Пол Дохърти
Душегубеца (7)

4.

Купър и хората му си тръгнаха по-късно през същата седмица, но вълнуващата атмосфера, която оставиха след себе си, скоро придоби зловещ оттенък. В деня след заминаването им Малбрук изчезна. Отначало никой не се разтревожи особено. Съдебният пристав обичаше да си пийва и понякога се скиташе с дни. През следващата седмица обаче все още не се беше получила никаква вест от него. Скоро след това изчезна и старицата Уайът и хората не на шега започнаха да се питат дали селото им не е урочасано. Първоначално те обвиниха човека на Юда, но после се събраха в салона на „Сребърният дракон“ и си спомниха за онази нощ, в която някой беше вдигнал тревога, удряйки църковните камбани. Дали пък нещастията им не се дължаха на лошия късмет на йезуита, който вероятно се беше крил в селото им?

Бартоломю Ленъкс се затвори в себе си и така и не попита Ребека за Фрогмор, макар че все пак я посъветва да си няма вземане-даване с новия пастор.

— Защо? — попита го Ребека.

— И аз не знам точно, но в него има нещо странно — Бартоломю взе ръката на дъщеря си в своите. — Аз съм кръчмар, Ребека. Всеки ден работя с хора. Някога пък бях Божи служител, а свещеникът винаги си остава свещеник — той въздъхна. — Хората казват, че си ясновидка. Някога аз също притежавах подобна дарба. Разбира се, виденията ми не бяха точни като твоите — Бартоломю отпусна ръце, — но въпреки това усещам, че у Фрогмор има нещо гнило. Този човек не ти желае доброто, дъще.

По този въпрос девойката беше напълно съгласна с баща си и с готовност се вслуша в думите му. Освен това съзнанието й беше изпълнено с мисли за Сен Клер, но за съжаление пътниците, които се отбиваха в „Сребърният дракон“, не можеха да й кажат нищо за него. След като я предупреди за Фрогмор, самият Бартоломю гледаше да стои далеч от енорийската църква и изобщо не криеше неприязънта си към новия пастор. Клиентите му обаче изобщо не бяха съгласни с него и ентусиазирано се застъпваха за Фрогмор, който според тях бил добре дошло разнообразие в сравнение със скучния, размъкнат и разсеян Бейнс.

Може би тъкмо сквернословията на кръчмаря станаха причина за лошия му късмет или поне така твърдяха слуховете. Една вечер една от грамадните бъчви в пивоварната се разцепи, разливайки скъпоценното си съдържание, наводнявайки помещението и причинявайки много щети. На следващата вечер пък се запали конюшнята. Конете, за щастие, бяха спасени, но чувалите с овес и трици изгоряха в пламъците и Бартоломю се принуди да купува нова стока в момент, в който цените бяха се вдигнали до небето.

Ребека също беше застигната от лош късмет. Една сутрин девойката отиде в конюшнята при Минет. Обикновено тя нахранваше кончето, а после се изкачваше по стълбата и сядаше в плевника, където се беше крил Сен Клер. Йезуитът, разбира се, се беше постарал да не оставя никакви следи от престоя си, но Ребека затваряше очи и си представяше, че любимият й още е там. Онази сутрин обаче девойката не се качи по стълбата. Когато влезе в конюшнята, тя завари Минет да лежи на една страна в сламата, хълбоците й лъщяха от пот, а дишането й беше учестено и накъсано. Бартоломю повика конския доктор Фърнивъл, но въпреки огромния си опит и завидните си умения той не можа да помогне.

— Явно има треска — каза лечителят, улавяйки ръцете на Ребека. — Единственото, което мога да сторя, е да облекча до известна степен мъките й.

