Пол Дохърти
Душегубеца (11)

8.

— Кой си ти? Откъде идваш?

Беше късен следобед в деня след бруталното нападение над Ребека и Сен Клер. Девойката беше спала до късно, а малко преди обяд хората на Купър я бяха разбудили грубо, внасяйки в килията храна. Замъкът тънеше в тишина. Свещеникът я беше отвел на мястото им до стената и сега двамата седяха там, облегнати на коравия камък.

— Имам предвид — Ребека отметна косата от лицето си, — че ти знаеш коя съм, откъде идвам, кой е баща ми и че съм кръчмарска слугиня — тя се усмихна. — Аз обаче не знам нищо за теб.

— Кажи ми, Ребека — Сен Клер протегна крака и покри босите си стъпала с едно одеяло, — ако една жена има тринайсет деца и половината от тях са дъщери, какви са останалите? — той се усмихна на объркването й. — Обичам загадките — продължи йезуитът. — Решаването им е чудесен начин за прекарване на времето. Чух тази в една кръчма край Челмсфорд.

— Какво общо има всичко това с въпроса ми? — тросна се Ребека. — А колкото до гатанката ти — половината от тринайсет е шест и половина!

— Но това е абсурдно — подкачи я Сен Клер.

— Тогава не знам — отвърна девойката сърдито.

— Всичките деца са били дъщери!

Ребека сви рамене.

— Това е глупаво!

Йезуитът отметна глава назад и се разсмя.

— Не, не е глупаво. Помисли внимателно върху въпроса ми — не съм ти казвал, че останалите деца не може да са дъщери — той въздъхна. — Същото би могло да се отнесе и към твоя въпрос, Ребека. Аз съм такъв, какъвто изглеждам — йезуитски свещеник, решен да залови и да унищожи Фрогмор.

— Откъде идваш обаче? Близките ти живи ли са? Имаш ли братя и сестри?

— Да, имам семейство — дяволито отвърна Сен Клер — и мисля, че ти много би го харесала. Един ден сама ще видиш откъде идвам. Ще те заведа, обещавам ти. Но защо питаш, кой мислиш, че съм?

— Може да си ангел — избъбри Ребека, преди да успее да се спре.

Йезуитът се разтресе от смях.

— Не е толкова смешно!

— Права си. Думата „ангел“ идва от гръцки и означава вестоносец. Ти обаче не бива да ме бъркаш с онази твоя статуя, Ребека. Нали видя какво стана, когато се бих с онези злодеи — и аз мога да бъда ранен като всеки друг човек.

— Какво представляват ангелите според теб? — девойката се облегна на стената.

Сен Клер посочи към пламъка на свещта.

— Не знам, Ребека, но си ги представям като същества, изтъкани от чист огън. Нещо като вечен пламък или божествена искра, надарена с разум и собствена воля, подчинена на едничкото желание да бъде до Господ, да Му служи и да се радва на любовта Му.

— Но пламъкът е толкова малко нещо! — възрази Ребека.

— Това няма никакво значение за добрия Господ — отвърна йезуитът. — Когато е приел образа на бебе, Той също е бил малък — толкова малък, че човек спокойно е можел да го пъхне в дисагите на седлото си. Голям или малък, дебел или слаб — всичко това са човешки категории, Ребека. Вземи например този пламък — той отново посочи към свещта. — Да, сега е малък, но ако имаше свой собствен живот, би могъл да стане по-голям от тази килия и дори от замъка. Всъщност, вероятно би могъл да погълне целия град.

— И откъде би черпил енергията си този пламък? — попита девойката.

— От същото място, откъдето я черпи и твоят вътрешен пламък, Ребека — отвърна Сен Клер след известно мълчание. — Майка ти ти липсва много, нали?

Девойката кимна.

— И любовта ти към нея все още не е угаснала?

— Не, разбира се!

— Ако можеше да живееш хиляда години, би ли продължила да я обичаш през целия си живот?

— Естествено!

— Това е отговорът на въпроса ти, Ребека. Божественият огън е любов — желание да създаваш, да бъдеш в хармония с всичко, което те заобикаля, да го обичаш и да се оставиш да бъдеш погълнат от любовта си.

Девойката придърпа одеялото върху себе си и притвори очи, представяйки си, че се намира в кръчмата на баща си. Де да можеше сега Питър да им донесе две чаши с ейл и малко месо с подправки…

— А може ли някой демон да се превърне в човек?

