Пол Дохърти
Душегубеца (8)

5.

През следващите няколко дни страховете на Ребека се задълбочиха. Калъртън идваше в кръчмата, но винаги сядаше с приятелите си и си шушукаше нещо с тях, а когато девойката се приближеше към масата им, всички млъкваха. Трудолюбивият Питър се беше оказал надеждна опора — вече беше изпъдил Луси и поддържаше всичко в ред. Въпреки това той също беше разтревожен заради изчезването на Бартоломю, а не по-малко го притесняваше и поведението на Калъртън и компанията му. Накрая нервите му не издържаха и той дръпна Ребека настрана.

— Трябва да внимавате, мистрес — предупреди я слугата, а слабото му лице доби още по-тревожно изражение. — С баща ви се е случило нещо ужасно. Не вярвам да е отишъл в Колчестър — добави той с дрезгав глас. — Калъртън крои нещо; същото прави и Луси в селото — Питър я хвана за раменете. — Винаги съм ви харесвал, мистрес. Баща ви беше добър човек — той осъзна какво е казал и прехапа устни. — Сигурен съм — заекна слугата, — че той ще се върне скоро, но аз няма да остана тук. Вие също трябва да заминете. Имам приятели в Холингбъри. Отидете при тях и се скрийте!

— Никъде няма да се крия! — сопна му се Ребека. — Не съм направила нищо лошо!

— Напротив, Ребека, напротив — отвърна Питър. — Двамата с баща ви сте чужденци тук. Освен това притежавате процъфтяваща кръчма, а това разпалва завистта на хората. В селото се говори, че сте папистка. Отгоре на всичко имате заешка устна и сте ясновидка. Направо казано, омразата на селяните лесно може да доведе до убийство.

Девойката реши да не се вслушва в това предупреждение, но думите на Питър се потвърждаваха всеки път, щом тя отидеше в селото. Някои от търговците на пазара бяха дружелюбни с нея, но повечето се държаха предпазливо. Щом я видеха, жените, покрай които минаваше, й обръщаха гръб. Някои й се усмихваха бегло, но останалите си мърмореха под носа и я ругаеха.

От Бартоломю нямаше ни вест, ни кост. Бяха минали пет дни, откакто беше изчезнал, и Ребека вече подозираше, че го е сполетяло нещо ужасно. Храната й присядаше, а нощем й се явяваха страшни кошмари — тя и Сен Клер бягаха от глутница вълци през скована от сняг и лед пустош или пък се сражаваха с армия отвратителни демони и чудовища. Денем девойката имаше видения, свързани с останалите изчезнали хора от селото. Трупът на старицата Уайът беше погребан в края на църковното гробище почти веднага след като беше открит, но Малбрук и Марго сякаш се бяха изпарили във въздуха. Веднъж Ребека чу някакъв шум отвън и когато надникна през прозореца, видя отдолу да й се хили окървавеното лице на съдебния пристав. На гърдите му зееше зловеща рана, а вратът му стоеше някак изкривен, сякаш беше прерязан с нож.

На следващата сутрин девойката излезе от кръчмата и се запъти към приюта за бедняци, за да им занесе малко хляб. Когато мина покрай колибата на Симнъл, нещо зад прозореца на втория етаж привлече вниманието й и тя вдигна поглед. Там стоеше Марго и се взираше в нея с оградени от тъмни кръгове очи. Лицето й беше синьо-бяло, а в гърдите й зееше кървава рана. На Ребека й призля и тя се наведе, преструвайки се, че нещо не е наред с тока на обувката й. Когато отново вдигна поглед, видението вече беше изчезнало, и девойката хукна обратно към кръчмата.

През останалата част от деня Ребека се отдаде на усилена работа в кухнята, надявайки се, че тракането на съдовете, апетитната миризма на готвено и бъбренето на слугите ще прогонят демоните от съзнанието й. Беше петък и вечерта салонът се напълни, но тя вече беше останала без сили, така че си взе една чаша вино, каза на Питър, че отива да си почине, и се качи в стаята си.

