Пол Дохърти
Душегубеца (15)

12.

Хенри Фрогмор се беше притаил сред мочурищата край устието на Темза и се взираше в бързоходния контрабандистки платноход, закотвен недалеч от брега, който щеше да го откара от острова. В следващия момент от корабчето беше спусната лодка и двама моряци загребаха към малкия огън, който магьосникът беше запалил, за да им даде сигнал.

Фрогмор се чувстваше доволен. Той беше изпратил писмото си и междувременно си беше променил плановете. Всички кейове и пристанища в Лондон бяха завардени, като най-сериозна беше охраната в Стийлярд^[1], където бяха закотвени корабите, които пристигаха и отплаваха за Балтика. Шпионите на Уолсингам бяха плъзнали навсякъде и въпреки че бяха дегизирани като моряци, търговци и просяци, магьосникът ги беше разпознал и знаеше, че ако се опита да се свърже с някой капитан на кораб, незабавно ще бъде арестуван.

И така, Фрогмор се беше промъкнал обратно в града, минавайки по Флийт Стрийт, през полята и покрай Уестминстър и накрая се беше озовал след невзрачните странноприемници и схлупени пивници при устието на Темза — свърталище на контрабандисти, речни пирати и изобщо все на мъже, които имаха основание да се страхуват от закона не по-малко от самия него. Там магьосникът се раздели с малко от среброто си и се уговори с един капитан да го закара до Ниските земи. Оттам щеше да продължи към Москва, за да си прибере онова, което Му принадлежеше, а после щеше да се отправи на югоизток към Молдова или Влахия и да потърси местния турски велможа.

По време на краткия си престой сред контрабандистите Фрогмор беше дал ухо на клюките, които си шепнеха екипажите, връщащи се от Средиземно море, и беше научил някои много любопитни новини. Според слуховете султан Сюлейман събирал огромна флотилия в Златния рог, с която се канел да нападне рицарите хоспиталиери в Малта и веднъж завинаги да унищожи това гнездо на оси, тормозещо корабите му.

Магьосникът вдигна поглед към мрачното небе.

— Би било прекрасно да видя отново слънцето — каза си той. — Да се насладя на гледката на сини морски води, на уханието на цъфнали градини и да се отдам на почивка, без непрекъснато да се озъртам през рамо.

Преди това обаче трябваше да свърши още нещо. Сен Клер и онази кръчмарска слугиня вече бяха съвсем близо до него и Фрогмор беше решен да им покаже кой командва парада. И така, докато чакаше моряците да изтеглят лодката на брега, магьосникът затвори очи и призова тъмните си господари. После се залюля напред-назад, извиквайки в съзнанието си лицата на йезуита и на Ребека Ленъкс. Тези двамата бяха негови заклети врагове и трябваше да бъдат спрени.

 

Ребека се обгърна с ръце, за да се предпази от студа, и погледна назад. Островърхият покрив на селската къща, в която се криеха със Сен Клер, се очертаваше на слабата лунна светлина, на един от прозорците гореше свещ, а вратата зееше — явно беше забравила да я затвори. После девойката се взря в голото поле пред себе си, което се простираше до някаква горичка. Нощта беше мразовита, а хапещият вятър развяваше косата и тънките й дрехи. Отнякъде се чу крясък на козодой^[2], през подето притича някаква тъмна сянка. Като изключим дребните звездици високо в черното небе, наоколо цареше пълен мрак. Ребека беше толкова уплашена, че не смееше да помръдне.

Двамата с йезуита бяха прекарали последните три дни във фермата, стопанисвана от мистрес Блоксам и малоумния й син, и досега девойката всяка вечер си беше лягала да спи върху един малък нар. Сега обаче беше будна и се скиташе из мразовитото поле посред нощ.

„Сигурно съм ходила насън“ — помисли си тя.

Ребека искаше да се върне в къщата, но краката й отказваха да я послушат. Макар детайлите да й убягваха, някаква част от нея й подсказваше, че има тайна уговорка да се срещне с някого тук. Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да си възвърне здравия разум, и тръгна обратно към отворената врата.

— Ребека!