— Вероятно да, но по-важното, Ребека, е, че човек може да допусне Сатаната в душата си и да му позволи да управлява ума и сърцето му. Точно това е сторил и Фрогмор.

— Ами някой ангел може ли да го стори?

— Щом добрият Господ е могъл да приеме човешки образ, не виждам защо да не може да го направи и някой ангел. В Книга на Товит дори се разказва подобна история — архангел Рафаил се превърнал в човек, за да избави Товит от враговете му и да му отвори очите за правия път.

— Какво беше започнал да ми казваш за Фрогмор? — попита Ребека, но после откъм коридора се дочуха стъпки и тя замълча.

Ключът се превъртя в ключалката и в килията влезе Купър. Човекът на кралицата им се усмихна.

— Явно сте открили шпионките…

— Разбира се.

— Е, така или иначе, вече няма нужда да се тревожите за тях. Заминаваме за Лондон!

 

Теодоро Рагуза седеше в едно ъгълче на кръчмата „Веселото прасе“, която се намираше на пътя отвъд старите стени на Колчестър. Около него се беше събрала цяла групичка разбойници и главорези, които гледаха към пълната със сребро кесия на масата. Те облизваха устни и кимаха, а наемникът им обясняваше какво иска от тях и как трябва да го изпълнят.

— Затворниците ще бъдат преместени скоро — заяви той, а после хвърли поглед наоколо.

Салонът на кръчмата беше абсолютно празен, като изключим пътуващия търговец край камината, който беше събул износените си ботуши и топлеше краката си на огъня. Мъжът имаше леко слабоумен вид — погледът му блуждаеше, а долната му челюст беше увиснала — и Рагуза реши, че няма защо да се притеснява от него.

— Не ни е известно кога точно ще напуснат замъка — продължи наемникът дрезгаво, — но когато и да го сторят, най-вероятно ще поемат на юг през гората, ще прекосят речния брод и ще продължат през Епинг и Удфорд. Ако успеете да отвлечете затворниците по пътя, всеки от вас ще получи по три сребърни монети. Разбира се, трябват ми живи.

Рагуза беше пропътувал цяла Европа и имаше голям опит, така че не срещна никакви затруднения при събирането на шайката разбойници. Когато трябваше да се свърши някоя мръсна работа, кръчмарите, особено онези, които държаха кръчми отвъд стените на града, винаги знаеха към кого да се обърнат. Необятните есекски гори все още подслоняваха цели тълпи бивши войници и престъпници, избягали от Лондон, на които можеше да се вярва, понеже те самите нямаше на кого да се доверят. Разбира се, винаги оставаше възможността да влязат в Колчестър и да потърсят мастър Купър, но от друга страна, нямаха никаква гаранция, че след като са му предали информацията, той няма да нареди да ги арестуват и избесят.

Венецианският наемник смяташе, че знае що за човек е Купър. Беше чул слуховете, които се носеха из околността. Беше заварил църквата „Сейнт Майкъл“, обхваната от пълен хаос, в който мъжете и жените се надпреварваха да се обвиняват едни други. Беше научил за свещеника, за младата кръчмарска слугиня и за това как човекът на кралицата ги бил заловил и отвел в Колчестър. Особено внимателно беше изслушал историите за Фрогмор, давайки си сметка, че това е неговият човек. За жалост, Рагуза беше оставил мнимия пастор да му се изплъзне на онзи усамотен път, но пък всъщност дали щеше да е толкова лесно да го вземе за затворник? И изобщо това ли беше най-добрият начин да подходи към магьосника? Може би щеше да е по-подходящо да го покани в двора на султана? Да, наемникът определено трябваше да залови Фрогмор, но после трябваше да заложи на преговорите. Ако успееше да спаси йезуита, вече щеше да разполага с разменна монета и задачата му можеше да се окаже много по-лесна. Рагуза се засмя тихичко и после поръча още пиене за компанията.

