Пол Дохърти
Душегубеца (20)

17.

— Това, което направи, беше много, много опасно — Купър, чийто гняв към Сен Клер още не се беше уталожил, се метна ядно на седлото си.

Дмитрий беше извел тримата спътници от залата за съвещания, беше им върнал наметките и шапките и им беше наредил да се приготвят за незабавно отпътуване. Багажът им щеше да бъде донесен по-късно.

— Опасно ли? За какъв ме мислиш, Уилям? Да не би да си въобразяваш, че съм магьосник?

— А може би си ангел? — вметна Ребека.

— На един ангел не би му се наложило да върти номера — сопна се йезуитът, — за да впечатли хора като царя на Русия и магьосници като Васлов и Фрогмор. Сега обаче определено ще ни трябват магически сили, защото в Александрова слобода ни чака истински ад…

Ребека, Сен Клер и Купър напуснаха Кремъл час по-късно, яздейки в края на дълга колона конници, която бавно си проправяше път през покритите с киша московски улици. Иван се возеше в носилка, чиито поръбени със злато завеси бяха отметнати назад, за да може царят да се усмихва на поданиците си и да ги благославя. Гражданите от своя страна нямаха право да отвръщат на погледа на господаря си, така че щом забележеха носилката, те веднага се просваха по очи в калта и започваха да удрят челата си в земята в знак на подчинение. Процесията, придружаваща Иван, се предвождаше от стотици свещеници с църковни хоругви и димящи кадилници в ръце и докато шестваше през столицата, наоколо цареше мъртвешка тишина.

Фрогмор не се виждаше никъде. Сен Клер обясни на спътниците си, че в желанието си да угоди на магьосника, царят му е оказал голяма чест и му е позволил да язди зад него.

Следите от кървавата тирания на Иван се забелязваха навсякъде по пътя им: бесилки, отсечени глави, забучени на колове, а току извън стените на града — цели редици почернели трупове, побити на кол, от които се носеше невъобразима смрад. Щом ги видя, Ребека нахлупи качулката си, сведе очи и пламенно започна да се моли, опитвайки се да си припомни някогашните безгрижни дни.

После излязоха от Москва и тръгнаха през провинцията. Селцата, покрай които минаваха, бяха пусти — хората явно гледаха да стоят далеч от пътя на своя цар. От време на време шествието им спираше, за да може Иван да накаже поданиците си за непочтителното им отношение. Когато стигнаха до поредната пуста махала, от чиито жители се очакваше да приветстват господаря си, местният болярин излезе от къщата си и се просна на земята, молейки царя за прошка. Главата на мъжа веднага беше отсечена, след което Дмитрий и опричниците му бяха изпратени да подпалят къщите, да разрушат стопанските постройки, да избият животните и да изловят селяните. Когато последните от процесията стигнаха до махалата, обезглавеният труп на болярина вече лежеше в снега, а пламъците на пожара се издигаха чак до мрачното небе.

По залез-слънце процесията най-после се добра до Александрова слобода — черна грамада от постройки, опасана от високи крепостни стени — и Сен Клер обясни на спътниците си, че това е столицата на Опричнината.

— Ужасно място — добави той, след което се наведе и стисна ръката на Ребека. — Един Господ знае колко дълго ще остане Фрогмор тук. Турските пратеници ще пристигнат до няколко дни, но междувременно, Ребека, ти ще си в огромна опасност. Отец Силвестър ми каза, че магьосникът е ходил до манастира „Свети архангел Михаил“ и е проучвал „Книгата на тайните“. Това значи, че вероятно ще се опита да те убие. Бъди много предпазлива!

— Няма да се отделям от нея — обеща Купър.

— А аз ще се моля на Господ да ни помогне — заяви йезуитът, а после каза още нещо на онзи свой странен език.

Ребека имаше още въпроси, но Сен Клер смени темата и започна да им описва Александрова слобода. Някогашната ловна хижа беше превърната в непристъпна крепост и сега на всички входове се издигаха грамадни стражеви кули. Шествието мина по един подвижен мост, спуснат над скования от лед ров, и влезе в двора. Вътре имаше една огромна каменна цитадела, женско отделение, цял куп складове, казарми, канцеларии и тъмници, както и една църква, посветена на Света Богородица, по чиито тухлени стени бяха издълбани множество кръстове. Пътечките между постройките бяха изцяло завладени от кишата, така че можеше да се върви единствено по безбройните пешеходни мостчета, свързващи всички сгради наоколо. Разбира се, на пост стояха множество опричници, облечени в обичайните си черни одежди.

