Пол Дохърти
Душегубеца (13)

10.

Хенри Фрогмор беше влязъл в старата римска канализация под Лондон през гробището на изоставената църква „Сейнт Дънстан“ и в момента припкаше като гигантски паяк из плетеницата от тунели, канали и подземни реки със запалена факла в ръка. Магьосникът познаваше пътя отлично, тъй като през годините преследвачите му го бяха принуждавали да го използва неведнъж и дваж.

Дни наред Фрогмор се беше опитвал да влезе в града, обхождайки портите Крипългейт, Олдгейт, Нюгейт и дори Тауър, но хората на Купър бяха завардили всеки възможен вход. Магьосникът веднага ги беше разпознал — мъже с бдителни погледи, които току потупваха дръжките на оръжията си. Господарят на албиноса, мастър Уолсингам, държеше Лондон в ръцете си и в момента никой не можеше да влезе или да излезе от града, без да се натъкне на главорезите му, които кръстосваха улиците, мотаеха се из кръчмите и пазеха по портите. Освен това те бяха раздали на гражданите описания на Фрогмор, а най-вероятно и подкупи, и сега всеки кръчмар и коняр го търсеше и разпространяваше сведенията нататък.

Магьосникът никак не обичаше Лондон. Градът представляваше истинска плетеница от улици и улички, но същевременно беше малък и човек бързо можеше да стигне от Олдгейт до Нюгейт или пък от църквата „Сейнт Джайлс“ до тъмните води на Темза.

Фрогмор беше изчакал, избистряйки внимателно плановете си. По едно време дори му беше хрумнало да се откаже и да продължи пътуването си на север, но пък имаше нужда да се види с доктор Херметикус и да разбере какво му готви бъдещето. Освен това трябваше да отплава тъкмо от Лондон, тъй като Петте пристанища^[1] и тези по източното крайбрежие бяха твърде малки и странниците се набиваха на очи. Дори йезуитите, които бяха майстори на превъплъщението и имаха приятели навсякъде, се затрудняваха да проникнат в града, така че магьосникът реши да се възползва още веднъж от подземните тунели. Надяваше се само те все още да са проходими — някоя срутена стена или пък придошъл поток като нищо можеха да му попречат да продължи.

Фрогмор бързаше напред. От едната му страна се плискаше мръсен канал, в чиито води плуваха грамадни черни плъхове. В подземията тези твари се чувстваха като господари и натрапникът изобщо не ги безпокоеше. Някои от тях дори се изправяха на задните си крака, бърчеха носове и примигваха с малките си очички срещу светлината от факлата му.

В един момент тунелът свърши и магьосникът спря. Следваше едно разклонение вляво и едно вдясно. Фрогмор огледа каменната стена и скоро видя няколкото резки, които беше оставил там преди много, много години. Той седна на земята и се усмихна. Дори не можеше да си спомни последния път, в който беше идвал тук. Нито пък причината, накарала го да потърси убежище в древната канализация. В онези дни, подобно на Херметикус, Фрогмор беше използвал силите си, за да трупа богатства. Беше се сдобил с чудна къща в Чийпсайд и си угаждаше със самурени кожи, златни чаши, разкошни вина и палави момичета. Накрая, разбира се, всичко това му беше излязло през носа. Хората бяха започнали да му завиждат и слуховете за него бързо се бяха разпространили.

Магьосникът остави дисагите си на земята, облегна глава на стената и се взря в мрака. Този път наистина го беше закъсал. Сен Клер и Купър не бяха като останалите му преследвачи. И онази кръчмарска слугиня, Ребека Ленъкс — тя също беше опасна.

Не биваше да попада в капана им. Извън това всичко изглеждаше напълно осъществимо. Просто трябваше да посети доктор Херметикус, а после да отиде на пристанището и да се уговори с някой капитан да го откара до Русия. Щом веднъж се озовеше там, щеше да прекоси дълбоките снегове до Москва и да се промъкне до къщата си край Кремъл. Там беше скрил нещо, което трябваше да си прибере на всяка цена. Безжалостният убиец Фрогмор сведе глава и отпусна рамене. Въпреки че оттогава беше минало ужасно много време, той имаше чувството, че е напуснал дома си в Съмърсет едва вчера. Спомняше си съвсем ясно голямата къща сред зелените поля, гласовете на жена си и детето си, които долитаха откъм стълбите, и прекрасната гледка от окъпаната в слънце спалня.