Пътуващият търговец, който се грееше на огъня, пресуши чашата си и въздъхна. После си обу ботушите, взе си вързопа и тояжката и излезе от кръчмата. Когато прекоси двора и се озова на пътя, той продължи да върви бавно с нахлупена над очите шапка и сведена глава. От време на време спираше, за да се огледа наоколо. Небето вече притъмняваше, а студеният вятър навяваше пръски дъжд и воня на гниеща растителност от близката гора. Наоколо не се виждаше жива душа. Нощта скоро щеше да падне, пък и в този участък от пътя обикновено дебнеха разбойници, но търговецът очевидно знаеше къде отива. Точно преди да стигне до кръстопътя, той свърна встрани, нагази в мокрите храсталаци и тръгна да се изкачва по хълма. Ботушите му се хлъзгаха в калта и той изруга. Конят и багажът му го чакаха на една полянка сред дърветата току по средата на пътя — добичето беше спънато и кротко си пасеше тревица, а седлото и дисагите бяха скрити под един храст. Търговецът провери дали всичко си е на мястото, след което нарами един от вързопите и продължи да се изкачва нагоре.

На върха на хълма той спря и се взря в долината под себе си. Тук се чувстваше като у дома си. В тази местност древните племена бяха изпълнявали свещените си ритуали, бесейки жертвите си по клоните на дърветата и изхвърляйки телата им в някогашните блата. Наоколо беше пълно с призраци на жестоко убити човешки същества и земята тук сякаш се отваряше към ужасите на Ада. Фрогмор седна. Тялото на пътуващия търговец му беше осигурило идеалното прикритие, за да проследи Рагуза из Колчестър. Магьосникът развърза вързопа, който носеше, извади оттам една кожена торбичка и постави сърцето на убития търговец пред себе си. После го обгради с камъчета, запали огън в центъра на кръга и се загледа в пламъците. Фрогмор затвори очи и запя химн, възхваляващ тъмните му господари. След това си пое въздух и без никакви усилия се отърси от чуждото тяло, сякаш беше змия, която сменя кожата си. Щом огънят погълна сърцето и угасна, магьосникът скръсти крака и се взря в мрака.

— Твърде много хора са тръгнали по петите ми — промърмори той, но после се усмихна.

Фрогмор не спираше да благодари на повелителите си за арогантността на своите преследвачи. Този Рагуза например беше наперен като паун, но магьосникът щеше да му даде урок. Просто щеше да остави враговете си да се оправят помежду си. Въпреки мерките, които беше взел Купър, слуховете вече обикаляха кръчмите около замъка и Фрогмор знаеше, че нападението над Сен Клер се е провалило, както и че труповете на мъртвите тъмничари са били провесени на градската бесилка, а после захвърлени във вонящия градски ров.

— Е, все едно — въздъхна Фрогмор.

Магьосникът беше написал едно писмо до Купър с ръката на пътуващия търговец и очакваше човекът на кралицата да се погрижи за всичко. Фрогмор се размърда неспокойно. По някаква странна причина този Купър го безпокоеше. Името му навяваше разни спомени и магьосникът ставаше все по-подозрителен. Човекът на кралицата явно беше решен да го залови. Повечето от останалите му преследвачи можеха да бъдат подкупени, пък и в крайна сметка се изтощаваха от гонитбата, но Купър беше различен. Той притежаваше невиждан досега устрем и очевидно беше опасен противник.

Фрогмор прехапа устни. Утре възнамеряваше да се промъкне в Лондон и да се отбие при доктор Херметикус. Магьосникът протегна ръце към небето с дланите нагоре. Силите му нарастваха с всяка изминала година, но той все пак имаше нужда да види какво го чака в бъдеще, за да се предпази от евентуални опасности.

Мракът наоколо ставаше все по гъст; от някое от усамотените стопанства в полите на хълма се понесе кучешки лай. Фрогмор се изправи на крака. До зазоряване вече щеше да препуска по пътя към Лондон. А какво щеше да прави с преследвачите си? Магьосникът се ухили. В крайна сметка той щеше да се изправи лице в лице с тях, но моментът още не беше настъпил.

Хората на Купър бяха нападнати час, след като бяха напуснали Колчестър. Човекът на Юда беше прекарал почти целия ден в приготовления за пътуването, пишейки доклади и организирайки кавалкадата. Двамата затворници бяха снабдени с нови дрехи и ботуши. Ръцете на Сен Клер бяха завързани за седлото, а краката му — под корема на коня. На Ребека й бяха осигурени по-големи удобства — като изключим въжето около кръста й, чийто край беше закачен за колана на Купър, тя можеше да се движи свободно. От двете страни на затворниците яздеха още около десетина конници.

