Пол Дохърти
Душегубеца (4)

1.

Дънмоу, Есекс, януари 1565 година

— Заешка устна! Така ще е, като целуваш зайци по пълнолуние!

Ребека Ленъкс се обърна раздразнено към двете мърляви хлапета, които я следваха по калдъръмената пътека, водеща до енорийската църква „Сейнт Майкъл“ в Дънмоу. Тя премести кошницата за билки от едната си ръка в другата и се взря в малките дяволчета.

— Грозотия! — пристъпи напред едното хлапе; лицето му беше изпълнено със злоба.

Ребека повдигна кърпата, която покриваше кошницата, и извади оттам две тънки парчета сладкиш.

— Прави сте — отвърна тя. — Но грозотия или не, моите сладкиши си остават най-хубавите на света.

Момчетата не бяха очаквали такъв отговор и удивено се взряха в нея. Когато се закачаха със старицата Уайът — онази смахната вещица, която живееше край горската пътека в другия край на Дънмоу — тя ужасно се ядосваше и тръгваше да ги гони с тоягата си. Ребека протегна ръце. Двете хлапета посегнаха към сладкишите и девойката сграбчи пръстите им. Нахалното им изражение веднага се стопи и по лицата им се изписа страх.

— Защо сте толкова жестоки? — попита Ребека. — Толкова ли ви е приятно да видите сълзи по страните на някоя девойка?

— Боли — прошепна едно от хлапетата.

То се взря във високата и стройна девойка пред себе си, която носеше дълга кафява роба и стара кръгла шапка на главата. Момчето не беше право да й се подиграва — Ребека действително имаше заешка устна, но това изобщо не я правеше грозна! Бялото й като сняг лице беше обрамчено от копринено гладка и искрящо чиста кестенява коса, която се спускаше до раменете й, но най-забележителното нещо в нея бяха морскосивите й очи, които никак не подхождаха на тена й. Стомахът на момчето се сви от страх. То си спомни слуховете, които твърдяха, че Ребека Ленъкс е ясновидка. В момента младата жена беше вперила очите си в неговите, но погледът й не беше суров като този на учителя мастър Такъри, ами тъжен и замислен. Тя пусна пръстите на момчетата.

— Вземете сладкишите — каза им Ребека. — Ако утре дойдете пак, ще ви дам още, но при едно условие.

— Какво условие? — попита едно от момчетата.

Тя го погали по мазната и рошава коса.

— Да не си играете покрай реката! — Ребека вдигна поглед към надвисналите над тях сиви облаци. — Напоследък валя много и водата е придошла.

Момчето отстъпи назад, хвърляйки един уплашен поглед към другарчето си. Хлапетата действително се готвеха да отидат на реката и да се опитат да хванат някоя змиорка или риба. Но откъде тази жена можеше да знае това?

— Ако отидете на реката, няма да сте в безопасност — предупреди ги Ребека, а после се усмихна, опитвайки се да прогони образа на давещите се в коварната вода момчета. — Обещайте ми, че няма да ходите. Всъщност, ако дойдете в „Сребърният дракон“, след като се мръкне, ще ви дам още сладкиши.

Парцаливите хлапета кимнаха и се отдалечиха, но вместо да се затичат към реката, свърнаха към къщата на старицата Уайът, за да проверят точно колко могат да я вбесят.

Ребека въздъхна и бутна портичката, през която се влизаше в църковния двор. Щом влезе вътре, тя приседна върху една пейка, остави кошницата си на земята и потърка слепоочията си.

„Ще ми се това да не се случва, но всичко става толкова бързо!“

Веднага щом беше докоснала пръстите на момчетата, тя беше видяла телцата им да се носят по водата, а устите им — да се пълнят с тиня. Ребека въздъхна, вдигна кошницата си от земята и се вгледа в алеята, по която се стигаше до предната врата на „Сейнт Майкъл“. От двете страни на тихата църквица растяха липови дръвчета, а зад тях се виждаше гробището с порутените надгробни паметници и древните тисови дървета. Според местните легенди последните били посадени преди много векове, за да служат като преграда за добитъка, както и за направа на лъкове и стрели.

