Пол Дохърти
Душегубеца (18)

15.

Късно на следващата сутрин, когато кръчмата вече се беше опразнила, Сен Клер доведе Купър в стаята на Ребека. Девойката беше спала до късно и се беше събудила премръзнала от студ. После беше погълнала купа варено просо в козе мляко, парче корав ръжен хляб и някаква парлива напитка, от която — за забавление на слугинята, която се навърташе наоколо — й се преплетоха краката.

След това Ребека се беше върнала в стаята си, а Сен Клер и Купър бяха излезли, за да наемат шейни и водачи, които да ги закарат в Москва. В момента, в който спътниците й се върнаха и прекрачиха прага й, Ребека разбра, че са се карали. Явно с примирието между двамата мъже, наложено им от обстоятелствата на борда на „Розата от Любек“, беше свършено. Девойката си представи постоянните конфликти, които неминуемо щяха да избухват оттук нататък, и сърцето й се сви. От друга страна, беше съвсем ясно, че ще стане така. В крайна сметка, Купър беше човек на Юда, а Сен Клер — йезуит. Нямаше как тези двама заклети врагове да се помирят само защото преследват един и същи човек. Освен това Купър така и не беше дал обяснение за внезапната промяна в отношението си, а пък Сен Клер беше приел да пътуват заедно единствено под натиска на обстоятелствата.

— Карали сте се, нали?

— А, не — отвърна небрежно Купър, сядайки на пода и облягайки се на стената, след което свали шапката си и се заигра с нея. — Разхождахме се хванати под ръка из пристанището и зяпахме рибарските лодки…

— Казах на Купър, че искам да се разделим — заяви Сен Клер.

— Но защо? — наведе се напред човекът на Юда. — Много добре знаеш, че в тази страна ти имаш предимство пред мен. За разлика от теб аз не мога да се ориентирам тук. Не познавам нито езика, нито обичаите на руснаците.

— Трябваше да помислиш за това, преди да се качиш на онзи кораб!

— Така и сторих, йезуите. Все едно, връщане назад няма! Ако си тръгна сега, ме чака или смърт на бесилката, или живот като беглец. Мастър Уолсингам никога не забравя.

— Защо дойде тогава? Защо не си стоя мирно, ами ти трябваше да се забъркваш с нас? О, знам какво ще ми кажеш — йезуитът разкопча портупея си и заплашително го хвърли на пода между себе си и Купър. — Че искаш да пипнеш Фрогмор толкова, колкото и аз. Да, но ти си човек на Юда! Работата ти е да залавяш хората като мен и да ги предаваш в ръцете на палачите. Откъде да знам, че не играеш някоя от игрите на Уолсингам? Как мога да съм сигурен, че не ти е заповядано да се сближиш с мен, а после, след като заловим Фрогмор, да ме плениш и да ме заведеш при любимата си кралица в Лондон?

— А случайно да си забелязал, че се намираме на другия край на света? Как според теб мога да направя всичко това тук?

— Не се опитвай да ме правиш на глупак, Купър. Много добре знаеш, че отношенията между Англия и Русия процъфтяват. В Лондон е идвал руски посланик, а и в двора на цар Иван често гостуват англичани. Ако получи гаранции от страна на Англия, негово височество няма да се поколебае да предаде мастър Фрогмор на английските власти, а да не говорим за някакъв си издирван йезуит и придружаващата го кръчмарска слугиня, обявена за човек извън закона. Руснаците веднага ще ни натоварят на някоя шейна и ще ни закарат до най-близкото пристанище. После ще ни качат на някой английски кораб, откъдето ще се озовем право в Тауър или пък обратно в замъка Колчестър.

Купър облегна глава на стената и се взря в таванските греди. Сен Клер седеше и чакаше; погледът в очите му беше суров, а изражението на лицето му — непреклонно. Ребека разбираше логиката на йезуита. Наистина, защо Купър беше зарязал всичко и беше тръгнал с тях? Нима всичко беше лъжа? Девойката стана и потропа с крака, сякаш й беше студено, но всъщност целта й беше да разведри обстановката. Ако напрежението продължеше да се трупа, скоро двамата мъже като нищо можеха да извадят оръжията си.

— Защо дойдохме в Русия? — попита тя.