Отначало групичката им се придвижваше бързо. Облаците бяха надвиснали над главите им, но дъжд така и не заваля, така че пътят остана лесно проходим. Купър си отваряше очите на четири и от време на време изтегляше хората си сред дърветата, които се издигаха от двете им страни.

Засадата обаче ги свари неподготвени. Тъкмо завиха зад един ъгъл, когато насреща им се показа някаква каруца с потънали в калта колела. До нея стояха двама мъже, които гръмогласно спореха чия е вината. Уморената кранта, която беше теглила каруцата, беше разпрегната и кротичко си поскубваше тревица. Един от хората на Купър се приближи до закъсалите мъже. Той беше първият, който падна мъртъв. Внезапно мърлявото покривало на каруцата беше отметнато и отвътре се показа някакъв разбойник с арбалет, който стреля толкова бързо, че хората на Купър дори не можаха да разберат какво става. В следващия момент от каруцата наизскочиха още злодеи. Купър преряза въжето, което го свързваше с Ребека, извади меча си и горската пътека тутакси се превърна в арена на кърваво насилие. Групичката на нападателите им продължи да расте — още мъже излязоха иззад дърветата, а откъм гърба им се появиха и неколцина конници. Купър и хората му се биха самоотвержено, но накрая човекът на кралицата пришпори коня си и потърси убежище в гората. Ребека и Сен Клер не можеха да сторят нищо друго, освен да си стоят и да наблюдават ставащото. Когато Купър и хората му побягнаха, разбойниците обградиха конете на затворниците и всички препуснаха по горската пътека.

Ребека едва се крепеше на седлото. Гърбът и бедрата я боляха ужасно, а ръцете й съвсем се схванаха от отчаяните й опити да удържа юздите. От време на време един от нападателите й помагаше. Сен Клер, който яздеше пред нея, подскачаше върху гърба на коня си като чувал с картофи, но разбойниците яздеха толкова близо до тях, че дори да се изхлузеше от седлото, йезуитът нямаше как да падне на земята.

От бясното препускане дъхът на девойката почти секна. Единственото, което достигаше до съзнанието й, беше тропотът на конски копита, издигането и спускането на главите на животните под тях, пръските пяна от устите им, скърцането на кожените седла и крясъците на мъжете наоколо. От време на време някой от конете се спъваше и ездачът му падаше, но нямаше кой да го чака. Ребека затвори очи и започна да се моли. Групичката им продължи да препуска в мрака като някоя дружина демони.

Девойката тъкмо се зачуди кога ли ще свърши тази кошмарна езда, когато стигнаха до някаква полянка. В този момент разбойниците дръпнаха юздите и свалиха маските и забралата от лицата си, а внезапно обузданите коне се вдигнаха на задните си крака. Ребека зърна няколко горящи факли, една порутена ограда и някаква пътечка, която водеше до изоставена ловна хижа. Прозорците на постройката отдавна бяха счупени, капаците бяха изтръгнати, а вратата висеше на една-единствена панта. Виковете на мъжете отекваха наоколо. Бяха запалени още факли и нощният въздух тутакси се изпълни с пукот.

Девойката почувства, че й прилошава, и се олюля в седлото. В следващия момент две силни ръце я свалиха на земята. После същите тези ръце обхванаха гърдите й, а притежателят им прошепна нещо похотливо в ухото й, но тя не трепна. Сен Клер също беше свален на земята заедно с въжетата, които го пристягаха, и мъжете вече го блъскаха нагоре по пътечката. Ребека тръгна след тях. Вътре в ловната хижа вонеше на мухъл, подът беше покрит с дебел слой прах, парчета дърво и трески от някогашната мебелировка. Стълбите към горния етаж обаче все още се държаха. И така, девойката и йезуитът бяха завлечени до една голяма стая горе и им беше наредено да седнат в един от ъглите. Ребека вече не можеше да си поема дъх, пък камо ли да говори. Сен Клер почти беше изпаднал в безсъзнание. Някои от похитителите им останаха в стаята и запалиха факли, както и огъня в камината. От долния етаж се носеше апетитна миризма на готвено.

— Какво става тук? — извика Ребека. — Защо ни отвлякохте? Спътникът ми има нужда от помощ!