Когато Ребека и двамата й спътници преминаха през портите, царят вече се беше оттеглил в палата си, а наоколо се щураха многобройни коняри, които бързаха да се погрижат за конете и каруците. Изведнъж отнякъде се дочу писък. Навън вече се смрачаваше и по стените горяха факли, чиито колебливи пламъци изпълваха двора със сенки. Девойката присви очи и видя иззад една от конюшните да изскача някакво огромно куче. Животното тичаше след един коняр с дълбока рана в гърлото. В този момент звярът спря и се изправи на задните си крака. Оказа се, че това не е никакво куче, а малка черна мечка. Грамадните й лапи пореха въздуха, а от пастта й се носеше мощен рев. Неколцина от другарите на коняря помогнаха на ранения, докато един от тях излезе напред, опитвайки се да подплаши мечката с някаква тояга. Опричниците стояха настрана и се смееха.

— Какво е това място, за Бога?! — възкликна Купър.

— Конярят има късмет, че мечката е още малка — отвърна Сен Клер. — Иван оставя тези зверове да се скитат из крепостта на воля. Ако внимаваш, нищо няма да ти се случи, но този момък сигурно е раздразнил животното.

Мечката стъпи обратно на четирите си лапи и бавно се отдалечи.

Един от опричниците щракна с пръсти на тримата спътници и ги поведе към цитаделата, където тръгнаха да се изкачват по едно тясно вито стълбище, докато не се озоваха в някаква студена и мрачна стая на третия етаж. Вместо прозорци в стените бяха издълбани обикновени бойници, а факлите и свещите, поставени из нишите, изпълваха помещението с мъждива светлина. В камината гореше огън, чийто пушек излизаше през отвор във външната стена. Леглата представляваха просто сламеници, покрити с кожи. Беше осигурена и малко вода за миене, както и няколко парцала за бърсане, захвърлени върху масата. В стаята имаше още два стола, една пейка и няколко закачалки на вратата. Опричникът им направи знак да се настаняват, промърмори нещо на руски и излезе.

Ребека веднага се сви на едно от леглата и се покри с кожата, метната върху него. Завивката вонеше на вкиснато и беше така жестоко проядена от молци, че едва не се разпадна в ръцете й. В следващия момент в стаята влезе някакъв коняр с багажа им и Купър го попита какво става с оръжията им. Мъжът обаче само сви рамене.

— Царят не допуска в двореца му да се носят оръжия — обясни Сен Клер. — Освен това трябва да си мерим приказките — той се ухили. — Замъкът Колчестър не е единственото място с шпионки в стените.

— Затворници ли сме? — попита Купър.

— Това зависи изцяло от Иван, а донякъде и от Васлов — йезуитът коленичи до леглото си и се прекръсти. — Така или иначе, сме в беда и всеки ден тук може да ни е последният.

Не след дълго Ребека откри, че думите на Сен Клер са били повече от истинни. През следващите няколко дни йезуитът странеше от нея и от Купър. Всъщност се държеше направо грубо и изобщо не им позволяваше да обсъждат положението си. Вместо това непрекъснато сипеше хвалебствия за гостоприемството на царя.

Стражите ги държаха в стаята им и им носеха храната там. Разрешаваше им се да излязат единствено ако им се приходеше по нужда. От време на време Ребека улавяше погледа на Сен Клер. Тогава йезуитът й намигаше, а веднъж дори й подаде някакво парче пергамент с някакъв цитат от Овидий. Когато девойката се взря в него недоумяващо, той само й се усмихна, а после вдигна очи към небето.

Купър също се опитваше да я утеши. Един ден той седна на леглото й и я хвана за ръката.

— Ако нещата загрубеят — прошепна той, извръщайки лице, сякаш гледаше в някаква точка зад гърба й, — трябва да избягаш.

— Да избягам ли? — просъска му тя. — А после какво да правя? Може би да тръгна през снеговете към Дънмоу?

— Сигурен съм, че ще ни се предостави подходяща възможност — отвърна той, — и когато това стане, ще се възползваме.

