Пол Дохърти
Душегубеца (14)

11.

Сен Клер и Ребека напуснаха имението Оулпен заедно със сбирщина цигани с мургава кожа и нагло изражение на лицата, които обикаляха кралството с каруците си и често се радваха на подкрепата на хора като лейди Пелам. И мъжете, и жените бяха облечени в шарени парцали и окичени с евтини дрънкулки, а малките звънчета по конете, каруците и дрехите им вдигаха невероятен шум. Като прибавим към това и непрекъснатото им бъбрене, какофонията ставаше пълна. Ребека не разбираше езика, който говореха, но Сен Клер, изглежда, нямаше проблеми с него и това моментално му спечели уважението на спътниците им. Когато излязоха от Оулпен, предводителят на циганите с прякор Конника събра хората си и посочи към Ребека.

— Казва им, че трябва да се държат с теб почтително — обясни Сен Клер на девойката, — а тези хора държат на думата си, Ребека. Разбира се, крадливи са като свраки, но решат ли веднъж, че могат да ти имат вяра, са изключително предани приятели.

Това се оказа самата истина. Циганите знаеха, че Ребека е жена, преоблечена като мъж, и току й хвърляха по някой поглед с черните си като маслини очи, а понякога, когато любопитството им надделееше, дори се пресягаха да я пипнат, но като цяло не й досаждаха. По-голямата им грижа беше да намерят нещо, което да откраднат. Горко на фермерите, оставили овцете или пилетата си без надзор. Циганите задигаха стоката им за част от секундата, прерязваха гърлата на животните, изкормяха ги, нарязваха месото им, натъпкваха го в бъчви със сол или саламура и го натоварваха на каруците си.

Когато минеха покрай някое село пък, те се заемаха да повеселят жителите му с цирковите си номера — разбира се, срещу заплащане. Селяните се отнасяха към тях с презрение, но същевременно обичаха да гледат представленията им. Щом приключеха, циганите бързаха да продължат по пътя си, страхувайки се че кражбите, които бяха извършили междувременно могат да бъдат разкрити. Нощите си те прекарваха на някое поле или пък в някоя горичка и пируваха с откраднатото месо, вино и хляб, смеейки се на шегите си. Понякога, когато бяха в настроение, ставаха и започваха да танцуват странните си танци под звуците на барабани и флейти.

Ребека остана очарована от циганите и с радост им помагаше в грижите около бебетата, които пътуваха в плетени кошове, преметнати през гърбовете на конете, в почистването на месото или пък в наклаждането на огъня. Сен Клер пък се занимаваше с конете и не спираше да смайва Конника със задълбочените си познания за билките. Циганите бяха започнали да наричат йезуита Петичио, което на техния език значеше „бъбривия свещеник“.

— Друг път случвало ли ти се е да пътуваш с цигани? — попита Ребека.

— В Англия — не, но в Германия и Франция — да. Познанията ми за езика им и за конете винаги ме правят желан гост в тяхната компания.

— Явно имаш много таланти — подкачи го девойката.

— Добре че не ме карат да готвя — поклати глава Сен Клер. — Тогава вече щяхме да го закъсаме. Дори едно яйце не мога да счупя, без да създам около себе си пълен хаос, а пък овесената ми каша има вкус на мазилка.

— Колко време ще останем с тях? — поиска да узнае Ребека.

Йезуитът вдигна поглед към мрачното небе. Двамата се возеха в един фургон в средата на колоната, недосегаеми за хапещия вятър.

— Пътуваме вече два дни, така че очаквам утре вечер да стигнем до покрайнините на Лондон.

Сен Клер се оказа прав. На следващата сутрин групичката им действително излезе на пътя за Бишъпсгейт^[1] и все по-често започнаха да срещат разни пътуващи търговци, правници и войници, както обичайната паплач, която обикаляше по пътищата — проститутки, бродяги, селяни, возещи се в каруци или пък тикащи ръчни колички, скитащи учени и бездомници.

Според йезуита не след дълго щяха да се натъкнат и на някой човек на Юда, така че настоя двамата с Ребека да останат скрити във фургона.