До вечерта Минет беше мъртва, а трупът й бе натоварен на една каруца и откаран при касапите. Независимо от усилията на Бартоломю Ребека беше безутешна. Девойката ля сълзи почти през цялата нощ и продължи да оплаква кончето си през целия следващ ден. Тя положи големи усилия да потисне мъката си, намирайки си работа из кръчмата, но късно следобед й дойде твърде много и въпреки че старицата Уайът беше изчезнала преди дни, Ребека се запъти към колибата й. Струваше й се, че болката й може да намалее, ако просто посети мястото, където беше живяла една от малкото й приятелки.

Денят беше мразовит и над околността бяха надвиснали тежки, мрачни облаци. Ребека си облече наметалото, обу чифт здрави обувки и взе една от ясеновите тояжки на баща си. После тръгна по главната улица на Дънмоу, мина покрай къщичките, построени от дъски, допълнени със зидария, и се насочи към дома на старицата Уайът. Самотната колиба на възрастната жена беше сгушена под едно кленово дърво, а наблизо течеше малко поточе. Няколко години по-рано над поточето беше построен мост и старицата Уайът често беше излизала на него, за да предсказва бъдещето на пътниците, които минаваха оттам, и да им продава билки и букетчета цветя. Самата колиба представляваше доста обширна постройка от дърво и камък, вдигната от единствения син на старицата — дърводелец, изкушен от воинската слава, който беше заминал да се сражава в Ипсуич и така и не се беше върнал оттам.

Ребека потропа по предната врата, а после се опита да я отвори. Старицата Уайът никога не заключваше колибата си, но този път явно го беше сторила. Капаците на прозорците бяха затворени, но за изненада на девойката, задната врата зееше — вероятно хлапетата от селото я бяха разбили. Вътре Ребека намери една лоена свещ, запали я с малко прахан и се огледа наоколо. Колибата беше претършувана и всичко беше преобърнато с главата надолу. Явно някои от селяните бяха решили да се възползват от имуществото на старицата Уайът, включително от прекрасната й колекция оловни съдове. Ребека пипна пепелта в камината и установи, че е студена и влажна. После девойката избърса ръцете си в някакъв парцал, излезе през задната врата и тръгна по пътеката, улисана в мисли за Сен Клер, смъртта на Минет и изчезването на старицата Уайът. Къде можеше да е отишла възрастната жена? В следващия момент откъм горната част на пътеката се чу някакъв шум. Ребека се взря през бързо сгъстяващия се сумрак и забеляза, че към нея бавно се приближава някаква фигура — дребна женица с наметало и нахлупена на главата качулка. Девойката се закова на място.

— Майко Уайът! — извика тя.

Фигурата спря и й помаха. Ребека тутакси забрави всичките си грижи и се втурна към старата си приятелка.

— Бог да ни поживи, момиче! — в очите на старицата горяха весели пламъчета.

— Къде беше? — попита Ребека. — Потъна вдън земя! Селяните вече дни наред говорят за това. Вратата ти е разбита, къщата ти — претършувана, а ти се появяваш, сякаш нищо не е било!

Старицата сграбчи ръцете на девойката.

— Това си е моя работа, Ребека! — гласът на възрастната жена беше нисък и непоколебим.

Девойката понечи да целуне старицата по бялата, набраздена от бръчки буза, но изведнъж се спря. Сърцето й се сви от страх. Да, пред нея действително стоеше старицата Уайът, но очите й изглеждаха много по-големи от преди. Вярно, че възрастната жена беше доста жизнена, но Ребека никога не беше виждала погледът й да блести така. В лицето й също имаше нещо по-различно — то беше добило лукаво изражение.

— Какво има, момиче? — старицата наклони главата си назад и изпод качулката й се подаде сив кичур коса.

— Не знам — засмя се нервно Ребека. — Може би е от слабата светлина, но ми изглеждаш някак променена.

— Променена ли? Че как може една бабичка да се промени? До ушите ми стигнаха разни слухове за теб, Ребека — приближи се до нея старицата и девойката усети ухание на восъчни свещи и тамян.

— Какви слухове? — попита отбранително Ребека.

— Казват, че си укривала онзи йезуитски свещеник, когото властите издирват. Вярно ли е?