След няколко дни на пълна изолация на тримата затворници им беше позволено да напуснат стаята си, за да присъстват на ужасяващите ритуали, на които имаха навика да се отдават цар Иван и приближените му. От Фрогмор нямаше и следа. Сен Клер реши, че магьосникът е бил отведен от турските пратеници, и ужасно се разтревожи. Васлов обаче осведоми йезуита, че все по-омразният му съперник бил настанен в далечния край на крепостта и си живеел там в разкош.

През следващите няколко дни Ребека забеляза, че Сен Клер и джуджето стават все по-близки и че редовно си шепнат из ъглите. Купър доста се обезпокои от това положение и започна да се чуди в какво ли крои този път йезуитът. Тези тревоги обаче бледнееха в сравнение с кошмарното ежедневие в Александрова слобода, което представляваше една невероятно богохулна пародия на манастирския живот. В нея цар Иван играеше ролята на игумен, опричниците му бяха неговото братство, а градските куртизанки, с които се беше обградил царят, бяха насърчавани да заемат различни църковни длъжности.

„Братята“, както Иван наричаше сбирщината си главорези, се разхождаха наоколо, облечени в черни раса и качулки от червен вълнен плат. През половината от времето си те бяха заети с църковни ритуали, а през другата — с ужасяващи зверства, на които Сен Клер, Купър и Ребека трябваше да стават свидетели независимо от волята си. Стражите ги будеха в три през нощта и ги подкарваха към малката базилика на крепостта за утренята, която продължаваше до много след изгрев-слънце. По време на службата Иван пееше, четеше от Библията и се молеше, като понякога влагаше такава страст, че накрая челото му се разкървавяваше от блъскане в земята пред някоя икона. След утренята пък се провеждаше процес срещу всички онези, които бяха дръзнали да оскърбят царя. Сен Клер, Ребека и Купър, облечени в монашеските одежди, които им беше изпратил Иван, бяха принудени да гледат гаврите и побоищата, на които биваха подлагани горките подсъдими, докато накрая царят не скочеше на крака и не изкрещеше:

— Действайте!

Тогава стражите извличаха затворниците пред главната порта на крепостта и ги обесваха, побиваха ги на кол, сваряваха ги живи или пък ги заравяха в снега и ги оставяха да умрат.

Веднъж петима свещеници, обвинени в неморалност, бяха принудени да обуят напълнените си с горещи въглени ботуши. Затворниците се загърчиха в агония, а Иван и съдиите му така се разкикотиха, че чак сълзи им потекоха от очите. Друг път някакъв болярин, чието държание беше преценено като неуместно, беше зашит в една меча кожа и беше подкаран с пръчки към портите. Там му беше наредено да тича колкото му държат краката, а по петите му беше насъскана цяла глутница озверели псета.

След заседанието на съда Иван и „братята“ му се събираха за първия си банкет за деня. По време на угощението царят настояваше да се четат пасажи от житията на светците или пък други поучителни произведения. Следобед всички (с изключение на Ребека и спътниците й) отиваха на лов, а после слизаха в тъмниците, за да погледат как палачите мъчат затворниците. Иван се връщаше от това забавление целия оплискан с кръв и светнал от радост.

Вечер „братята“ се събираха за молитва и още угощения. След това царят си лягаше и заспиваше, слушайки приказките на трима слепи разказвачи.

Ребека не можеше нито да разбере, нито да приеме извращенията, на които се отдаваше царският двор, и понякога се чудеше дали всичко това наистина се случва. Нощем тя често ставаше насън и лягаше в постелята на Сен Клер или на Купър. За щастие, двамата мъже проявяваха разбиране и я подслоняваха в обятията си.

От Фрогмор нямаше и следа. Сен Клер вече непрекъснато се усамотяваше с Васлов, но отказваше да каже на спътниците си какво кроят двамата. Един следобед, около десет дни след пристигането им в Александрова слобода, йезуитът изчезна. Ребека се разтревожи не на шега и въпреки предупрежденията на Купър тръгна да търси любимия си из крепостта. Девойката вече беше свикнала с присъствието на грамадните рунтави мечки и не се боеше от тях. Зверовете бяха винаги добре нахранени с останки от царската трапеза, така че ако човек не ги закачаше, те също стояха настрана. Мястото за екзекуции и сводестите врати към тъмниците обаче бяха друго нещо и Ребека гледаше да ги избягва.