— Купър ни остави да избягаме, защото се надява, че ще го заведем до Фрогмор — каза той, — но рано или късно ще ни погне пак — йезуитът се облегна, изпружи краката си и добави нещо на латински.

— Какво беше това? — попита Ребека.

— Съжалявам — извини се Сен Клер. — Просто исках да се поперча с начетеността си.

— Не, не — настоя Ребека. — Чувала съм те да изричаш тези думи и преди. Веднъж след бягството ни от ловната хижа, когато се подслонихме в гората, и още веднъж в дома на лейди Пелам.

— Някога, много отдавна, живял един римски поет на име Овидий. Той бил много талантлив, но за съжаление, предизвикал гнева на император Август и бил заточен в едно градче край Черно море. Както и да е, там Овидий написал една много вълнуваща творба — сборник с поезия, наречен, „Тъги“. В този сборник се говори за неволите на изгнанието и се казва: „Мъка е всяка любов, но си с мъката свързан, щом любиш, мъчи те съблазънта, но все към нея стремиш.“^[2] и още: „Любя аз тази стрела, що ме в сърцето рани.“^[3]

— И? — попита Ребека.

— Нищо. Просто аз също съм изгнаник — отвърна Сен Клер. — Скитам се далеч от дома…

— И къде е този твой дом?

— Един ден ще ти покажа. Обещавам, че ще ти хареса.

— Както и да е, кажи ми сега какво значат тези стихове за болезнената любов.

— Любовта винаги е болезнена, Ребека, и с времето заболява все повече. Моето изгнание ще приключи тогава, когато тази, която обичам, реши, че животът ми е изпълнил предназначението си.

— И коя е тази, която обичаш?

— Самата Любов, Ребека.

Девойката го срита по крака.

— Ама че си и ти! Не може ли поне веднъж да отговориш ясно?!

Сен Клер се засмя.

— Някога влюбвал ли си се? — попита го Ребека, а после бързо добави. — Разбира се, знам, че си свещеник и че си дал обет за дело…

— За целомъдрие и въздържание, да — довърши йезуитът. — Но актът на любов е просто едно изражение на любовта. Разбира се, че и свещениците се влюбват.

Той наклони главата си назад и лицето му се скри в сенките.

— А някога лягал ли си с жена?

— О, да, много пъти.

Сърцето на Ребека подскочи.

— Красива ли беше?

— Много — отвърна Сен Клер със сериозно изражение, но в гласа му се прокрадна шеговита нотка.

— Как се казва? — попита девойката обвинително.

— Ребека Ленъкс! Какво?! Нима двамата с теб не сме лежали заедно под звездите? — той отдръпна крака си, преди девойката да успее да го срита отново. — Ами ти? Успявал ли е някой хубав момък да те склони да си легнеш с него?

Ребека примигна и извърна поглед. Тя много добре си спомняше сластните погледи на мъжете от „Сребърният дракон“ и опитите им да й бръкнат в деколтето или под полата, когато баща й не беше наоколо.

— Винаги съм си мислела, че може би някой ден… — тя докосна заешката си устна. — Но за мъжете в Дънмоу, аз бях просто изрод — очите на девойката се напълниха със сълзи. — Предполагам, че накрая някой дребен земевладелец щеше да ме поиска за жена, въобразявайки си, че ми прави огромна услуга и надявайки се на богата зестра…

— Връзката ви сигурно нямаше да е много страстна…

— Сигурно — отвърна разсеяно Ребека, опитвайки се да запази равновесие, докато каруцата минаваше през някаква дупка на пътя.

После девойката дръпна покривалото и погледна навън. Беше късен следобед. Няколко цигански деца подскачаха покрай каруцата.

— Какво ли ще стане сега с кръчмата на баща ти? — попита Сен Клер, нетърпелив да смени темата на разговора.

— Не знам — отвърна девойката. — След смъртта му трябваше да я наследя аз, но разбира се, това няма как да стане сега, след като съм обвинена в държавна измяна. Предполагам, че Короната ще си я присвои и ще я продаде на най-платежоспособния купувач — тя спусна покривалото. — Но какво значение има всичко това?