— Нали ти казах — отвърна Сен Клер. — Фрогмор трябва да се върне в Москва, за да си прибере някои неща. Освен това може да реши да проучи „Книгата на тайните“, която се пази в манастира „Свети архангел Михаил“.

— „Книгата на тайните“ ли? — учуди се Купър.

— Да, „Книгата на тайните“. Ако отидеш до Москва, ще ти кажат всичко за нея.

— Защо? — продължи Ребека. — Защо си толкова сигурен, че Фрогмор е в Русия?

Купър потропа с крак.

— Добър въпрос, Ребека. Аз също съм си го задавал. А ти, йезуите, можеш да си къташ тайните колкото си искаш, но нека ти кажа нещо. Мастър Фрогмор не се е качвал на кораб от брега на Темза; не и в посока Русия. Предполагам, че е прекосил Английския канал, слязъл е във Франция и е продължил пътуването си по суша. Той е добре подготвен и освен това не носи багаж, който да го спъва. Вероятно е пристигнал в Русия около седем до десет дни преди нас. Вече спокойно може да си е прибрал нещата, за които говориш, да е прочел онази книга или пък да я е откраднал и да се е запилял из ледената пустош. А може и да се е насочил на юг в търсене на по-благоприятен климат.

— Майкъл! — добави Ребека предупредително, забелязвайки упорито стиснатата челюст на йезуита.

— Сигурен съм, че Фрогмор е в Русия! — отвърна Сен Клер. — Преди да отпътувам от Дордрехт, писах на добрия си приятел Силвестър, който е игумен на манастира „Свети архангел Михаил“, и го помолих — в името на Иисус и заради добрите ни отношения — да постави къщата на магьосника под денонощно наблюдение. Макар да е обграден от мошеници, Силвестър е добър и честен човек и се ползва с уважението на царя. Освен това знае каква огромна заплаха представлява Фрогмор. И така, ако магьосникът се върне в къщата си в Москва, той моментално ще бъде заловен. Въпреки това нашият противник е толкова хитър, че като нищо може да обърне ситуацията в своя полза. Затова трябва да се постараем да стигнем в Москва, преди Фрогмор да е успял да се измъкне от мрежите на Силвестър.

— Така значи… — въздъхна Купър.

— Въпреки това все още мисля, че трябва да се разделим.

— Не забравяй, че в Лондон ви спасих живота, йезуите! Можех да ви арестувам и тогава…

— Можеше, но не го направи.

— Майкъл! — Ребека приклекна до йезуита. — От какво се боиш, за Бога?! Ако Купър не е с нас, ще се обърне срещу нас. Така или иначе, той вече е в Русия, а тук няма причина да се страхуваме от него.

— Защо тогава не ни обясни за какво толкова му е притрябвал Фрогмор?

След тези думи Купър скочи на крака, а Сен Клер вдигна портупея си от земята. Ребека обаче застана между тях.

— Хайде кажи де! — настоя йезуитът.

— Бих ти казал, обаче…

— Стига вече! — извика девойката. — Държите се като малки момчета! И двамата знаете каква е истината. Фрогмор е демон, който убива хора, изтръгва сърцата им и пленява душите им, а ти, Майкъл, си изпратен от ордена си да го унищожиш и да предотвратиш злото, което е способен да причини и ще причини!

Ребека погледна към Купър. С присвитите си устни и леденостуден поглед в странните си светлосини очи албиносът изглеждаше като човек, който има чувството, че са го измамили.

— Ще отговоря на въпросите ти, йезуите — рече той дрезгаво. — Както виждаш, аз съм албинос — изрод, роден в полунощ и отхвърлен от собствената си майка. Някои ме смятат просто за особняк, а други мислят, че съм прокълнат от Бога — Купър хвърли един поглед към Ребека. — Въпреки това аз също нося сърце в гърдите си и имам чувства, които могат да бъдат наранени. След като майка ми се отказа от мен, попаднах в дома на един кожар, мастър Купър, който ме отгледа като свое дете. Преди двайсет години този човек изчезна. Сякаш се провали вдън земя. По онова време Фрогмор беше в Англия, извършвайки обичайните си ужасяващи престъпления. И така, макар тогава да бях още млад, аз се заклех, че ще отмъстя на убиеца на единственото семейство, което някога съм имал.

