Пол Дохърти
Душегубеца (10)

7.

След три дни изтощителна езда шайката на Купър и пленничката им най-после стигнаха до покрайнините на Колчестър. През целия път ги беше преследвало лошо време, а когато влязоха в града, там вече валеше проливен дъжд и търговците от главната улица и клиентите им се бяха втурнали да търсят подслон.

По време на пътуването Купър си беше възвърнал обичайното затворено и студено поведение и вече изглеждаше така, сякаш съжалява, че е разказал историята си на Ребека. Въпреки това той продължаваше да закриля девойката — когато един от хората му се опита да я опипа по гърдите например, албиносът първо го изрита в ребрата, а после така го преби с плоската страна на меча си, че онзи почти изпадна в безсъзнание. След тази случка никой повече не посмя да закачи момичето.

За последен път Ребека беше идвала в Колчестър по време на летния панаир преди две години и сега направо не можа да познае града. Тогава Бартоломю, Малбрук и разни други клиенти на „Сребърният дракон“ се бяха веселили до късно вечер, но сега наоколо беше мокро и мръсно и всичко тънеше в мрак и мизерия.

От време на време на пътя им излизаше някой просяк с протегната за милостиня ръка, но щом зърнеше лицето на Купър, а после и кралската емблема, пришита към жакета му, моментално се изпаряваше.

Най-накрая групичката им стигна до малкия парк, който обграждаше замъка, мина над миризливия крепостен ров и влезе през грамадната стражева кула. Мъжете свалиха Ребека от седлото и я завлякоха в някаква стая, пълна с тъмничари. Помещението беше неугледно, тръстиката по пода беше мокра и мърлява, а по масата беше разхвърляна храна. Наоколо обикаляха разни проскубани ловджийски псета, които се опитваха да се докопат до остатъците, но пияните им стопани ги отпъждаха. Въздухът вонеше нетърпимо. Ребека зърна препълнените нощни гърнета, наредени в един ъгъл, и стомахът й се обърна.

— Какво, по дяволите, искате? — изправи се един от тъмничарите с чаша ейл в ръка.

Купър свали измокрената си от дъжда шапка и посочи към емблемата на ръкава си. Тъмничарят тутакси изтрезня, а другарите му млъкнаха.

— А, мастър Купър, вие ли сте — мазното лице на тъмничаря се разтегли в щърбава усмивка.

— Водя ти затворник, тъмничарю.

Мъжът погледна към Ребека и облиза устни.

— Я, вещица! Всъщност ако не беше заешката устна, девойчето щеше да е много хубаво…

Купър пристъпи към тъмничаря и така го удари в корема, че онзи рухна на пода. Един от останалите тъмничари излезе напред, сведе глава и протегна умолително ръце.

— Мастър Купър, моля ви!

— Добре ли е Сен Клер?

Тъмничарят кимна.

— Грижим се за него както наредихте. Вместо в тъмницата, го настанихме в една стаичка под стълбите, постлахме му чиста слама и го храним добре.

— Дай ми регистъра.

Тъмничарят се изправи и побърза да изпълни заръката на кралския служител. Скоро се върна с регистъра, една мастилница и перо. Купър старателно вписа новата затворничка, облизвайки с език ъгълчето на устата си като някой ученик.

— Затворничката се казва Ребека Ленъкс. Настани я при Сен Клер и се погрижи да не й се случва нищо лошо. Когато се върна, искам да я заваря суха, добре нахранена и готова да се изправи пред правосъдието на кралицата. В килията не бива да се допускат посетители. Ако тя или йезуитът пострадат, ще провеся всички ви на бесилото! Хайде, води я!