Сен Клер се примъкна по-близо до девойката и я хвана за ръката.

— Не е нужно да продължаваш да ме следваш, Ребека — каза йезуитът. — Ти вече направи достатъчно. Мога да те изпратя обратно в имението на лейди Пелам или пък някъде другаде, където ще си в безопасност.

Девойката се вгледа в бръчиците около очите на любимия си, в рошавата му коса, в наболата по брадичката му четина и в съвършено гладките му страни. После размърда ръката си в неговата, наслаждавайки се на топлината му.

— Не ме отпращай — прошепна тя.

— Не съм казал, че ще го сторя. Просто те предупреждавам, че си тръгнала по опасен път.

— Готова съм да те последвам навсякъде — отвърна Ребека. — Ще спя където спиш и ти, ще ям каквото ядеш и ти и ще посрещам всички опасности с теб — тя стисна пръстите му. — Не ме интересува какво ще става, стига да сме заедно.

Сен Клер вдигна ръката й към устните си и нежно целуна връхчетата на пръстите й.

— Сигурна ли си, Ребека Ленъкс? Защото не е далеч моментът, в който вече няма да има връщане назад, а тогава двамата ще трябва да се изправим пред невъобразими опасности.

— Сигурна съм — отвърна девойката. — Ще бъда с теб както в живота, така и в смъртта.

— Всъщност животът и смъртта са едно и също нещо — усмихна се йезуитът. — В езика на циганите дори няма отделни думи за означаване на двете понятия — само една. Това е така, защото те разбират, че животът не свършва, ами само се променя — той стисна ръката й. — Знаеш ли какво означава кръвна клетва, Ребека Ленъкс?

Тя поклати глава.

— Всъщност вече знаеш, защото току-що положи такава — Сен Клер взе лицето на девойката в ръце и нежно я придърпа към себе си. — Двамата с теб вече не сме отделни личности, Ребека — каза той пламенно. — Оттук насетне сме едно цяло.

След тези думи Сен Клер я целуна в устата. Девойката не се отдръпна — напротив, надяваше се, че йезуитът ще плъзне ръцете си по тялото й и ще я притисне до себе си, но не след дълго той откъсна устните си от нейните и ги залепи за челото й. После я пусна.

— Скоро ще стигнем до руините на църквата „Сейнт Мери ъв Бетлехем“ — каза йезуитът, — а оттам до града остава съвсем малко — той взе плаща си и багажа им. — Дойде време да се разделим със спътниците си.

— Без да се сбогуваме?

Сен Клер вдигна някакъв парцал от пода на каруцата, пъхна вътре две сребърни монети и завърза краищата.

— Циганите не държат на тези неща. Освен това ако хората на Купър обикалят наоколо, присъствието ни само ще навреди на приятелите ни. Хайде!

И така, йезуитът помогна на Ребека да скочи от каруцата и за известно време двамата продължиха да вървят с катуна. Когато стигнаха до някакъв завой обаче, Сен Клер стисна ръката на девойката и я поведе встрани от пътя. После двамата прекосиха една малка горичка и се упътиха към някаква самотна къща в подножието на близкия хълм.

 

Уолсингам седеше пред камината в жилището си в Тауър с чаша греяно вино в ръка и се взираше в протежето си, мастър Уилям Купър. Въпреки огъня, множеството запалени мангали, затворените капаци на прозорците, дебелите вълнени килими по стените и наметнатия около раменете му плащ министърът зъзнеше от студ. Освен това беше любопитен и ядосан.

— Не разбирам, Уилям — каза той, след което проследи с поглед как албиносът хвърля наметалото и широкополата си шапка на масата. — Искаш ли чаша вино?

Купър поклати глава и се взря напрегнато в господаря си. Щом Уолсингам го беше повикал тук, на единственото място, където нямаше как да ги подслушат, и се беше решил да пропътува целия път нагоре по реката в това мразовито време, при положение че Елизабет беше в Елтам, а членовете на Камарата на общините — в Уестминстър, значи работата беше сериозна.