— Не ти вярвам — намеси се Сен Клер.

— Да не би да ме наричаш лъжец?

— Престанете! — изкрещя Ребека. — Майкъл! — тя поклати глава. — Знам, че мастър Купър казва истината и съм сигурна, че ти също го усещаш!

— После служих в армията — продължи албиносът тихо. — Завърших право в Кеймбридж. Изкачих се по стълбицата на служебната йерархия. Въпреки това, йезуите, аз никога не забравих клетвата си! След като се присъединих към тайните служби пък, не пропусках възможност да се осведомя за Фрогмор. Тъкмо аз събудих интереса на Уолсингам към него, убеждавайки го, че магьосникът представлява заплаха както за Короната, така и за Англиканската църква. Господарят ми налапа въдицата и прати по петите му един мъж, когото много харесвах и на когото вярвах — Андрю Кавъндиш. Той почти успя да пипне Фрогмор — Купър приближи палеца до показалеца си. — Ей толкова му оставаше. После обаче го намериха в някаква канавка — брутално убит и с изтръгнато от гърдите сърце — той поклати глава. — Все едно, това, което трябва да знаеш, йезуите, е, че аз не работя за мастър Уолсингам. Работя за себе си. Решен съм да заловя Фрогмор и да го убия или пък сам да загина, опитвайки се да го унищожа — албиносът прехапа устни. — Колкото до онази случка в гората край Колчестър — знаех, че Рагуза ще се опита да ви освободи и му позволих да го направи. Това накара Уолсингам да се усъмни в мен и да прати един от убийците си да ме следи. Аз обаче се отървах от него. Е, това е. Сега, надявам се, разбираш защо за мен няма връщане назад…

— Трябва да му повярваш, Майкъл — примоли се Ребека. — Убедена съм, че казва истината…

— Аз обаче не съм приключил — прекъсна я Купър. — Все още не знам защо Сен Клер е тръгнал по петите на Фрогмор. Е, йезуите? Кажи ми — твоят орден няма ли си друга работа, та пилее толкова сили по този случай? Нима не ви стигат проблемите с лютераните и калвинистите?

— Аз съм само един йезуит и това е моята задача — отвърна Сен Клер.

— Нима? Не забравяй, че като таен агент съм запознат с докладите на всякакви шпиони и информатори и знам, че някога двамата с Фрогмор сте били приятели.

— Глупости! Измамих го само за да се доближа до него.

— Но после двамата сте се скарали?

— Да, скарахме се.

— Освен това сте се сбили и ти си загинал. Поне такива са сведенията, които получих от шпионите си. Паднал си в някаква урва и си се пребил…

Йезуитът се засмя.

— Очевидно не трябва да вярваш на всичко, което виждаш и чуваш, мастър Купър! — отвърна той и закопча портупея си. — Както и да е, мисля, че ти имаш още една причина да искаш да пътуваш с нас — Сен Клер хвърли един поглед към Ребека.

Албиносът нахлупи шапката си и закри лицето си с периферията й.

— Да не би да искаш да чуеш изповедта ми, йезуите? Нали знаеш, че не съм папист…

— Може би някой ден…

Ребека не можа да определи дали Сен Клер се заяжда, или просто се шегува.

— Е, разбрахме се — протегна ръка йезуитът. — А сега се закълни, че ти също желаеш смъртта на Фрогмор!

Купър стисна подадената му ръка.

— Както ти обещах още на кораба — каза той, — ще преследвам демона до смърт!

— Хубаво! — отдръпна се Сен Клер. — В такъв случай ще ни трябва още една шейна. А сега да си стягаме багажа. Все още имаме време да напреднем, преди да се е стъмнило.

След тези думи йезуитът излезе от стаята. Купър тръгна след него, но когато стигна до вратата, се обърна, затвори я и се облегна от вътрешната й страна.

— Какво има? — попита Ребека. — Не трябва ли да си приготвяш багажа?

Албиносът си свали шапката и подигравателно се поклони.

— Спиш ли с йезуита? — попита той, а после шумно въздъхна. — Прощавай! Не биваше да те питам. Обидно е за теб, за Сен Клер и за мен — Купър пристъпи обратно в стаята, но остана с прикован в земята поглед и не спираше да си играе с шапката си.