Към нея се приближи тъмната фигура на някакъв мъж. Той седна и свали широкополата шапка от главата си. Мургавото му лице беше жестоко, а погледът в очите му — суров. Косата, мустаците и брадата му бяха добре оформени и напомадени, докато от тялото му се излъчваше миризма на кожа и пот. Непознатият погъделичка Ребека под брадичката.

— Добре ще ми платят за теб на някое от пристанищата — той докосна заешката й устна. — Някои мъже смятат, че подобни недостатъци са отблъскващи, но други ги намират за привлекателни.

— Остави девойката на мира! — вдигна глава Сен Клер; лявото му око беше полузатворено, а на бузата му имаше порезна рана. — Срежете й въжетата и я пуснете да си върви!

Мъжът се поклони подигравателно на йезуита.

— Казвам се Теодоро Рагуза и не приемам заповеди от никого — той закачливо плесна опонента си с кожената си ръкавица. — Сега ти си мой пленник, но имай предвид, че искам да те направя свой съюзник.

— Не искам да съм ти съюзник — отвърна Сен Клер.

— О, уверявам те, че ще поискаш — Рагуза присви очи и се взря в йезуита, а после и в Ребека. — Така, така, виждам, че си си паднал по грозотията…

— Затваряй си мръсната уста!

— Ето какво ще направим. Ако не се съгласиш да ми сътрудничиш, ще дам момичето на хората си. Някои от тях не са били с жена от доста време. Ако искаш, можеш да стоиш тук и да я слушаш как пищи.

Сен Клер се опита да ритне похитителя им, но Рагуза беше бърз като стрела и избегна удара.

— Помисли си — подкачи го той, а после извади ножа си и преряза въжетата, които стягаха китките на йезуита. — Ще оставя краката ти вързани, за да не избягаш. Хапни си и след това пак ще си поговорим.

След тези думи Рагуза се изправи и се отдалечи. Сен Клер разкърши ръце и раздвижи пръстите си. В следващия момент погледна нагоре и промърмори нещо на някакъв език, който Ребека не можа да разбере.

— Какво има? — попита тя разтревожено.

— Нищо. Хайде да хапнем и да пийнем, пък после ще видим какво иска този злодей.

— Познаваш ли го?

— Чувал съм за него. Теодоро Рагуза е кръвожаден и безмилостен наемен убиец, който не страда от никакви скрупули — йезуитът я погледна в очите. — Имай предвид, че като нищо може да изпълни заканата си.

В следващия момент един от похитителите им се приближи до тях и пъхна в ръцете им по един дървен поднос с по малко заешко задушено, парче твърд ръжен хляб и половин изгнила ябълка. Поднесоха им и две очукани оловни чаши, пълни с кисело вино. Девойката само разрови храната, но Сен Клер лакомо я погълна.

— Яж, Ребека — прошепна той. — Никога не знаеш кога ще можеш да хапнеш пак. Така или иначе, не мисля, че Рагуза е господар на положението, така че нищо не ми пречи да се съглася с условията му.

Не след дълго наемникът се върна, примлясквайки с устни и попивайки уста с опакото на ръката си.

— Е, йезуите, какво ще кажеш? На моя страна ли си, или ще слушаме как мистрес Заешка устна забавлява хората ми?

— Предполагам, че искаш да ти помогна да заловиш Фрогмор.

Рагуза се разсмя и игриво потупа Сен Клер по носа.

— Харесваш ми, йезуите.

— Така или иначе, това не може да стане сега — добави Сен Клер. — Изтощен съм. Девойката също. Пък и навън падна нощ, така че засега няма какво да направим.

Вперил поглед в йезуита, Рагуза задъвка ъгълчето на устата си, сякаш преценяваше рисковете.

— Нима искаш да чакаме до сутринта?

— Изморен съм.

— Къде е Фрогмор? — кресна Рагуза.

— На път за Лондон.

— Какво ще прави там?

— Ще посети един ясновидец на име Херметикус.

— Къде живее този ясновидец?

— Ще ти кажа утре сутринта.

Рагуза кимна.

— В такъв случай ви желая лека нощ.

След тези думи наемникът излезе от стаята, но не след дълго се върна и им подхвърли по една прокъсана черга.