Някакъв плъх притича през ръката му, но Фрогмор не трепна. Ах, как му се искаше да се върне в онези щастливи времена и отново да бъде заедно със семейството си! В следващия момент някакъв глас прошепна нещо в мрака. Магьосникът беше сигурен, че е чул думата: „Помни!“ Така и трябваше да стори. Не биваше да съжалява за нищо. Душата му отдавна беше спазарена и продадена, така че беше напълно излишно да се поддава на чувствата си. Никакви съжаления! Но откъде тогава се беше взел този страх? В Дънмоу той беше командвал парада. Сен Клер не беше нищо повече от досадна пречка, но въпреки това все успяваше да се измъкне. Беше се спасил дори от убийците в Колчестър. Фрогмор се почеса по бузата.

— Преследва ли ме някой? — извика той. — Има ли от какво да се страхувам?

Преди години, когато беше посетил Кьолн, Фрогмор се беше срещнал с един велик магьосник, който го беше предупредил: „Сдобили сте се с невероятна мощ, мастър Фрогмор, но помнете — с течение на годините това ще ви спечели множество противници. Пазете се от Божия вестител и от девицата!“

Тогава Фрогмор се беше присмял на магьосника, а по-късно дори го беше убил, но сега вече започваше да се съмнява. Може би Сен Клер не беше отишъл в Дънмоу случайно? Може би беше търсил онази девица със заешката устна и ясновидската дарба? Магьосникът разкопча дисагите си, извади оттам един малък мях, отпуши го и наля малко вино между устните си. После се пресегна и нагласи факлата, която беше оставил в някаква ниша в стената.

— Ако всичко мине по план — промърмори той, — тази малка повлекана скоро ще се прости с девствеността си!

Фрогмор разсеяно запуши меха и се загледа в покрития със слуз плъх, който тъкмо изпълзяваше от канала.

— Скитам се по земята като Каин — обърна се към него магьосникът.

На това също трябваше да се сложи край. Фрогмор трябваше да си намери някой могъщ покровител. Някой като Иван Василиевич, владетеля на Москва…

— Не, не — прошепна той, припомняйки си турските шпиони, които го бяха преследвали.

Ето къде можеше да се скрие — в двора на султана на Отоманската империя; далеч от очите на западните владетели. Когато му омръзнеше пък, винаги можеше да поеме по Пътя на коприната и да посети отново разкошните източни градове.

Магьосникът прибра винения мях, нарами дисагите си и продължи по пътя си. Когато стигна до края на тунела, той потърси тясната пролука в стената и се промъкна през нея. Озова се в някаква потънала в плесен стаичка, в която все още се забелязваха следите от предишното му посещение — по пода се търкаляха счупени съдове и парчета кожа. Фрогмор се изкачи по изронените стъпала, а после се опита да отмести плочата, която закриваше изхода към стария парцел за прокажени в гробището на катедралата „Сейнт Пол“. Камъкът обаче не помръдна. Той вложи цялата си сила и натисна още няколко пъти, но все напразно. Накрая седна на стълбите изтощен, затвори очи и поде страховита молитва. След това измъкна камата си, прокара я по четирите страни на плочата и я подпря с рамо. Най-после камъкът поддаде. Студеният нощен въздух тутакси нахлу в помещението и угаси факлата. Фрогмор измъкна главата си навън. Небето беше цялото покрито с облаци. Мястото, както обикновено, беше пусто, но по-нататък се забелязваха огньовете на разните престъпници и бездомници, които се криеха в църковното гробище.

Магьосникът хвърли дисагите си навън и се измъкна от дупката. После върна плочата на мястото й и докато го правеше, осъзна, че никога повече няма да мине по този път. Тази мисъл го накара да спре. Предчувствие ли беше това, или предупреждение? След това той се запромъква покрай стената около катедралата. Внезапно иззад една от колоните излязоха двама побойници, но Фрогмор извади камата си и те моментално потънаха обратно в мрака.