Погледът на младата жена се отмести към църквата — дълга постройка с подсилена с железни гвоздеи предна врата, до която се стигаше по старо, изронено стълбище. С изключение на няколкото сводести прозореца останалите представляваха просто тесни бойници. Според местните жители сградата била построена още преди времето на Завоевателя, а трансептите и високата кула, в която се помещаваха камбаните, наречени Мери и Кларънс, били добавени по-късно. Старицата Уайът й беше разказвала, че преди крал Хенри да скъса отношенията си с Рим, в гробището се организирали панаири, на които се продавало църковно пиво, а в нефа често се поставяли представления. Сега всичко се беше променило. Хенри се беше споминал и хората на граф Нортъмбърланд бяха дошли, изпочупвайки цветните прозорци и разрушавайки всички статуи с изключение на една. Тъкмо заради нея Ребека идваше тук.

Тя тръгна по пътеката. Предната врата беше заключена, така че й се наложи да влезе през страничната портичка, която се намираше точно срещу костницата — мрачна и страховита постройка с малки врати и покрити с капаци прозорци, разположена от едната страна на „Сейнт Майкъл“. Църковното гробище беше доста старо, а чумата и разни други бедствия бяха взели доста жертви от Дънмоу, така че от време на време се налагаше ковчезите да бъдат изравяни от земята и тленните останки на мъртъвците да бъдат премествани в костницата.

Ребека беше влизала вътре доста пъти и беше виждала черепите, наредени по полиците, както и костите, натъпкани в плетени кошове. Мнозина от енориашите искаха постройката да бъде изгорена, понеже им напомняше за папските времена. Според слуховете костницата била свърталище на магьосници, които крадели костите, за да ги стриват на прах и да приготвят с тях вещерските си отвари.

Девойката натисна бравата и въздъхна от облекчение, когато вратата се отвори. После пристъпи в мрачната църква, мина през единия от трансептите и спря пред олтара. Старата олтарна преграда отдавна я нямаше, но по пода все още се забелязваха вдлъбнатините от някогашните подпори. Олтарът също беше разрушен, а прашните ниши около него зееха празни. Дарохранителницата и олтарният светилник също липсваха и в олтара бяха останали само престолът, молитвената пейка и аналоят с форма на орел. Великолепните стенописи, за които й беше говорила старицата Уайът, бяха покрити с вар.

Статуята на Девата с Младенеца, която беше стояла в левия олтар, беше съборена на пода и разбита с чукове. Сега там се складираха църковните пейки, които се изнасяха в нефа за неделната служба. Ребека тръгна из тъмната църква, осветявана единствено от сноповете светлина, които се процеждаха през прозорците. Когато стигна до едно определено място, тя затвори очи. Винаги правеше така. После зави надясно.

„Едно, две, три, четири…“

Щом стигна до десет, Ребека отвори очи и доволно въздъхна. Нейната статуя още си беше на мястото. Местните жители не бяха попречили на хората на Нортъмбърланд да унищожат цветните стъкла на прозорците и останалите останки от папизма, но по някаква странна причина не им бяха позволили да докоснат тази малка статуя на архангел Михаил. Статуята беше издялана от дърво и беше поставена между два от прозорците в трансепта. Скулпторът, който отдавна лежеше заровен в гробището отвън, беше използвал такива живи краски, че на Ребека й се струваше, че светецът всеки момент ще й проговори. Вместо с криле и бляскава бяла роба скулпторът беше изобразил архангела като рицар с желязна броня, плащ на кръстоносец и богато украсен портупей на кръста, в който бяха затъкнати меч и кама. Едната му облечена в броня ръка беше подпряна на дръжката на меча, а другата беше протегната напред, сякаш светецът предлагаше помощ на някого.