— Кой казва така?

— Хората. Твърдят, че си го подслонила в конюшнята на Минет и че си му носела храна. Е, така ли е?

Ребека се разтревожи не на шега. Навън се стъмваше, пътеката беше обградена от високи живи плетове, а възрастната жена пред нея сякаш не беше онази, която тя беше познавала. Девойката отстъпи назад и стисна ясеновата си тояжка. Откъде старицата Уайът можеше да знае, че е укривала Сен Клер? Дори да беше разбрала отнякъде, нейната стара приятелка би проявила повече такт и никога не би повдигнала въпроса по този начин. Освен това старицата Уайът имаше някакво странно ново излъчване, което Ребека не можеше да проумее. Дори позата на тялото й беше различна — възрастната жена стоеше с леко наклонена глава, отпуснати покрай тялото ръце и държеше тояжката си така, както мъж би държал меча си. Девойката се почувства леко замаяна, сякаш всичко това беше част от някакъв ужасен кошмар.

— По-добре да вървя — каза тя. — Радвам се, че си добре.

Старицата Уайът тръгна към нея, но Ребека хукна нагоре по пътеката. Когато се добра до кръчмата на баща си, тя се втурна в салона разчорлена и с отметната назад качулка.

— Мили Боже! — извика Питър, главният слуга. — Какво има, Ребека?

Клиентите тутакси притихнаха и извърнаха глави, за да видят какво става.

— Старицата Уайът! — отвърна Ребека.

Девойката се канеше да продължи, но нещо в погледа на Питър й подсказа, че трябва да внимава какво говори.

— Какво за нея? — попита Калъртън, заместникът на Малбрук, и стана от масата в ъгъла, където двамата с клисаря Симнъл играеха на зарове.

— Появи ли се? — заекна Ребека.

— За Бога, дъще, изглеждаш все едно си видяла призрак!

Бартоломю излезе от помещението за миене на съдове; в ръцете му имаше окървавен нож за месо.

— Видях старицата Уайът — каза тя.

— Дано Бог се смили над душата й — обади се Калъртън през рамо и се върна на мястото си. — Не чу ли новините, момиче? Открили са я убита в гората.

Коленете на Ребека се подкосиха, а сърцето й сякаш се качи в гърлото й и тя побърза да седне на един стол.

— Какво искате да кажете? — прошепна девойката.

Баща й се приближи до нея и приклекна в краката й.

— Какво има, момиче? Калъртън е прав. Старицата Уайът действително е била намерена убита в гората. Някакъв фермер излязъл на лов с кучетата си и така попаднал на тялото й. Гърлото й било прерязано, а по гърдите й имало ужасни рани.

— Кажи й и останалото! — провикна се Калъртън.

— Сърцето й било изтръгнато…

Ребека притисна устата си с ръка. Бартоломю я попита дали не иска нещо за ядене или пиене, но девойката поклати глава, а после го избута от пътя си и изтича в стаята си. След няколко минути при нея се качи Луси — закръглена слугиня с шавливи очи, която пристъпваше много наперено, понеже съдържателят на кръчмата спеше с нея. Слугинята отвори вратата, без да почука, и стовари една чаша греяно вино с подправки върху малката масичка до леглото на Ребека.

— Баща ти каза да го изпиеш.

Девойката я изгледа свирепо, но си замълча. Луси се нацупи, а после се фръцна и затръшна вратата зад гърба си. Ребека беше сигурна, че я е чула да казва „заешка устна“, но това не я интересуваше. Девойката си имаше по-големи грижи — очевидно безметежният й и скучен живот в Дънмоу беше приключил. Съществото, което беше срещнала на онази пътека, не беше призрак, нито пък видение. Това беше старицата Уайът, но същевременно — не съвсем.