Девойката се покатери върху леглото, без дори да се съблича, и придърпа покривката отгоре си. Тя остави свещта да гори и се взря в малката музикална кутийка, която й беше подарила майка й. Очите й се напълниха със сълзи. Ребека си спомни разходките, които си бяха правили двете по окъпаните от слънце пътечки, песните, които й беше пяла майка й, стихотворенията, на които я беше учила, и безбройните съвети, които й беше давала за билките из поляните. Майка й беше купила музикалната кутийка от Норич и й я беше поднесла по случай петия й рожден ден. Някога Ребека обичаше да слуша мелодията, но сега не би го понесла. Тя затвори очи и се опита да се помоли, но после осъзна, че като изключим статуята в енорийската църква, не беше вярвала в нищо друго. Думите от Светото писание, високопарните проповеди на пастор Бейнс и промърморените под нос молитви бяха просто ритуал, който се изпълняваше, а после бързо се забравяше.

Девойката се унесе. Когато се събуди, в стаята беше тъмно. Салонът беше притихнал и тя усети как косата й настръхва. В стаята имаше още някого; беше сигурна в това. Свещта беше угаснала. Ребека стана, взе един светилник и след кратка борба с огнивото запали фитила. Когато вдигна фенера и се обърна, в гърлото й се надигна писък, но от устата й не излезе нито звук. Бартоломю седеше в един стол отляво на вратата. Той винаги сядаше на това място, когато се качваше в стаята й, за да си поговорят, но приликите свършваха дотук. Косата на баща й изглеждаше по-сива от преди, лицето му беше бледо, а погледът в очите му — празен. Ребека видя прореза във врата му, кървавите петна върху разкъсания му жакет и зейналата на гърдите му рана. Девойката седна на леглото. Това трябваше да е сън.

— Дъще — прошепна дрезгаво среднощният й посетител. — Дъще — повиши той тон.

Ребека погледна през рамо и видя, че баща й се е втренчил в нея. Той отвори окървавената си уста.

— Ще ме изслушаш ли, дъще?

Девойката се покатери на леглото и се притисна към таблата, взирайки се ужасено в това кошмарно привидение.

— Сигурно сънувам!

— Всички сънуваме, дъще. Аз също сънувам в момента.

— Какво става, татко?

Ребека искаше да придърпа завивката върху себе си, но не смееше да помръдне от мястото си.

— Убиха ме без време, дъще — Бартоломю говореше, сякаш беше изпаднал в транс. — После изтръгнаха душата ми, а заради сторените от мен злини, тя не можа да продължи по пътя си — той скръсти ръце върху скута си. — Сега се намирам в мрачната бездна между небето и земята.

— Татко!

— Замълчи, дете — думите на баща й сякаш идваха от огромно разстояние. Ребека забеляза струйката кръв, която се процеждаше от ъгълчето на устата му. — Сега Фрогмор владее Душата ми!

Ребека го зяпна ужасено.

— Пасторът не е Божи човек, дъще. Той е велик демон и ако можеше, би те наранил, но има други същества, които му пречат. Мен не успяха да ме спасят, но затова съм си виновен самият аз — той протегна ръце, сякаш беше свещеник, даващ благословия. — Отказах се от духовния си сан заради жената, която обичах. Тогава още можех да получа опрощение, но аз омърсих любовта си със сласт и жажда за пари. Ние сами създаваме ада си, Ребека! Демоните като Фрогмор просто ни улавят в мрежите си.

Ребека почувства част от топлината й да се завръща в тялото й. Тя взе чашата си и допи остатъка от виното си.

— Какво трябва да…

— Замълчи! — прекъсна я баща й. — Нямам много време. Дойдох да ти кажа, че трябва да бягаш, дъще. Да се махнеш от това място колкото се може по-скоро!

— Но къде бих могла да отида?

— При Сен Клер.

— Но той е в затвора!

— Отиди при Сен Клер! Убий Фрогмор! Измъкни ме от мрака! Хайде, върви.