Най-накрая магьосникът излезе от гробището и тръгна по една тясна уличка, която щеше да го отведе до Патерностер Роу. Той спря пред някаква кръчма. Херметикус живееше на Лампри Лейн. Херметикус! Фрогмор се ухили. Сега беше модерно да се използват подобни имена, пък и Херметикус със сигурност звучеше по-гръмко от Джон Девъру. Вратата на кръчмата се отвори и отвътре излязоха две олюляващи се проститутки. Магьосникът ги остави да си вървят по пътя и се вмъкна в кръчмата.

Малко по-късно той се престори на пиян, прегърна някакво леко момиче и се заклатушка с него по Поултри Стрийт. Подмина нощния пазач и главорезите, застанали на ъгъла, и сви по Лампри Лейн. Тялото на девойката беше нежно и топло и миришеше на някакъв евтин парфюм.

— Имаш ли стая? — изфъфли тя.

Фрогмор спря, търсейки с поглед дъното на уличката. Щом Херметикус можеше да вижда в бъдещето, значи сигурно го очакваше, нали така?

— Хайде, ела — измънка магьосникът. — Почти стигнахме.

И така, двамата спътници продължиха по Лампри Лейн. Горните етажи на къщите почти скриваха небето. Фрогмор внимателно огледа вратите и прозорците. Единствената светлина идваше от близката аптека. Магьосникът я подмина, а после тръгна да се връща обратно. Проститутката запротестира.

— Млъквай! — изсъска Фрогмор и пъхна една сребърна монета в ръката й. — Тази вечер ще получиш голямо възнаграждение за услугите си.

Качулката на мъжа беше спусната съвсем ниско над лицето му и проститутката не можеше да види чертите му, но среброто й подейства успокоително. Щом й плащаха така щедро, тя нямаше нищо против да обикаля лондонските улици.

Когато отново стигнаха до аптеката, Фрогмор даде на девойката още една монета.

— Отиди до вратата и почукай! — нареди й той.

— За какво?

— Поискай от аптекаря да ти продаде малко любовен еликсир — отвърна магьосникът, пускайки още една монета в ръката й. — Кажи му, че ще му се отплатиш добре.

И така, момичето притича през улицата и потропа по вратата на аптеката. Отвътре се чу някакъв женски глас. После вратата се отвори, но веригата остана спусната. Проститутката заговори бързо, а после показа на жената сребърната монета. Веригата мигом беше вдигната и момичето влезе в магазина. Не след дълго вратата се отвори отново и проститутката излезе обратно на улицата.

— Е? — попита я Фрогмор. — Кого видя вътре?

— Само един възрастен мъж и една хубава млада жена.

Магьосникът даде на момичето още една монета.

— Голям късмет извади тази вечер — усмихна се той. — А сега си върви. Аз пък ще отида да си поговоря с онзи мъж.

Проститутката зяпна от изненада.

— Това ли е всичко?

— Какво повече искаш? Хайде, отивай си. И не казвай на никого за всичко това! — магьосникът я избута от пътя си и потропа по вратата на аптеката.

— Какво има пак? — провикна се мъжът отвътре.

— Спешен случай, доктор Херметикус! — отвърна му Фрогмор. — Нося ви повече злато, отколкото някога сте виждали!

Вратата моментално се отвори.

— Казвам се Хенри Фрогмор.

На светлината на свещите, които горяха в магазина, магьосникът успя да огледа лицето на домакина — восъчно бледи страни, святкащи очи и тънък нос, който потрепваше като муцуната на плъх, надушил сирене. Мъжът беше облечен в натруфена мантия, обточена с кожа, а на олисяващото му теме се мъдреше малка шапчица.

— А, мастър Фрогмор, знаех си, че ще дойдете!

— И какво ще направите сега? — попита посетителят. — Може би ще извикате стражите? Те със сигурност ще се заинтересуват защо съм дошъл точно във вашата къща… — той тръсна кесията си и монетите вътре звъннаха. — Както казах, нося ви повече злато, отколкото някога сте виждали. Единственото, което искам в замяна, е да ми гледате на карти.