— Когато бяхме в Дънмоу, аз знаех, че йезуитът се крие в конюшнята на „Сребърният дракон“. Знаех, че го храниш и че се грижиш за него.

Сърцето на девойката се разтуптя.

— Същото важи и за онзи път в гората край Колчестър. Знаех, че ще избягате. Всъщност дори се зарадвах, когато успяхте. Бях платил на двама мъже от шайката на Рагуза и им бях заповядал да се погрижат да не пострадаш.

Ребека се изчерви.

— Какво значи всичко това, мастър Купър?

— Предпочитам да ме наричаш Уилям — отвърна албиносът и едно мускулче на бузата му трепна. — Обичам те, Ребека Ленъкс — избъбри той, приближавайки се към нея. — Обикнах те още когато те видях за първи път. Спомняш ли си? Аз стоях на прага на „Сребърният дракон“, а ти говореше с баща си. Косата ти беше малко разрошена, сякаш току-що беше станала от дълъг и дълбок сън. Най-голямо впечатление обаче ми направиха очите ти…

— Защо, Уилям? — избухна девойката. — Какво те накара да ме обикнеш? Това, че съм различна като теб? Това, че имам заешка устна?

После обаче видя дълбоко наранения поглед в очите на албиноса и горчиво съжали за думите си.

— Знаеш, че това не е истина — отвърна Купър. — Освен това никой не се интересува каква е свещта, ако пламъкът й гори силно, а твоят пламък е най-яркият, който съм виждал някога. А може би мислиш, че човек като мен не може да се влюби? Нека ти кажа нещо тогава — аз може и да изглеждам различно от останалите, но чувствата ми са същите като техните.

— Но нали веднъж самият ти ми каза, че нямаш душа…

Купър се усмихна.

— Това е една от причините, заради които те обичам, Ребека. Ти ме накара да разбера, че не съм бил прав.

— Но защо сега? — попита тя.

— А защо не? В момента сме заедно, а утре може и да умрем. Един Господ знае в какво ще ни въвлече Фрогмор. Просто исках да знаеш.

Девойката се взря в бледосините му очи. После постави ръката си на рамото му и го целуна по бузата.

— Трябва да тръгваме.

Тримата спътници поеха към Москва на обяд. Пролетното слънце високо в синьото небе грееше съвсем слабо и никак не топлеше, а вятърът беше свиреп. Сен Клер беше наел три шейни, всяка от които се теглеше от по два яки дългокосмести коня с богато украсени сбруи, с каквито впрочем бяха нагиздени всички руски коне. Водачите им — ниски, шкембести мъже, облечени в кожи и нахлупили на главите си грамадни вълнени шапки — изглеждаха изключително заинтригувани от чуждестранните си клиенти. Когато видяха Купър, те моментално го наобиколиха и започнаха да си мърморят нещо под носа. Сен Клер шепнешком обясни на спътниците си, че според водачите им албиносът бил снежен демон, дошъл от гората. Ребека също беше внимателно проучена. Подозренията, че не е мъж, бързо отстъпиха пред любопитството, предизвикано от заешката й устна. Йезуитът, който се преструваше, че знае руски съвсем бегло, се усмихна и подръпна вонящата меча кожа, с която се беше покрила девойката.

— Мислят, че заешката ти устна носи късмет — каза й той, а усмивката му се разшири още повече. — Не е ли невероятно? В Дънмоу беше прокълната…

— А в Русия умирам от студ! — сопна се тя.

Сен Клер измъкна манерката си, която преди това беше предложил на Купър.

— Пийни си малко от това — каза й той и наля малко от съдържанието на манерката между устните й. — Това е руско питие, нарича се водка.

Ребека преглътна и тутакси се разкашля — водката беше опарила гърлото й. Водачите им се засмяха.

— Може и да люти, но пък ще те стопли — прошепна йезуитът. — И помни — пръстите, ушите и носа ти винаги трябва да са покрити — иначе само за няколко часа ще измръзнат и ще почернеят!

И така, водачите закрепиха багажа на клиентите си в задната част на шейните, покатериха се на местата си и изплющяха с камшиците си. Шейната на Сен Клер тръгна първа, последвана от тази на Ребека и накрая — от тази на Купър. Щом конете препуснаха, девойката усети как шейната се плъзга по повърхността на снега. Сен Клер я беше осведомил, че в Русия е създадена отлична пътна мрежа.