— Не разбирам — повтори Уолсингам ядно, раздразнен, че албиносът дори не си е направил труда да отговори. После вдигна чашата си и се взря през нея в бумтящия в камината огън. — Ти си най-добрият ми агент, Купър! Просто не мога да повярвам, че успя да изпуснеш онези двама затворници!

— Не съм ги изпуснал. Всъщност им позволих да ми се изплъзнат.

— Продължавай!

— Какво мислите, че щеше да стане, ако ги бях докарал в Лондон? — албиносът се плесна с ръкавиците си по бедрото. — Да не би да смятате, че щяхме да успеем да пречупим мъж като Сен Клер? Не, задържането на затворниците нямаше да доведе до нищо смислено, а още по-малко до залавянето на Фрогмор! Единственото, с което щяхме да разполагаме, щеше да бъде един мъртъв йезуит и някаква си тресяща се от страх повлекана. Магьосникът от своя страна щеше да се добере до най-близкото пристанище и да отплава закъдето си поиска. После щяха да ни трябват години, за да му хванем отново дирята.

— Това все още не е изключено.

— Съмнявам се. Да, вярно, че Фрогмор притежава свръхестествени сили, богат е и владее изкуството на превъплъщението, но тъкмо затова ние няма да търсим него. Ще търсим йезуита и кръчмарската слугиня със заешката устна. Тях всеки би ги забелязал. Сен Клер е ценен — продължи Купър, хвърляйки ръкавиците си върху масата — само докато преследва магьосника. Той е нашата примамка.

Уолсингам кимна, а после се обърна към малката масичка отстрани и се зарови в документите, скупчени върху нея.

— Защо този случай е толкова важен за теб, Уилям?

Въпросът дойде така неочаквано, че албиносът сведе очи.

— Както казахте, сър, аз съм най-добрият ви агент.

— Хайде, хайде — не си играй с мен — вдигна поглед Уолсингам. — Кажи ми — какво стана с добрия кожар Ралф Купър, който те отгледа? Успяха ли да го намерят?

Албиносът се взря немигащо в господаря си.

— На колко си години, Уилям?

— На трийсет и четири.

— Значи помниш какво стана в Глостър през 1547 година, когато течаха последните месеци от управлението на благородния ни крал Хенри VIII, бащата на нашата кралица… Е, ще ми разкажеш ли?

— Това едва ли ще бъде новост за вас, сър.

Уолсингам се озъби, наподобявайки нещо като усмивка.

— Няма значение, Уилям. Просто искам да го чуя от теб…

— Е, добре. По онова време бях на шестнайсет години и тъкмо се канех да отпътувам за Кеймбриджкия университет. Истинското ми семейство не искаше да има нищо общо с мен, така че Ралф ми беше майка и баща, брат и сестра. Понякога този факт ме натъжава, но друг път се чувствам истински късметлия, че съм бил обичан по този начин. Както и да е, онова лято беше доста горещо и аз нямах търпение да замина за Кеймбридж. Разбира се, Глостър много щеше да ми липсва — това беше моят дом. Обичах катедралата му, абатството… Понякога с Ралф ходехме до замъка Бъркли, а друг път прекосявахме река Севърн и навлизахме в мрачната и тайнствена гора Дийн…

— Един ден, някъде в края на юли, Ралф ме прати при едни свои приятели в Страуд. Отсъствах само два-три дни, но когато се върнах, не заварих втория си баща вкъщи. Разпитах чираците и калфите му, но те също не знаеха къде е. Единственото, което успяха да ми кажат, беше, че е тръгнал към града. И така, аз го последвах. Ралф се беше отбил в някаква кръчма, където казал на съдържателя, че отива да се наслади на кратка езда из околността. Това беше последният човек, който го беше виждал. Разбира се, аз не оставих нещата така и веднага съобщих на властите какво се е случило. Кметът организира щателно претърсване на района, но въпреки това вторият ми баща не се намери. Сякаш беше потънал вдън земя. Аз заминах за Кеймбридж, но останах безутешен. Впоследствие разбрах, че Ралф е оставил цялото си богатство на мен, и похарчих голяма част от него, за да го търся, но напразно.