Тъмничарят побърза да се подчини и изведе Ребека от стаичката, а после я поведе по някакво вито стълбище, в дъното на което стояха на пост двама трезви и добре облечени мъже с алебарди в ръце. Те бяха от хората на Купър и изглеждаха като професионални войници. Когато човекът на кралицата, Ребека и тъмничарят минаха покрай тях, пазачите застанаха мирно. После затворничката и придружителите й тръгнаха по тесен коридор, осветен от факли. Тъмничарят спря пред килията в края на коридора и след известна борба с ключовете отвори вратата. Купър го изблъска встрани и въведе Ребека вътре. Мъжът, който до този момент беше седял на масата в един от ъглите, се изправи и въпреки обстановката Ребека засия — мъжът беше Сен Клер. Йезуитът беше облечен в мръсна бяла риза, кафяв вълнен жакет, целия покрит с дупки, и панталони в същия цвят, но краката му бяха боси. Любимият й беше небръснат и рошав, но въпреки това девойката реши, че й харесва дори повече от последния път, в който го беше видяла. Изразът на лицето му беше все така твърд, в очите му се четеше благост, а на устните му играеше лека усмивка. Сен Клер зализа косата си назад, сякаш се опитваше да си придаде по-представителен вид.

— Кого ми водите, мастър Купър?

— Нима не виждаш? — попита човекът на кралицата.

Йезуитът огледа Ребека от глава до пети.

— Виждам само, че горката девойка е мокра до кости.

„Ама че съм глупава“, помисли си Ребека. Разбира се, че със Сен Клер трябваше да се преструват, че не се познават. Тя обаче си беше позволила да се зарадва, че го вижда, и Купър със сигурност го беше забелязал.

— Хайде, хайде, Сен Клер — подкачи го човекът на кралицата, — не ми се вярва да не си познал спасителката си Ребека Ленъкс от „Сребърният дракон“ в Дънмоу — той погледна през рамо към тъмничаря. — Изчезвай! И заключи вратата след себе си!

Тъмничарят побърза да се махне, а Купър направи знак на йезуита да се върне на мястото си зад грубата маса.

— Седни, Сен Клер. Ти, Ребека, също.

Девойката се подчини. Тя винаги си беше представяла, че в тъмниците е мрачно и влажно, че стените са покрити с плесен, а по пода пълзят какви ли не гадини, но това помещение беше по-чисто от стаичката на пазачите горе. На пода нямаше никаква настилка, но каменните плочи блестяха от чистота. Всъщност килията се състоеше от две помещения, разделени със завеса. В едното имаше маса, няколко стола и един сандък със счупена ключалка, а в другото — две легла, още някакви мебели и малък прозорец високо в стената, през който влизаха въздух и светлина. Тъмничарите действително се грижеха добре за Сен Клер. В тази част на стаята горяха три свещи — една върху масата и още две в роговите фенери, закачени на стената. Явно йезуитът беше ценен затворник и Ребека се зачуди какви ли тайни можеше да разкрие на властта. Купър се облегна на стената и се взря настойчиво в Сен Клер, а после отмести поглед към девойката.

— Хитрец си ти, Сен Клер — каза човекът на кралицата. — Предполагам, че и до Второ пришествие да чакам, пак няма да дочакам да си признаеш, че познаваш тази девойка.

— Вече ви казах, мастър Купър. Отидох в Дънмоу и се скрих в конюшнята на „Сребърният дракон“. Преоблякох се като слуга и така влязох в кухнята. Оттам откраднах малко храна и един винен мях, после си оседлах един кон и препуснах надалеч от това проклето място!

— Мистрес Ленъкс изглеждаше много щастлива да те види…

— Разбира се, че ще е щастлива — Сен Клер се усмихна ослепително на Ребека; в очите му горяха весели пламъчета. — Горкото момиче сигурно не може да се нарадва, че името му е било очистено.

Ребека се вгледа в този мъж, чието пристигане в Дънмоу беше преобърнало живота й. Независимо от обстоятелствата тя действително се чувстваше щастлива; всъщност доста отдавна не й се беше случвало да е в толкова приповдигнато настроение. Ама че ирония! Беше изгубила предишния си живот и единствения си останал родител, но въпреки това се радваше да е в компанията на този хубав млад мъж, който в момента твърдеше, че не я познава.

— Мистрес Ленъкс — разпери ръце Сен Клер, — съжалявам, ако съм ви причинил някакви неприятности. Имам приятели в Англия, така че мога да уредя да ви се плати за нещата, които откраднах от кръчмата ви.

