Лидия Чуковска
София Петровна (15)

15.

На 19-ти вечерта, навлякла есенното си палто, увила шала под него и обула галоши, София Петровна зае реда си в опашката на Крайбрежната. За първи път й предстоеше да дежури цялата нощ сама — кой да я отмени сега? Нямаше ги вече нито Наташа, нито Алик.

София Петровна сама изпрати чамовия ковчег на Наташа през целия град до гробището. Този ден валя непрекъснато и огромното колело на гальотата пръскаше кал в лицето й.

Наташа легна в гроба, в жълтата земя, недалеч от Фьодор Иванович. А къде ли бяха Алик и Коля? Нямаше как да разбере.

На Крайбрежната стоя цяла нощ напразно, притисната към студения парапет. Откъм Нева се надигаше мокър хлад. И тук за първи път в живота си София Петровна видя изгрева. Слънцето се подаде някъде иззад Охта и по реката веднага пробягаха малки вълни, сякаш това не й се хареса.

Призори краката на София Петровна отекоха от умора, никак не ги усещаше и когато в девет часа тълпата се устреми към портите на затвора — София Петровна вече нямаше сили да помръдне: нозете й тежаха тъй, че й се стори, че ще трябва да ги мести с ръце.

Този път номерът й беше 53-ти. След два часа чакане тя протегна към гишето парите и каза фамилията. Охраненият недоспал човек погледна в някакъв фиш и вместо обикновеното „ни му’й разришено“ отговори: „заминал“. След разговора с Цветков София Петровна беше напълно подготвена за такъв отговор, но все пак той я оглуши.

— Къде? — без памет попита тя.

— Сам ще ви напише… Следващият!

Тръгна си за вкъщи сама, защото да стои и да чака трамвая й беше по-трудно, отколкото да върви. Прахът вече излъчваше жега, тя разкопча тежкото си палто и развърза шала. Изглежда, минувачите се бяха отучили да вървят — блъскаха я ту отзад, ту отпред.

Коля ще й пише. Тя отново ще получи писмо. Както някога от Свердловск. Щом са казали на гишето, че ще пише, значи ще пише.

Следващите дни, без да закусва, без да оправя леглото си, София Петровна от сутринта тръгваше да търси работа. Във вестниците имаше много обяви: „Търси се машинописка“. Нозете й се превърнаха в диреци, но тя по цял ден покорно обикаляше всички адреси. Навсякъде й задаваха един и същ въпрос: има ли репресирани у вас? Първия път тя не разбра. — Арестувани роднини — обясниха й. Побоя се да излъже. — Синът — каза тя. Тогава се разбра, че в учреждението няма утвърдена щатна бройка. И за София Петровна нямаше никъде.

Сега тя се боеше от всичко и всички. Стряскаше се от портиера, погледнал към нея с равнодушен, но и суров поглед. Плашеше се от домоуправителя, който престана да я поздравява. (Вече не беше и отговорник за квартирата — вместо нея избраха жената на счетоводителя). А от нея бягаше като от огън. Плашеше се и от Валя. Боеше се да минава край издателството. Като се връщаше у дома след безплодните си опити да намери работа, тя не смееше да погледне и масата в своята стая: може би там вече беше призовката от милицията! Викат я в милицията, за да й отнемат паспорта и да я изселят! И всяко позвъняване я стряскаше: дали не идваха за конфискация на имуществото?

Уплаши се да предаде пари за Алик. Когато вечерта преди 30-ти се нареди на опашката — към нея приближи Кипарисова. Тя пък висеше тук не само в своите дни, а едва ли не всеки ден — няма ли нещо ново? Кого изселваха? А кой още не е? Да не са променили изведнъж разписанието?

— Не бива да правите това, не бива! — зашепна Кипарисова в ухото на София Петровна, когато тя й разказа защо е дошла. — Делото на вашия син ще пришият към делото на неговия приятел и ще стане лошо, петдесет и осми — единайсет^[1] контрареволюционна организация… Защо ви е, не разбирам!

— Но нали не питат кой предава парите — плахо възрази София Петровна. — Питат само кому.

Кипарисова я хвана за ръка и я отведе настрана.

— Те няма защо да питат — прошепна тя. — Те знаят всичко.

Очите й бяха огромни, кафяви, безсънни.

И София Петровна се прибра у дома.

Следният ден не стана от леглото. Нямаше защо. Не искаше да се облича, да обува чорапи, да спуска крака от леглото. Безпорядъкът в стаята и прахът не я тревожеха. Нека! Не чувстваше и глад. Лежеше в кревата, за нищо не мислеше, нищо не четеше. Романите отдавна не я занимаваха: Не можеше и за секунда да се откъсне от своя живот и да се съсредоточи върху нечий друг. Вестниците й внушаваха смътен ужас: всяка дума в тях беше същата като в оня брой на стенвестника „Нашият път“… Понякога отмяташе одеялото и разглеждаше огромните си, подпухнали и като с вода налети крака.

Когато светлината се отече от стената и падна вечерта, тя си спомни за писмото на Наташа. То винаги й беше под възглавницата. На София Петровна й се прищя отново да го прочете и опряна на лакът, го измъкна от плика.

„Скъпа София Петровна! — беше написано в писмото. — Не плачете за мен, все едно, аз никому не съм необходима. Така ми е по-добре. Може би всичко ще се нареди и Коля ще се върне у дома, но аз нямам повече сили да чакам докато се оправи. Не мога да се справя със сегашните условия на съветската власт. Но вие живейте, скъпа моя, ще дойде време, когато ще могат да се изпращат колети и вие ще му потрябвате. Изпратете му раци в консерва, той ги обичаше. Силно ви целувам и ви благодаря за всичко, за вашите думи на събранието. Нека моята покривка, постлана у вас, ви напомня за мен. Как ходехме на кино, помните ли? Като се върне Коля, постелете покривката върху масата и сложете весели цветя на нея. Кажете му, че никога не повярвах на лошото за него“.

София Петровна отново пъхна писмото под възглавницата. Дали пък да не го скъса? Тя тук е писала за сегашните условия на съветската власт. Какво ще стане, ако намерят писмото? Тогава ще пришият делото на Коля към това на Наташа… А може и да го запази? Нали Наташа е вече мъртва.