— Всъщност не съвсем — възрази Уолсингам. — Доколкото знам, си научил доста неща в хода на разследването си…

— Така е, сър. Междувременно чух, че в Глостър били извършени ужасяващи убийства. Неколцина мъже и жени били намерени жестоко убити — телата им били обезобразени, а сърцата им — изтръгнати от гърдите. Подобни новини идваха и от Тюксбъри, и от Сайрънсестър…

— Продължавай — прошепна главният шпионин на кралицата.

— След като завърших университета, аз постъпих на служба при мастър Сесил, а после и при вас. Знам френски, италиански, испански и още няколко езика. Владея меча до съвършенство и освен това съм изкусен ездач. Нямам слабост към чашката, умея да си държа устата затворена и ожесточено се боря с враговете на кралицата в и извън кралството.

— Да, всичко това ми е известно. Освен това знам, че имаш достъп до тайните архиви…

Купър се усмихна.

— Значи знаете, че съм преглеждал записите за периода 1546–1548 година. Оттам узнах, че покойният крал Хенри изключително много се е интересувал от мастър Фрогмор, както и че по времето, когато вторият ми баща изчезна, магьосникът е бил в Англия и се е скитал из уелските блата.

— И това те наведе мисълта, че Фрогмор е отговорен за смъртта на Ралф Купър, така ли? — Уолсингам се закани на агента си с пръст, но едновременно с това се засмя. — Ама че си хитрец, Уилям! Как само ни изигра! Успя да накараш кралицата да се заинтересува от мастър Фрогмор, но истинската ти цел е била да уредиш собствените си сметки с него — главният шпионин на кралицата остави чашата си на масата. — Но това пак не е всичко, нали? Какво ще кажеш за Андрю Кавъндиш например? Той беше един от малкото ти приятели…

— Казах му да внимава, но той явно не се е вслушал в съвета ми. Така или иначе, аз не съм направил нищо нередно. Мастър Фрогмор действително представлява заплаха за сигурността в това кралство, пък и не само за него — всеки християнски владетел има основания да се страхува от него. Нима бихте предпочели с преследването му да се заеме някой, който не го е грижа? Някой, който не би вложил цялото си сърце и душа в задачата и който би побягнал при първата появила се опасност?

Уолсингам сведе поглед и се вгледа в пръстена с аметист на малкия си пръст.

— Ти обаче ще го хванеш, нали, Уилям?

— Мастър Уолсингам, уверявам ви, че няма да има по-щастлив човек от мен, когато трупът на Фрогмор зацвърчи в пламъците на кладата в Смитфийлд!

— Чудесно! — отвърна главният шпионин на кралицата и се заигра с пръстена си. — Така те искам!

След тези думи повечето хора биха си помислили, че разговорът е приключил, но Купър познаваше господаря си добре и знаеше, че най-лошото тепърва предстои. Уолсингам отпи от чашата си.

— Греяното вино е много полезно за здравето — заяви той, потупвайки се по корема. — Да ти призная, Уилям, понякога разбирам папистите. Когато човек се изповяда, наистина му олеква на душата. Така са постъпили и много от хората, минали през Тауър — неспособни да понесат изтезанията, те са си признавали престъпленията. Други обаче са изгнивали между стените на килиите си в самота и мрак, без никаква надежда да се измъкнат. Тук, Уилям, времето сякаш е спряло, дните и нощите се сливат, но същевременно Тауър е една чудесна крепост, над чиито стени и пиле не може да прехвръкне.

— Нали тъкмо затова тайните архиви се пазят тук — добави Купър.

Уолсингам се засмя, издавайки кратък лаещ звук.

— Приятно е да се говори с теб, Уилям. Ти обаче си ги чел, нали?

— Разрешителното от кралицата, което нося, ми дава това право — отвърна албиносът, потупвайки кесията си.

— И какво научи от тях?

Купър сви рамене.

— За кого?

— За Сен Клер. Хайде, Уилям, кажи ми, знаеш, че ценя мнението ти.