— Баща ми е мъртъв — избъбри Ребека и се накани да продължи, но въпреки тъгата, която се изписа по лицето на йезуита, тя забеляза предупредителния му поглед.

— Мъртъв ли? — оттласна се Купър от стената. — За пръв път чувам, че баща ти е мъртъв, Ребека. Защо не ми каза?

— Защото не сте ме питали — отвърна девойката, уплашена от гнева на човека на Юда.

— Мен пък ме осведомиха, че е дал показания срещу теб и после е дошъл в Колчестър! — продължи Купър заплашително. — Съдебният пристав Калъртън ми каза.

— Щом той ви е казал, значи сигурно е вярно. Аз обаче смятам, че баща ми е мъртъв. Освен това не вярвам, че би се обърнал срещу своята плът и кръв.

Купър си пое бавно дъх, взирайки се в един от фенерите на стената.

— Ще се върна там — прошепна той — и ще ги избеся всичките!

— Може би трябва да вземете със себе си и мистрес Ребека — намеси се Сен Клер. — Уверявам ви, че девойката не е направила нищо лошо. Невинна е като ангел!

— Виновна е колкото теб, Сен Клер, и ти много добре го знаеш. Двамата оставате тук.

— Заедно? В тази килия? — подкачи го йезуитът.

— Ти си свещеник, Сен Клер, а това значи, че си положил обет за целомъдрие — озъби му се Купър. — Но дори да й посегнеш, тя сигурно ще се зарадва — с тази заешка устна едва ли има много кандидати… — той забеляза обидата в очите на Ребека и добави. — Съжалявам, мистрес. Ей сега ще изпратя онзи мързеливец тъмничаря да ти донесе чисти дрехи.

Йезуитът и Ребека останаха неподвижни, докато шумът от стъпките на Купър не заглъхна напълно. После девойката понечи да стане, но Сен Клер поклати глава. Той седеше, вперил поглед във вратата, и Ребека си даде сметка, че брои. Щом приключи, любимият й се премести до нея и игриво я щипна по носа.

— Ужасно съжалявам, Ребека — прошепна той. — Нищо не съм им казал, но те видяха емблемата на „Сребърният дракон“ върху седлото и някои от другите вещи, които ми беше дала — Сен Клер се озърна към вратата. — Каквото и да си мислиш за мен, моля те да изпълниш молбата ми — не проговаряй, докато не ти кажа. Разбираш ли ме?

Ребека кимна. После йезуитът се върна на мястото си и гръмогласно започна да се извинява за неприятностите, които й е причинил, като същевременно й правеше знаци да каже, че е невинна. Когато девойката го стори, той допря ръцете си една до друга, сякаш я аплодираше.

— Е, мистрес Ленъкс, поне ни настаниха в прилична квартира — Сен Клер дръпна завесата между двете части на килията. — Разполагаме с нощно гърне, а в ъгъла има и нужник, който се оттича в крепостния ров, за да не се умирисва стаята. Осигурили са ни и кана с вода за миене, както и чиста кърпа, с която да се бършем. Освен това ме увериха, че завивките са почистени с пушек от гадини. Сутрин ни хранят със сух хляб и ейл, на обяд имаме същото меню като на стражите и разредено с вода вино, а вечер ни дават твърд сухар и отново ейл. Напълно достатъчно, така че да не умрем нито от глад, нито от жажда. Тъмничарите са сбирщина пияници, но Купър така ги е наплашил, че няма да посмеят да ни закачат. Колкото до бъдещето — не знам какво ни чака, но предполагам, че ще ни отведат в Лондон.

В този момент някой тръгна да отключва вратата на килията и йезуитът млъкна. В стаята влезе Купър и подаде на Ребека една окъсана вълнена фуста, една рокля, едно леко мърляво наметало и две големи ленени кърпи.

— Съблечи си мокрите дрехи и облечи тези — каза той. — Предишната им собственичка беше обесена вчера сутринта, така че вече няма да има нужда от тях — албиносът се отправи обратно към вратата. — Ще останете тук, докато не реша какво да ви правя — след тези думи той затръшна вратата след себе си и превъртя ключа в ключалката.

