Пол Дохърти
Душегубеца (21)

18.

По-голямата част от вечерта тримата спътници прекараха в приготовления за скорошното си бягство. По някое време Васлов се появи на прага и зашепна нещо на Сен Клер. Освен това джуджето им донесе дисаги и малко храна — пушено месо и просо.

— Но ако тръгнем на лов с тези дисаги, няма ли да заподозрат, че се каним да избягаме? — попита Купър.

— Няма да тръгваме с тях. Ще носим само оръжия. Васлов ще вземе багажа ни и ще го скрие в гората, а утре ще ни отведе до него — отвърна Сен Клер. — После, с Божията помощ, ще препуснем далеч от това ужасно място!

Ловът започна късно на следващата сутрин. Сен Клер обясни на спътниците си, че турските пратеници вече са отвели Фрогмор и че Иван иска да отпразнува заминаването на магьосника с бясно преследване на мечки и елени из гората.

— Всъщност ще се стреля по всичко, което се движи — добави йезуитът уморено. — Жаждата за кръв на царя е просто неутолима.

Дмитрий дойде да ги вземе от стаята им и им върна портупеите. Опричникът смушка Ребека игриво в гърдите и я погали по косата.

— Трябва да се подстрижеш — потупа я той по бузата. — С всеки изминал ден все повече заприличваш на жена.

Купър много се зарадва, когато получи портупея си обратно, и веднага го препаса около кръста си, изваждайки меча и камата си и изпробвайки остриетата им. Сен Клер пък изглеждаше по-загрижен за дрехите им и настоя двамата му спътници да се облекат топло. През цялото време Васлов много им помагаше, но Ребека не беше убедена, че намеренията на джуджето са чисти. Любимият шут на царя изглеждаше твърде весел, а погледът му беше лукав. Дмитрий пък току се подхилкваше под мустак. Купър, изглежда, също имаше своите съмнения.

— Защо тези двамата? — обърна се той към Сен Клер. — Васлов и Дмитрий са оцапани с кръв не по-малко от господаря си. Та те са опричници, за Бога! Разбира се, нямали са търпение да видят гърба на Фрогмор, но това е всичко. На теб говоря, йезуите!

Сен Клер се изправи, оставяйки дисагите, които пълнеше, разкопчани. Ребека забеляза, че кожената торбичка, която беше скрил от тях предишния ден, сега е напъхана под жакета му.

— Защо Васлов ти помага? — прошепна Купър. — Не е трудно човек да забележи, че джуджето се отнася с уважение към теб. Защо? — той сграбчи йезуита за ръката. — Отговори ми!

— Не знам — отвърна Сен Клер, освобождавайки ръката си от хватката на Купър. — Все пак съм свещеник. Може би това плаши Васлов. Освен това ме придружават жена със заешка устна и демон със снежнобяла коса. Както и да е, важното е, че в момента джуджето иска да си тръгнем.

— Този отговор изобщо не ме удовлетворява — сопна се албиносът.

— Мастър Купър, в момента изобщо не ми е до това дали ти си удовлетворен, или не. Дмитрий ни чака на стълбите. Зарът е хвърлен. До час ще препускаме през заснежената пустош като бесни.

Малко по-късно, увити в плащовете си и яхнали мощните полски коне, които Васлов беше докарал от конюшните, Ребека и спътниците й се присъединиха към царя и опричниците му и изтрополиха през портите на Александрова слобода. Отначало групичката им се спусна към широкия главен път, но после свърна на изток и продължи по пътечките към гората.

Наблюдавайки Иван и свитата му, Ребека нямаше как да не се сети за призрачните истории от Дънмоу, в които се разказваше за Сатаната и останалите прокълнати ангели, които се носели из есекската пустош, възседнали огнени коне. Мъжете наоколо бяха облечени в някаква крещяща смесица от монашески одежди, на краката им имаше ярко оцветени ботуши, а около вратовете им бяха завързани пъстри шалчета. Седлата и сбруите на конете им бяха отрупани с всевъзможни украси и звънчета. Над главите им се вееха разноцветни знамена, а по кожените предпазители върху китките им и по дървените прътове, които носеха, се бяха вкопчили най-различни ловни птици. Край тях пък тичаха, лаеха и щракаха със зъби грамадни мастифи и дори една черна мечка с намордник на муцуната като останалите кучета.

Понякога групата им препускаше, а друг път забавяше ход, за да може Иван да пусне сокол или пък да изстреля стрела по някой заек или лисица, а в един случай и по едно от ловните кучета, което го ядоса.