Магазинът на доктор Херметикус беше доста тесен. В дъното му имаше малък тезгях, а над него бяха разположени няколко полици, отрупани с гърненца и делви, от които се носеха изключително неприятни миризми. Гадателят обаче прекоси това помещение и отведе госта си в малкия салон отзад. Фрогмор огледа одобрително дървената ламперия, която покриваше стените до средата, и чистата, боядисана в розово мазилка отгоре. По шкафовете и масите бяха наредени свещници, в които горяха восъчни свещи, а седалката в нишата до прозореца, гледащ към вътрешната градина, беше тапицирана и покрита с меки възглавници. Пред камината бяха поставени два стола с високи облегалки, отделени от огъня с параван. Подът беше покрит с дебели килими.

— Кой е, Джон?

В стаята влезе някаква млада жена с тъмна коса и кукленско лице.

Всъщност девойката беше направо красавица, помисли си Фрогмор. Кожата й беше снежнобяла, в очите й грееха весели пламъчета, а закръглената й фигура беше доста съблазнителна. Явно този дявол Херметикус правеше добри пари!

— Връщай се в леглото, Сесили! Двамата с госта ми имаме малко работа.

Жената се накани да възрази, но Херметикус я избута нежно от стаята и затвори вратата зад гърба й. После покани посетителя си на една маса в ъгъла. Фрогмор седна, развърза кесията си и я хвърли на масата. Докторът отключи трите ключалки на един кожен сандък, извади оттам малко ковчеже с блестящи бронзови закопчалки и отключи и тях. Картите, които измъкна отвътре, бяха около една педя дълги и към половин педя широки, а гърбовете им бяха направени от лъскав, оцветен пергамент. Херметикус постави картите между себе си и Фрогмор.

— Можеш да предсказваш бъдещето, нали? — магьосникът се взря надменно в дребния мъж пред себе си; дарбата, която той притежаваше, разпалваше завистта му.

— Да, мога. И вие много добре го знаете, мастър Фрогмор — в противен случай нямаше да сте тук!

— Но как го правите? Видения ли получавате? Знаехте ли, че ще дойда тази вечер?

— Да и не — отвърна предпазливо Херметикус. — Хвърлих картите и те ми показаха тъмна нощ и могъщ странник — гадателят вдигна глава; очите му бяха станали сурови и в тях се четеше пресметливост.

Опасен човек беше този Херметикус, реши Фрогмор, истинска заплаха.

— И как се сдобихте с тази дарба?

Гадателят се накани да започне спор, но тогава Фрогмор развърза кесията си и изсипа на масата цял куп златни монети. Херметикус веднага преглътна гордостта си.

— Защо някои мъже са по-силни от други, а някои жени — по-нежни и грижовни от своите посестрими? Защо някои кучета са по-нападатели, а други — по-плахи?

— Каква е тази гатанка?

— Никаква гатанка не е!

Херметикус се взря внимателно в непознатия. Името му, разбира се, му беше известно, известна му беше и репутацията на мъжа. Освен това гадателят знаеше, че хората на Уолсингам търсят Фрогмор под дърво и камък, но това щеше да почака.

— Не ви задавам гатанка, мастър Фрогмор — продължи той. — Просто искам да ви кажа, че съм роден с тази дарба. Някои могат да пишат поезия, други — да композират музика, трети — да построят катедрала, четвърти да отгледат градина…

— А вие можете да виждате в бъдещето — ясно.

— Да, аз мога да предсказвам какво ни готви бъдещето, но хората сами коват съдбата си, мастър Фрогмор — Херметикус сведе глава, но магьосникът все пак зърна лукавия поглед в очите му. — Винаги жънем това, което сме посели — гадателят потупа тестето си. — Понякога ми помагат картите, а друг път просто виждам какво ще стане в локва вода или в парче стъкло. Все едно, аз трябва да бъда внимателен. Клиентите ми, как да кажа… са дискретни хора и пазят дарбата ми в тайна. Разбирате ме, нали? Все пак не искам да завърша дните си побит на кол в Смитфийлд или увесен на бесилото в Тайбърн. Е, мисля, че отговорих на въпросите ви, сър. А сега защо вие не отговорите на моите?