Ребека взе вързопа с дрехи и се скри зад завесата. Съблече се, изсуши си косата с една от ленените кърпи и бързо навлече миризливите одеяния, които й беше дал Купър. После окачи предишната си рокля, чорапи и наметка на закачалките, забити в стената, и надникна иззад завесата. Сен Клер стоеше над масата със затворени очи и се опитваше да подреди няколко твърди трохи хляб в права линия. Девойката беше виждала клиентите на „Сребърният дракон“ да играят на нещо подобно, но те използваха камъчета или монети. Тя понечи да се присъедини към него, но йезуитът поклати глава и посочи към леглото. Ребека послушно се отдалечи и легна. Имаше намерение да помисли върху последните събития, но скоро се унесе и заспа.

Сен Клер я разбуди грубо, разтърсвайки я за раменете. Тя седна в леглото. Навън се беше мръкнало и прозорчето в килията беше заприличало на черна дупка в стената. Йезуитът я хвана за ръката и я поведе към другата част на помещението, посочвайки към масата. Тъмничарят беше донесъл две очукани дървени чаши, една нащърбена кана с вино и един поднос, върху който беше наредил няколко парчета хляб, резени месо и сирене. Сен Клер се прекръсти, благослови храната и подкани Ребека да започва да яде. От време на време си вземаше и той, но общо взето беше разсеян, сякаш очакваше някой да влезе в килията. Храната беше отвратителна. Изведнъж девойката почувства силна носталгия по „Сребърният дракон“, по ястията на баща си и по изпълнената му с апетитни миризми кухня. Сълзите вече напираха в очите й, но Ребека ги преглътна. Не биваше да мисли за миналото си! Вратата към него беше затворена и тя трябваше да се примири с това!

За да се разсее, девойката тайничко заразглежда гъстата коса на йезуита, острите му черти, големите му, изразителни очи и пълните му устни. Колкото повече се взираше в него, толкова по-голяма й се струваше приликата му със статуята на архангел Михаил. Ребека гаврътна виното си на един дъх и изведнъж се почувства ужасно изморена. Сен Клер я подкани да се върне в леглото и тя с готовност го послуша. Последното нещо, което девойката си спомняше, беше как йезуитът я завива с одеялото и как гали косата й, докато тя се унася.

По-късно през същата нощ Ребека се надигна в леглото, но не можа да определи дали се е събудила, или продължава да сънува. Завесата между двете стаи беше отдръпната и цялата килия беше окъпана в светлина. Йезуитът седеше на масата, а от двете му страни се бяха разположили още двама младежи. Косата на Майкъл беше вчесана и напомадена, лицето му блестеше като полиран метал, а очите му светеха като сапфири. И тримата мъже бяха облечени в златотъкани одежди и се взираха в някакъв златен бокал, украсен със скъпоценни камъни, който се носеше във въздуха между тях. Устните им шепнеха молитви, но колкото и да се напрягаше, Ребека не можеше да разбере думите им. Тя знаеше малко латински и френски, но езикът, който използваха мъжете, беше съвсем друг.

Девойката се взираше като хипнотизирана в Сен Клер и в другарите му и все повече се убеждаваше, че телата им не са от плът и кръв, ами от пламъци, но пламъци, каквито тя не беше виждала дотогава. Тримата мъже изглеждаха като излети от разтопено злато, бликащо от нагорещена пещ. Те обаче изобщо не я забелязваха — очите им бяха приковани в бокала, който хвърляше край себе си червеникави отблясъци, сякаш в чашката му гореше огън. В стаята беше топло и ухаеше прекрасно. Ребека вече съвсем беше изгубила чувството си за реалност и не виждаше нито стените, нито предметите наоколо. Зад Сен Клер и другите двама младежи се забелязваха още фигури, облечени в бляскави доспехи, които също участваха в молитвата.