Девойката се спъна в някакъв камък, удари босите си пръсти и потръпна от болка. Не, това не беше сън. Тя се паникьоса, по тялото й изби студена пот. През мрака към нея куцукаше някаква ниска жена с прокъсана пола, боне на главата и дебел шал, наметнат върху пухкавите й рамене.

— Майко Уайът! — извика Ребека.

Старата жена пристъпи напред.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя.

Тази жена обаче не беше приветливата старица, която девойката познаваше. Някога блестящите й очи сега бяха оградени от черни кръгове и се взираха немигащо в нея, бузите й висяха, а устата й беше олигавена. Старицата Уайът вдигна ръце, сякаш се канеше да прегърне Ребека.

— Дойдохме да те видим, момичето ми. Липсваше ни.

— Върви си! — изписка девойката и се прекръсти. — Хайде, махай се!

В следващия момент някакво движение привлече вниманието й — към нея се приближаваше още някаква фигура с наперена походка.

— Това е съдебният пристав Малбрук — побърза да я успокои старицата Уайът. — Виждаш ли колко много те обичат приятелите ти?

Гърлото на Ребека пресъхна, езикът й се вкамени, а за преглъщане и дума не можеше да става. Искаше й се да побегне, но краката й бяха отмалели и не й достигаше въздух. Малбрук вече беше само на няколко крачки от нея и тя усети вонята на гроб, която се носеше от парцаливите му дрехи. Зад гърба й се появиха още фигури, които й отрязаха пътя към къщата. Някои от лицата й бяха познати. Онова там не беше ли дъщерята на Симнъл? Младата жена се движеше като в транс с отпуснати покрай тялото ръце и полюляващи се бедра. Ребека хукна да бяга, но в следващия момент се блъсна в някакъв мъж — старец с мършаво лице и врат като на пиле. Той се опита да я сграбчи, но тя успя да му се изплъзне. Студът наоколо беше станал непоносим, а вонята беше толкова силна, че на Ребека й се струваше, че се намира на някое бунище. Девойката обърса потните си длани в нощницата си. Фигурите я бяха наобиколили отвсякъде. В ръката на Малбрук имаше кама.

— Кои сте вие, за Бога?

— Ела с нас, Ребека — протегна ръка съдебният пристав. — Не бой се — няма да ти сторим нищо лошо. Просто ела.

— Къде? — попита девойката.

— Не е далеч — пристъпи напред старицата Уайът. — Хайде, довери ми се.

Тогава Ребека съзря кървавата рана в гърлото на някогашната си приятелка и се разпищя. После затвори очи и се просна на земята, опитвайки се да зарови лицето си в пръстта. Фигурите започнаха да викат името й и да се пресягат към нея, но тя се съпротивляваше. В следващия момент усети как някой й удря шамар и отвори очи. Срещу нея стоеше Сен Клер.

— Какво става, за Бога?

Девойката се огледа наоколо, но в полето нямаше никого. Явно беше дошла дотук насън и беше преживяла някакъв кошмар. Йезуитът обаче я беше намерил и я беше спасил. Докато й помагаше да се изправи на крака, той отново заговори на онзи странен език. Ребека погледна към вратата. Мистрес Блоксам стоеше на прага на къщата с фенер в ръка.

— Хайде — каза Сен Клер. — Стъпвай внимателно.

Девойката обаче го отблъсна, а после вдигна фенера, който йезуитът беше оставил до нея, и въпреки протестите му заоглежда земята. В пръстта имаше множество отпечатъци от стъпки. Ето тук например се беше отбелязала някаква малка обувка, а малко по-нататък — големите ботуши, с които Малбрук никога не се разделяше. В следващия момент Сен Клер я настигна и изтръгна фенера от ръцете й.

— Не съм сънувала! — извика Ребека. — Те наистина са били тук! Малбрук, старицата Уайът…

— Хайде да се връщаме — подкани я йезуитът.

И така, девойката се остави в ръцете му. Когато влязоха в къщата, мистрес Блоксам я наметна с едно одеяло.

— За Бога, дете! — възкликна вдовицата. — Премръзнала си!

После домакинята ги отведе в настланата с каменни плочи кухня и накара Ребека да седне в едно голямо кресло пред камината. Робърт се дотътри от горния етаж, потърквайки сънените си очи, но майка му го изпрати обратно в леглото. Сен Клер си взе едно столче, настани се до Ребека и хвана ръката й, опитвайки се да я успокои.