— Сен Клер ми е връстник. Роден е в Ирландия, в дома на един богат дъблински търговец, който държал магазини по крайбрежието на река Лифи и бил собственик на няколко търговски кораба. И двамата му родители починали, когато бил още малък. Като представител на реформираната вяра Майкъл Сен Клер получил най-доброто светско образование. Първоначално заминал да следва в Сорбоната в Париж, а по-късно се прехвърлил в Монпелие, където се посветил на медицината.

— И? — попита Уолсингам.

— Бидейки силно заинтригуван и от теологията, Сен Клер лесно попаднал в клопката на йезуитите — тогава нов орден, който се стараел да попълва редиците си с млади и образовани мъже. И така Сен Клер приел католицизма и бил изпратен в Рим, където завършил образованието си, а после дал обет и бил ръкоположен за свещеник.

— А каква е връзката му с Фрогмор? — поинтересува се главният шпионин на кралицата.

— Сен Клер се оказал талантлив теолог и се специализирал в една област, която папистите наричат демонология. Трудовете, които написал, привлекли вниманието на Инквизицията и тя на няколко пъти го призовавала да защити писанията си пред трибунала й. Всеки път той се справял блестящо.

— Тогава какъв е бил проблемът?

— Доколкото разбрах — продължи Купър, — накрая Инквизицията го обвинила, че се занимава с магии, и йезуитите го изпратили в изгнание. За известно време Сен Клер изчезнал, но не след дълго бил забелязан в Търговище, Влахия, в компанията на мастър Фрогмор.

— И аз съм чел архивите, Уилям — намеси се Уолсингам — но ти разказваш така увлекателно! Сякаш всичко оживява пред очите ми!

— Според агентите ни в Рим Сен Клер бил напуснал ордена на йезуитите окончателно, а приятелството му с Фрогмор изглеждало напълно истинско. Преди около четири години обаче двамата спътници се върнали в Италия и тъкмо там отношенията им се развалили. Нещо повече — носят се слухове за някаква жестока битка между тях, състояла се на Албанския хълм край Рим.

— И?

— Според мълвата Сен Клер паднал в някаква урва и тялото му така и не било открито. После настанало затишие. Преди около две години обаче Сен Клер се появил отново, този път като яростен противник на Фрогмор, и тръгнал да го преследва из цяла Европа.

— А ти какво мислиш? Смяташ ли, че Сен Клер наистина се е занимавал с магии и че е бил съучастник на Фрогмор, а после се е превърнал в негов враг?

— Честно казано, не знам — отвърна Купър, — но бих дал всичко, за да узная!

— Хм — Уолсингам се облегна в стола си. — Явно по този въпрос могат да ни помогнат единствено йезуитите. Те обаче никога не биха се съгласили да ни съдействат. Както и да е, мислиш ли, че в момента Фрогмор наистина е в Лондон?

— Така мисля, да.

— Тези дни в града избухнал пожар — продължи главният шпионин на кралицата — и една от къщите на Лампри Лейн изгоряла до основи. Собственикът й бил някакъв си доктор Херметикус. И той, и жена му, или по-скоро овъглените им останки, били намерени сред руините. Херметикус бил астролог и гадател. Как смяташ — дали пожарът е бил дело на Фрогмор?

Купър се опули.

— Не знам нищо за това, сър, но очаквам Сен Клер и онази Ребека Ленъкс да пристигнат в Лондон всеки момент.

— Нали няма да ги оставиш да ти се изплъзнат отново?

В отговор албиносът само изгледа господаря си.

— Надявам се, че не — промърмори Уолсингам, а после взе от масата едно звънче и го разклати.

Вратата на стаята мигом се отвори и вътре влезе някакъв нисък и набит младеж. Нежното му лице беше гладко избръснато, а косата му — грижливо напомадена и зализана. Новодошлият беше облечен в тъмнозелени дрехи. Купър му хвърли един поглед, а после отмести очи.

— Познаваш ли Пандолфо?

Албиносът си пое дълбоко дъх, след което потърка нос, сякаш беше доловил някаква неприятна миризма, откъсна със зъби кожичка от палеца си и я изплю на пода. Уолсингам се усмихна. Главният шпионин на кралицата беше свикнал със съперничеството между подчинените си.

