петровна — да се посъветва с Коля какво да измисли, та близнаците, дай Боже, да не повторят пак годината? Пък и да поклюкарства за съпругата на счетоводителя, медицинската сестра. — На такава милосърдна сестричка попаднеш ли, веднага поемаш за оня свят! — отсичаше жената на Дегтяренко.

Самият счетоводител беше възрастен човек, с провиснали бузи, със сини жилки по ръцете и носа. Съпругата и щерката така го бяха наплашили, че гласът му изобщо не се чуваше в семейството. Затова пък дъщеря му, рижата Валя, силно смущаваше София Петровна с изразчета като „ще й дам да се разбере!“ и „писна ми!“ — а майка й без това си беше с ужасен характер. Застанала с лице към своя примус, тя методично натякваше на жената на милиционера за опушената газова печка или че кротките близнаци не са турили резето на общата врата. Дворянка беше, пръскаше в коридора с пулверизатор одеколон, носеше верижка с украшения и говореше с тих глас, едва-едва помръдвайки усни, но употребяваше невероятно груби думи. В ден на заплата Валя почваше да крънка пари от майка си за нови пантофи. — Не си въобразявай, ма кобило — с равен глас започваше майката и София Петровна набързо се пъхваше в банята, та да не чуе продължението, но там скоро се втурваше и Валя за да наплиска подпухналата си разплакана физиономия, като отправяше в мивката всички ругателства, които не би посмяла да изкрещи в лицето на майка си.

Изобщо квартира 46 беше тиха и благополучна, а не като 52-ра над нея, където едва ли не всяка събота, в предпочивния ден, се развихряха истински побоища. Редовно викаха одремания след дежурството си Дегтяренко да съставя протоколи заедно с портиера и домоуправителя.

Отпуската се точи, проточи — между кухнята и стаята — и накрая свърши, за голяма радост на София Петровна. Дъждовете зачестиха, жълти листа закапаха в Лятната градина и се напластяваха по калните токове на обувките, а София Петровна с шушони и чадърче, тръгна отново всеки ден на работа. Чакаше сутрин трамвая и точно в 10 часа, въздъхнала облекчено, закачаше на таблото своето номерче. Край нея отново затракаха и зазвънтяха машините, зашумя хартия, заскърца при отваряне и затваряне вратата; София Петровна с достойнство връчваше на възрастната секретарка на директора прецизно подредените, закламерени и миришещи на индиго листове, лепеше марки в профсъюзните книжки, обсъждаше в профкомитета въпросите по укрепване на трудовата дисциплина или някоя некоректна постъпка на машинописка спрямо куриерка. Както преди се боеше от навъсения парторг другаря Тимофеев, както преди не харесваше председателката на профкомитета с мръсните нокти, тайно обожаваше директора и завиждаше на секретарката му, но всички те вече бяха свои, близки хора, тя уверено се чувстваше на мястото си и не се притесняваше да прави на висок глас забележки на нахалната Ерна Семьоновна. И за какво ли я държат още? Въпросът трябваше да се обсъди в профкомитета.

Коля и Алик издържаха изпитите си за машиностроителния институт. Като прочетоха имената си в списъка на приетите, те от радост решиха да монтират в стаята радиоприемник. София Петровна не обичаше Коля и Алик да монтират нещо техническо в стаята й и много се надяваше, че радиото ще й се размине по-лесно, отколкото буера^[2]. Като завърши училище, Коля замисли конструиране на буер, та през зимата да може със собствен буер да се пързаля на Финския залив. Снабди се с някакво ръководство за буери, наряза бичмета, пренесе ги с Алик в стаята — и веднага стана невъзможно не само да се помете подът, ами и просто да се премине. Бичметата избутаха масата към стената, дивана — към прозореца и легнаха на пода в огромен триъгълник така че София Петровна по сто пъти на ден се препъваше в него. Всичките й жалби останаха напразни. Напразно тя обясни на Коля и Алик, че й е неудобно да живее така, все едно, че слон са вкарали в къщата. Рендосваха си те, мериха, чертаха и рязаха, докато се убедиха с абсолютна яснота, че авторът на ръководството е пълен невежа по буери и че буер по неговите чертежи е невъзможно да се построи.

Тогава нарязаха бичметата и смирено ги изгориха в печката заедно с брошурата. А София Петровна върна мебелите по местата им и цяла неделя не можа да се нарадва на простора и чистотата в своята стая.

Отначало и радиото донесе на София Петровна само огорчения. Коля и Алик напълниха цялата стая с жички, винтчета, болтчета и летвички; до два през нощта всяка вечер спореха за предимствата на този или онзи тип приемник; сетне го сглобиха, но не позволиха на София Петровна да изслуша нищо до края, тъй като им се щеше да ловят ту Норвегия, ту Англия; после ги обхвана страстта към усъвършенстване и всяка вечер отново пренастройваха приемника. Накрая София Петровна взе работата в свои ръце и чак тогава се оказа, че радиото действително е много приятно изобретение. Тя се научи сама да го включва и изключва, забрани на Коля и Алик да се докосват до него и вечерите слушаше „Фауст“ или концерт на филхармонията.

Наташа Флоренко също идваше да послуша. Взимаше си ръкоделие и сядаше край масата. Сръчна беше, прекрасно бродираше, шиеше, везеше салфетки и якички. Цялата й стаичка вече беше препълнена с бродерии и тя се захвана да избродира покривка и за София Петровна.

В почивните дни София Петровна включваше радиото още от сутринта: харесваше й важния, уверен глас, известяващ, че в Парфюмериен магазин № 4 са докарали голяма пратка парфюми и одеколони или, че тия дни предстои премиерата на нова оперета. Тя не можеше да се сдържи и за всеки случай записваше всички телефони. Единственото, от което никак не се интересуваше, бяха последните новини за международното положение. Коля разпалено й разказваше за немските фашисти, за Мусолини, за Чан Кай-ши — слушаше тя, но само от деликатност. Седнала на дивана с вестника, тя прочиташе само произшествията, малкия фейлетон или рубриката „Из залите на съда“, а при уводната и телеграмите неизменно заспиваше и вестникът падаше върху лицето й. Много повече от вестниците й харесваха преводните романи, които Наташа вземаше от библиотеката — „Зелената шапка“ или „Сърцата на тримата“.

8 март 1934 г. беше щастлив ден в живота на София Петровна. Сутринта куриерката от издателството й донесе кошничка с цветя. А сред цветята имаше картичка: „На безпартийната труженичка София Петровна Липатова — поздравления по случай 8 март. От партийната организация и профкомитета“. Тя постави цветята върху бюрото на Коля под рафта със събраните съчинения на Ленин, до малкия бюст на Сталин. През целия ден й беше драго на душата. Тя реши да не изхвърля тези цветя, когато увехнат, а непременно да ги изсуши и да ги прибере за спомен.