Ребека никога не беше виждала по-красиво лице. Черната коса на архангела стигаше до раменете му, чертите му бяха изящни, но най-прелестни бяха кафявите му очи, пълни с любов и състрадание, и устните му… Младата жена извърна поглед. Ама че налудничави мисли й минаваха през главата! Въпреки това тя не можеше да потисне желанието си да се повдигне на пръсти и да целуне тези устни, да докосне тази мургава кожа…

— Обичам те — прошепна Ребека.

Статуята продължи да се взира в нея.

— Аз съм Ребека Ленъкс — представи се тя; така започваше винаги. — Майка ми отдавна е покойница, но когато бях дете, често ме водеше тук. Баща ми се казва Бартоломю и държи кръчмата „Сребърният дракон“. Ще ми се да можех да запаля свещ.

Старицата Уайът й беше разказала за този обичай. Преди хората на Нортъмбърланд да дойдат и да разрушат всичко, местните жители идвали в църквата, купували си свещ и я поставяли пред статуята на любимия си светец. Ребека се обърна и огледа тъмната църква. Трябваше да се увери, че е сама.

— Донесох ти подарък — каза тя и извади от кошницата си едно букетче току-що откъснати кокичета. — Днес е четиринайсети февруари, а ти си моят любим.

Ребека постави цветята в основата на статуята, точно над издълбания в нея цитат от Откровението на свети Йоан Богослов: „И видях друг Ангел да възлиза от изгрев-слънце, който имаше печат на Живия Бог“^[2].

Надписът беше на латински, но въпреки това Ребека го разбираше. Баща й беше дал мило и драго, за да я изучи — беше й купил перо, мастилница и буквар и я беше пратил в селското училище — но този цитат й го беше превела майка й. Девойката се замисли. На колко години беше станала? Почти на осемнайсет. Майка й беше починала, когато беше на пет, но Ребека все още пазеше ясен спомен за тази висока и стройна жена и за сладкото й ухание на билки и подправки. Любимите й цветове бяха синьото и моравото, а около кръста й винаги беше завързана снежнобяла престилка. Двете често бяха идвали в църквата по това време следобед, когато в селото беше тихо и спокойно.

Когато Ребека поотрасна, тя се опита да научи още нещо за майка си от своя баща, но с течение на годините Бартоломю Ленъкс съвсем беше престанал да говори за покойната си жена. Дъщеря му обаче си намери друг начин да се снабди със сведенията, които й бяха нужни — докато помагаше на баща си в кръчмата, тя често заговаряше клиентите, задавайки им безброй въпроси.

Баща й беше родом от Шотландия и имаше някаква далечна родствена връзка с великия клан Ленъкс. Отначало той си изкарвал хляба като Божи служител, но когато Джон Нокс погнал презвитерианците, Бартоломю Ленъкс грабнал една делва със сребро и забягнал отвъд южната граница. Съпругата му, Маргарет Хардуик, била дъщеря на земевладелец и притежавала обширни имоти някъде из Южен Ланкашър. Бартоломю я ухажвал и се оженил за нея, а после я взел със себе си в Дънмоу, където купил кръчмата „Сребърният дракон“. Според слуховете Маргарет Хардуик била папистка и често се измъквала от вкъщи, за да се среща със своите.

Ребека вдигна поглед към статуята. Майка й й беше разказала всички легенди за архангел Михаил. Беше й обяснила, че на еврейски името му значи „равен на Бога“ и че в началото на времето, още преди Господ да сътвори света, тъкмо той е повел Божията армия срещу Луцифер и останалите разбунтували се ангели.

Девойката въздъхна и се изправи на крака. После погали букетчето от кокичета и отново погледна към лицето на архангела. Канеше се да каже още нещо, но в този момент вратата на църквата се отвори и в нефа влезе немощният пастор Бейнс с неизменното си парцаливо расо.

— Кой е там? — сприхаво попита той, потропвайки по каменния под с ясеновия си бастун.

Ребека се скри зад една колона.

— Кой е там? — повтори пасторът и се приближи.

Девойката едва се сдържа да не се разкикоти. Прави бяха децата от селото, като казваха, че с плешивата си глава и мършаво вратле пасторът прилича на току-що излюпено пиленце. Независимо от това обаче пастор Бейнс беше добър човек и правеше всичко по силите си за поверените му души.