Девойката потърка очи и когато погледна отново, видението беше изчезнало. В стаята цареше тъмнина, а през прозореца нахлуваше студ. Сен Клер спеше в леглото си. Отвън се чуваха виковете на нощните стражи. Ребека се сви под завивките и захапа кокалчетата на пръстите си, както правеше като малка, когато нощем в кръчмата станеше тихо и сенките наоколо се сгъстяха.

За миг тя задряма, но не след дълго беше разбудена отново — този път от някакъв дрезгав глас, който я викаше по име.

— Ребека! Ребека!

Тя седна в леглото и ужасено се взря в поредното видение за тази нощ. Пред нея стоеше някаква фигура, облечена в наметало, само дето наметалото изглеждаше празно. Под качулката пък не се забелязваше лице — само две огнени цепки вместо очи.

— Ребека! Ребека!

— Остави ме на мира! — изпищя тя, размахвайки ръце и стискайки очи.

— Какво има, Ребека?

Сен Клер скочи от леглото и я хвана за ръцете. Очите му бяха сънени, а косата му — разрошена.

— Не знам — отвърна девойката и се отпусна върху пълната със слама възглавница. — Сънувах нещо, а после се събудих и видях някаква фигура с горящи очи, но без лице…

— Ставай — прошепна йезуитът.

Ребека го послуша; вече се чувстваше доста неловко. После обясни, че трябва да отиде до нужника и Сен Клер се оттегли в другата част на килията. Ъгълчето, в което трябваше да се свре девойката, беше облицовано с груби камъни, които одраскаха гърба й. Щом приключи, тя си изми ръцете и лицето с малко от застоялата вода в каната и дръпна завесата между помещенията. Сен Клер обаче не седеше на масата, както беше очаквала. Единственото, което успя да види, беше някаква тъмна сянка до отсрещната стена.

— Ела тук, Ребека. Седни до мен. Опитай се да не вдигаш шум.

Когато девойката се настани до него, йезуитът я придърпа по-близо до себе си и тя мигом почувства как по тялото й се разлива топлина и спокойствие. Ребека беше сигурна, че Сен Клер не би й сторил нищо лошо, но защо тогава им беше да седят на тъмно, опрели гърбове о стената?

— Мисля, че не ни подслушват — прошепна йезуитът, — но дори да греша, нищо няма да чуят, защото запуших шпионките с парцали.

— Какво?

Сен Клер се засмя.

— Да не би да си мислиш, че ни сложиха в една килия, за да ни е по-добре? В стената, близо до леглата ни, са издълбани две шпионки. От другата страна има тайна стаичка, в която Купър е оставил на пост един от хората си. Разбира се, стражът сигурно отдавна е заспал. Освен това открих, че ако седнем тук и говорим тихо, няма да могат да ни подслушат нито иззад вратата, нито през шпионките. Така че, Ребека, ако имаме да си казваме нещо, предлагам това да става тук и то през нощта. Няма да палим свещи и ще гледаме да пазим тишина — той й се усмихна в мрака. — Кажи ми сега за тези твои сънища.

Девойката му разказа и йезуитът тихичко се засмя.

— Явно ме смяташ за свой рицар и личен светец, но аз съм просто един йезуит и беглец.

— Не, не си — отвърна Ребека. — Ти преследваш Фрогмор. Не забравяй, че ви видях как се биете в енорийската църква в Дънмоу.

— Права си — промърмори Сен Клер. — Преследвам Фрогмор, а сега вече и ти си част от това преследване. Не мога да ти кажа нищо за първото ти видение, но второто — тази облечена в наметало фигура с нахлупена качулка и огнени очи — това определено е Фрогмор! Следователно той е в Колчестър и се опитва да разбере какво е станало с нас двамата. Съжалявам, че те въвлякох във всичко това, Ребека. Не, наистина, съжалявам. Кажи ми сега — какво стана в Дънмоу, след като си тръгнах?

И така, Ребека започна разказа си. От време на време йезуитът я прекъсваше, за да й зададе някой и друг въпрос или пък да й припомни да говори по-тихо.

— Това, което ще ти кажа, Ребека, ще ти се стори абсурдно — каза той, когато девойката приключи. — Ти обаче трябва да ми повярваш. И помни, че няма да става дума за обичайни неща — тук са намесени зловещи сили — Сен Клер замълча. — На колко години е Фрогмор според теб?