Мистрес Блоксам накара девойката да хапне нещо и й сгря една чаша вино. За известно време Ребека остана загледана в пламъците на огъня. После йезуитът благодари на любезната домакиня за помощта и я помоли да ги остави насаме.

— Кажи ми какво стана — обърна се той към девойката, след като мистрес Блоксам излезе от стаята.

И така, Ребека сподели с него преживелиците си. Започна бавно и накъсано, но докато говореше, страхът й постепенно намаля и тя се ядоса, задето се е поддала на паниката си.

— Не беше сън — заяви девойката предизвикателно. — Стоях насред онова поле, а около мен беше пълно с мъртъвци. Жертвите на Фрогмор ме бяха наобиколили отвсякъде.

— Баща ти там ли беше?

Ребека затвори очи и поклати глава.

— Не беше сън — промълви тя.

— И аз не мисля, че е било — увери я Сен Клер.

Девойката бързо вдигна очи.

— Фрогмор е способен на това — продължи йезуитът. — Той умее да се вмъква в умовете на хората и да ги подлъгва да се изложат на опасност.

— Каква опасност? — наведе се към него девойката.

— Смъртна опасност, Ребека. Вярно, че хората, които си видяла тази нощ, са мъртви, но Фрогмор все още владее душите им.

— Значи тези призраци са можели да ме убият?

— Не, не — поклати глава Сен Клер. — Но те са те помолили да ги последваш, нали така?

Ребека кимна.

— Ако беше отишла с тях…

— Какво имаш предвид?

Йезуитът придърпа стола си по-близо до нея.

— Сега ще ти обясня, Ребека. Опитай се за момент да забравиш за тялото си и си представи, че нямаш нищо друго освен ума си — Сен Клер я почука по челото. — Именно чрез него тези призраци са се опитали да те подмамят. Слава Богу, ти си отказала да се подчиниш на волята им и си им се противопоставила — затова те са изгубили власт над теб. Но ако се беше поддала на паниката и ги беше последвала…

— Какво щеше да стане тогава?

— Тогава, Ребека, щеше да станеш жертва на някой нелеп инцидент. Тъй като в момента сме насред гората, най-вероятно щеше да затънеш в някое блато. Ако бяхме някъде другаде, можеше да паднеш от върха на някоя скала, да се прекатуриш в някоя буйна река или пък да политнеш от някоя висока стена или кула на замък.

— Просто щях да се подхлъзна, така ли?

— Да, просто щеше да се подхлъзнеш.

— Но това е невъзможно! Не мога да повярвам, че Фрогмор притежава такава сила!

— Повярвай, Ребека — отвърна Сен Клер. — Спомни си евангелската история за изкушенията, на които Сатаната подложил Христос^[3]. Добрият Господ не се възпротивил, когато Лукавият Го качил на стряхата на Храма, а после и на върха на онази планина, но все пак устоял на всичките му изкушения. Мощта на Фрогмор е подобна, но той трябва да я използва пестеливо. Виденията, които ти е пратил тази нощ, вероятно са го изцедили, така че ще му е нужно поднови силите си.

— Откъде знаеш толкова много неща за този магьосник, Майкъл? — попита Ребека. — И какво имаше предвид той онзи път в енорийската църква, когато каза, че двамата сте стари познайници?

— Нищо. Просто ми се подиграваше.

— Както ти се подиграваш с мен — сопна се девойката и стана от стола си.

— Ребека, Ребека — хвана я за ръцете йезуитът. — Разбира се, че познавам Фрогмор. Проучил съм го внимателно. За да може да победи противника си, човек трябва да научи всичко за него.

— Но защо точно ти си се заел с тази задача? Та ти си свещеник, за Бога! Би трябвало да отслужваш литургии и да се грижиш за душите на вярващите!

— Никога не съм преставал да правя тези неща.

— Кой си ти?