— Хайде, покажи се!

Ребека покри устата си с ръка.

— Аз съм призрак! — извика тя, опитвайки се да наподоби глас от отвъдното. — Призракът на викария Търкъл!

Гробът на стария Търкъл се намираше в задната част на църквата, а отгоре му беше поставена отвратителна статуя, изобразяваща скелет, полазен от отровни насекоми и жаби. Говореше се, че преди смъртта си викарият загубил ума си, а след това мнозина били виждали сянката му да броди между надгробните паметници и тисовите дървета в църковното гробище. Ребека надзърна иззад колоната. Пастор Бейнс се оглеждаше недоумяващо наоколо.

— О, за Бога, аз съм!

Бейнс излезе от сенките и се заклатушка към девойката с изпънат врат и присвити очи.

— За Бога, Ребека! — пасторът бръкна в мръсния си жакет, извади оттам очилата си и ги закрепи в крайчеца на носа си. — Уплаши ме до смърт! Стар съм вече за такива номера…

— Стига де, пасторе! — засмя се Ребека. — Викарият Търкъл отдавна е мъртъв и вие много добре го знаете. Въпреки че — добави тя дяволито — винаги може да се върне.

— И да се върне, аз няма да съм тук. Отивам да живея при сестра си в Ройстън.

Бейнс се накани да каже още нещо, но после се отказа. Ребека Ленъкс беше доста пакостлива девойка, но същевременно се отнасяше много мило към него и пасторът й вярваше. Тя му носеше пресен хляб и ароматно сирене от кръчмата на баща си, а в „Сребърният дракон“ винаги му поднасяха безплатна храна. Разбира се, това не беше заслуга на вечно начумерения Бартоломю Ленъкс, а на Ребека. Пасторът погледна към статуята на свети архангел Михаил.

— Странно момиче си ти, Ребека — приближи се Бейнс до нея, подпирайки се на бастуна си, и огледа статуята. — Ти ли донесе тези кокичета? — той бавно се обърна към девойката. — Нали знаеш, че е забранено да се кланяш пред статуи и икони?

— Но аз не й се кланям. Просто й говоря. Толкова е красива!

— Някога цялата църква беше красива — отдалечи се Бейнс с куцукане. — Но това беше преди много, много години, когато още бях млад помощник. Тогава всички прозорци бяха остъклени — той посочи към олтара, — отслужваха се литургии, гореше тамян… Сега всичко това е само далечен спомен. Казаха ни, че не е правилно, и ни накараха да сменим вярата си — пасторът се вгледа в лицето на Ребека; сърцето му се свиваше от жал към нея.

Всъщност девойката щеше да е много хубава, ако не беше тази заешка устна, и понякога на Бейнс му се искаше да прокара пръст по устните й, сякаш така щеше да успее да заличи ужасната деформация.

— Ще се моля за теб, Ребека.

— Нима имам нужда от молитви, пасторе?

Бейнс се приближи към момичето, влачейки бастуна след себе си.

— Понякога ми се иска да беше по-внимателна.

— С кое?

— Не се прави, че не знаеш за какво говоря! — пастор Бейнс тропна с бастуна си по пода. — Баща ти е заможен човек, а това разпалва завистта на хората. Освен това не са малко онези, които с радост биха те катурнали по гръб. И да се червиш, и да не се червиш, това е истината! На всичкото отгоре, заради заешката ти устна, тези мъже си въобразяват, че така биха ти направили услуга. Това тяхното е похот. Но най-лошото от всичко, Ребека, е страхът.

— Страхът ли?

Бейнс се взря в морскосивите очи на девойката. Самоуверената усмивка беше изчезнала от лицето й и по него се беше изписала тревога.

— Да, Ребека Ленъкс, страхът! Хората се боят от теб! Притеснява ги заешката ти устна, това, че страниш от всички и че се скиташ сама из гората, а не на последно място и това, че си…

Ребека го изгледа студено.