След тези думи баща й се понесе към нея; устните му продължаваха да се движат. Ребека не можеше повече да понася тази гледка. Тя затвори очи и стисна чашата си толкова силно, че оловната й дръжка се впи в кожата й.

— Ребека!

Девойката отвори очи. Бартоломю стоеше пред леглото й.

— Това не е кошмар. В ямата в задната част на костницата… — започна той, но в следващия момент изчезна.

Ребека остана неподвижна, взряна в пламъка на свещта, докато вратът й не се схвана. После се уви в покривката на леглото и се приближи до стола, в който беше седял баща й. Изпитото вино вече започваше да й действа и тя се чувстваше затоплена и някак по-силна. Отначало се зачуди дали пък не е сънувала, но после забеляза месинговото копче с изобразен отгоре му дракон, което беше останало на стола. Баща й беше поръчал тези копчета от един амбулантен търговец и ги беше пришил за кожения жакет, който никога не сваляше от гърба си.

Изведнъж Ребека се почувства завладяна от желание за действие. Тя се облече, пусна копчето в кесията си и крадешком слезе в кръчмата. Единствената светлина в салона идваше от малкия светилник, който Питър беше окачил над камината. Слугите бяха налягали под масите и спяха дълбоко. Една от камериерките пък явно забавляваше някой клиент в кухнята — оттам се дочуваше пъшкане, сподавени викове и някое и друго пошляпване. Ребека игнорира тези звуци и тихо се измъкна от „Сребърният дракон“.

Нощта беше тъмна и студена. Калдъръмът беше покрит със скреж, което го правеше доста хлъзгав, но пък небето беше ясно, а луната беше пълна и пътеката към църквата се виждаше чудесно. Девойката беше решена да отиде там и веднъж завинаги да разбере дали виденията й се дължат на умора, или пък злото действително се е настанило в Дънмоу.

Когато стигна до стената на гробището, тя видя, че в църквата и в къщата на пастора не свети. Наоколо цареше мъртвешка тишина, нарушавана единствено от крясъците на някакъв бухал и шумоленето из гъсталака покрай нея. Ребека докосна заешката си устна и си спомни думите на старицата Уайът, която й беше казала, че ако излезе по пълнолуние и се натрие с тлъстина от тялото на обесен… Девойката затвори очи. Всички тези глупости вече бяха минало. С Дънмоу и живота й тук беше свършено. Тя щеше да се махне от селото, но преди това щеше да потърси доказателство за злодеянията на Фрогмор и щеше да се изправи срещу него.

Ребека се покатери по стената на гробището, а после запълзя между изоставените кръстове и влажните надгробни могили. Над нея прелетя някаква нощна птица. Когато стигна до църквата, тя продължи да пълзи покрай малкия канал и тихо се промъкна до костницата. Щом стигна до вратата, девойката я отвори и влезе вътре. Спомни си факлата, която беше запалил Фрогмор, и реши да я използва. Ребека бръкна в кесията си и извади оттам огнивото и парчето свещ, които беше взела със себе си. Щом запали свещта, пред очите й се разкри ужасна гледка. Черепите и костите на мъртъвците проблясваха на мъждивата светлина. Гърлото й устата на девойката бяха пресъхнали, а ръцете й трепереха, но въпреки това тя се овладя, приближи свещта към факлата и когато катранът пламна, я свали от поставката й на стената и тръгна с нея между полиците. Костите под обувките й скърцаха и пукаха. Ребека затвори очи. Не биваше да мисли за костницата. Трябваше да си спомни за майка си и да си представи, че е слънчев ден и двете се намират на някоя полянка, пълна с цветя. Трябваше да открие доказателството.

Баща й беше споменал нещо за някаква яма в задната част на костницата. Полиците там свършваха на около три стъпки над земята. Ребека се наведе и видя, че в стената има пролука. Тя протегна ръка и бръкна вътре. Пръстите й напипаха студена плът. Девойката премести ръката си и усети някаква кожена дреха. После освети дупката с факлата си и едва потисна вика си — там лежеше трупът на баща й, чиито безжизнени очи се взираха невиждащо в нея. Сърцето на девойката запрепуска, а тялото й се обля в пот. Ребека остави факлата на пода и се втренчи ужасено в кошмарните рани по врата и гърдите на баща си.