— Този кошмар продължи твърде дълго, Сен Клер — прошепна Ребека, взирайки се през снега към тъмните очертания на гората. — Вече искам да се събудя от него!

Йезуитът я потупа по рамото, а после смъкна вълнения шал, с който беше покрил носа и устата си.

— Още малко — каза той.

В следващия момент ловджиите се втурнаха към гората с викове и крясъци и Ребека, Сен Клер и Купър останаха сами. Откъм дърветата продължаваше да се дочува зовът на ловджийски рогове, цвиленето на коне, тропотът на копита и глухият лай на кучета. Ребека погледна през рамо и видя зад тях да стои някакво дребно конче, натоварено с провизии.

— Моментът настъпи — обяви йезуитът.

После хвана юздите на кончето и тримата спътници препуснаха през заснежената поляна към главния път.

Пролетта вече се усещаше — денят беше ясен, снегът се топеше, а по небето нямаше и едно облаче. По обяд дори слънцето започна да грее по-силно. От време на време Ребека, Сен Клер и Купър спираха, за да дадат почивка на конете си и да се подкрепят, а после продължаваха лудешкия си бяг. Понякога йезуитът дръпваше юздите и поглеждаше през рамо, а веднъж Купър дори се изкачи обратно по някакъв хълм.

— От какво се боиш? — попита Ребека.

— Мина ми през ума — отвърна албиносът хладно, — че Иван може би не е излязъл на лов за дивеч. Докато бяхме в Александрова слобода, Дмитрий с усмивка на уста ми довери, че царят обичал да преследва затворниците си, а после да гледа как мастифите му ги разкъсват. Затова проверявам дали някой не е тръгнал по петите ни.

И така, тримата продължиха пътуването си. Докато препускаха през заснежената пустош, Ребека си даде сметка, че познава тези земи — от едно видение, което й се беше явило преди много години.

За известно време тя и спътниците й се движеха на юг, но после свърнаха на запад. Васлов им беше осигурил пътни карти и пропуски и колкото повече напредваха, толкова повече се засилваше вярата на Ребека, че наистина ще успеят да се измъкнат от тази ужасна страна.

— Ами когато се махнем оттук? — попита Купър. — Какво ще правим тогава? Ще се качим на някой кораб до Константинопол и ще заявим на султана, че искаме да ни предаде Фрогмор?

Сен Клер обаче отказа да бъде въвлечен в разговор и продължи да язди, вглъбен в собствените си мисли. Въпреки това йезуитът си призна, че той също не е вярвал на Васлов и на Дмитрий и че е останал изненадан от лекотата, с която са успели да избягат.

Тримата спътници пътуваха още шест дни, преди номерът на джуджето да им се изясни. Капанът щракна точно когато се приближаваха към някакъв граничен пункт. Група маскирани мъже изскочиха изневиделица от гората и въпреки че Сен Клер и Купър веднага извадиха мечовете си, нападателите им ги обградиха от всички страни. Албиносът беше изблъскан от седлото, а йезуитът се изправи в стремената и размаха оръжието си. Въоръжените със сопи мъже се опитаха да го съборят от коня, но когато не успяха, един от тях извади камата си и я заби между плешките на животното. Горкото добиче изцвили от болка и се вдигна на задните си крака, изхвърляйки Сен Клер от гърба си. Ребека изпищя, слезе от седлото и си опита да си пробие път до йезуита. В този момент някаква фигура се изправи пред нея. Девойката се опита да издере лицето на мъжа, но онзи замахна със сопата си и тя отстъпи назад. Ударът обаче се стовари върху главата й и я просна на земята. До нея паднаха още тела.

