Лидия Чуковска
София Петровна (13)

13.

Цяла нощ София Петровна не мигна. Коя ли поред бе тая нощ от арестуването на Коля — безкрайна и бездънна? Познат й беше всеки нощен шум: лятното шляпане на сандали под прозореца, крясъците от съседната пивница, замиращия звук на трамваите — сетне кратка тишина, малко мрак и отново белият изгрев плъзва в прозореца, започва нов ден, пак ден без Коля. Сега Коля спи върху нещо, за нещо мисли, къде ли, с кого? София Петровна и за секунда не се усъмни в неговата невинност. Терористичен акт ли? Глупости! — както казва Алик. Просто му се е паднал следовател-натегач, объркал го е и го е пречупил. А Коля не е успял да се оправдае, още е толкова млад. Призори, когато отново разсъмна, София Петровна най-после си спомни оная дума, която повтаряше всяка нощ: алиби. Някъде беше я чела. Той просто не е успял да докаже своето алиби.

През първите часове на службата на нея сякаш й стана по-леко. Слънцето грееше ярко и прахът се виеше в лъча от прозореца, машините тракаха делово, в почивката машинописките тичаха долу, на улицата и после дълго смучеха сладолед на клечка — всичко си беше както преди… 10 години! Денем, на слънчева светлина, е ясно, че това е безсмислица. 10 години ли няма да види Коля! Защо? Що за нелепост! Това не може да бъде. Един прекрасен ден — и то съвсем скоро — всичко ще тръгне по старому: Коля ще се върне в къщи, както преди ще спори с Алик за машини и локомотиви, като по-рано ще чертае — само че този път тя за нищо на света няма да го пусне в Свердловск. Може и в Ленинград да се уреди.

През почивката излезе в коридора да се поразтъпче — боеше се да не заспи на стола. В коридора висеше нов стенвестник. Служителите се тълпяха пред него. София Петровна също отиде да почете. Броят беше голям и пъстър, с червени заглавни букви, с портретите на Ленин и Сталин от двете страни на ярко-оцветеното заглавие „Нашият път“. София Петровна се взря във вестника. „Как стана така, че в продължение на цели пет години вредителите без задръжки извършваха гнусните си действия под носа на съветското общество?“ — прочете София Петровна. Това бе уводната на Тимофеев. Колонката до нея започваше със статия от председателката на профкомитета. Ана Григориевна язвително уличаваше Тимофеев, че изказването му на събранието не било достатъчно самокритично. Ако колективът е недогледал вредителството, то първи за това трябва да отговаря другарят Тимофеев, бившия парторг. Още повече, както се е изяснило, на парторга своевременно са сигнализирали отдолу: сигнализирала е другарката Иванова, отдавна надушила с пролетарския си нюх секретарката. София Петровна отмести поглед върху следващата колонка. И преди да проумее какво чете, й стана топло на гърдите. Статията беше за нея самата, за София Петровна и нейното изказване в защита на Наташа. Авторът, скрит под псевдонима Хикс, питаше:

„На събранието станахме свидетели на възмутителен факт, за който, според нас, не е достатъчно само да се бие през пръстите. Другарката Липатова се прояви в произнасянето на истинска адвокатска реч. И кого счете тя за необходимо да защити? Полковнишката щерка Флоренко, позволила си груба антисъветска нападка срещу любимата работническо-селска Червена армия. Известно ни е, че другарката Липатова постоянно покровителствуваше Флоренко, предоставяше й извънредна работа, заедно посещаваха кинотеатри и пр. и т.н. Сега, когато издателството предстои да сплоти всички сили на честните работници, на партийните и безпартийни болшевики, за да се ликвидират по-бързо последствията от «стопанисването» на Герасимов-Захаров и Ко, допустимо ли е, в такъв отговорен момент, подобни лица да са в редовете на работниците от издателството? Да развеем по-високо знамето на болшевишката бдителност, както ни учи гениалният вожд на народите другаря Сталин! Да изтръгнем из корен всички явни и тайни предатели и всички, проявили съчувствие към тях!“

Прозвуча звънецът за края на обедната почивка. София Петровна се упъти към канцеларията. Как по-рано не забеляза, че днес всички я гледат особено?

Като се върна у дома тя се сгуши във възглавницата — последното й убежище. Сънят веднага затвори очите й. Тя спа дълго и сънува Коля. Беше облечен с пухкав син пуловер. Към ботушите си бе вързал кънки. Ниско приведен, той се пързаляше по коридорите на издателството. Когато се събуди, зад прозореца синееше късен здрач, а в стаята светеше. Край масата шиеше Наташа. Личеше, че е дошла отдавна.

— Седнете тук, по-близо — със слаб глас изрече София Петровна и облиза устните си, останали без вкус след дневния сън.

Наташа покорно примъкна стола и седна до нея.

— Знаете ли, Коля го осъдиха на 10 години. Сигурно Алик ви е казал?

Наташа кимна.

— А, да, знаете ли? — спомни си София Петровна. — За мен написаха в стенвестника, че съм защитавала вредители и че не ми било мястото…

— Алик го арестуваха. Тази нощ — каза Наташа.