— Дано Бог се смили над теб! — простена тя. — О, дано Бог се смили над всички ни!

Девойката отстъпи назад. Вече нямаше от какво да се бои — едва ли в костницата можеше да има нещо по-страшно от това, което беше видяла току-що. Тя взе факлата и се просна на пода до тялото на баща си. За съжаление, силите не й стигаха, за да го измъкне от дупката. Ребека го погали нежно по лицето, а после, събирайки целия си кураж, се пресегна към жакета му и бавно започна да брои копчетата. Бяха само шест. А трябваше да са седем. Девойката се отдръпна от пролуката в стената.

Изведнъж навън се изви вятър и вратата на костницата се отвори с трясък, а после отново се затвори. Ребека се стресна, при което факлата падна от ръцете й и пламъкът угасна. Тя с мъка се изправи на крака, размахвайки ръце, за да запази равновесие, след което се опита да си спомни къде е изходът, но мракът наоколо беше непрогледен. В гърлото й се надигна писък. Девойката се запрепъва в тъмното, а костите под краката й запукаха оглушително. От време на време тя се блъскаше в полиците или пък падаше и напипваше някоя и друга заострена кост или пък череп.

Най-накрая Ребека стигна до отсрещната стена. В този момент вратата пак се отвори и затвори. Тя тръгна по посока на звука. Щом се измъкна навън, девойката се просна на земята и известно време остана така, опитвайки се да успокои биенето на сърцето си. Когато мразовитият нощен вятър започна да вледенява потта по тялото й, тя стана на крака и тръгна да се връща през гробището. След няколко крачки обаче пред нея се изправи някаква тъмна фигура.

— Какво правиш тук, момиче? — препречи й пътя съдебният пристав Малбрук със своето ужасяващо лице и отвратителни рани.

— Махни се! — изпищя Ребека. — В името на Христа!

Видението тутакси изчезна. Девойката успя да стигне до стената на гробището, изкатери се по нея и побягна в нощта. Тя беше толкова ужасена, че дори не забеляза тъмната фигура с качулка на главата, кацнала като някой грамаден гарван на върха на църковната кула, която наблюдаваше всяка нейна стъпка.

Тази нощ Ребека не спа добре, но въпреки това на другата сутрин се събуди много преди зазоряване. Щом отвори очи, тя огледа спалнята си, взирайки се напрегнато във всеки един предмет. Дълбоко в сърцето си девойката знаеше, че след сблъсъка й с Фрогмор животът й ще се промени завинаги. Тя слезе в салона на кръчмата и без да обръща внимание на сънените слуги, които вече се захващаха с ежедневните си задължения, се насочи към вратата. Тъкмо се канеше да излезе, когато Питър я хвана за рамото.

— На сутрешната служба ли отивате, мистрес? И ние ще дойдем. Ще седнем отзад.

Ребека кимна.

— Аз ще избързам пред вас, понеже искам да си намеря място отпред — девойката се накани да се обърне, но после сграбчи ръката на главния слуга. — Баща ми няма да се върне, Питър. Каквото и да стане — добави тя, — грижи се за кръчмата!

След тези думи Ребека излезе на пазарния площад и въпреки мъглата успя да види, че към църквата вече са се запътили и други селяни. Сутрин обикновено се отслужваха две литургии — едната точно след зазоряване, а другата — малко по-късно. Тя тръгна по пътеката.

Църквата беше студена и неприветлива. Ребека седна край основата на една колона, точно под амвона. Клисарят Симнъл, който още изглеждаше потиснат от отсъствието на Марго, вече беше запалил свещите в олтара и в момента отваряше Библията, поставена върху аналоя, за да е готова за Фрогмор. Девойката се облегна на колоната и затвори очи. В нефа продължиха да влизат хора.

