Пол Дохърти
Душегубеца (5)

2.

Ребека взе метлата и излезе от кръчмата на баща си. Сутрешната мъгла още не се беше вдигнала и почти скриваше от поглед пазарния кръст, градската бесилка, стълба за бичуване, позорния стълб и дори сергиите в отсрещния край площада. Момичето си пое дълбоко дъх. Всяка сутрин — едно и също. Само времето се променяше. Тя ставаше преди зазоряване, слизаше в помещението за миене на съдове, за да провери как върви работата на слугите, които разчистваха бъркотията от предната вечер и палеха пещите, за да опекат хляб. Подът в салона трябваше да бъде пометен и измит, огънят в камината трябваше да се запали, а месото трябваше да се набоде на шишовете.

— Отивам в пивоварната.

Ребека се обърна. В другия край на салона стоеше баща й, Бартоломю Ленъкс. В ръцете му имаше кръчмарски тефтер, а в колана му бяха затъкнати мастилница и перо.

— Изглеждаш изморен.

Ребека прекоси помещението и се приближи до баща си. Канеше се да го попита дали не е имал тежка нощ, но после се отказа. Това си беше негова работа. Тя обаче беше чула слуховете и се чудеше с коя ли от слугините палуват до зори.

— Пиеш твърде много.

Ребека потри наболата по лицето му четина. Хората често казваха, че някога Бартоломю Ленъкс е бил хубав младеж, но сега баща й се беше превърнал в дебел мъж на средна възраст. Четвъртитото му лице беше подпухнало, брадичката му се беше отпуснала, бузите му бяха затлъстели. Очите му бяха зачервени и изморени, а черната му коса, в която се забелязваха множество сиви кичури, беше рошава и мръсна.

— Какво има, татко? — Ребека го хвана за ръката, но Бартоломю избягваше погледа й.

— Нищо.

Ребека посочи към кръчмарския тефтер.

— Всичко наред ли е? Какво става със сметките?

Баща й й обърна гръб, мърморейки си нещо под носа.

— Не бива да ги слушаш — последва го Ребека.

— Кого?

— Много добре знаеш кого! Клиентите с техните налудничави планове за вложения в това и в онова.

Някакво момче от кухнята притича през салона с един поднос, пълен с празни чаши, и Ребека замълча.

— Ти си добър кръчмар, татко — продължи тя. — „Сребърният дракон“ е много печеливша кръчма. За какво ти е да влагаш пари в разни несигурни начинания?

— Същата си като майка си.

— Какво значи това?

Бартоломю се опита да й се изплъзне, но Ребека го хвана за яката китка и впи нокти в кожата му. Измъчените светлосини очи на баща й се напълниха със сълзи.

— И тя правеше така. Хващаше ме за китката и ако откажех да я слушам, забиваше ноктите си в кожата ми — той въздъхна и се настани на една маса; Ребека се разположи срещу него. — Много съм обезпокоен — започна баща й. — Хванахме се с неколцина търговци от Ипсуич, оборудвахме един кораб за търговия с осолена риба и го пуснахме да кръстосва из северните морета. Проектът изискваше много средства, но изгледите за печалба бяха много добри.

Сърцето на Ребека падна в петите. Баща й беше изключително проницателен търговец, що се отнасяше до стопанисването на „Сребърният дракон“, но за беда не можеше да стои далеч от подобни рисковани начинания.

— И всичко отиде по дяволите, нали? Между другото — потупа го Ребека по гърдите, — трябва да се измиеш, обръснеш и преоблечеш — тя сбърчи нос. — И си изтъркай зъбите с малко оцет и сол — още усещам миризмата на ейл в дъха ти. Та какво ми казваше? Начинанието се провали, така ли?

— Шотландски пирати — отвърна баща й. — Нападнали кораба край бреговете на Лийт. Капитанът и екипажът му са мъртви, а корабът е задържан в пристанището на Единбург.

— Обещай ми, че ако пак ти хрумне да участваш в подобни начинания, първо ще се посъветваш с мен.