И така, девойката се залута наоколо. Накрая попадна в някакъв коридор, където съвсем се загуби, но не след дълго се озова пред една малка портичка. Вратата се отвори сама и в коридора нахлу лъч слънчева светлина. Ребека облекчено се промуши през нея и притича по дървеното мостче, издигащо се на девет стъпки над земята. После насреща й се изпречи друга врата. Девойката спря и тъкмо се зачуди дали ще може да я отвори, когато портичката зад гърба й се затръшна. Тя се опита да насили вратата пред себе си, но безуспешно. В този момент една черна мечка, която дремеше с малкото си под мостчето, се изправи на задните си крака, раздирайки въздуха с нокти и душейки въздуха с жълтеникавата си муцуна. После мечката изръмжа — явно не й беше приятно, че са нарушили спокойствието й, пък и тази непозната можеше да представлява опасност за рожбата й. Първоначално Ребека не обърна внимание на животното, но после то тръгна към нея, пресягайки се към дървеното мостче и гледайки я кръвожадно.

Придвижването до другата врата сякаш трая цяла вечност. Мечката усети, че възможността заплаха за нея и малкото й се опитва да избяга, и последва девойката, ръмжейки тихо. Най-после Ребека стигна до малката портичка, но резето от вътрешната страна се оказа спуснато. Тя се развика и заблъска по вратата, но това като че ли ядоса звяра още повече и той отново се вдигна на задните си лапи, опитвайки се да достигне мостчето. Девойката се отдръпна от портичката. Дали не беше по-добре да се върне при другата врата? Едва тогава Ребека забеляза, че въжетата, крепящи мостчето към куките в стената на кулата, са тънки и оръфани. При следващото й движение някои от тях поддадоха и мостчето се наклони на една страна. Ребека изпищя. После и останалите въжета се скъсаха и цялата конструкция се срути с трясък в калта.

Грамадната страшна мечка мигом се хвърли към девойката. Под рунтавата й черна козина се очертаваха яки мускули, очите й светеха със свиреп блясък, белите й остри зъби бяха оголени, а огромните й нокти — извадени. После животното спря. Ребека остана неподвижна. Мечката седна и се взря в нея, после пак се хвърли напред сред пръски кал. Девойката изпищя и се дръпна. Мечката отново спря. Един замах с лапата и с опасността за нея и за малкото й щеше да бъде свършено. Ребека бавно заотстъпва назад; студената кал вече се просмукваше през роклята й. В този момент вратата, през която девойката се беше опитала да избяга, се отвори. Мечката се обърна към новата заплаха и се изправи на задните си крака. На прага стоеше Купър, а зад него се виждаха двама опричници. Албиносът посочи на спътниците си разярения звяр, но те поклатиха глави. Тогава Купър сграбчи копието на единия войник и скочи на земята. Мечката се стресна от тази неочаквана опасност и уплашена за мечето си, отстъпи назад с яростно ръмжене. Купър я последва и замахна с копието. Когато животното се отдалечи на безопасно разстояние, албиносът повика Ребека да се присъедини към него. В този момент мечката отново тръгна напред, но копието пак я озапти и девойката успя да стигне до спасителя си.

— Само не припадай! — извика Купър на Ребека. — Това, разбира се, се отнася и за мен — пошегува се той.

Мечката вече изглеждаше по-скоро объркана, отколкото разярена. Мечето й беше в безопасност, а двамата непознати се отдалечаваха, пристъпвайки с гръб към вратата. И така, звярът изръмжа за последен път и се оттегли, а опричниците помогнаха на Купър и Ребека да се качат на перваза. Руснаците бяха много впечатлени от куража им и единият от тях дори подаде на албиноса някаква кама, пошушвайки му да я скрие под наметалото си.

Девойката се чувстваше замаяна и не можеше да прецени дали срещата й с мечката наистина се е случила, или всичко е било сън. Одраскванията по лицето и ръцете й обаче, както и изцапаната й рокля, недвусмислено свидетелстваха, че кошмарът й е бил действителен. Щом се върна в стаята, тя се сви в леглото си и скри лицето си в ръце, опитвайки се да потисне треперенето си. Купър се приближи към нея с чаша рейнско вино в ръка и й обясни, че го е спечелил от опричниците при игра на зарове. Всъщност това беше правил албиносът, когато беше чул писъците й. Той се пресегна и нежно изтри калта от ръцете и лицето на девойката, след което я накара да отпие от виното.