— Трийсет и три-трийсет и четири…

— Хенри Фрогмор — заяви йезуитът — е поне на четиристотин години.

Девойката зяпна от изненада.

— Да, Ребека, точно така. Той е бил монах в Гластънбъри още по времето на крал Хенри II, който е умрял през 1189 година. Фрогмор произхожда от добро семейство. Като младеж се доказал като блестящ учен, присъединил се към бенедиктинския орден и бил ръкоположен за свещеник. Той бил много любознателен…

Сен Клер се канеше да продължи, но Ребека го стисна за ръката. През последните няколко минути, въпреки че наоколо цареше пълна тъмнина, тя беше почувствала внезапно безпокойство. В помещението сякаш беше нахлул студен въздух, а после откъм коридора се бяха дочули стъпки. За миг в съзнанието й изникна следната картина: трима мъже, облечени в плащове с нахлупени качулки, се приближават към килията им и единият от тях носи ключ.

— Намираме се в огромна опасност!

— Знам — отвърна йезуитът, а после скочи на крака и побърза да се въоръжи.

Първото нещо, което попадна пред погледа му, беше прътът, на който беше закачена завесата. Той го изтръгна от стената и смъкна завесата. Ребека чу някакъв шум. В следващия момент ключът се превъртя в ключалката и вратата се отвори със замах. Един от тъмничарите нахлу вътре с усмивка на лице и факла в ръцете, която пъхна в една от поставките на стената.

— Само проверявам дали всичко е наред, скъпа.

Девойката зърна тъмните сенки зад гърба му.

— Майкъл! — извика тя.

Йезуитът излезе напред, изблъсквайки я от пътя си.

— Пищи! — изрева той. — Пищи колкото ти глас държи!

В този момент тъмничарят изостави всички преструвки и извади меча и камата си. Останалите двама също се втурнаха в стаята и кожените им ботуши затропаха по покрития с каменни плочи под. Сен Клер пристъпи към мъжете, шумолейки с босите си крака, и насочи пръта към тях.

— Пищи! — извика той през рамо.

Ребека стоеше като закована. Защо бяха дошли тези тъмничари в килията им? Очите на подпухналите им от ейл лица изглеждаха оцъклени. Пияни ли бяха? Или бяха изпаднали в нещо като транс? Двама от тях пристъпиха към йезуита, но той замахна с пръта и улучи единия в лицето. Онзи отхвръкна назад. После Майкъл се опита да отбие нападението и на другия мъж, но той му се изплъзна и тръгна към Ребека. Тъмничарят беше извадил оръжията си и се движеше като насън. Девойката отстъпи назад и се блъсна в леглото. Мъжът й се ухили похотливо и сякаш напълно забрави за схватката зад гърба си. После пусна меча и камата си на пода и се наклони към Ребека. На мъждивата светлина на факлата той приличаше на някаква противна жаба. Девойката се хвърли в атака. Тъмничарят залитна и се строполи на земята. Ребека падна върху него и започна да удря и да дере лицето му. После чу, че някой пищи, и едва в следващия момент си даде сметка, че звукът излиза от собственото й гърло. Тя вдигна очи, за да провери какво става със Сен Клер, и видя, че прътът играе из стаята, а тук-там се забелязват и проблясъци на стомана. Тъмничарят под нея вече се беше окопитил и се опитваше да извади друга кама. Ребека заби зъби в тлъстия му врат и не пусна дори когато онзи започна да я удря с юмруци в ребрата.

