Пол Дохърти
Душегубеца (1)

Въведение I

Пътят край Челмсфорд, декември 1564 година

Конникът изруга, обърна коня си и се взря през мрака към скованата надве-натри табела, забита на кръстопътя. Нощта беше мразовита. Режещият вятър, който брулеше есекската равнина, проникваше през дрехите му и вледеняваше потта, избила по врата и гърба му. Андрю Кавъндиш, близък приятел на Уилям Купър, член на тайните служби на Уолсингам^[2], спусна забралото върху лицето си, за да предпази носа и устата си от студа, нахлупи шапката си с мека периферия и се загърна още по-плътно в наметалото си. После се наведе напред и потупа коня си по врата.

— Спокойно, момиче — промърмори Кавъндиш.

Той слезе от седлото, бръкна в дисагите си и извади оттам шепа овес. Конят веднага навря муцуната си в ръката му и започна да хапе пръстите му.

— Знам, знам — каза Кавъндиш, разтваряйки дланта си. — Студено ти е и си гладна. Е, господарят ти се чувства по същия начин…

Кавъндиш погледна към облаците, които препускаха из звездното небе. Слава Богу, луната беше пълна — без нейната светлина наоколо щеше да е тъмно като в рог, а на него му оставаше още много път. А дали нямаше да е по-добре да спре за през нощта? Ако го стореше, щеше да пристигне в Лондон следващия следобед. Там вече щеше да е в безопасност…

Той нави юздите около дланите си и гневно се взря в килнатата на една страна табела. Това можеше да е работа на вятъра или пък на някой шегаджия, но така или иначе, Кавъндиш не знаеше накъде да продължи. В този момент конят му изцвили и отскочи назад, а копитата му се забиха в каменистата земя. Конникът застана нащрек и потупа големия кавалерийски пистолет, затъкнат в кобура на седлото.

— Стой, момиче! — каза Кавъндиш успокоително. — Стой!

Той се върна на седлото. Ръцете и гърбът още го боляха от дългата езда. Конят отново изцвили и неспокойно се размърда под него, изтръгвайки от гърлото му още една ругатня. Кавъндиш разкопча кобура; оръжието вътре беше заредено и готово за стрелба. От какво ли се беше уплашило животното? Може би самото място му действаше така. По кръстопътищата бесеха престъпници и освен това под утъпканата земя гниеха телата на множество самоубийци, погребани със забит в сърцето дървен кол. Прокълнато място, обитавано от призраци! А дали не го преследваха? Кавъндиш обърна коня си и се загледа в посоката, от която беше дошъл. По пътя не беше забелязал нищо подозрително, но въпреки това чувството, че някой го наблюдава, не го беше напускало още откакто беше тръгнал от Челмсфорд.

Кавъндиш беше вечерял в „Главата на турчина“ с купа месна чорба и кана ейл. В салона на кръчмата беше топло, а бумтящият в камината огън и висящите от таванските греди връзки лук и парчета шунка придаваха на помещението уютен вид. Местните явно бяха свикнали с пътниците и се бяха държали добронамерено, но въпреки това Кавъндиш беше усетил, че го изучават.

Както и да е, в момента по-важното беше да стигне до Лондон и да съобщи на Уолсингам и на Уилям Купър онова, което беше научил за свещеника и най-вече за онзи отвратителен вещер, Душегубеца. Кавъндиш беше възпитаник на Кеймбриджкия университет и винаги поемаше задачите, които му възлагаха. Този път обаче му беше коствало големи усилия да повярва в онова, което Уолсингам му беше прошепнал в онази тайна стая с кадифени завеси в Тауър. След като беше изслушал главния шпионин на кралицата, Кавъндиш се беше наканил да стане и да си тръгне, но мълчаливото присъствие на Уилям Купър го беше уверило в думите на господаря им. После Уолсингам, с неговите сурови очи, чувствени устни и елегантно оформена козя брадичка, го беше хванал за китката и така го беше ощипал, че Кавъндиш беше потръпнал от болка.

— Андрю, мило момче… — беше оголил зъби Уолсингам, както правеше винаги, когато се развълнуваше или пък когато се канеше да издаде някоя голяма тайна.

Всъщност тайните бяха специалитетът на Уолсингам. В старанието си да изобличи предателите, които се противопоставяха на управлението на великата Елизабет, той си вреше носа навсякъде, всявайки страх у всички, включително и у приятеля на Кавъндиш — албиноса Купър. Главният шпионин на кралицата се ровеше в потайните кътчета на човешките души и — бидейки надарен с остър ум и отлична памет — веднага забелязваше и запомняше всеки детайл от личността на хората, с които си имаше работа. Уилям Сесил, първият министър на кралицата, също гледаше да внимава с него, а според слуховете дори белоликата и червенокоса Елизабет тайно се страхуваше от мастър Уолсингам и неговите „хрътки“. Именно тя му беше лепнала прозвището „Сянката Том“ — заради черното му лице и не по-малко черното му сърце.