Когато светлината, която нахлуваше през прозорците, се засили, Симнъл удари камбаните. Нефът вече се беше изпълнил с множество приглушени гласове — съселяните се поздравяваха един друг или пък се караха на децата си, за да не вдигат шум с игрите си. Ребека се съсредоточи върху звъна на камбаните, който звучеше ниско и печално, сякаш призоваваше енориашите не на сутрешна служба, ами на погребение.

Девойката отвори очи и се огледа наоколо. Повечето от селяните вече бяха дошли, но нито един от тях не беше седнал близо до нея. Още по-зловещото беше, че Калъртън и помощниците му се бяха събрали на групичка и мрачно я наблюдаваха. Камбаните замлъкнаха. Фрогмор излезе от олтара и се поклони пред кръста, но вместо да се насочи към Библията върху аналоя, той тръгна право към амвона. После се огледа из нефа и хвърли изпълнен с лукавство поглед към Ребека.

— Днес избрах един малко по-различен текст — започна пасторът. — „Врачка да се не оставя жива!“^[1]

В нефа се надигна одобрителен шепот и Ребека се вцепени. После в църквата настана тишина; дори децата млъкнаха. Семействата, които седяха по пейките или по студените каменни плочи на пода, бяха приковали очи във Фрогмор и не помръдваха от местата си.

— „Врачка да се не оставя жива!“ — повтори пасторът. — Но врачката след нас, скъпи енориаши, не е само врачка! Освен това тя е изменничка и бунтовничка!

— Изгорете я! Изгорете я! Изгорете я! — започнаха да му пригласят хората, насядали в задната част на църквата.

Ребека едва потисна паниката, която се надигна у нея. Фрогмор, Калъртън и групичката на най-задния ред явно й бяха устроили капан.

— Какво става, пасторе? — надигна се пивоварят Бедоус; Ребека го познаваше като добър човек и приятел на Бартоломю.

— Седни, човече! — прогърмя гласът на Фрогмор. — Това е Божи дом!

— Точно така! — изкрещя му в отговор Бедоус. — Божи дом! Не съд!

Пасторът остана невъзмутим.

— Хората от тази енория — сопна се той — имат право да се събират и да изобличават изменниците, независимо дали става дума за вещици, за предатели, които подслоняват враговете на кралицата, или и за двете!

Бедоус увеси нос и си седна обратно на мястото.

— Ти! — посочи Фрогмор към Ребека. — Ти си вещица и предателка!

— А вие, сър — изкрещя в отговор девойката, скачайки на крака, — сте долен убиец!

Думите й прозвучаха толкова драматично и неочаквано, че групичката в задната част на църквата, пригласяща възторжено на пастора, мигом замлъкна. Ребека се взря гневно в останалите енориаши.

— Замислете се. Спомнете си какво се случи, откакто той дойде в Дънмоу — тя посочи към Фрогмор. — Хората започнаха да изчезват мистериозно и да намират смъртта си по най-неочаквани начини! Същото се случи и с баща ми, Бартоломю Ленъкс!

— Какви са тези глупости? — приближи се към нея Калъртън.

— Ако идете в костницата — отвърна му рязко Ребека — и претърсите ямата отзад, ще намерите трупа на баща ми! — тя се обърна към Фрогмор, за да види реакцията му, но погледът на пастора беше насмешлив и сърцето на девойката падна в петите.

— Да не би да твърдиш — отвърна Фрогмор спокойно, — че някой е убил баща ти и е захвърлил тялото му в костницата?

— Да, това твърдя, а човекът, който го е убил, сте вие!

Изведнъж съдебният пристав Малбрук, старицата Уайът, Марго и баща й се появиха до една от колоните. Зловещите им лица се взираха свирепо в нея, а раните по гърлата и гърдите им зееха. Ребека почувства, че й призлява. Тя се пресегна и се подпря на колоната пред себе си.

— Да не си пияна? — подигра й се пасторът.

— Много добре знаете, че не съм! — отвърна задъхано тя. — И много добре знаете какво има в костницата!

— Глупости! — настоя Фрогмор. — Мастър Калъртън, вземете хората си и претърсете костницата!