Ребека положи неимоверни усилия да остане в съзнание. В следващия момент усети, че се движи, но не на гърба на кон, ами върху някаква импровизирана носилка. По някое време тя повдигна покривалото от еленова кожа и видя Сен Клер и Купър да яздят след нея с вързани ръце. Навън не беше много студено, а наоколо звучеше някакъв неразбираем език. Девойката се унесе и тутакси потъна в море от огън, изгарящо тялото й и каращо гърлото й да съхне. После й се присъни, че отново се намира в Александрова слобода и че над нея се е надвесила някаква мечка. В следващата сцена от трескавия й кошмар тя танцуваше пред царя на Русия в оплисканата му с кръв зала за съвещания. Дмитрий и Васлов също бяха там. Командирът на опричниците й намигна иззад трона. Джуджето пък се въртеше из въздуха, заслепявайки я със зашеметяващата скорост на движенията си и с ярките си дрехи. След това Ребека се озова сред море от лед на борда на „Розата от Любек“. Наоколо нямаше никого освен нея, но платната бяха вдигнати и се издуваха от вятъра, а рулят се въртеше от само себе си. Тя извика името на Сен Клер. Вратата на капитанската кабина се отвори и отново се затвори. После се дочуха стъпки и девойката разбра, че Фрогмор също е на борда. Тя се опита да се покатери по корабните въжета, опънати между главната мачта и страничния парапет, но се подхлъзна на леда, който ги покриваше, и цопна в морето. Устата й моментално се напълни с вода, а ръцете на магьосника се впиха в раменете й. Ребека се опита да се отскубне от хватката му, мятайки се и пищейки. После Сен Клер й зашепна нещо и тя се успокои.

Последваха още видения. По някакъв начин корабът беше върнал девойката в Дънмоу и сега тя вървеше към енорийската църква по пътечката, по която изнасяха покойниците. Съдебният пристав Малбрук крещеше нещо от гроба си, а старицата Уайът се подпираше на вратата на костницата. Когато Ребека влезе в нефа, тя видя, че на мястото на любимата й статуя стои Иван. Лицето на руския цар беше гротескно изкривено, а от очите му бликаше кръв.

— О, не! — простена девойката, а после се обърна.

Към нея вървеше пастор Бейнс, хванал баща й за ръка. След това в църквата нахлуха две момчета и закрещяха някакви обиди. От костницата вече нямаше и следа, а гробището беше покрито със сняг. Ребека поклати глава и се помъчи да се събуди. Когато отвори очи, видя Сен Клер да стои над нея и да гали лицето й.

— Затворена съм в църквата и не мога да избягам — прошепна тя. — Фрогмор тук ли е?

— Не, успокой се.

Девойката имаше чувството, че е потопена във вода.

— Ужасно съм жадна.

— Разбира се, че ще си жадна.

След тези думи йезуитът се отдръпна и над нея се надвеси някакъв дребен и съсухрен мъж с бяла шапчица на главата и почерняло от слънцето лице. Той й каза нещо, а после наля между устните й няколко капки от някаква студена и ароматна напитка.

Не след дълго Ребека се унесе отново, но този път заспа дълбоко. Понякога, когато се събудеше, в стаята цареше мрак, а друг път през прозорците нахлуваше слънчева светлина. Сен Клер, Купър и онзи старец почти непрекъснато бдяха над нея. В един момент тя ги чу да я обсъждат, отвори очи и се огледа наоколо. Девойката лежеше в някакво легло, подпряна на няколко възглавници, а над главата й беше опънат бял воал. Ребека си помисли, че това е погребален саван, и мигом се развика. В следващия момент воалът беше отдръпнат и Сен Клер и Купър разтревожено се взряха в нея.

— Къде съм? — попита девойката и седна в леглото; ленените чаршафи бяха безукорно чисти. Тя попи потта от врата си. — Колко време спах?

— Познай — пошегува се Купър.

Ребека забеляза, че бялата му коса е ниско подрязана, и реши, че така му отива повече. Албиносът изглеждаше по-слаб и в по-добра форма. Сен Клер явно също си беше отпочинал добре и от тъмните кръгове около очите му нямаше и следа. Девойката потърка очи.

— Няколко дни? — опита се да налучка тя. — Последното нещо, което си спомням, е нападението в гората — Ребека обърна поглед към прозореца, през който нахлуваше ярка слънчева светлина. — Какво е това място?

— Намираме се в Каренска — руска крепост, близо до турската граница. Дмитрий ни залови отново. После повика този врач и тримата с него и Купър се грижихме за теб, докато изгаряше от треска — Сен Клер доближи до устните й някаква чаша. — Беше болна седмици наред.

— Ами Фрогмор?

— О, не се безпокой. Рано или късно той също ще се появи.

 

Фрогмор, издокаран като някой турски принц в богато украсена червена наметка с висока яка и алени полуботуши, напомаден и напарфюмиран, последва еничаря извън малката вила, предоставена му от имперската канцелария в Константинопол.