Ребека вдигна греяното вино от масичката. Чашата пареше, така че тя измъкна една кърпичка от сандъка до леглото си и я уви в нея. Виното беше силно и подправено с много мед и билкови отвари, приготвени лично от баща й. Ребека се приближи до прозореца и се взря в алеята пред кръчмата. Фенерите, окачени от двете страни на входната врата, я осветяваха донякъде, но отвъд това пространство цареше пълна тъмнина. В следващия момент от сенките се появи някакъв мъж, който пристъпи напред, но после спря и погледна нагоре. Ребека изпусна чашата. Пред вратата на кръчмата стоеше съдебният пристав Малбрук. Лицето му беше призрачно-бледо, а на устните му играеше странна усмивка. Девойката се отдръпна от прозореца, хвърли се на леглото си и се разтърси от ридания.

На следващата сутрин Ребека вече се чувстваше по-спокойна, но баща й все пак забеляза, че лицето й е бледо и че около очите й има тъмни кръгове. Девойката промърмори, че просто е сънувала кошмари, но въпреки това, когато Бартоломю я помоли да иде до пазара, тя отказа. Злото беше дошло в Дънмоу и тя не се чувстваше в безопасност. Баща й беше прав — около Фрогмор действително имаше нещо гнило и Ребека беше сигурна, че именно той стои в основата на всички нещастия, които се случваха напоследък.

През следващите няколко дни Ребека усещаше, че злото продължава да витае наоколо, но от това репутацията на новия пастор изобщо не пострада. Напротив — хората го харесваха все повече. Единствено Бартоломю Ленъкс правеше изключение. Когато Фрогмор дойде в кръчмата, за да си побъбри със селяните, поръчвайки ейл и вино за всички, Ребека остана в стаята си. По някое време баща й дойде да провери как е и й описа пастора като Ирод сред младенците.

— Лош човек е той, Ребека, но не знам какво мога да направя, за да се отървем от него.

Останалите селяни обаче бяха очаровани от новия си пастир. Ребека тъкмо се канеше да помоли баща си да я прати при един техен далечен роднина в Норич, когато някакъв пътуващ търговец, който продаваше дрънкулките си из селата и махалите по есекското крайбрежие, пристигна в „Сребърният дракон“ и обяви, че йезуитът Сен Клер е бил заловен.

— Хванали го в гората — търговецът облиза пяната от ръба на чашата си. — Очевидно се е придвижвал с кон, но добичето окуцяло и хората на шерифа го спипали.

Ребека улови предупредителния поглед на баща си и се помъчи да не издава чувствата си.

— Мъртъв ли е? — попита тя.

Търговецът премлясна с устни и погледна към полупразната си чаша. Девойката я напълни догоре и му я върна.

— Не е мъртъв. Преследвачите му са стреляли по коня. Видях селяните, които разчленяваха трупа на животното. Йезуитът е бил откаран в замъка в Колчестър и ще остане там до следващото заседание на окръжния съд.

— Само него ли са заловили? — поинтересува се Бартоломю.

Търговецът кимна.

— Господ да пази онези, които са му помагали. В дълбоките тъмници на Колчестър е пълно с уреди за мъчение — нажежени до бяло ръжени, клещи и какво ли още не — с които лесно можеш да измъкнеш истината от някой нещастник.

Ребека взе наметалото си и без да обръща внимание на виковете на баща си, излезе от кръчмата. После нахлупи качулката на главата си, но не само защото вечерта беше студена, а и за да скрие сълзите си от минувачите. На ъгъла на Ратгар Лейн спря и се вгледа в голите клони на дърветата, протегнати към сивото небе като гигантски пръсти.

Девойката никога не се беше чувствала по-отчаяна. Беше се забъркала с мъж, когото едва познаваше, и беше попаднала в клопката на пастор, който беше замесен в какви ли не злодеяния. Ребека продължи да върви, потънала в мислите си. Когато дойде на себе си и се огледа наоколо, тя видя, че без да иска, е поела по пътя, по който се стигаше до църквата. Страничната врата беше отворена, така че девойката влезе вътре. В пустия олтар цареше сумрак. Ребека тръгна през нефа и както обикновено затвори очи, но когато ги отвори, установи, че статуята на архангел Михаил е изчезнала.