— Загубим ли се обаче — Бог да ни е на помощ! — беше добавил йезуитът.

Ребека се облегна в шейната. От време на време возилото се натъкваше на някой камък или дупка и тя подскачаше. Не след дълго групичката им излезе от Вароди и продължи по пътя. Девойката издърпа мечата кожа до очите си, покри китките си с дебелите ръкавици и размърда пръстите на краката си в тежките кожени ботуши. Изведнъж гледката от съня й оживя пред очите й — от двете й страни се виждаше само безкрайна заснежена пустош, простираща се до някакви тъмнозелени гори.

— Това е картината от съня ми — прошепна тя.

И все пак имаше нещо различно. Ребека се чувстваше спокойна и отпочинала и не можеше да се нарадва, че се е измъкнала от онзи полюляващ се кораб. Над главата й се носеха огромни орли, а от горите в далечината се дочуваше печален вълчи вой. Скоро девойката се унесе и заспа. Събуди се вкочанена от студ. Шейната още се движеше, но навън вече се беше стъмнило и звездите блещукаха в небето като малки свещици. Ребека се огледа наоколо. Снегът отразяваше бледата лунна светлина и земята изглеждаше като застлана със сребърно покривало, озаряващо нощта.

После групичката им навлезе сред гората и високите дървета скриха небето от погледа на девойката. Диви животни шумоляха из храсталаците край тях, а един път дори им се наложи да спрат, тъй като две грамадни мечки пресякоха пътя им. Сен Клер се обърна към Ребека и извика:

— Спокойно! Не са опасни!

След това йезуитът си размени няколко думи с водача си. Камшиците изплющяха и шейните продължиха по пътя си. Не след дълго групичката им излезе от гората и Ребека се зачуди къде ли ще прекарат нощта. Тя се взря през мрака и в този момент видя как водачът й се вцепенява. Шейната отпред също намали ход. Девойката се огледа наоколо и установи, че от двете им страни тичат някакви сиви фигури, подобни на призраци.

— Вълци! — извика Купър.

И трите шейни спряха. Водачите слязоха и измъкнаха отнякъде лъкове и един колчан със стрели. После насочиха оръжията си към вълците, но животните изчезнаха също толкова неочаквано, колкото се бяха и появили, раздирайки нощта с кръвожадния си вой.

Шейните продължиха по пътя си, докато накрая стигнаха до някакво малко селце. Водачите се спазариха с местния старейшина да ги пусне да пренощуват в някаква порутена плевня и да им продаде малко храна. На следващата сутрин, след като закусиха с овесена каша и корав хляб, пътуването продължи. Този ден ги застигна снежна виелица и придвижването им значително се затрудни.

Ребека вече се чувстваше уморена, тялото й се беше натъртило от подскачането на шейната, а и очите започнаха да я болят от непрекъснатото взиране в безкрайната белота наоколо. Вечерта се подслониха в края на някаква гора, спънаха конете, запалиха огньове и наченаха скъпоценните си провизии. Водачите изглеждаха неспокойни. От време на време из сенките наоколо се забелязваше някакво движение, после проблясваше някое и друго кехлибарено око. В един момент и Ребека като останалите трябваше да застане на пост, готова да грабне някоя главня от огъня и да разгони с писъци и подскоци вълците, които се промъкваха все по-близо до лагера им, привлечени от миризмата на готвено, както и от топлата и сочна плът на конете.

На третия ден, точно след като бяха излезли от гората, водачите изведнъж спряха и вдигнаха тревога. Сен Клер излезе от шейната и се огледа. Ребека проследи погледа му и забеляза край пътя някаква шейна, обградена от вълци, към които се присъединяваха още и още. Сен Клер, Купър, Ребека и един от водачите се въоръжиха с лъкове и мечове и се приближиха към глутницата, докато останалите двама водачи останаха да пазят шейните. Грамадните зверове обърнаха покритите си с кръв муцуни към нападателите си, наежвайки козината си и ръмжейки заплашително. Купър освободи затвора на малкия си лък и стрелата одраска един от вълците, който беше дръзнал да излезе пред другите. Животното изскимтя и побягна, а останалите го последваха. После глутницата се обърна и застана в полукръг, наблюдавайки групичката им.