Откакто беше пристигнал в града, магьосникът се радваше на големи почести от страна на султана. Сюлейман го беше заобиколил с роби, които изпълняваха всяко негово желание, и го беше отрупал с дрехи, скъпоценности, храна и вино, но въпреки това Фрогмор едва потискаше яростта, която го беше обзела. Онзи проклет йезуит пак го беше измамил — Сен Клер беше откраднал кожената кесия с най-ценните му притежания и я беше заменил с друга. Само при мисълта за това магьосникът отново кипна и шумно си пое дъх. Еничарят, който го водеше, спря и намръщено го погледна. Фрогмор, който не можеше да си позволи да издава какво чувства пред новите си господари, просто му се усмихна. Да, турците едва ли биха разбрали защо един велик магьосник се тръшка заради няколко дреболии, пък и сигурно биха се зачудили как така човек с такива невероятни способности се е оставил да бъде измамен толкова лесно. Въпреки това Фрогмор беше решен да си отмъсти. Той щеше да си върне онова, което му принадлежеше, щеше да се отърве от онези джафкащи псета, Сен Клер и Купър, но преди всичко щеше да убие онази малка повлекана със заешката устна. Магьосникът вече беше прочел „Книгата на тайните“ и се беше уверил, че момичето е много опасно — смъртоносно оръжие в ръцете на Сен Клер. Всичко това обаче трябваше да почака.

— Успокой се и се овладей — каза си магьосникът.

Той винаги си казваше така, когато имаше нужда да прочисти ума — научил го беше от източните мъдреци. Сега трябваше да се подготви за срещата със Сюлейман и за изненадите, които можеше да го чакат.

Фрогмор беше доволен, че се е измъкнал от скованата от лед Москва и че се намира далеч от Иван и завистливото джудже Васлов. Беше чудесно отново да се радва на слънцето и да се разхожда из двореца на турския султан, където усещането за величие беше направо осезаемо. Магьосникът се огледа одобрително наоколо. Градините от двете му страни бяха изпълнени със зеленина и из тях летяха цели ята сладкопойни птички с ярко оперение. Във въздуха се носеше уханието на различни парфюми, както и сладката миризма на тамян и билки. Покрай пътечката, поставени върху каменни плочи или пък в специално издълбани в земята дупки, горяха цветни свещи в алабастрови свещници.

Колонадите от бял мрамор, през които минаваха, бяха украсени със златни и сребърни орнаменти, както и с всевъзможни странни мотиви, оформени от скъпоценни камъни. На всеки вход към палата стояха на пост еничари с жълти дрехи и бели тюрбани с пера; чернокожи мамелюци с бели роби и извадени ятагани и спахии със златни брони. Въпреки многото стражи обаче, а може би тъкмо заради тях, наоколо цареше почти неестествена тишина. За тягостната атмосфера допринасяха и множеството знаци, свидетелстващи за могъществото на Сюлейман — златните куки, забити в мраморните колони, бяха отрупани с главите на клетниците, предизвикали гнева му.

После Фрогмор беше преведен през Портата на приветствията — внушителна стражева кула с високи стени, осеяни с бойници, и грамадни железни порти. Отвъд нея се простираха множество покрити с калдъръм пътечки, по които се стигаше до различни постройки. След това минаха през Портата на блаженството — входа към харема — и през залата, в която заседаваше султанският съвет, или Диванът. През цялото време на магьосника му беше ясно, че ги наблюдават през шпионки в стените.

Накрая тръгнаха през някакъв мрачен коридор, подобен на пещера, а когато стигнаха до средата му, иззад колоните от двете страни изпълзяха две сенки и застанаха на пътя им. Водачът на Фрогмор се поклони и тихо се оттегли. Магьосникът погледна към двамата бостанджии с островърхи шапки и гароти, затъкнати в коланите. Мъжете събраха длани, поклониха се и отстъпиха назад. После единият дръпна някаква кука, забита в каменния под, отмести една от плочите и подкани Фрогмор да го последва по осветеното от факли стълбище към тайните тунели, водещи до сърцето на палата.

В подземието беше ужасно студено, а стените бяха влажни и слузести. Магьосникът вече едва потискаше безпокойството си. Той очакваше да бъде посрещнат с почести, но сега му се струваше, че султанът се кани да изпита способностите му. Единият от бостанджиите, чиито боси крака шляпаха по плесенясалите каменни плочи по пода, вървеше напред с факла в ръка. Другият следваше Фрогмор на няколко крачки разстояние и се придвижваше тихо като сянка. От време на време тримата минаваха покрай някой неподвижен като статуя часови, облечен в черно и скрил лицето си зад плътно забрало. В едната ръка на всеки от стражите имаше кръгъл щит, а в другата — меч. Фрогмор вървеше бавно, взрян в извивките на подземния тунел и в страховитите сенки, хвърляни от факлата. Понякога до слуха му долитаха сподавени стенания и викове за пощада и магьосникът си даде сметка, че коридорът минава покрай дворцовите тъмници.