— Аз съм просто един дискретен клиент — каза магьосникът иронично.

Херметикус разстла картите върху масата.

— Да действаме тогава — каза той. — Изберете си карта, мастър Фрогмор.

Магьосникът посегна към картите и бавно измъкна една. После я погледна и се почувства разочарован — на картата беше изобразен замък с островърхи кули и назъбени стени, който се издигаше сред някакви заснежени поля.

— Разгледайте картата внимателно, мастър Фрогмор.

Магьосникът имаше богат опит с всякакъв род шарлатани и обикновено не се хващаше на номерата им, но този път имаше чувството, че стои пред човек с истинска дарба. Картата, която държеше в ръцете си, изобщо не беше това, което изглеждаше на пръв поглед, и на него му се струваше, че колкото повече се взира в нея, толкова повече подробности се разкриват пред очите му. Изведнъж по стените на замъка се появи кръв; всъщност точно тя спояваше тухлите помежду им. Стражевата кула представляваше мрачна постройка, зад чиито прозорци се виждаха мъничките лица на затворените вътре хора. В снега пък се открояваше самотно дърво. От черните му клони беше провесен труп на мъж, а отдолу обикаляха гладни вълци. Към замъка препускаха конници, облечени в кожи от непознати зверове и нахлупили на главите си странни шапки с шипове. Двама мъже и някаква жена също приближаваха към портите. Фрогмор инстинктивно усети, че това са Сен Клер, Купър и онази кръчмарска слугиня със заешката устна, и за пръв път в дългия си живот изпита истински страх.

— Какво значи всичко това? — попита магьосникът дрезгаво и хвърли картата на масата.

— А вие какво мислите, че значи? — попита гадателят, прикривайки устата си с ръка.

Фрогмор усети, че го баламосват, и се ядоса.

— Мисля, че ви плащам доста щедро.

— Добре, добре. Това е едно място, което ще посетите. Според картата, а и според изражението на лицето ви, там изглежда ви чакат адски опасности.

— Но не и смърт, така ли?

— Смъртта може да се прояви по много начини, мастър Фрогмор. Но ще стигнем и дотам. А сега си изтеглете още една карта.

Магьосникът го послуша. Върху следващата карта отново беше изобразена сграда, но този път разрушена, с рухнали стени и разкъртена порта. Постройката се издигаше върху някаква скала, заобиколена от море от трева. На входа стоеше мъж, облечен като рицар, с червен кръст, изрисуван върху туниката му. Зад мъжа имаше жена, а откъм покритите с трева поля се приближаваше някакъв гигант с обгорено от слънцето лице и тюрбан на главата. В едната му ръка имаше ятаган, а в другата — кръгъл щит. Зад гърба на гиганта се издигаше военен лагер с развети знамена.

— Още едно място, пълно с опасности! — прошепна Херметикус.

Фрогмор вдигна поглед и забеляза, че бръчките на гадателя са се изгладили и изобщо цялото му лице изглежда някак подмладено.

— Всяко едно място е опасно — подигра му се Фрогмор, — било то потайна уличка нейде из Чийпсайд или пък пуст път край Париж.

— Трябва да изтеглите шест карти — настоя Херметикус. — Всяка стая има четири стени, един таван и един под и всички ние сме затворени между тях.

Третата карта беше обикновено вале с бяла коса и черни дрехи. В едната му ръка имаше книга, а в другата — меч. Фрогмор вдигна картата.

— А това какво е?

— По петите ви е тръгнал някакъв мъж — отвърна Херметикус загадъчно. — Мъж с власт, който има на своя страна както правото, така и силата да ви залови.

Фрогмор изтегли още една карта и сърцето му замря. На нея беше изобразена млада жена с тъмни коси. Девойката щеше да е доста хубава, ако не беше заешката й устна. В едната й ръка имаше потир, а в другата — кама. Над главата й летеше ангел с разперени криле.

— Какво е това?