Нападнатата от вълците шейна очевидно се беше отклонила от пътя и сега двата коня, които я бяха теглили, лежаха мъртви, с разкъсани тела. Водачът беше замръзнал на мястото си с отворени очи и се взираше невиждащо в снега. Трупът му беше покрит със скреж, а от студа старческото му лице сякаш се беше сбръчкало още повече. Един от водачите разпалено заобяснява нещо на Сен Клер.

— Явно един от конете е окуцял — обясни йезуитът, — но вместо да го зареже и да продължи, водачът е останал и е замръзнал до смърт!

В задната част на шейната намериха няколко ката платове и разни дрънкулки.

— Явно човекът е бил пътуващ търговец — заяви Сен Клер — и си е въобразявал, че ще може да се справи с разстоянието. Подобни неща често се случват в пустошта — той посочи към наблюдаващите ги вълци и се взря в сивото, надвиснало небе. — Нищо не можем да сторим. Дори да го погребем, тези зверове пак ще го изровят, така че само ще си изгубим времето.

И така, всички се върнаха по шейните си. Камшиците изплющяха и конете, подплашени от миризмата на вълците, бързо ги отведоха надалеч от зловещата гледка. Ребека се озърна през рамо. Закъсалата шейна вече почти се беше скрила сред белотата, а вълците отново я приближаваха.

За през нощта отседнаха в манастира „Свети Атанасий“, който беше разположен над някаква замръзнала река. Манастирът беше ограден от висока стена, а подобните му на гигантски луковици куполи и кули привличаха като маяк пътниците, поели към Москва. Зад стените имаше множество дървени постройки, организирани около една огромна каменна църква.

Отговорникът за посетителите и облечените в черно монаси с високи шапки и лица, почти скрити зад буйните им коси и бради, веднага наобиколиха групичката им, шумно обсъждайки появата им и задавайки безброй въпроси. Сен Клер се постара да им отговори. През това време Ребека се огледа наоколо и забеляза множество жени, облечени в ярки дрехи. Една от тях мина покрай нея, предизвикателно полюшвайки бедра. На стълбите на църквата пък някакъв монах целуваше едно момиче, което спокойно можеше да му бъде дъщеря.

— Това не е ли манастир? — попита девойката, приближавайки се към Купър.

— Руските свещеници имат право да се женят — отвърна лаконично той; откакто й беше признал чувствата си, албиносът гледаше да се държи настрана от Ребека. — Освен това — вдигна рамене Купър — явно дисциплината им не е толкова строга, колкото би трябвало.

— Поне са гостоприемни — намеси се Сен Клер, подрънквайки с монетите в шепата си. — Съгласиха се да ни подслонят и да ни нахранят. Ще трябва обаче да спим в една стая. Някои от отците — добави той кисело — вече са те харесали, Ребека, и не ги интересува дали си мъж, или жена.

После йезуитът довърши пазарлъка относно цената, която трябваше да платят за престоя си, и отговорникът за посетителите ги отведе до една влажна и плесенясала къщичка. Леглата вътре не представляваха нещо повече от няколко дъски, леко издигнати над пода и покрити със сламеници. В средата на помещението гореше огън, а пушекът излизаше през една дупка в тавана. После някакъв монах им донесе някакво малко гърненце, от което се носеше апетитна миризма на задушена риба с подправки. Тримата спътници се нахвърлиха върху храната, но после Сен Клер излезе, за да се увери, че водачите им също са получили стая, и да провери дали всичко с шейните и багажа им е наред. Докато йезуита го нямаше, Купър се хранеше мълчаливо, съсредоточено пъхайки парчетата риба в устата си и дъвчейки бавно.

— Съжаляваш ли за това, което ми каза? — попита най-накрая Ребека.

— Това, което ти казах, е самата истина. Не бих могъл да те излъжа, Ребека.

Девойката сведе глава и се заигра с парчето риба в купата си. По време на пътуването им през пустошта, тя беше разсъждавала над признанието на Купър, но така и не беше измислила какво да му отговори. Как можеше да му каже, че го възприема като заплаха за себе си и за любимия си Сен Клер? Да, любимия й Сен Клер — така гледаше Ребека на йезуита и не можеше да си представи да се отдели от него за нищо на света. Дали албиносът подозираше за чувствата й? Затова ли странеше от нея? Тя вдигна очи.