Изведнъж девойката почувства, че вече не се намира в килията, а лежи върху покрития с тръстика под в някаква стая. Вътре бяха Фрогмор, Сен Клер и мастър Купър. Въпреки това тя продължаваше да чува звъна на оръжия и да усеща болката в ребрата си. Изведнъж във въздуха отекна силен гръм и в килията нахлуха още мъже. Човекът на кралицата закрещя някакви заповеди. Последва втори гръм. В килията замириса на барут, а тъмничарят под Ребека спря да се движи. Темето на мъжа беше отнесено, от раната бликаше кръв, примесена с парченца мозък, лицето му се гърчеше, а очите му шаваха в предсмъртна агония. Девойката се разкашля от миризмата на барут. След това нечии ръце я вдигнаха от пода и я хвърлиха на леглото. Сен Клер се беше облегнал на стената и едва си поемаше дъх, а прътът лежеше прекършен на две в краката му. Пистолетът в ръката на Купър още димеше. Мъжете зад него също бяха въоръжени с огнестрелни оръжия. И тримата нападатели бяха мъртви. Двама от тях бяха застреляни в главата, а третият беше с прерязано от ухо до ухо гърло и в момента от раната му течеше кръв и се просмукваше в пода.

Ребека имаше чувството, че сънува кошмар. Купър, облечен в черна връхна дреха и бяла риза и панталони, вървеше между труповете като някакъв зловещ гарван и проверяваше дали са мъртви. Човекът на кралицата се приближи до Сен Клер и му зашепна нещо. Йезуитът кимна, скръсти ръце и се плъзна надолу по стената. После Купър се обърна към Ребека; лицето му лъщеше от пот.

— Добре ли си? — попита той.

— Да, да.

Девойката размаха ръце и избухна в плач. В един момент си беше стояла в прегръдките на Сен Клер, а в следващия…

Купър пристъпи към нея и хвана брадичката й между палеца и показалеца си. Ребека долови в погледа му съчувствие и още нещо, но албиносът бързо отмести очи. Той притисна дланта си към бузата й, а после и към челото.

— Веднага преместете затворниците горе! — нареди той. — После почистете килията.

— Ами труповете?

— Изхвърлете ги в градския ров! — кресна Купър. — И кажете на някой от тези мързеливи тъмничари да ни донесе малко вино!

И така, Ребека и Сен Клер бяха изведени от стражевата кула. Нощният въздух беше студен и моментално вледени потта, избила по телата им. После минаха през един покрит с калдъръм двор, осветен от факли, и накрая влязоха в облицована с ламперия стаичка. Вътре имаше легло, маса, няколко стола, една полица с книги и един войнишки нар, чиито завивки бяха отметнати. По пода бяха разпръснати билки и въздухът миришеше приятно. Купър побутна Ребека към леглото.

— Седни там. Ако искаш пък — легни. Все едно, важното е да се успокоиш. А ти, Сен Клер, можеш да седнеш на ето този стол тук.

Девойката седна върху леглото, а после осъзна, че е само по нощница, и придърпа завивката върху себе си. Йезуитът вече беше възвърнал самоувереността си, така че седна на един стол и се втренчи в Купър, барабанейки с пръсти по бедрата си. Човекът на Юда прегледа и двамата, сякаш беше лекар.

— Не сте ранени — заяви той накрая. — Ще живеете!

В следващия момент в стаята влезе някакъв слуга с една кана вино и три чаши. Купър ги грабна от ръцете му и почти изрита мъжа навън, затръшвайки вратата зад гърба му. После подуши каната.

— Най-добрия кларет — усмихна се той. — Явно вече започват да разбират кой съм.

— И кой сте? — попита Сен Клер лениво.

— За теб, йезуите, съм човек на Юда. Преследвам хората като теб. Предавам ви на властта живи или мъртви и си прибирам възнаграждението. За други съм верен служител на кралицата и първи съветник на Уолсингам. Ако кажа, че някой трябва да умре, той умира. Нося разрешително, подпечатано лично от нейно величество, така че никой — бил той благородник или селяк — не може да ме спре. Това съм аз, йезуите!

След тези думи Купър им поднесе по чаша вино.

— Пийте — заповяда той. — Може да ви прилошее малко, но пък ще се стоплите.

— Какво стана преди малко? — попита Сен Клер. — Нали уж тези мъже трябваше да ни пазят?

— Всъщност тези мъже убиха стражите ви — Купър седна на един стол и отпи от виното си. — Ако не бях чул писъците на девойката, щяха да убият и вас. Тук няма шпионки, йезуите, така че нека си говорим направо. Много добре знаеш, че нападателите ви са били изпратени от Фрогмор!