Херметикус прехапа устни, пребледня, челото му се ороси със ситни капчици пот, а пръстите му се заровиха в рошавите му мустаци. Очите му се стрелнаха към вратата. Магьосникът сграбчи ръката на гадателя и усети, че пръстите му са леденостудени.

— Какво значи картата? — попита той.

— Смърт! — промърмори Херметикус и се взря в очите на Фрогмор. — Пазете се от девицата! От девицата и от потира!

— От какво толкова се страхувате? — настоя магьосникът.

— Не знам, но ми е студено и неуютно и ми се ще изобщо да не бяхте идвали!

— Но нали можете да виждате в бъдещето — опита се да го успокои Фрогмор. — Няма от какво да се боите. Намираме се в уютната ви къща, обградени сме от дебели килими и пухкави кожи, а на масата има разкошно вино и вкусни сладкиши. На горния етаж пък, между копринените чаршафи в спалнята, ви чака една млада кобилка, готова за езда.

— Не говорете така! — отвърна Херметикус. — Хайде, изтеглете си още две карти и после да ви няма!

Фрогмор се подчини. Този път на картата бяха изобразени везни, увиснали между небето и земята. Херметикус си отдъхна и лицето му възвърна цвета си.

— Добри новини! — заяви той.

— Така ли?

— Да, сър! Вярно, че ще се озовете на места, където ще се окажете в огромна опасност, но няма да пострадате! По петите ви е тръгнал един представител на закона — валето — но той няма да ви навреди. Трябва да се пазите единствено от девицата. Тази карта обаче — той почука по картата с везните — показва, че все още нищо не е решено. При някои хора се вижда точно кога и как ще умрат, но при вас няма нищо подобно — гадателят се изправи на крака. — Хайде, мастър Фрогмор, не бойте се — аз не съм ви враг — той напълни две чаши с вино. — Да вдигнем тост за светлото ви бъдеще!

Магьосникът, който остана доста озадачен от рязката промяна в настроението на Херметикус, изчака гадателят да седне обратно на мястото си и каза:

— Единственото нещо, което не разбирам, е защо изглеждате толкова облекчен. Все пак става дума за моето бъдеще, а не за вашето, нали така?

— Просто се безпокоях каква ще бъде следващата карта, която ще изтеглите. Имах чувството, че ще бъде нещо ужасно.

Фрогмор отпи от виното си.

— Изчакайте ме за момент — изправи се на крака Херметикус. — Трябва да отида да проверя как е жена ми.

— Не, сър, никъде няма да ходите — върна го в стола му магьосникът. — Чели сте съобщенията, които се разпространяват из града, нали?

Гадателят кимна.

— Значи знаете, че мастър Уолсингам ме търси — продължи Фрогмор. — Защо тогава не изпратихте някого да го повика? Нима наградата за залавянето ми не ви блазни? — той вдигна богато украсената чаша и се вгледа в скъпоценните камъни, инкрустирани в столчето.

После магьосникът посегна към тестето и без изобщо да поглежда, изтегли шестата карта. Гадателят ахна, а ръцете му се разтрепериха толкова силно, че му се наложи да остави чашата си на масата.

Фрогмор нямаше сили да погледне какво се е паднало този път. Откакто Сен Клер беше тръгнал по петите му, зрънцето на съмнението беше покълнало в душата му и беше нарушило съня му безвъзвратно. „Всичко се променя“ — беше му казал веднъж един магьосник.

— Какво виждате, доктор Херметикус? — попита той дрезгаво.

— Млад мъж, който сякаш излиза от изгряващото слънце и носи на главата си печата на Живия Бог. В едната му ръка има меч, а в другата — потир. Тялото му виси между небето и земята, високо над владетелите на този свят и техния господар.

Фрогмор избута картата настрани, без дори да я поглежда.

— Alea jacta est — жребият е хвърлен — промърмори той, а после погледна към домакина си. — Защо треперите, доктор Херметикус?

— Допийте си виното — отвърна дрезгаво гадателят — и си вървете!

— Кажете ми — можете ли да предскажете собствената си смърт? — попита Фрогмор.

— Много добре знаете, че не мога.

Магьосникът подуши виното.