Накрая стигнаха до някаква врата, вградена в каменната стена. Бостанджиите я отвориха и направиха знак на Фрогмор да мине през нея. Помещението, в което се озоваха, беше просторно и добре осветено от множество факли и маслени лампи, а на трона в дъното му седеше самият Сюлейман. Султанът беше облечен в поръбени със злато одежди, чисто бял тюрбан, украсен със скъпоценни камъни, и пурпурни чехли с извити върхове. Отдясно на трона пък, на един стол, се беше настанил великият везир, чието лице изглеждаше напрегнато и бдително. Фрогмор си спомни етикета и тутакси падна на колене върху една възглавничка в средата на залата. После се поклони три пъти, удряйки челото си в каменния под.

— Добре дошъл в двора ни — заговори Сюлейман на лингва франка.

— Ваше султанско величество ми оказва огромна чест.

— И това е само началото, мастър Фрогмор. Разбира се, ако всичко, което чувам за теб, е вярно. Хайде, седни.

Магьосникът се подчини. От сенките мигновено изпълзяха неколцина слуги, облечени в тъмни дрехи, които му подадоха още възглавници. Фрогмор се разположи на пода, скръсти крака и се взря в безизразното лице на султана. Сюлейман потри язвата на бедрото си и разсеяно се зачуди дали магьосникът би могъл да я излекува.

— Можеш ли да четеш мисли, мастър Фрогмор?

— Не, ваше величество — отвърна магьосникът, — но мога да предположа какво си мислят хората.

— Чудесен отговор, мастър Фрогмор. Хората, които се хвалят със способностите си, обикновено се оказват лъжци.

— Господарят ми те повика тук — намеси се великият везир, изправяйки се на крака, — за да се увери със собствените си очи в магическите ти сили.

— Аз не съм фокусник. Нито пък шарлатанин, демонстриращ уменията си по пазарите…

— А какъв си тогава, мастър Фрогмор?

— Човек, изучил тайните на древното изкуство Кабала и умеещ да призовава на своя страна господарите на мрака.

Великият везир потръпна.

— Покажи ни какво можеш, мастър Фрогмор — султанът вдигна юмрук към устата си и захапа пръста си. — Веднага!

Очите на магьосника шавнаха. В този момент факлата, която гореше над главата на великия везир, падна, посипвайки пода с искри и подпалвайки една възглавница. Някакъв роб веднага дотича и я заудря, за да потуши пламъците, а после я изрита встрани. Великият везир пребледня и пъхна ръце в широките ръкави на робата си. Сюлейман дори не трепна.

— Чувал съм — заяви той хладно, — че подобни номера често се изпълняват по пазарите за забавление на децата.

Фрогмор се усмихна и се поклони. Той можеше да покаже на султана още много неща, с които да го удиви или дори да го ужаси, но магьосникът усещаше, че Сюлейман не би проявил интерес към подобни трикове. Турските пазари действително бяха пълни с шарлатани, които можеха да демонстрират всевъзможни илюзии, като например да превърнат пръчка в змия.

— Наричат те Душегубеца — продължи султанът. — Докажи ми, че си такъв, мастър Фрогмор!

Магьосникът покри очите си с ръце и промълви една кратка молитва към тъмните си господари.

— Ако имаш нужда от нещо — просто кажи — добави тихо Сюлейман.

Великият везир отстъпи уплашено назад и застана до трона. Въпреки че се намираше дълбоко в сърцето на двореца и беше обграден от войници, готови да изпълнят всяка негова заповед, той изпитваше истински ужас от този неверник с тъмно лице. В залата не беше ли станало по-студено от преди? Ами фигурите, танцуващи наоколо, наистина ли бяха сенки, или нещо по-веществено? Изобщо безопасно ли беше да водят тук човек като Фрогмор? Магьосникът като нищо можеше да ги затвори в подземието като духове в бутилка…

— Имам нужда от нещо, да — отвърна Фрогмор, вдигайки глава. — Трябва ми човек, когото да принеса в жертва на господарите си — той се озърна наоколо и спря поглед на стражите, които се криеха из сенките. — Освен това искам всички да излязат от залата. Разбира се, не и вие, ваше величество — магьосникът улови погледа на великия везир и се усмихна. — Главният ви съветник също може да остане.