Бартоломю обаче вече не внимаваше в разговора. Вместо това се взираше в нещо зад гърба на дъщеря си. Ребека се обърна. На прага на кръчмата стоеше някакъв мъж с плащ, кожени ботуши с шпори и черна шапка с широка периферия в ръце. Видът на непознатия беше направо невероятен. Косата му беше бяла като сняг, а като изключим бръчиците около устата и по бузите му, лицето му беше като на момче.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — изправи се Бартоломю Ленъкс на крака. — Аз съм съдържателят на кръчмата. За Бога, сър, изобщо не ви чух да се приближавате! Движите се тихо като котка.

Непознатият се усмихна, но продължи да се оглежда наоколо, сякаш се опитваше да запамети всяка подробност от салона на кръчмата. После пристъпи бавно напред, издрънчавайки с шпорите си, хвърли плаща си върху една от масите и разкопча широкия си портупей.

— Уилям Купър — представи се той. — А вие сте съдържателят на тази кръчма, така ли?

— Това казах, сър.

Необикновените сини очи на Купър се преместиха върху Ребека.

— Това е дъщеря ми — обясни Бартоломю. — Ребека.

— Имам нужда от стая, конюшня за коня си и храна по всяко време, по което ми се прииска да поръчам.

Мъжът хвърли във въздуха една сребърна монета, но кръчмарят я остави да падне върху покрития с тръстика под. Купър изглежда остана заинтригуван от тази постъпка. Албиносът се почеса по брадичката, а после се наведе и вдигна монетата.

— Не исках да ви обидя, сър.

— Не съм се и обидил.

Купър извади още една монета от джоба на жакета си.

— Ще поостана тук известно време.

Ребека усети, че баща й не харесва непознатия, но въпреки това се изправи и ловко измъкна монетите от пръстите на Купър.

— Сигурно сте уморен, сър — рече тя и го отведе до една пейка. — Доста е раничко, но имаме…

— Печено пиле, нарязано на парчета — заяви Купър. — Освен това искам чаша разредено с вода вино и нещо топло. Може би супа?

Ребека кимна, даде среброто на баща си и се забърза към кухнята. На прага на вратата спря и хвърли гневен поглед към Бартоломю, но той вече й беше обърнал гръб.

Девойката сама приготви храната, която беше поръчал гостът. Наряза бялото месо, поръси го с подправки и прибави към него няколко парчета от хляба, който бяха пекли предишната вечер. После намери кана разредено с вода вино и наля една чаша. Когато се върна в салона, завари Купър с разкопчан жакет и съсредоточен върху парче пергамент. Щом я видя да се приближава, той веднага скри документа.

— Отдалеч ли идвате, сър?

— Тъкмо щях да попитам същото — заяви съдебният пристав Малбрук — дребен, но наперен мъж с червендалесто лице, който тъкмо влизаше в кръчмата с типичната си поклащаща се походка. — Чух, че в селото бил пристигнал някакъв странник.

Купър дори не го удостои с поглед. Тогава Малбрук вдигна жезъла си и го стовари върху масата, само на сантиметри от ръката на непознатия.

— Направи го пак — каза Купър — и ще видиш как ще изтръгна този жалък жезъл от ръцете ти и ще те пребия с него до смърт — той извади парчето пергамент и го навря под носа на Малбрук. — Аз съм Уилям Купър, човек на кралицата. Предишната вечер нощувах у лорд Фицуорин.

Гърлото на съдебния пристав тутакси пресъхна. Пред него стоеше един от най-могъщите и безмилостни хора в кралството.

— Извинете ме, сър — заекна той.

Купър отпи една глътка от чашата си с вино, а Малбрук понечи да се оттегли.

— Не, не — посочи албиносът към стола до себе си. — Седни. Момичето ще…

— Казвам се Ребека.

Купър се усмихна, а после се взря в заешката й устна и тя се зачуди дали долавя в погледа му съжаление или любопитство.

— Двамата с теб доста си приличаме, Ребека — заяви замислено Купър, след което отмести поглед към Малбрук. — Ти си кръчмарска слугиня със заешка устна, а аз — човекът на кралицата — албинос.