— Ето какво ще направим — той бутна чашата си през масата и бръкна под плаща си. — Вие ще пиете от моята чаша, а аз — от вашата.

Херметикус облиза пресъхналите си устни.

— Това е абсурдно. Хайде, сър, вървете си вече.

— Преди да съм си допил виното? Нека преди това ви кажа нещо, доктор Херметикус — Фрогмор подпря брадичката на гадателя с камата си. — Знам, че сте сложили във виното ми приспивателно. Накъде по чашата има скрито копче, което сте натиснали преди да ми я поднесете. Канехте се да отидете да видите как е прелестната ви съпруга, очаквайки, че през това време аз ще изгълтам виното си. После сте щели да се върнете и да ме заварите изпаднал в дълбок сън. Планирали сте да си присвоите парите ми, а после да извикате мастър Уолсингам и така да се сдобиете с още по-голямо богатство, както и с благосклонността на кралския двор.

— Вие сте луд! — прошепна Херметикус и понечи да стане, но камата на магьосника одраска кожата на гърлото му.

— Така е устроен светът, доктор Херметикус. Хвърлили сте картите и те са ви казали, че ще се появя в къщата ви, но въпреки това вие не сте предупредили мастър Уолсингам. Знаели сте, че и най-малкото съмнение ще ме прогони от прага ви. И така, решили сте да ме задържите с номерата си, да изчакате и накрая да се проявите като герой. Щели сте да кажете, че съм ви събудил в късна доба и така нататък — Фрогмор махна с ръка.

— Вземете си златото! Вземете, ако щете, и картите! Каквото и да е! Просто ме оставете на мира. Обещавам, че няма да ви издам…

— Значи ми позволявате да взема каквото си поискам? — прекъсна го магьосникът.

— Да, да! — закима енергично Херметикус.

Фрогмор притисна камата си към гърлото на гадателя и с едно бързо движение преряза плътта му. Херметикус се дръпна назад и вдигна ръце, сякаш така можеше да спре струята кръв, която вече бликаше от ужасната му рана и пълнеше устата му. После гадателят се олюля, а Фрогмор подхвана тялото му и внимателно го положи на пода. Магьосникът изчака известно време и след като не чу звук нито от спалнята горе, нито от улицата отвън, премести трупа в средата на стаята. След това запали две свещи и заключи вратата. В този момент му хрумна да погледне картите още веднъж, но когато ги взе в ръцете си, кръвта му се смрази. Всичките до една бяха празни. Фрогмор се приближи до тялото на Херметикус и приклекна зад него. После разкъса мантията му и заби камата си в плътта около сърцето му.

И така, в тази някога приятна стая, сред скъпите вещи на доктор Херметикус, магьосникът се зае да изпълнява мрачния си ритуал. Когато жертвата беше принесена и свещите угаснаха, Фрогмор — сега преобразен като гадателя — седна пред малкото писалище.

Вече беше решил какво ще прави. Първо щеше да се отбие до къщата си в Москва, а после щеше да предложи услугите си на господаря на Отоманската империя. Магьосникът си избра перо и започна да пише, използвайки един таен шифър, който знаеше, че турците ще разберат. После подписа писмото и го запечата с восък. Оставаше му само да се качи на някой кораб и да предаде писмото на Еней Виколи — венециански търговец, който работеше за султана.

— Съпруже? — чу се нежен глас иззад вратата. — Съпруже? — гласът стана по-настойчив.

Фрогмор се усмихна и отвори.

— Не се плаши — каза той на младата жена, която стоеше на прага. — Хайде, съблечи се.

Един час по-късно Фрогмор метна дисагите си през рамо и излезе от дома на доктор Херметикус в тялото на домакина си. Преди да си тръгне, той взе малко масло от кухнята и напръска с него пода и мебелите, а после бутна една свещ на земята. Съпругата на гадателя лежеше гола върху леглото на горния етаж с разрязано от ухо до ухо гърло. Трупът на Херметикус все още си стоеше проснат върху пода в салона. Докато магьосникът се отдалечаваше от къщата, пламъците погълнаха всичко, превръщайки го в черна пепел.