— … ясновидка — продължи пасторът. — Вече почти всички знаят за дарбата ти, Ребека, и списъкът продължава да расте. Помниш ли Джон Смолуд? Онзи, когото предупреди да не тръгва за Кодуд Хол и да се пази от разбойници? В крайна сметка горкият човек беше нападнат по пътя и пребит, а после се възстановява месеци наред. Ами старицата Рептън, на която каза да внимава с огъня в колибата си… Нея помниш ли я?

— Просто проява на здрав разум, пасторе, нищо повече.

— Нима? Здравият разум ли ти подсказа, че колибата й ще се подпали точно в дните около Архангеловден? — пастор Бейнс посочи към статуята. — Ами тази папистка реликва? О, да, селяните знаят, че идваш тук, за да й говориш. Шепнат си, че си луда. Бъди внимателна, Ребека. Някои дори казват, че си вещица!

Пасторът не й съобщаваше нищо ново. Ребека и преди беше чувала подобни клюки край огнището в кръчмата и беше забелязвала шушуканията и странните погледи на някои от жените, които я срещаха по главната улица. Но какво можеха да й направят тези хора?

— Хайде, Ребека — улови ръцете й Бейнс. — Кажи ми какво ме чака.

Първоначално девойката си помисли, че пасторът се шегува, но погледът в старите му, влажни очи беше умолителен.

— Ще се измъкна ли някога оттук? — попита той;

— Заминавате в събота, пасторе.

Ребека стисна пръстите му и пред очите й мигом се появи стая с бели, измазани с хоросан стени, редуващи се с черни дъски. Пастор Бейнс лежеше върху едно легло. Някаква жена с кафява роба и огромна бенка на едната буза го хранеше със супа и го разсейваше с приказки. В далечния край на помещението имаше дървена статуя на Девата с Младенеца. Образът беше съвсем ясен, сякаш беше спомен за нещо, случило се неотдавна.

— Сестра ви ще се грижи за вас — оповести девойката загадъчно. — Ще ви носи супа в стаята.

— Това ли е всичко? — попита пасторът.

На Ребека й се искаше да замълчи, но долови предизвикателството в гласа на стареца и продължи:

— Сестра ви винаги ли е имала тази бенка на бузата си? И тя ли като вас продължава тайно да поддържа старата вяра? Затова ли има статуя на Девата в една от стаите на горния етаж на къщата си?

Лицето на Бейнс пребледня.

— Как, за Бога… — смая се той.

— Просто образ.

Тя потърка слепоочията си. Де да можеше да сподели истинските си видения с този стар свещеник…

Ребека се приближи до някогашната изповедалня и седна на пейката. Щеше й се някой да изслуша изповедта й. Пасторът я последва и седна до нея. Бейнс знаеше, че тази девойка не е вещица, но той беше стар, костите го боляха, носът му постоянно беше запушен, а главата му не му даваше мира. Каква утеха можеше да й предложи? Пасторът се чувстваше като чужденец в собствената си енория.

Всъщност той никога не беше изоставял старата си вяра. В ранните часове на деня измяната му тежеше особено много; направо разкъсваше душата му. Все едно, след няколко дни всичко това щеше да остане зад гърба му. Новият пастор щеше да пристигне всеки момент.

— Внимавай, дете мое — Бейнс потупа Ребека по ръката. — Просто бъди внимателна.

— Имам видения — избърбори момичето неволно. — Понякога нощем ме спохождат ужасни кошмари. Намирам се в страна, цялата скована от лед, и вървя през снега с някакъв мъж. Двамата се опитваме да се отдалечим от някакви тъмнозелени дървета, сред които се спотайват демони. Изведнъж от гората излиза вълк и започва да пристъпва заплашително към нас. После към него се присъединяват още…

— Не се тревожи, дете, било е просто кошмар — прекъсна я пасторът.

Ребека поклати глава.

— Едва ли. Сънувам го твърде често и всичко в него изглежда съвсем истинско. Духа мразовит вятър. Двамата със спътника ми се страхуваме от онази гора. Вълкът се устремява към нас, а зловещият му вой отеква във въздуха.

— И после?