— О, не! — простена тя.

После се хвърли към празната й основа и я обхвана с ръцете си. Дали това не беше някакво кошмарно видение? Девойката хукна из църквата и затърси любимата си статуя с очи. Може би просто я бяха преместили. Тя надникна в камбанарията и в нишите отзад; сълзите вече пареха очите й. Изведнъж пастор Фрогмор се появи иззад една колона и Ребека се блъсна в него.

— Какво има, момичето ми?

— Много добре знаете! Къде е статуята?

Пасторът изцъка с език.

— Ребека, Ребека, за какво ти е този папистки боклук?

— Къде е статуята? — настоя тя.

Фрогмор вече едва сдържаше смеха си.

— Искаш да видиш статуята, така ли? Ела с мен тогава!

И така, преди девойката да успее да възрази, пасторът я сграбчи за ръката и я поведе към костницата. Когато стигнаха дотам, той отвори вратата и блъсна Ребека вътре. Тя се спъна в костите и черепите, с които беше отрупан подът, и се олюля в мрака. Вероятно трябваше да се чувства уплашена, но в момента в нея напираше единствено гняв. Фрогмор запали една от факлите с малко прахан, а после я извади от поставката й на стената и я подаде на девойката.

— Не!

Ребека рухна. Статуята лежеше на пода, разбита на парчета, а главата й стоеше на една от полиците, между изпотрошените черепи. Девойката се изправи на крака, свали главата от полицата и помилва тъмната коса, изваяна от гипс.

— Защо? — върна се тя при Фрогмор. — Защо сте толкова жесток? О, познавам ви аз вас! Знам, че не вярвате нито в Господ, нито в хората!

Пасторът се поклони.

— Желанията на енориашите ми и законите в това кралство ме принудиха да постъпя така. Ще ти кажа обаче какво ще направим. Ако искаш, можеш да задържиш главата.

След тези думи Фрогмор излезе от костницата и целият се разтресе от смях. Ребека взе главата и огледа пораженията, които й бяха нанесени — носът беше счупен, а едно от очите беше изчоплено. Тя влезе в гробището и се приближи до гроба на майка си. После коленичи и разрови твърдата земя с пръсти. Щом изкопа една малка дупка, девойката положи главата в нея и я покри с пръст.

Когато се върна в „Сребърният дракон“, тя се опита да се промъкне до стаята си, за да се измие и преоблече, но баща й я хвана за ръкава.

— Какво става, момиче? — Бартоломю стисна пръстите й. — Да не си паднала? — той се отдръпна. — Ребека, роклята ти е цялата омазана с кал!

— Фрогмор е строшил статуята! — избухна Ребека, а очите й се напълниха със сълзи. — Съжалявам. Знам, че изглеждам ужасно, но нямаше нужда…

— Какво? — лицето на Бартоломю пламна от гняв. — Строшил е статуята на архангел Михаил?

— Беше я завлякъл в костницата и я беше раздробил на парчета, а главата беше сложил на една от полиците заедно с другите черепи!

— Върви си в стаята! — нареди Бартоломю.

— Татко?

Ребека никога не беше виждала баща си толкова ядосан. Лицето му пребледня и за миг пиянският му вид беше заменен от свежо, младежко излъчване.

— Майка ти обожаваше тази статуя — Бартоломю прехапа устни. — Лично наех един художник от Ипсуич, за да я изрисува. Фрогмор не е имал право да я унищожава! Постъпил е много жестоко. А сега върви. Хайде, качвай се в стаята си!

Ребека послуша баща си, а няколко минути по-късно той дойде при нея с един поднос, върху който беше подредил парчета месо, залети с лучен сос, комат пресен хляб и една чаша вино.

— Остани си в стаята тази вечер — надвеси се Бартоломю над дъщеря си и я погали по косата. — Обичам те, Ребека.