— Пандолфо ще ти помага.

— Пандолфо е долен убиец — възрази Купър.

Той погледна към португалския родоотстъпник, който в момента работеше за английските тайни служби. Албиносът мразеше Пандолфо не толкова защото колегата му убиваше, а защото му беше приятно да го прави.

— Въпреки това той ще те следва навсякъде! И не смей да ме обвиняваш, че ти нямам доверие, Уилям! Просто мисля, че имаш нужда от помощ.

След тези думи Уолсингам плесна с ръце и освободи двамата мъже. Купър се поклони, взе си плаща, шапката и ръкавиците от масата и излезе от стаята. Пандолфо тръгна след него като кученце. Когато стигнаха до Лъвската порта, албиносът се обърна и погледна към Тауър. Той знаеше, че никога повече няма да се върне тук и че това е била последната му среща с Уолсингам, но въпреки това не се чувстваше тъжен.

— Не ме ли харесваш, Купър? — попита тихо Пандолфо; по невинното лице на младежа беше изписана обида.

Купър го накара да се приближи.

— Ела. Искам да ти покажа нещо. Нали чу какво каза мастър Уолсингам — трябва да ме следваш навсякъде.

Пандолфо кимна и напъха ръцете си толкова навътре в ръкавите на дрехата си, че заприлича на някой монах.

— Желязото се кове, докато е горещо! — каза загадъчно Купър и изведе Пандолфо от Тауър.

Вместо да се насочи към кея обаче, той рязко зави наляво и тръгна по някаква тясна пътечка покрай крепостта. Пандолфо се оплака, че вървят твърде бързо, а после попита къде отиват.

— Не се безпокой! — извика албиносът през рамо. — Просто трябва да свършим нещо.

И така, двамата спътници прекосиха някаква канавка, минаха през едно голо поле и накрая се озоваха сред гъста горичка. Пандолфо изглеждаше все по-уплашен. Той не харесваше пущинаците. Не, Пандолфо беше градски главорез, ловък с гаротата и с ножа, който винаги гледаше да е с гръб към някоя стена. Купър обаче вървеше целеустремено напред и го водеше все по-навътре сред дърветата, където цареше пълна тишина, нарушавана единствено от пукането на съчките под краката им и крясъците на някоя и друга птица. Когато стигнаха до някаква полянка, албиносът спря, свали си плаща и разкопча ножниците, в които бяха затъкнати мечът и камата му. Пандолфо се взря в него с ужас.

— Какво правиш, по дяволите?

Купър извади оръжията си и ги размаха.

— Обичаш ли да убиваш, Пандолфо? — албиносът вече обикаляше около противника си, принуждавайки го да се върти, следейки движенията му. — О, да, знам, че обичаш.

Пандолфо отметна плаща си и също извади меча и камата си.

— Какво правиш? — повтори въпроса си той.

— Мисля да те убия — прошепна Купър. — Твърде много бързам, за да си позволя да те мъкна след себе си. Освен това не ти вярвам. Какво ти наредиха, а? Да ме издебнеш и да ме намушкаш в гърба? Нима Уолсингам вече ми няма доверие?

Преди Пандолфо да успее да отговори, албиносът се хвърли към него, шляпайки с ботушите си в мократа трева и замахвайки с меча си. Пандолфо отби удара, но въпреки това все още му се струваше невероятно, че изобщо участва в тази схватка. Само допреди миг двамата с Купър бяха стояли като равни в стаята на господаря си в Тауър, а сега… Да не би албиносът да беше полудял? А може би мастър Уолсингам беше прав и Купър действително беше поставил собствените си интереси на първо място? Пандолфо продължи да парира нападенията на противника си, но страхът му нарастваше все повече. Той не беше свикнал да се бие сам — нападаше единствено в група, нахвърляща се върху жертвата си като глутница кучета — докато Купър владееше меча до съвършенство. Пандолфо се паникьоса и замахна с меча си, но албиносът му се изплъзна, отскачайки встрани. Пандолфо осъзна, че е направил ужасна грешка и в следващия момент усети меча на Купър да се забива дълбоко в гърлото му.