— После сънят се променя. Озовавам се в някаква крепост, издигаща се сред море от трева. Наоколо звънят оръжия. По стените на замъка е пълно с войници, а към нас препускат цели пълчища мъже с жълти плащове и огромни мечове в ръце.

Пастор Бейнс тропна по пода с бастуна си.

— Един ден, Ребека — въздъхна той, — всички тези неща ще получат своето обяснение — пасторът изхриптя и стана от пейката. — А сега ела. О! — той се плесна по челото. — Забравих да ти кажа новините.

— За новия пастор ли?

— Не. С него изобщо няма да се срещнем. Платих на един колар, който ще дойде в събота следобед, за да натовари багажа ми на каруцата си и да ме отведе оттук — пастор Бейнс въздъхна. — Предполагам, че никой няма да дойде да ме изпрати. Енориашите ми ще се радват да ми видят гърба. Те също няма да ми липсват, де.

— Аз ще дойда.

— Благодаря ти.

Старецът се вгледа тъжно в олтара.

— В Дънмоу пристигна човек на кралицата.

При други обстоятелства Ребека не би се впечатлила от тази новина, но сега се смрази, сякаш вратата на църквата се беше отворила и вътре внезапно беше нахлул студ.

— Не е куриер обаче — продължи Бейнс, — ами човек на Юда.

— Какъв?

— Човек на Юда — лицето на Бейнс доби сурово изражение. — Това са кралски агенти, които преследват католическите свещеници и онези, които им дават подслон. Щом ги заловят, ги откарват в Колчестър или пък в Лондон и ги провесват на бесилото.

— Но тук няма католически свещеници…

— Всъщност има. Един йезуит. Сигурно си чувала за тях.

Ребека кимна. Всички бяха чували за йезуитите. Новините, които пристигаха от Лондон, изобилстваха от сведения за тези коварни католически свещеници. Те се промъкваха в кралството и се занимаваха с подривна дейност или поне така се твърдеше. Привличаха на своя страна други паписти и се съюзяваха с тях с цел да върнат страната под влиянието на Рим и властта на Испания.

— Значи в Дънмоу има йезуит, така ли? — попита девойката.

— Да. Нарича се Майкъл Сен Клер и според обявите, заковани на бесилката и на пазарния кръст, се издирва жив или мъртъв. Има и награда за залавянето му — 100 сребърни лири — Бейнс се обърна към олтара. — Не знаех, че е толкова опасно да отслужваш литургии — пошегува се той. — Чудя се какво ли е сторил в действителност. Това е най-щедрата награда за нечия глава, за която съм чувал!

— Пастор Бейнс?

— Кажи, дете — старецът погледна към Ребека.

— Какво щяхте да сторите, ако узнаехте, че този Сен Клер се укрива в църквата ви?

Бейнс прехапа устни.

— Щях да го нахраня и да му дам срок до сутринта, за да си тръгне. Нима не знаеш какво се случва с онези, които помагат на католическите свещеници? Отвеждат ги в Колчестър и ги обесват, но преди да са предали Богу дух, свалят телата им от въжето, разпорват ги като свине и изваждат всичките им вътрешности. После разчленяват труповете им, натъпкват ги в бъчва със саламура и ги излагат за назидание над градските порти — той поклати глава. — Това не е краят, който един старец като мен би си пожелал. Пък и подобни истории не са за ушите на млади момичета като теб. А сега трябва да вървя. Ще заключа църквата — не искам тук да се навъртат разни йезуити!

Бейнс вече беше стигнал до вратата, когато Ребека се обърна след него.

— Какво? — извика тя; беше чула думите съвсем ясно.

— За какво говориш, момиче? — върна се пасторът в църквата.

— Не го ли чухте? — попита тя. — Дойде откъм олтара.

— Какво е дошло откъм олтара?

— Гласът. Каза нещо на латински. Confiteor Deo omnipotenti…

Бейнс се опита да потисне тревогата си.