— Пълни са с бълхи, но ще ви стоплят. Ако искате да се облекчите, отидете до съседната стаичка. И не се опитвай да бягаш, йезуите, че иначе ще се простиш с малката си повлекана. Хората ми веднага ще й прережат гърлото! — закани се Рагуза и си тръгна.

— Какво става? — попита Ребека, докосвайки ръката на Сен Клер.

Той обаче не й отговори. Вместо това свали жакета си, нави го на руло, сложи го под главата си и легна на пода. Девойката се присъедини към него и той я хвана за ръката.

— Не си грозна, Ребека — прошепна йезуитът. — За мен ти си толкова красива, колкото и Елена от Троя. Ела.

Той я придърпа към себе си и постави главата й върху рамото си. За миг Ребека остана като вцепенена, но после Сен Клер я погали по косата и я целуна по челото и тя се отпусна.

— Поспи, хубавице. И не забравяй да си кажеш молитвите. Пък утре — нов ден, нов късмет.

Девойката понечи да му отвърне, но йезуитът я спря. После тя почувства по тялото й да се разлива топлина и не след дълго се унесе в сън.

На следващата сутрин Ребека се събуди леко изтръпнала от нощния студ. Сен Клер вече беше буден и се взираше в грамадните паяжини, които висяха от таванските греди.

— Не мърдай — прошепна той.

Тя притихна и се заслуша във виковете на мъжете и тропота на конски копита, които се дочуваха отвън.

— Скоро ще съмне — каза Сен Клер.

— Какво чакаш, Майкъл? — изсъска Ребека. — Кажи ми! Не се дръж с мен като с дете, защото не съм дете, да знаеш!

— Знам, хубавице. Ти си една смела млада жена със силна воля и остър ум. Тъкмо затова ще те попитам — йезуитът я потупа по главата, — какво би направила ти на мястото на Купър? Представи си, че си човека на кралицата и се намираш в Колчестър. Под опеката ти се намират двама много важни затворници, които трябва да отведеш в Лондон по възможно най-безопасния път. Е, как ще постъпиш?

— Ами…

— Без да се замисляш! — настоя Сен Клер, а после й направи знак да сниши гласа си — един от хората на Рагуза стоеше пред вратата.

— Тръгнахме късно следобед и Купър ни поведе по онази горска пътека — каза тя тихо.

— И?

— Ако аз бях на негово място, щях да отведа затворниците до някое от пристанищата и да използвам разрешителното си от кралицата, за да уредя кораб, който да ги превози по Темза.

— Точно така — усмихна се Сен Клер. — Кой би нападнал кралски човек и то на кораб, който може да акостира на един хвърлей разстояние от Уестминстър или дори още по-нагоре по реката? При това положение можехме да пристигнем в Тауър за по-малко от час! Все едно, не знам какви са намеренията на мастър Купър, но той е войник, а войниците знаят, че най-доброто време за нападение над врага е точно преди зазоряване. Когато мигът настъпи, Ребека, прави точно това, което ти казвам!

В следващия момент в стаята влезе един от пазачите и им нареди да стават. После пъхна в ръцете им по една очукана купа с овесена каша и им даде да си разделят една чаша с ейл.

— Ще трябва да ядете с пръсти — подразни ги мъжът. — И по-бързо, че мастър Рагуза иска да сме се махнали оттук до час.

— Deus volens — отвърна Сен Клер.

Онзи го изгледа недоумяващо.

— Ако даде Бог — преведе йезуитът весело.

В този момент се чу пукот и мъжът се олюля назад, а очите му се извъртяха нагоре — куршумът го беше уцелил в слепоочието и кръвта му вече бликаше. Прозвучаха още изстрели, последвани от свистенето на стрели, които заплющяха по стените отвън. Въздухът се изпълни с викове. По стълбите и коридорите на хижата се разтичаха мъже. Сен Клер вече пълзеше по пода. Когато стигна до убития мъж, той измъкна камата от кесията му и сряза въжетата около глезените си. После се изправи с мъка на крака и сграбчи Ребека.

— Върви след мен!