— Намери Душегубеца — беше заповядал Уолсингам на Кавъндиш, избутвайки към него един свитък и ощипвайки го още веднъж по китката. — Прочети този документ, запомни го и после ми го върни.

Кавъндиш беше прочел написаното, но не беше повярвал на очите си. В документа се казваше, че Душегубеца бил могъщ магьосник, който изтръгвал сърцата на невинните си жертви и така успявал да задържи душите им в плен след смъртта.

— Не може да бъде! — беше изпелтечил Кавъндиш.

— Вярно е. Душегубеца, или Хенри Фрогмор, се е завърнал в Англия — беше се обадил Купър. — В момента се намира в Есекс — необикновените очи на албиноса бяха засвяткали, а гласът му се беше изпълнил с гняв. — Преследвах го из цяла Европа, че и извън пределите й, и прочетох всички доклади от разни търговци, пътешественици и чужди шпиони, посветени на него. Душегубеца е тук, но разбира се, пътува под чужда самоличност. Той е майстор на превъплъщението. Целта ни е да го заловим и да го доведем в Лондон. От теб се иска да разбереш къде се крие и как изглежда. Щом научиш тези неща, се върни и ми докладвай. Оттам ще поема аз.

От някаква горичка по-надолу по пътя избуха бухал и Кавъндиш вдигна глава.

— Имай предвид, че няма да си сам — беше продължил Купър. — Папата също се интересува от Душегубеца и е изпратил по петите му един йезуитски свещеник на име Майкъл Сен Клер. Той също се придвижва под чужда самоличност и вече обикаля из източните графства, възползвайки се от подкрепата на местните католически семейства. Отваряй си очите и за него.

— Намери го, Андрю! — беше му заповядал Уолсингам. — Като таен агент на кралицата, свикнал да си има работа със сенките, бродещи на границата между Рая и Ада, задачата не би трябвало да представлява трудност за теб. И имай предвид, че нейно величество кралицата е изключително заинтригувана от този случай.

И така, Кавъндиш се беше съгласил. Междувременно му се беше приискало да попита защо Елизабет, Уилям Сесил и мастър Уолсингам толкова се боят от магьосници и магии, но добрите агенти или „куриери“, както Уолсингам наричаше хората си, никога не задаваха въпроси. Те просто се подчиняваха.

Кавъндиш хвана юздите и едва потисна вълнението си. Беше успял! Знаеше, че Сен Клер се намира някъде по пътя край Колчестър, и се беше сдобил с описанието на мастър Фрогмор. Уолсингам и Купър щяха да останат много доволни, когато им занесеше тези новини. Кавъндиш се наведе и потупа коня си по врата.

— Хайде, момиче, стига ти толкова почивка! — каза той и погледна към кръстопътя. — Продължаваме на юг. При следващото имение или село пак ще поспрем.

След тези думи конникът заби шпорите си в хълбоците на грамадния кон и животното препусна по осветения от луната път. Кавъндиш се насили да се успокои. Ако се движеха с тази бързина и занапред, той щеше да продължи пътуването си, докато силите не го напуснеха. В този момент минаха покрай някаква бесилка и конят се стресна от разпадащия се скелет, който висеше от нея.

— Щом има бесилка — пошегува се Кавъндиш, — значи сме близо до някое населено място.

След следващия завой пътят се заспуска надолу, а живият плет от двете страни стана още по-гъст. Кавъндиш тъкмо се канеше да продължи да язди, когато от храсталака изскочи друг конник. Кавъндиш незабавно дръпна юздите, а ръката му се стрелна към кавалерийския пистолет.

— Не се приближавай! — извика той. — Аз съм пратеник на кралицата!

— Аз пък съм пратеник на Сатаната! — присмя му се непознатият.

Кавъндиш бръкна в кобура си, но Другият кон и ездачът му вече връхлитаха върху него. За миг той зърна очите на непознатия, които святкаха зад маската му. После проблесна стомана. Кавъндиш се опита да избегне удара, но в следващия момент острата като бръснач кама се заби дълбоко в гърлото му. Раненият се задави от собствената си кръв и се олюля в седлото. Гаснещият му ум се изпълни с картини, а после мракът го погълна.

Нападателят хвана юздите на Кавъндиш и зашепна нещо на коня му. После слезе от своя кон и претърси кесията и джобовете на мъртвеца. Щом приключи, сряза кожения му жакет и ризата отдолу и оголи гърдите му. Душегубеца погледна към небето и прошепна една молитва, след което заби камата си в топлата плът на жертвата си и ловко изтръгна сърцето й.