— Изповядвам се пред Всемогъщия Бог — прошепна той, — пред Пресветата Дева и пред архангел Михаил… Сигурна ли си, Ребека? Това са думите, които се изричаха в началото на католическата литургия…

Пасторът и момичето се приближиха към олтара и се огледаха наоколо, но не откриха абсолютно нищо.

— Сигурно е бил някой призрак — засмя се Ребека.

Пастор Бейнс не чу думите й. Старецът беше погледнал към статуята на архангел Михаил и макар че не сподели това с девойката, беше видял, че букетчето й от кокичета е изчезнало.

 

Младата слугиня от кръчмата „Веселото прасе“, която се намираше на пътя към Челмсфорд, си проправяше път през оживения салон с по една препълнена чаша във всяка ръка. Девойката полюшваше предизвикателно бедра и мяташе насам-натам дългата си червена коса. Щом стигна до масата, тя се наведе, за да остави чашите, осигурявайки на клиентите доста добра гледка към пищното си деколте. Червенокосата Мег обичаше да кара мъжете да точат лиги по нея, но само дотам. Ако все пак си легнеше с някого, това ставаше срещу съответното заплащане и освен това до постелята й имаха достъп само отбрани господа като например онзи непознат, който седеше в далечния край на салона и съсредоточено я наблюдаваше. Той беше млад мъж с бледо лице, напомадената му черна коса беше зализана назад, а мустаците и брадата му бяха елегантно оформени. Въпреки че беше чужденец, Мег беше установила, че английският му е отличен, а обноските му — изискани. С изключение на бялата сатенена риза с дантелена яка, която се подаваше изпод подплатеното му палто, дрехите на мъжа бяха тъмни и ако не бяха изпълнените със сласт погледи, които й мяташе, Мег би го помислила за свещеник. Свещениците обаче не гледаха така засуканите девойки!

Да, слугинята добре знаеше колко струват прелестите й. Тя имаше бяла, лебедова шия, тънки глезени и приказно тяло, за което копнееше всеки мъж в тази кръчма. Неслучайно всички я пляскаха по задника и току се опитваха да бръкнат в деколтето й. Мег обаче не се интересуваше от тези недодялани типове. Целта й беше онзи мълчалив джентълмен в ъгъла, чиято препълнена кесия така примамливо звънтеше. Рано или късно, щеше да го улови в мрежите си. Ако ли пък не, трябваше да си намери някой друг клиент и то преди пияният съдебен пристав да влезе, олюлявайки се, в кръчмата и да нареди на съдържателя да угаси огъня и да затвори капаците на прозорците.

— Ще желаете ли още една чаша ейл, сър? — спря Мег пред масата на непознатия.

Мъжът беше вперил черните си очи в нея и я изучаваше внимателно.

— Да, донеси ми. Искам и парче пай със заешко, но гледай да е пресен. Винаги познавам, когато се опитат да ми пробутат някой боклук!

На Мег никак не й се понрави това обвинение, но въпреки това се усмихна. Сега беше моментът да хвърли стръвта си. По-късно, когато мъжът започнеше да се бори с фустата й, щеше да има възможност да си отмъсти.

— Ще желаете ли нещо друго, сър? — погледна го тя невинно със зелените си очи.

— Какво друго бих могъл да желая? — непознатият взе кесията си и изсипа среброто си в дланта си.

— Не бива да правите така, сър! — обезпокои се не на шега Мег. — По пътищата е пълно с разбойници и крадци!

Мъжът посочи към кожения портупей, който лежеше на стола до него.

— Голям смелчага ще да е този, който се реши да се изправи насреща ми. И за да отговоря на въпроса ти — да, бих желал и малко компания.

— Заета съм, сър.

— Ами по-късно?

— Имам една стаичка на горния етаж…

Чужденецът хвърли един поглед към съдържателя на кръчмата, който беше запасал някаква мърлява престилка около кръста си и стоеше зад големите винени бъчви пред помещението за миене на съдове.

— Обзалагам се, че имаш — отвърна мъжът. — А вътре сигурно имаш и легло, поставено точно срещу шпионката в стената, нали?