— Искате да кажете, че са били подкупени от него?

Купър поклати глава.

— Ех, йезуите, вместо свещеник трябваше да станеш актьор. Седиш си най-невинно насреща ми и ми се подиграваш в очите! Фрогмор не подкупва хората, не и ако не му се налага. Прекрасно знаеш какво прави с тях. А ти, Ребека, знаеш ли?

— Нищо не знам — сопна се тя. — Дори не знам защо съм тук. За човек на кралицата не бих казала, че се грижите много добре за поданиците й.

Усмивката на Купър се разшири и той намигна на девойката.

— Харесвам те, Ребека Ленъкс — албиносът остави чашата си. — Всъщност трудно ми е да реша кого харесвам повече — теб или йезуита. Господ не обича страхливците, а вие и двамата не сте такива. Както и да е. Разсъждавах над последните събития и ето какво — Фрогмор не е никакъв пастор; той е Душегубеца! — той посочи към Ребека. — Предполагам, че ти си причината, която го е довела в Дънмоу. Фрогмор е велик магьосник, вероятно най-великият, ходил някога по земята.

— Явно знаете доста неща за него — рече предизвикателно Сен Клер.

— Какво знам си е моя работа, йезуите. Остави ме да продължа. Фрогмор има власт над слабите и грешни хора. Тези трима хубавци вероятно са отишли в някоя кръчма и са се отдали на пиянство и разврат. В този момент душите им са били като изоставени къщи със зеещи врати и прозорци — чудесна възможност за мастър Фрогмор да се вмъкне вътре. И така, тримата мъже са се върнали в замъка с едничкото желание да ви убият.

— Сигурен ли сте? — попита Сен Клер.

— Разбира се, че съм сигурен. Няма друго обяснение за случилото се. Ако бяха подкупени, тъмничарите никога нямаше да ви посегнат така открито. Всички те знаят, че за подобна постъпка ще увиснат на бесилото, така че каква полза биха имали от злато?

— Но как Фрогмор може да ги накара да действат според волята му? — попита Ребека.

— Да не би да си забравила какво се случи със собствените ти съселяни? В Дънмоу Фрогмор се беше развихрил като лисица в кокошарник. Е, мастър Сен Клер, или както там се казваш в действителност, ще споделиш ли с мен какво знаеш ти за Фрогмор?

— Знам, че е човек с лоша репутация, но аз съм йезуитски свещеник и служа на вярващите в източните графства на Англия.

— Да, а освен това явно си и лъжец!

Промяната, която настъпи у Сен Клер след тези думи, беше направо поразителна. Закачливото изражение мигом изчезна от лицето му.

— Не съм лъжец, мастър Купър. Просто не съм длъжен да говоря с вас за делата си.

— Да не би да предпочиташ да говориш със следователите на кралицата в Лондон?

— Следователи ли? Може би имате предвид уредите за изтезания?

Купър отмести поглед.

— Така или иначе, трябва да те отведа при Мастър Уолсингам. Господарят ми иска да си поговори с теб.

В този момент на вратата се почука и Купър се изправи на крака.

— Килията е почистена, сър — войничето кимна по посока на Сен Клер и Ребека. — Да върнем ли затворниците в нея?

— Да, но искам да удвоите охраната. И още нещо, сержант — докато не си тръгнем оттук, не пускайте никой да излиза от замъка, нито пък да влиза.

И така, йезуитът и девойката бяха отведени обратно в килията им. На пода, където бяха лежали труповете, имаше едно тъмно петно и това беше единствената останала следа от развилите се преди малко събития. В стената между двете помещения беше забит друг прът и завесата беше окачена наново.

— Хайде, заспивай — каза Сен Клер.

Ребека, която се чувстваше като пребита от шока и погълнатото вино, нямаше нужда от повече увещания. Докато се унасяше обаче, една мисъл я стресна. Ако Фрогмор беше дошъл в Дънмоу заради нея, важеше ли същото и за йезуита?