— Дъщеря ми не е кръчмарска слугиня — влезе в салона Бартоломю и хвърли тефтера си на масата. После кимна на Малбрук, приближи се до бъчвите с ейл, напълни две чаши и се върна с тях. — Колкото до вас — предположих, че сте служител на кралицата — той седна в другия край на масата и си сръбна от ейла.

Малбрук жадно отпи от своята чаша и се настани до останалите, но остана нащрек.

— Набито око имаш, кръчмарю.

— Затова се и върнах — отвърна Бартоломю. — Знаех, че ще искате да говорите с мен. О, между другото, дъщеря ми не приема заповеди — тук тя е господарката.

Купър хвърли един поглед към Ребека и се усмихна.

— Ще го имам предвид.

— Знам, че сте човек на Юда, мастър Купър — продължи Бартоломю. — Чухме, че сте се появили в околността. Не беше трудно да ви разпозная. Пролича си по походката ви и по арогантния начин, по който хвърлихте монетата — все едно не е сребро, ами шепа проста трева. Тръгнали сте по петите на онзи католически свещеник Сен Клер, нали така?

Купър се облегна в стола си и се оригна, потупвайки се по корема.

— Това е най-хубавото пиле, което съм ял напоследък. Месото беше прясно и крехко — той облиза пръстите си. — Прав си, кръчмарю! Търся йезуита Майкъл Сен Клер, който, противно на законите и обичаите в това кралство, е дошъл да подкопава верността на поданиците на нейно величество. Снощи отседнах в имението на лорд Фицуорин. Той вече организира отряд, който скоро ще пристигне в Дънмоу и ще бъде разквартируван из кръчмите в и около селото. Ти, мастър Малбрук, ще отговаряш директно пред мен. Искам да ми изготвиш списък с имената на всички тук, които ти се струват подозрителни. Щом приключиш, ще ме намериш в тази кръчма.

— Но какво ви кара да мислите, че Сен Клер е в Дънмоу, сър? — обади се Ребека.

— Просто имам такова предчувствие — отвърна Купър, отпивайки от разреденото си с вода вино.

— Едва ли е само предчувствие — каза Бартоломю. — В Дънмоу често отсядат странници на път за или от Лондон, пък и селото е обградено от поля и горички, които предоставят идеалното скривалище.

— Точно така! — отчупи си Купър от хляба.

Ребека забеляза, че пръстите на кралския служител са дълги и тънки като на жена. Кожата му пък беше бяла и нежна, но въпреки това китките му бяха яки. Явно мастър Купър умееше да върти меча, помисли си тя и едва се сдържа да не потръпне. В „Сребърният дракон“ отсядаха всякакви мъже — войници, търговци, моряци от източните пристанища, просяци и дори престъпници, които живееха извън закона. Този човек обаче беше много по-опасен от всички тях. Уилям Купър беше напълно уверен в себе си и в могъществото си и едва ли би си губил времето със заплахи; Ребека беше сигурна, че ако се наложеше, той не би се поколебал да действа. Дали всичко това се дължеше на необикновената му външност, зачуди се девойката. Може би тя му даваше повод да смята, че превъзхожда всички останали?

— Добре казано, кръчмарю — Купър прокара език по зъбите си. — Предчувствам, че ще ми бъдеш от голяма полза.

— Едва ли, сър — стана Бартоломю. — Смятам просто да продължа да си въртя кръчмата.

— Вярно ли е, че някога си бил свещеник?

Бартоломю се обърна.

— Аз съм верен поданик на кралицата.

— Разбира се — Купър вдигна чашата си към него. — И гледай да си останеш такъв!

— Ребека! — не му обърна внимание кръчмарят. — Не е ли време да нахраниш Минет? Горкото ти конче сигурно умира от глад…

Девойката послуша баща си и излезе в големия двор зад кръчмата, ограден от едната страна от гърба на „Сребърният дракон“, а от останалите три — от две домакински постройки и от една конюшня с малка портичка в стената, през която се влизаше в Дънмоу. В двора кипеше трескава дейност. Слугите от пивоварната търкаляха бъчви по калдъръма, перачките в перачницата бъхтеха прането сред викове и смях, а конярите от конюшнята впрягаха няколко коня в една каруца, с която се канеха да отидат на пазар в селото. Едно момче развеждаше наоколо някакъв грамаден черен кон, за да го успокои, преди да го прибере в конюшнята. Това сигурно беше конят на Купър, реши Ребека.