— Не мислех, че ще ми се случи някога — каза албиносът. Уилям Купър — влюбен! Ама че смехория! Сигурен съм, че Уолсингам и останалите щяха да ме уморят от подигравки. Мислиш ли понякога за мен, Ребека? — добави тихо той.

— Не знам — отвърна девойката. — Всъщност вече нищо не знам. Просто всичко ми се струва толкова нереално — този странен манастир насред пустошта, из която се скитат гладни вълци… Пък и кой знае какви други опасности ни очакват…

— Обичала ли си някога? — попита Купър.

В този момент Сен Клер повдигна еленовата кожа, която покриваше входа към стаичката, и Ребека облекчено въздъхна.

— Всичко е наред — обяви йезуитът весело, след което погледна към Ребека, а после и към Купър. — Елате, ще ви покажа църквата. По-добре, отколкото да стоите тук и да се задушавате от този пушек.

И така, албиносът и девойката последваха Сен Клер през тъмния и покрит с киша двор към страничната врата на църквата. Вътре в нефа бяха запалени множество свещи и на тяхната светлина пъстроцветните мозайки по стените изглеждаха като живи. В нишите бяха поставени икони, а от тавана висяха ангели с диамантени очи, закачени за сребърни вериги. Въздухът беше ароматизиран с тамян, чийто благоуханен дим се носеше покрай високия, изящен олтар, над който пък се извисяваше прекрасна мозайка, изобразяваща Справедливия Съдия Христос. Майкъл ги разведе наоколо, припомняйки им различни сцени от Библията и разяснявайки им значението на иконите и на ангелите. В един момент Купър се отдалечи, привлечен от някаква златна статуя на огромен орел, поставена в един от страничните олтари.

— Как мислиш? — обърна се Сен Клер към Ребека. — Трябва ли да се страхуваме от него? Изглежда ми толкова мрачен и затворен. Мислех, че ще се радва да продължи пътуването си с нас…

— Твърди, че ме обича — отвърна девойката след известно мълчание.

Йезуитът й обърна гръб и се изгуби сред сенките на тъмния алков.

— Не прави така! — просъска Ребека, тръгвайки след него. — Да се скриеш ли се опитваш?

— Не — отвърна Сен Клер, но продължи да стои с гръб към нея. — И сам се досетих накъде отиват нещата. Знам, че Купър иска да си отмъсти на Фрогмор, но докато пътувахме с онзи кораб, го наблюдавах и забелязах, че той действително има чувства към теб, Ребека. Докато беше болна, не се отделяше от постелята ти и се грижеше за теб като майчица за детето си.

Сърцето на девойката пропусна един удар. Тя не можеше да си представи, че Купър таи в себе си нежна и страстна душа. В момента албиносът стоеше пред някакъв стенопис, снежнобялата му коса падаше върху раменете му, а устните му бяха леко отворени. Изведнъж Ребека почувства да я жегва жал към този човек. Мъжът пред нея вече не беше безмилостният човек на Юда, един от копоите на Уолсингам. Не, той беше малкото момче, очакващо с нетърпение срещата с майка си, само за да получи жесток шамар през лицето. Купър се обърна към тях и плахо се усмихна. Девойката му направи знак да се приближи.

— Някога бил ли си папист, Уилям?

Албиносът сложи ръце на бедрата си, наведе глава и потропа с ботушите си по дървения под.

— Красиво е — каза той. — Вероятно най-голямото приближение до Бога, което ще постигна някога!

— Сигурен ли си? — попита Сен Клер.

— Ако има Бог — сопна се Купър, — не мисля, че Той има нещо общо с изтезанията, на които ставаме свидетели по кладите в Смитфийлд или на ешафодите в Тайбърн.

— Значи не вярваш в нищо, така ли?

— О, вярвам, разбира се. Вярвам, че Бог съществува и че аз съм една от неговите малки шеги.

В този момент вратата на църквата се отвори с трясък и Ребека подскочи. В нефа тичешком нахълта някакъв монах с развята коса и брада и започна да им прави някакви знаци. Девойката никога не беше виждала по-уплашен човек. После монахът сключи ръце като за молитва и тя различи думата, която мъжът току повтаряше: „Опричници! Опричници!“