Вместо да я поведе надолу по стълбите обаче, йезуитът я поведе бързо по коридора и я напъха в една малка стаичка отзад. После надникна през прозореца. От гората излизаха множество мъже. Някои от тях бяха въоръжени с арбалети, други — с пистолети, а трети — с аркебузи. В следващия момент във въздуха отекна зовът на ловджийски рог и иззад дърветата се показаха още войници, които се втурнаха към хижата. Ребека чу цвилене на коне и звън на стомана. Когато свещеникът й даде знак, тя се прехвърли през прозореца, а после, възползвайки се от пукнатините в мазилката, се спусна по стената и стъпи на земята. Девойката се скри зад ниската ограда в задната част на хижата. Сен Клер я последва и надникна през една пролука в оградата.

— Сега! — извика той, а после повлече Ребека през малката странична портичка и двамата побягнаха към дърветата.

Девойката никога не беше тичала така. Йезуитът не спираше дори когато тя залиташе и падаше. Отнякъде изгърмя пистолет и куршумът изсвистя над главите им. В земята пред краката им се заби стрела от арбалет. Зад гърба им се разнесоха викове, но те продължиха напред и в крайна сметка стигнаха до дърветата. Вече едва си поемаха дъх, гъстите храсталаци ги препъваха, а къпините раздираха краката им. Ребека помоли Сен Клер да си починат, но той продължи да я влачи все по-навътре в гората. Тичаха така лудешки, че девойката имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне.

Нападението над хижата беше сварило Рагуза неподготвен и сега венецианецът крещеше на хората си с поаленяло от гняв лице, опитвайки се да въведе някакъв ред, но мъжете се щураха наоколо, а конете им ту се хвърляха напред, ту се изправяха на задните си крака. Въздухът беше изпълнен със свистенето на стрели и зловещия пукот на мускети.

Отначало Рагуза си мислеше, че ще съумеят да се измъкнат, но хората му, които успяха да се качат на кон, веднага отнесоха куршума. Двама се отдалечиха на известно разстояние от хижата, но малко след това се натъкнаха на цяла редица нападатели, въоръжени с копия и алебарди, които моментално ги повалиха на земята заедно с конете им. И така, Рагуза и разбойниците бяха натикани обратно в порутената постройка. Венецианецът не можеше да си намери място от бяс, че са го надхитрили, и за всичко обвиняваше йезуита! Сега вече знаеше защо Сен Клер му беше обещал, че ще говори с него на сутринта. Явно проклетият свещеник е бил наясно още от самото начало какво ще се случи! Рагуза изтича по стълбите с меч и кама в ръка, но на горния етаж намери само трупа на един от хората си. В главата на мъжа имаше малка дупка и кръвта му се лееше по пода. Отвън отново се чуха викове и звън на стомана и наемникът си даде сметка, че нападателите са подновили атаката си. После до слуха му достигнаха молбите за милост на разбойниците — те вече хвърляха оръжията си на земята и коленичеха с протегнати нагоре ръце. Рагуза се изкачи до края на стълбището. После зърна бялата коса на Купър и се затича обратно към прозореца.

Венецианецът стъпи на перваза, но в този момент в гърба му се заби куршум. Болката беше толкова силна, че почти го накара да се завърти. Той се опита да пристъпи, но не можа да направи и крачка; всъщност му беше трудно дори да стои на краката си. Наемникът се плъзна надолу по стената, оставяйки кървава следа зад гърба си. На прага на вратата стоеше Купър с пистолет в ръка. Човекът на Юда се приближи. Рагуза посегна към камата си, но противникът му беше по-бърз. Купър изтръгна оръжието от колана му и го размаха пред очите му.

— Ти ме измами! Нарочно ме остави да отвлека Сен Клер!

Купър кимна, а после се взря в лицето на Рагуза, сякаш се опитваше да запамети всеки детайл.

— Трябваше да се досетя — облиза устни наемникът.

— Когато преследваш някого — отвърна Купър, — винаги трябва да се оглеждаш и зад собствения си гръб. Още в Колчестър разбрах, че имаш намерение да ни нападнеш. Вярно, загубих двама добри войници, но пък ти загуби всичко!

— Ами Сен Клер и онази повлекана? — попита Рагуза, а от ъгълчето на устата му се процеди струйка кръв.

— О, никога не съм планирал да стигат до Лондон. Един Господ знае какво можеше да им се случи, ако бяха попаднали в ръцете на мастър. Уолсингам.

— Но защо?

— Това си е моя работа — отвърна Купър, а после се наведе напред и с един удар преряза гърлото на венецианеца.