Ребека се огледа наоколо и видя, че живите мъртви, които беше зърнала за миг край колоната, сега са се настанили на местата, които Калъртън и хората му току-що бяха освободили.

— Това е пълна лудост — промърмори девойката.

Стомахът й се сви, а коленете й се подкосиха. Останалите енориаши бяха вперили в нея студени погледи. Сякаш измина цяла вечност, преди Калъртън да се върне в църквата, изтупвайки праха от наметалото си с кожените си ръкавици.

— Нищо особено — извика той. — Само купчина кости.

Ребека не знаеше какво друго може да стори. Тя се свлече в основата на колоната, скръствайки ръце пред гърдите си.

— Има и още нещо — продължи Калъртън, измъквайки едно парче пергамент от кесията си. — Това са показанията на Бартоломю Ленъкс, които той собственоръчно написа, преди да замине за Колчестър. В тях кръчмарят обвинява дъщеря си, че е вещица и че убива онези, които не харесва, но най-вече — че е укривала йезуита Сен Клер!

Ребека изтръгна свитъка от ръцете на съдебния пристав и той хукна след нея, за да й попречи, в случай че се опита да го унищожи. Девойката зачете документа и се вцепени. Почеркът, начинът на изразяване и подписът в дъното бяха на баща й, но обвиненията сигурно бяха скалъпени от Фрогмор.

Ребека нямаше сили да продължи да чете. Баща й беше написал невероятно гнусни лъжи: че подозирал, че тя не му е истинска дъщеря; че заешката й устна била дяволски белег; че омагьосвала онези, които не харесвала, и че помогнала на йезуита Сен Клер да избяга от кралското правосъдие.

— Това са лъжи! — изкрещя тя, хвърляйки парчето пергамент на земята. — Баща ми не може да ги е написал!

— Така ли? — подпухналото от пиене лице на Калъртън се разтегли в усмивка. — А как тогава ще обясниш появата на този документ, написан с неговия почерк и подписан със собствената му ръка? Баща ти дойде у дома, даде ми парчето пергамент и ми се закле върху Библията, че всичко в него е самата истина!

— Направили сте някакъв номер! — изпищя Ребека. — Някаква ужасна магия!

— Ужасна магия, значи — присмя й се Фрогмор. — Направо не знам какво да те правя, Ребека Ленъкс! Идваш в тази църква и пред лицето на Бога заявяваш, че трупът на баща ти лежи в костницата. Наричаш пастора си убиец, а съдебния пристав — лъжец. Какво наказание мислиш, че заслужаваш след всичките тези прегрешения?

— Изгорете я! — Луси, камериерката, си проправи път през тълпата; румените й страни бяха поаленели от злоба.

Щом стигна до Ребека, слугинята така зашлеви девойката през лицето, че клетото момиче политна назад и се блъсна в колоната. Почти изгубила съзнание, Ребека се строполи на земята.

Църквата мигом се изпълни с викове и крясъци, които отекнаха в съзнанието на девойката подобно на рев от разбиващи се о брега вълни. В следващия момент тълпата я заблъска, изправи я на крака, а Калъртън омота около нея някакво въже. Неколцина от селяните се опитаха да й помогнат, но безуспешно. Бедоус си проправи път през навалицата, но скоро беше изблъскан встрани. Питър, главният слуга от кръчмата, се помъчи да озапти Луси, но някой го удари по главата и той рухна на пода.

В църквата настана пълен хаос. Хората на Калъртън повлякоха Ребека към предната врата сред море от озъбени лица, изпълнени с омраза. Сега животът й беше в ръцете на съдебния пристав, който вървеше най-отпред на цялата процесия и разгонваше зяпачите с жезъла си. Девойката се опита да улови погледите на бащините си приятели, но те извръщаха очи. Крясъците: „Изгорете я! Изгорете я!“ не секваха. Ребека цялата се тресеше от страх. Въжето, с което я бяха вързали, беше здраво стегнато и й пречеше да диша. Тя не можеше да повярва, че всичко това се случва наистина. Може би сънуваше поредния си кошмар и скоро щеше да се събуди?