— Съжалявам — Ребека опъна косата си назад и отново я върза с панделката си. — Това място е същински ад! — тя вдигна чашата към Купър. — Ти обаче се държа много смело, Уилям. Онази мечка можеше да убие и двама ни.

Лицето на човека на Юда беше изгубило обичайната си суровост. Всъщност той също беше уплашен — издаваха го тревожно стиснатите му устни, малките бръчици от напрежение около очите му и лекото треперене на ръцете му. Ребека се чувстваше все по-объркана от поведението на този странен мъж и то не само заради случилото се преди малко. Още откакто бяха пристигнали в Александрова слобода, той беше укротил избухливия си нрав и се беше превърнал в нейна неизменна опора. Ако Сен Клер беше хубавият й принц, то Купър беше верният й страж. Йезуитът беше жизнерадостен, умен и винаги готов да помогне на изпадналите в беда. Понякога Ребека дори се чудеше на оптимизма му. Купър от своя страна беше мрачен, но смел и надежден човек, и много й напомняше за някои от стабилните мъже, които беше познавала в Дънмоу. Девойката вече съжаляваше, че е показала слабост пред него.

— Много ме е страх — призна си тя. — Треперя и ми се повдига.

— Успокой се — Купър се наведе към нея, заигравайки се с един кичур от косата й, и Ребека забеляза, че очите му са пълни със сълзи. — В крайна сметка, ти си просто една кръчмарска дъщеря от Есекс! Въпреки това понасяш ужаси, от които на всеки мъж би му побеляла косата! Това тук обаче не е обикновена жестокост, Ребека. Наоколо обикалят същински демони. Между другото — продължи той — забелязала ли си, че всички те се страхуват от Сен Клер? Разбира се, прикриват го добре, но въпреки това се вижда, че в негово присъствие са бдителни и му засвидетелстват уважение — албиносът отпи от виното. — Кажи ми — добре ли познаващ нашия йезуит?

— Ами ти?

— Доколкото знам — присви очи Купър, — Сен Клер е роден в Ирландия, получил е образованието си в чужбина, а после — според всички налични свидетелства — е загинал в Италия. В действителност обаче той си е жив и здрав. Може би наистина е ангел.

Ребека поклати глава.

— Преди и аз смятах така, понеже около него се случваха разни странни неща, но когато го видях с Фрогмор, се убедих, че е обикновен човек. В поведението му нямаше нищо свръхестествено, само хитрост. Мисля, че Сен Клер е такъв, за какъвто се представя — йезуит, решен да унищожи злия магьосник по един или друг начин.

— А какво ще стане после според теб? — попита албиносът и почти веднага съжали за думите си.

Ребека се намести по-навътре в леглото си. Тя рядко мислеше за това. Предпочиташе да си представя, че двамата със Сен Клер винаги ще бъдат заедно. Разбира се, девойката искаше справедливост за баща си, но преди всичко копнееше за йезуита.

— Прощавай — Купър взе ръцете на Ребека в своите и ги потри, за да ги стопли. — Хората като теб би трябвало да имат гореща кръв — той остана със сведена глава. — Искам да знаеш, че каквото и да стане след смъртта на Фрогмор, аз ще остана с теб — албиносът вдигна очи и се усмихна. — Когато и да се обърнеш, ще виждаш сянката ми. Обичам те, Ребека!

— Да, знам. Нали вече ми каза.

— А ти обичаш ли ме?

— Какво всъщност е любовта? — заекна девойката. — В „Сребърният дракон“ много мъже, прекалили с ейла, са ми казвали, че ме обичат. Баща ми също твърдеше, че е обичал майка ми, но това не му пречеше да се забавлява със слугините…

— Да, да, освен това се предполага, че майка ми е трябвало да обича мен, а аз — нея — намеси се подигравателно Купър. — Не знам какво е любовта, Ребека. Веднъж в Кеймбридж прочетох една история, в която се казваше, че Бог вземал по нещо от душата на всеки от нас и разпръсквал парченцата наоколо. Някои хора запълвали празнината с различни страсти. Други изваждали по-голям късмет и успявали да срещнат човека, у когото е попаднала частицата от душата им, и така отново ставали цели.