Девойката вдигна очи.

— Направих две хубави неща в живота си. Ожених се за жената, която обичах, и с нея заченах дъщерята, която винаги съм искал.

Ребека хвана грубите ръце на баща си и ги притисна до лицето си.

— Искам да се махна оттук — каза му тя. — Нямам желание да съм част от Дънмоу и определено не искам да си имам вземане-даване с Фрогмор.

Баща й се наведе и нежно обхвана лицето й с ръце.

— Ти помагаше на йезуита, нали?

Ребека кимна.

— Но сега са го заловили.

— Да — отвърна баща й. — Купър и хората му ще го накарат да проговори и ако йезуитът спомене името ти, те ще се върнат за теб. Ще те отпратя още утре, дъще. Имам приятели в Кенилуърт, Уорикшър. Сега обаче трябва да си изядеш вечерята и да си изпиеш виното. Аз пък ще се връщам на работа — на прага на стаята той спря и се обърна. — Обичаш ли ме, Ребека?

— Повече от живота!

— Не ме забравяй!

Девойката искаше да го попита какво е имал предвид с тези думи, но Бартоломю вече беше затворил вратата след себе си и шумът от отдалечаващите му се стъпки вече заглъхваше. Ребека усети аромата на месото в подноса, така че се приближи и започна да се храни. Едва когато привърши, си даде сметка, че баща й сигурно е сложил някакво приспивателно в храната й. Изведнъж се почувства ужасно уморена и последното, което си спомняше, беше как се е покатерила върху леглото си.

На следващата сутрин девойката беше грубо разбудена.

— Мистрес, мистрес! Най-добре слезте долу!

Ребека седна в леглото си. Главата й още тежеше, а в устата й се долавяше вкусът на виното и на месото, които беше погълнала предишната вечер.

— Какво има, Питър?

— Снощи баща ви излезе и още не се е върнал! Всички сме се събрали в салона и умуваме какво се е случило. Бартоломю Ленъкс никога досега не е правил подобно нещо!

Ребека се измъкна от леглото, нареди на Питър да я остави сама, след което бързо се изми и облече. Когато слезе в салона, завари слугите насядали около масата. Огънят в камината не беше запален, а подът не беше пометен.

— Решихме да изчакаме, мистрес. Баща ви не се върна, а вие спахте до късно…

— Но къде може да е отишъл? С коня си ли излезе?

Питър поклати глава.

— Слезе в салона към шест часа и си взе наметалото и тояжката. Каза, че има да свърши някаква работа.

— А не е ли възможно просто да е останал да пренощува някъде другаде? — извика Луси с безсрамна усмивка на уста.

— Баща ми никога не би направил подобно нещо! — тросна й се Ребека, която вече се беше разтревожила не на шега. Бартоломю сигурно беше отишъл при Фрогмор. — Питър, на теб разчитам да се погрижиш за кръчмата както би го направил татко. Почисти камината и нареди на слугите да оправят салона!

— Тук заповядва баща ти, а не ти! — ухили й се подигравателно Луси.

Ребека се спусна към слугинята и я зашлеви през устата.

— Вън! — изсъска девойката. — Това е кръчмата на баща ми, а аз съм негова дъщеря и твоята наглост вече ми дойде до гуша!

Долната устна на Луси затрепери.

— Аз не исках…

— Напротив, искаше! — отвърна й рязко Ребека. — Не ме карай да продължавам, защото мога да ти кажа още много неща! Освен че си нагла, ти си и мързелива! Баща ми трябваше да се отърве от теб много отдавна! — девойката се разкъсваше между гнева и страха си, но въпреки това изобщо не съжаляваше за това, което беше направила. — Сега излизам! — извика тя. — Отивам да потърся баща си! Когато се върна, очаквам да ви заваря заети с работа! Ако ли не — по-добре си събирайте багажа още сега!