— Помощ! — извика тя.

Молбата й беше посрещната със смях. Хората на Калъртън я извлякоха навън и студеният сутрешен въздух малко я посвести. Ребека беше чувала, че в някои села, в които паниката на хората ги карала да виждат вещици едва ли не навсякъде, се е случвало да замъкнат няколко жени на пазарния площад и да ги изгорят или обесят без съд и присъда. Тъкмо това я чакаше и нея.

Стражарите продължиха да я блъскат и бутат, принуждавайки я да върви напред. В един момент тя се спъна и падна. Кожените й обувки мигом бяха свалени от краката й, а пръстенът от малкото й пръстче — изхлузен. Хората късаха цели парчета от вълнената й рокля. Към нея полетяха буци пръст, а едно парче тор я улучи в устата. Тя се задави и се разкашля, но това само предизвика още по-бурен смях у зяпачите. Нямаше ли някой да й помогне?!

Когато стигнаха в селото и стъпиха на калдъръма, хората на Калъртън продължиха да я влачат и босите й крака съвсем се израниха. Накрая стигнаха до площада. Ребека видя табелата на „Сребърният дракон“. На вратата на кръчмата се беше струпала цяла тълпа от хора с чаши в ръце. По площада изтрополи някаква каруца, пълна със съчки и папрат, която — за неин ужас — спря близо до стълба за бичуване. Скоро около него беше издигната висока клада.

— Невинна съм, за Бога! — изпищя тя.

Тълпата обаче беше озверяла и нямаше да се успокои, докато не видеше да се пролива кръв. До стълба за бичуване беше поставен някакъв стол, върху който я накараха да се покачи. После стегнаха още въжета около тялото й и натрупаха подпалки чак до гърдите й. Сред морето от хора около нея имаше мъже, жени и деца, които беше познавала през целия си живот. Някои от тях тя смяташе за приятели, а на други двамата с Бартоломю бяха помагали неведнъж и дваж. Ребека погледна към кръчмата с надеждата, че баща й ей сега ще се завтече към площада и ще я отърве от този кошмар. А може би някой от приятелите му щеше да й се притече на помощ? На малката тераса над входната врата имаше някакъв човек. Тя се вгледа по-внимателно и разпозна Малбрук — злите, кървясали очи на съдебния пристав бяха приковани в нея. На ъгъла на уличката, която водеше към задната част на „Сребърният дракон“, стоеше старицата Уайът и й махаше с букетче цветя. В следващия момент ноздрите на Ребека се изпълниха с дим и тя с ужас се взря в мъжете с факли в ръце, които бяха наобиколили кладата. Девойката затвори очи.

— Мили Боже! Света Дево!

Изведнъж яростните викове заглъхнаха и на площада се възцари пълна тишина. Към кладата се беше приближил мъж на бял кон, облечен в рицарски доспехи. Мъжът беше Майкъл Сен Клер, който вече не изглеждаше като беглец. Прекрасното му лице беше гладко избръснато и пращеше от здраве.

— Помощ! — извика Ребека.

От кладата се вдигна стълбче дим и опари гърлото й. Тя се закашля, а очите й се насълзиха. Пламъците бързо обхванаха папратта и изпълниха въздуха с пукот.

— Спрете! — извика някой. — В името на кралицата!

Ребека усети да разтурват кладата, а после и димът се разпръсна. Площадът беше пълен с конници с мечове в ръце. Зяпачите бягаха като пилци, за да се скрият в кръчмата или в уличките наоколо. Мъже пълнеха цели ведра с вода от конските поилки и ги изливаха върху пламъците. Ребека се помъчи да се освободи от въжетата, с които беше вързана. В този момент пред нея се изправи някакъв мъж с широкопола шапка на главата.

— Майкъл!

Девойката съзря проблясък на стомана и в следващия момент ножът на мъжа преряза въжетата. Тя рухна в ръцете му, но когато погледна нагоре, видя суровото лице на Купър, човека на Юда.