— И този човек съм аз, така ли? — попита Ребека.

— За мен — да. Още от първия миг, в който те зърнах. После те видях да прекосяваш двора на бащината си кръчма и да се отправяш към конюшнята, готова да рискуваш живота и честта си заради някакъв непознат, и разбрах, че винаги ще те обичам — Купър поклати глава. — Няма втора като теб, Ребека! Виждал съм безброй мъже и жени да предават някого само за няколко шилинга. Ти обаче си силна. Много по-силна, отколкото си мислиш. Дори за миг не се пречупи — нито в Колчестър, нито когато онзи наемник Рагуза те отвлече, нито по време на онова ужасно пътуване по море. Е, в двора на Иван може и да трепериш от страх — той сниши глас, — но тук дори ангел би се уплашил. Все едно, няма да те разпитвам повече — албиносът приближи ръцете й до устните си и целуна връхчетата на пръстите й. — Просто искам да знаеш, че те обичам. Ти си смела, красива, но онова, заради което те ценя най-много, е благотворното влияние, което имаш над душата ми. Ти си истинско съкровище, Ребека, и аз не бих си позволил да те изгубя за нищо на света. Милея за теб повече, отколкото за самия себе си — Купър улови погледа й. — Дори да умра, ще изкъртя портите на Ада, и пак ще дойда при теб!

— Защо си толкова сигурен, че ще отидеш в Ада? — попита Ребека бързо, надявайки се така да потуши изгарящата страст, появила се в очите и по лицето на албиноса.

Купър се накани да отговори, но в този момент в стаята влезе Сен Клер с някаква кожена торбичка в ръка. Йезуитът веднага скри товара си между останалите си вещи, а после зашета наоколо със светнал поглед, сякаш беше малко момче, намерило невероятно съкровище. На Ребека й се стори, че в студената и мрачна стая внезапно е нахлул слънчев лъч, и сърцето й заликува. После тя извърна лице, за да скрие щастието си от Купър.

— Какво е станало тук? — попита йезуитът, оглеждайки девойката от глава до пети.

Ребека бързо му разказа за премеждието си с мечката.

— Ти си истински джентълмен, Уилям — обърна се Сен Клер към албиноса и стисна ръката му. — Това обаче не е било нещастен случай — продължи той. — Заключени врати, разпадащи се мостчета, а отдолу — мечка с малко, готова да те разкъса на парчета… Не, не. Това е работа на Фрогмор.

После йезуитът седна до Ребека. Купър трепна и извърна поглед.

— Спокойно сега — промърмори Сен Клер и целуна девойката по челото, след което — сякаш доловил лютата ревност на албиноса — веднага я пусна. — Това е работа на Фрогмор — повтори той. — Искал е да те убие, преди да си тръгне, за да може после да се наслади на спокойствие на разкоша в двора на турския султан — йезуитът въздъхна. — Знаех, че магьосникът ще те нападне, но за жалост, не можех да бдя над теб непрекъснато. За сметка на това горещо се молех на Бог да те пази.

— Ами сега какво ще правим? — попита Ребека.

— През последните дни успях да се сприятеля с Васлов и Дмитрий. Те и двамата виждат във Фрогмор потенциален съперник и направо не могат да го понасят. Утре сутрин магьосникът доброволно ще тръгне с турските пратеници. В чест на заминаването му пред портите на крепостта ще се състои кратка церемония, но ние няма да присъстваме на нея.

— А какво ще правим? — попита Купър.

— Ще ходим на лов. Иван се е видял в чудо. Царят хем не иска да се подчини на турците, хем се страхува да не ги обиди, така че в крайна сметка е решил утре сутринта да не ги посреща. Вместо това ще отиде на лов. С нас. Васлов и Дмитрий са го убедили да ни вземе и освен това ще ни осигурят храна и три бързи коня.

— Тоест ще се опитаме да избягаме, така ли?

— Точно така. Ще поемем на север към Финландия или Ливония или пък на запад към Германия или Полша — Сен Клер се изправи на крака. — Сега всички са заети да подготвят крепостта за пристигането на турските пратеници, така че, слава Богу, поне тази вечер няма да се пролива кръв.

— А какво скри там? — попита Купър.

— Примамката, с която ще подлъжем Фрогмор обратно в капана! — ухили се йезуитът.