— Този, когото виждаш, Ребека. Човек, избран за тази мисия от Бога, който — подобно на добрия ни Господ — трябва да се справя с човешкото зло с човешки средства. Фрогмор пък е това, в което му е било позволено да се превърне — Сен Клер пусна ръцете на девойката. — Предполагам — добави той отчаяно, — че ако се отдам на пост и молитва и поискам от Бог да стори чудо, Той може и да отвърне на молбата ми, но в крайна сметка, Господ не е кукловод, Ребека. Не можем да очакваме от него да се намесва в делата ни и да предотвратява всяко зло. Ние сами трябва да се грижим за това. Всъщност точно така действа Бог — чрез нашата воля да творим добро.

Девойката се взря в очите на йезуита. Погледът му беше тревожен и дори някак уплашен.

— От какво се страхуваш? — попита тя. — Кажи ми! — девойката потри очи. — Боиш се, че ще си тръгна, нали?

Сен Клер бавно кимна.

— И не дойде в Дънмоу случайно, права ли съм? Дойде, за да ме намериш…

— Никога не съм го крил — отвърна йезуитът уклончиво.

— Защо? Ами Фрогмор? — продължи Ребека. — Как е успял да се представи за пастор пред Англиканската църква? Нима никой не е възразил?

Сен Клер се размърда в стола си и извърна поглед към огъня.

— Напоследък Англия е доста неспокойно място, Ребека. Не са минали и седем години, откакто настоящата кралица седна на трона. Междувременно свещениците, които подкрепяха нейната вярна на католицизма полусестра, бяха прогонени от енориите си. В кралството цари пълен хаос. Както и да е — йезуитът се изправи на крака и се протегна. — Нека ти разкажа цялата история.

— За последен път видях Фрогмор в Дордрехт, Ено. Тогава за известно време аз се превърнах в плячката, а той — в преследвача. Знаех, че магьосникът се е запътил към Англия. Щеше да се укрие в провинцията, а после да се промъкне в Лондон, за да се види с доктор Херметикус. Засега нямам представа дали е осъществил тази среща, или не. Все едно, една нощ Фрогмор проникна в стаята, която бях наел в някаква пристанищна кръчма. По това време аз бях навън и се уговарях с един капитан да ме превози с кораба си през морето. Магьосникът беше разровил вещите ми и беше намерил картата, на която бях отбелязал маршрута си — Сен Клер разпери ръце. — Това беше единствената грешка, която допуснах. Така Фрогмор разбра, че имам намерение да дойда в Дънмоу. Трябва да ти кажа, че магьосникът знае, че е в опасност, и освен това подозира как може да бъде унищожен. Накратко, той се качи на някакъв кораб, слезе на едно от източните пристанища и се запромъква през английската провинция като невестулка. По някаква странна причина, вероятно заради Купър, английските власти се заинтригуваха от пристигането му и пратиха след него един тип на име Андрю Кавъндиш. Този Кавъндиш е от хората на Купър, но така или иначе, Фрогмор сигурно го е убил. После магьосникът се е отправил към Южен Есекс, научил е, че пастор Бейнс се оттегля от службата си и се е възползвал от възможността. Фрогмор е много хитър и умее да се приспособява към обстоятелствата, така че просто се е появил в Дънмоу, представяйки се за новия пастор. Можеха да минат месеци, преди истинският заместник на Бейнс да пристигне и преди църковните власти да се усетят, че мястото му е било заето от някакъв си непознат.

Йезуитът отиде да си налее чаша вино, а после се върна и седна обратно в стола си.

— Дори след това едва ли някой би обърнал внимание. Местният епископ щеше да реши, че Фрогмор е просто поредният скитащ се пастор, и едва ли щеше да възрази срещу това, че е поел тази малка и бедна енория.

— Но истинската цел на магьосника е била да разбере какво толкова има в Дънмоу, нали така?

— Точно така — отвърна Сен Клер.

— Е? Какво има в Дънмоу, Майкъл? — Ребека отметна един кичур от лицето си — макар да не беше минало много време, откакто бяха отпътували от имението Оулпен, косата й отново беше израснала.

Йезуитът вдигна една клечка слама от пода и я стри между пръстите си.

— Ако се вгледаш в Библията, Ребека, ще видиш, че Господ винаги се намесва в делата ни чрез някоя жена. Старозаветната Сара например родила Исаак — един от родоначалниците на човечеството. Сестрата на Мойсей пък го спасила от гнева на фараона. Иудит успяла да прогони нашествениците от родния си град. Рут се омъжила за Вооз, от когото иде началото на Давидовото коляно. Майката на Макавеите възпитала синовете си да бъдат герои. И накрая, но не на последно място, Мария се подчинила на волята на, Господ и родила Иисус, нашия Бог.