Мег се изчерви. Непознатият явно можеше да чете мислите й — кръчмарят Мелтън й разрешаваше да забавлява посетителите, но в замяна действително наблюдаваше какво става стаята й и разбира се, вземаше част от печалбата й.

— Можем да отидем и в конюшнята — прошепна тя. — Намира се в другия край на двора. Вътре е топло и сухо, а сламата я смениха съвсем скоро.

— Значи ще се срещнем там — съгласи се чужденецът.

През останалата част от вечерта Мег се отдаде на мечти и продължи работата си разсеяно. Онази огромна купчина сребро не й излизаше от ума. Тя си спомни наръча с дърва в конюшнята и се усмихна на себе си — това нямаше да е първият път, в който някой от клиентите й щеше да се събуди с пукната глава и празна кесия. Кръчмарят Мелтън, разбира се, щеше да застане на нейна страна. При тези обстоятелства кой би посмял да повдигне обвинения срещу нея? Пък и кой би обърнал внимание?

Мег се почувства облекчена, когато пияният съдебен пристав най-после влезе в кръчмата, наду свирката си и потропа с жезъла си по пода. Отначало клиентите не му обърнаха никакво внимание, но когато кръчмарят Мелтън въведе в салона двете си огромни кучета, набързо пресушиха чашите си и излязоха навън, огласяйки нощта с виковете и ругатните си.

Слугинята се измъкна през вратичката, която се намираше в задната част на помещението за миене на съдове. В покрития с калдъръм двор нямаше никого, но пък от друга страна, тя не беше видяла чужденецът да си тръгва. Сигурно се беше спотаил някъде наоколо и я очакваше с нетърпение. Че как иначе — с тази външност и прелъстителски умения Мег изобщо не беше за изпускане! Всъщност тя обикновено не се даваше толкова лесно, колкото тази вечер. Слугинята се приближи до вратата на конюшнята и надникна вътре, но в тъмнината не се виждаше нищо. След това се обърна и едва успя да сподави вика си — непознатият стоеше зад нея с нахлупена шапка и наметнат около раменете плащ.

— Мен ли търсиш, Мег?

Младата жена плъзна ръце около кръста му и притисна тялото си към неговото.

— Разбира се — прошепна тя. — Очаквах да ви намеря тук.

— Подготвих по-добро място за срещата ни — отвърна й странникът, хвана я за ръката и я изведе от двора.

Двамата тръгнаха по някаква уличка, а после прескочиха крайпътния ров и излязоха в полето. В далечината се виждаха очертанията на някаква горичка.

— Чудно легло имам там — промърмори той, захапвайки я зад врата.

Мег плъзна ръка към слабините му, но чужденецът я отблъсна.

— Хайде! — пришпори я той. — Да влезем в гората!

— Сигурен ли сте? — спря насред крачка слугинята; макар че работеше в кръчмата, тя никога не беше ходила в гората.

— Да. Там има една дърварска колиба. Изоставена е, но вътре е топло.

И така, непознатият я хвана за ръката и двамата навлязоха сред дърветата. Пред колибата беше вързан кон, а до него имаше някакъв фенер. Мъжът го вдигна от земята.

— Взех го назаем от кръчмата — обясни той.

На мъждукащата светлина на фенера лицето на чужденеца изглеждаше още по-привлекателно. Зъбите му бяха бели и равни, а в очите му горяха весели пламъчета. В дърварската колиба беше топло и сухо; в единия от ъглите имаше сламено легло. Не след дълго Мег се озова легнала по гръб, със запретнати поли и увити около непознатия крака. Щом той свърши, тя бързо се изправи на крака и взе вълненото си наметало.

— По-добре да се връщам.

Слугинята вече не се чувстваше толкова уверена, колкото преди малко. Чужденецът беше силен като бик, по нищо не личеше да е пиян и нито за миг не изпускаше от поглед портупея и кесията си. Мег нахлупи качулката си.

— Услугите ми не са безплатни — заяви тя сприхаво.

— Естествено.

В следващия миг непознатият сграбчи слугинята, затисна устата й с едната си ръка, а с другата ловко преряза гърлото й.