След тези думи Ребека се оттегли в кухнята. Там набързо се подкрепи с малко сирене, комат хляб, няколко парчета сушено месо и чаша ейл. Докато се хранеше, тя се опитваше да потисне страховете си. Сен Клер беше заловен и Купър всеки момент можеше да се върне за нея, но това все още не се беше случило. По-належащият проблем беше, че баща й беше отишъл при Фрогмор и не се беше върнал.

Ребека взе наметалото и тояжката си и излезе на все още пустия площад. После се обърна наляво и понечи да тръгне, но изведнъж спря и се облегна на стената на кръчмата, за да не падне. За няколко мига Дънмоу изчезна и пред очите й се появи някаква необятна заснежена пустош, в чийто край се издигаше мрачна зелена гора. В ушите й отекна звън на оръжия.

— Добре ли сте, мистрес Ребека?

Тя отвори очи. Симнъл, клисарят, почти беше наврял тлъстото си, бледо лице, обрамчено от светлоруса коса, в нейното и загрижено се взираше в нея.

— Да, да. Всичко е наред.

Той я сграбчи за ръката.

— Сигурна ли сте, мистрес?

Симнъл се усмихна, разкривайки ред почернели зъби. Ребека усети лошия му дъх и едва се сдържа да не потръпне.

— Търся баща ви — заекна клисарят.

— Аз също.

— Имам нужда от помощта му — продължи Симнъл.

Едва сега девойката забеляза, че клисарят е крайно развълнуван.

— Моята Марго изчезна.

Стомахът на Ребека се сви. Тя си спомни Марго — тъмнокоса девойка с пищно тяло, весела душа и репутация на леко момиче.

— Откога я няма?

— От снощи. Каза, че отива да набере малко билки, за да подправи месото, понеже понамирисвало — Симнъл примигна с воднистите си очи. — О, наясно съм, че това е било само оправдание, за да се измъкне от вкъщи и да се срещне с някого, но досега винаги се е връщала. Никога не оставаше навън; не и през цялата нощ — клисарят потри небръснатото си лице. — Много съм разтревожен. Пък и след като изчезнаха и Малбрук, и старицата Уайът…

Едва потискайки собствената си паника, Ребека потупа Симнъл по рамото и му каза да отиде в кръчмата.

— Сигурна съм, че когато татко се върне, с радост ще ви помогне.

Девойката пое през най-краткия път през гробището. Когато стигна до църквата, тя потропа по вратата на пастора, но на прага се появи не Фрогмор, а съдебният пристав Калъртън.

— Какво има, мистрес Ленъкс? — попита той, но не я погледна в очите и дори се опита да затвори вратата под носа й.

— Къде е баща ми? — извика тя.

— А, Ребека! — появи се пасторът зад Калъртън и го избута от пътя си. — Заповядай, влез!

— Не искам да влизам! Търся баща си.

Фрогмор повдигна веждите си и доби още по-похотлив вид от обикновено.

— Знам, че е дошъл тук!

— Не съм казвал, че не е. Наистина дойде — точно след мръкване. Искаше да поговорим за статуята. Обясних му, че е паднала и се е счупила. Той предложи да купи нова, а аз му казах, че ще си помисля, и той си тръгна.

— Да, но не се прибра в кръчмата — настоя Ребека.

Фрогмор й хвърли един насмешлив поглед.

— Да не би да мислиш, че все още е тук?

— А къде е изчезнал тогава?

— Не е изчезнал — намеси се рязко Калъртън.

— Какво имате предвид?

— Сутринта дойде при мен — съдебният пристав потупа кесията си, от която се подаваше парче пергамент. — Каза, че иска да даде показания.

— Баща ми е дошъл при вас?

— Да. Написа показанията си собственоръчно, а после си отиде.

— Но той не се прибра…

— Каза, че отива в Колчестър, за да се срещне с човека на кралицата, Купър, и да се изправи срещу изменника Сен Клер.

— Дайте да видя тези показания.

— И това ще стане, но когато аз преценя — сопна й се Калъртън и затръшна вратата под носа й.