Въпреки топлината на огъня Ребека усети, че я втриса.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Фрогмор може да бъде унищожен само ако някоя девица му поднесе Христовата кръв.

— Аз съм девица — отвърна Ребека.

— Да, така е — усмихна се Сен Клер. — Освен това носиш печата на Живия Бог. Заешката ти устна не е дефект, Ребека. Това е следата от целувката на ангела, който е дошъл при теб още докато си била в утробата на майка си.

— Но защо се спря точно на мен? — попита девойката. — И как изобщо разбра къде да ме намериш? Кой ти каза, че живея в Дънмоу и че имам заешка устна?

— Сънуваш ли, Ребека?

— Разбира се! Всеки сънува!

— Е, аз не правя изключение. И така, една нощ, докато спях насред някакво поле на пътя между Фонтенбло и Париж, ми се присъни, че съм в Англия. Знам това, защото сънят ми беше съвсем точен и ясен. Намирах се на някакъв път и покрай мен минаваха хора. Попитах ги накъде са тръгнали и те ми отвърнаха, че отиват в Дънмоу. Последвах ги и се озовах в задната част на някаква сумрачна църква. В този момент вътре влезе млада жена. Горната част на лицето й беше скрито в сенките, но долната се виждаше и аз съзрях, че девойката е със заешка устна. В ръката й имаше нещо. Тя прекоси тъмния неф и остави онова, което носеше, в основата на една статуя — беше букетче цветя. После чух глас, който ми каза: „Тя е!“ След това се събудих, но за разлика от останалите ми сънища, този така и не избледня от паметта ми. Все още си спомням всяка подробност от него.

— Когато пристигнах в Англия, веднага се отправих към имението Оулпен и помолих лейди Пелам да разпита странниците, които се отбиваха в имението й. От техните сведения научих доста неща за дома ти — йезуитът се усмихна. — Разбрах за „Сребърният дракон“, за чудесната кухня там, за мастър Ленъкс и за странната му дъщеря със заешката устна.

Ребека потри настръхналите си ръце.

— Значи всичко е било предопределено и ние сме просто кукли на конци?

Сен Клер отпи от виното си.

— Не, Ребека, нищо подобно. Когато се скрих в конюшнята, ти спокойно можеше да откажеш да ми помогнеш. Можеше да не ми обърнеш внимание, а можеше и да ме предадеш на мастър Купър. Господ може и да те е избрал, но това не означава, че и ти си избрала Него! Ти просто реагира според природата си. Видя, че съм гладен и жаден, и ме нахрани и напои, без да помислиш за себе си. Дори ми подари цветя, а после изведе един кон от конюшнята на баща си и ми го доведе в гробището през нощта. Да, Ребека Ленъкс, ти си избраната! Но въпреки това все още не е късно да се откажеш от мисията, за която си предопределена.

— Миналото е зад гърба ми — отвърна девойката. — Няма връщане назад. Освен това Фрогмор уби баща ми и аз съм решена да го накарам да си плати за това. Нямам никакви колебания.

— Имай предвид, че никак няма да е лесно да го накараме да си плати…

— Откъде знаеш? — намеси се Ребека.

— Откъде знам какво?

— Откъде знаеш, че единственият начин да унищожим Фрогмор е този, който ми описа?

— Пише го в Библията. Още в Битие Бог казва на Сатаната, че тъкмо семето на жената в лицето на Спасителя в крайна сметка ще го порази в главата^[4]. В края на Светото писание пък, в Откровение на Йоан Богослов, жена, „облечена в слънце“, побеждава змея^[5]. Както ти казах, спасението винаги идва чрез жена и в този случай не е по-различно.

— А защо е толкова важно да съм девствена? — попита Ребека, опитвайки се въпросът й да не прозвучи подигравателно.

— Девствеността не е просто физическо състояние, Ребека. Лесно е да си добродетелен, когато никога не си бил подлаган на изкушение. Истинската девственост е силна и могъща, тя е състояние на ума и душата и означава, че се стремиш към съвършенство.