И така, Сюлейман извика някаква заповед и Фрогмор чу вратата зад гърба му да се отваря и затваря. Магьосникът продължи да седи с отпуснати в скута ръце и поглед, прикован в пода. Въпреки че не беше убивал отдавна, той имаше достатъчно сили, за да смае султана и великия му везир, а щом веднъж видеха на какво е способен, те щяха да са готови да изпълнят всяко негово желание.

В този момент вратата зад него отново се отвори и оттам се чу звън на оръжия и някакъв жален стон. После мамелюците хвърлиха на пода един завързан затворник. Клетникът беше облечен в парцали, посивялата му коса и брада бяха дълги и сплъстени, а очите му бяха изпълнени с ужас. Той се опита да се освободи от въжетата, които се впиваха в тялото му, а после отвори беззъбата си уста, мълвейки молби на арабски, и се опита да допълзи до трона на султана. Великият везир плесна с ръце. Войниците понечиха да се оттеглят, но тогава Фрогмор се приближи към единия от тях и измъкна камата от портупея му. Щом стражите излязоха, магьосникът сряза въжетата на затворника. Мъжът с мъка се изправи на крака. Фрогмор му заговори успокоително, а после долепи средния пръст на едната си ръка до челото му и онзи бавно легна на пода. Магьосникът се надвеси над него и се взря в очите му. Затворникът изглеждаше толкова уплашен, че сърцето на Фрогмор се сви от жал.

— Заспи — каза благо той. — И не се бой — всичко ще бъде наред.

След тези думи магьосникът заби камата в гърлото на мъжа. От раната мигновено шурна кръв, принуждавайки го да се отдръпне. Великият везир ахна, но Фрогмор не му обърна внимание. Вместо това стана и взе от стената две факли. После постави едната при главата на трупа, а другата — при краката му, и с още едно ловко движение на камата разпори гърдите на жертвата, измъквайки оттам все още биещото й сърце. След това съедини двете факли и положи сърцето в средата на огъня. Залата тутакси се изпълни с воня на кръв и горяща плът. Сюлейман продължи да наблюдава невъзмутимо ставащото, но великият везир бръкна в кесията на колана си, извади от там една ароматна торбичка и я доближи до носа си.

Фрогмор избърса ръцете си в парцаливите дрехи на затворника и коленичи пред огъня с отметната назад глава, разперени ръце и извъртени нагоре очи. После се заклати напред-назад и зашепна някаква древна молитва. Пламъците станаха синьо-оранжеви. Великият везир започна да трепери, сякаш в залата беше задухал студен вятър. Той хвърли бърз поглед към господаря си. Сюлейман беше пребледнял, а по гърбавия му нос се стичаха капки пот. Магьосникът вече беше напълно обвит от дима, а когато излезе от него и пристъпи към трона, великият везир възкликна от ужас. Мъжът, който тръгна към тях, не беше Фрогмор, ами затворникът.

— В името на Всемилостивия Аллах! — великият везир скри лицето си в ръце, надничайки между пръстите си.

Тялото на затворника още лежеше на пода с онази кървава рана на гърдите. Кой тогава беше този човек?

— Нима умееш да приемаш образа на други хора?! — прошепна султанът дрезгаво.

Той докосна лицето на мъжа. Кожата му беше студена като на риба, но тази уста и коса, това тяло…

— Невъзможно! — промълви Сюлейман.

Султанът се взря в очите на фигурата пред себе си, но те не отразяваха душата на пречупен затворник, а сила, каквато Сюлейман не беше виждал никога досега. После мъжът се обърна и се отдалечи. Султанът зачака, взирайки се напрегнато в сенките. Не след дълго от тях излезе Фрогмор. Лицето на магьосника беше леко пребледняло, а очите му току примигваха. Сюлейман остана на трона си с ръце в скута и се взря в угасващите пламъци на жертвения огън. Той беше виждал всякакви факири, мъдреци и магьосници, но никога досега не се беше сблъсквал с подобно нещо. Човек, владеещ изкуството на превъплъщението, би му бил от изключително голяма полза при нападението над Малта или над която и да било друга крепост, и Сюлейман беше готов да даде мило и драго, за да се възползва от уменията му.

— Ще получиш каквото поискаш! — заяви дрезгаво той. — Само го назови!

Фрогмор коленичи.

— Имам врагове, ваше величество, които между другото са и ваши врагове…