— Да не би онзи път, когато ме покани в къщата си в Дънмоу, Фрогмор да е искал да ми отнеме девствеността?

— Магьосникът беше станал дълбоко подозрителен. Ролята на пастор обаче щеше да му осигури достъп до местните клюки и така той скоро щеше да разбере дали в селото има някой, от когото трябва да се страхува. Не след дълго несъмнено щеше да чуе и за Ребека Ленъкс — дъщерята на кръчмаря със заешката устна — Сен Клер я щипна по носа. — Една смела млада жена, надарена с ясновидска дарба.

— Ами ако ме беше изнасилил?

Лицето на йезуита мигом доби сериозно изражение.

— Нямаше да има значение. Не искам да наранявам чувствата ти, Ребека — продължи той, — но девствеността не е въпрос на действие, а на воля. В този смисъл, Хенри Фрогмор никога не би те изнасилил, о, не — той би се опитал да те съблазни.

— Щеше да му се наложи да отдели доста време за това.

Сен Клер избухна в смях.

— Езикът ти е остър като бръснач, Ребека — той въздъхна. — Фрогмор със сигурност щеше да си даде сметка, че не си обикновено момиче и че не може току-така да те катурне в някоя плевня.

Девойката се накани да продължи с шегите, но в следващия момент прехапа устни.

— Все още не си отговорил на въпроса ми, Сен Клер. Откъде знаеш, че това е начинът да унищожим Фрогмор? И не искам да чувам повече гатанки!

Йезуитът промърмори нещо на латински.

— Без повече гатанки, казах!

— Просто цитирах един стих от Овидиевите „Метаморфози“, в който се твърди, че човек може да научи нещо дори от врага си^[6] — обясни Сен Клер. — Москва е странно място, Ребека. Градът е целият построен от дърво и огражда Кремъл от всички страни. Всъщност в царския дворец няма нищо особено — само църкви и манастири. Владетелите на Русия обаче много се гордеят с факта, че са наследници на византийските императори, побягнали от Константинопол при турското нашествие, и пазят в Кремъл множество ръкописи, донесени оттам. Сред тях е и така наречената „Книга на тайните“ — древен труд, в който подробно е описано как човек може да се справи с демон като Фрогмор. Ето откъде ми е известно как можем да го унищожим. Предполагам, че магьосникът също знае за съществуването на този ръкопис и че първата му работа, когато се върне в Москва, ще бъде да го разучи.

— Но тази задача ми се струва непосилна за двама души. Няма ли кой да ни помогне? — попита девойката.

— Няма, Ребека — съвсем сами сме. Пък и помисли — кой би ни повярвал?

— Може би Купър би могъл…

— А, да, как можах да забравя за Уилям Купър! Рано или късно, Ребека, той също ще разкрие истинските си намерения…

Девойката се канеше да зададе още въпроси, но в този момент на вратата се потропа и тя се стресна. После понечи да стане, но Сен Клер я върна обратно в креслото и бързо начерта във въздуха кръст. Тропането се повтори.

— Мистрес Блоксам сигурно ще го чуе — прошепна Ребека.

— Не, няма — отвърна йезуитът, ослушвайки се напрегнато.

— Но какво е това?

Вместо отговор откъм затворените капаци на прозорците се чу драскане, сякаш някакво диво животно се опитваше да се вмъкне в стаята. Девойката затаи дъх.

— Призраците са се върнали, нали?

— Да, върнали са се. Явно мощта им още не е изчерпана — каза Сен Клер бавно.

Тропането и дращенето продължиха, докато накрая в стаята настана страхотна шумотевица. Сякаш цял легион сенки се опитваха да влязат. Ребека понечи да хване йезуита за ръката, но той се отскубна и тихо я предупреди:

— Не мърдай!

После Сен Клер рязко коленичи на пода със сведена глава и сключени за молитва ръце и заговори на онзи странен език. Ребека чу думата „Адонаи“ и си спомни, че баща й й беше казвал, че това е еврейската дума за „Господ“. Колкото повече се усилваше тропането и дращенето, толкова по-настойчив ставаше гласът на йезуита. Най-накрая в стаята настъпи тишина и Сен Клер вдигна оросеното си от пот лице.

— Отидоха си — каза той. — А сега най-добре да поспим, за да съберем сили.