— Идеалният кон за този дявол — промърмори тя.

Девойката спря пред личната конюшня на Минет — баща й й беше позволил да държи малкото си кафяво конче, което й беше взел от миналогодишния панаир за коне в полята край Дънмоу, отделно от останалите. Ребека вдигна резето и влезе в топлата, ухаеща на сено конюшня. Щом я видя, кончето й веднага изцвили, а после — нетърпеливо да получи закуската си — завря муцуна в господарката си. Девойката се засмя и погали Минет между ушите. След това прекоси конюшнята, отвори сандъка за фураж и напълни едно ведро. Тъкмо се накани да се обърне, когато забеляза, че стълбата, по която се стигаше до плевника в единия край на помещението, не е на обичайното си място. Ребека се вцепени. Само тя имаше ключ от тази конюшня. Момичето отстъпи назад и вдигна очи. Над плевника имаше един прозорец, който обикновено стоеше затворен, но сега капаците му зееха. Самият прозорец беше доста голям и през него спокойно можеше да се промъкне човек.

Задната част на конюшнята гледаше към полята, през които се минаваше, за да се стигне до рибарниците, където баща й — за радост на местните бракониери — развъждаше шарани и линове. Някой спокойно можеше да прекоси тези поля през нощта, да се изкачи по стената на конюшнята, възползвайки се от пролуките в зидарията, да плъзне камата си под резето, да отвори капаците на прозореца и да се вмъкне в конюшнята. Ребека остави ведрото на земята и се ослуша. Искаше й се да побегне навън и да извика баща си и дори онзи ужасен човек на Юда, който се тъпчеше в салона на кръчмата.

— Ехо? — извика тя. — Има ли някого? Можеш да се покажеш пред мен, а ако предпочиташ, мога да повикам и баща си. Той е съдържателят на тази кръчма, а в момента с него има и един човек на кралицата.

Отговор не последва.

— Разбира се — продължи Ребека, макар че вече започваше да се чувства неловко, — можеш да изчакаш да си тръгна и да излезеш през прозореца, през който си дошъл, но те уверявам, че няма да стигнеш далеч. Е, аз тръгвам — тя се обърна и хвана дръжката на вратата.

— Почакай! — прошепна някой.

Ребека се взря по посока на гласа и забеляза в плевника да се раздвижва някаква тъмна фигура. Тя беше на младолик мъж с ниско подрязана коса и селски дрехи — кафяв жакет и панталони.

— Не ти желая злото, мистрес — прошепна той. — Умолявам те — не ме предавай на Купър!

— Ти си Майкъл Сен Клер, нали?

— Да. Освен това съм ужасно изморен и умирам от глад. Помогни ми, моля те!

Ребека се приближи и опря стълбата о ръба на плевника.

— Сега ще се кача при теб — прошепна тя, — но те уверявам, че ако се опиташ да ми сториш зло, ще се разпищя.

И така, макар че сърцето й щеше да се пръсне от страх, девойката се изкачи по стълбата. Щом стигна догоре, мъжът й помогна да се прехвърли в плевника, а после я завлече до една от балите сено. Лицето му беше небръснато, очите му бяха зачервени и подпухнали, по ръцете и лицето му имаше рани, а косата му стърчеше на всички страни. Въпреки това когато го погледна, Ребека онемя. Сен Клер изглеждаше точно като статуята на архангел Михаил в енорийската църква, а ако се измиеше и избръснеше, приликата щеше да е направо поразителна. Йезуитът имаше същата черна коса, същите благи очи, същите чувствени устни и изваяна брадичка и същото младежко и едновременно с това изтерзано изражение.

— Страхуваш ли се от мен, мистрес?

Ребека забеляза, че свещеникът се е втренчил в заешката й устна.

— Ами ти от мен? — подкачи го тя. — Хората казват, че съм вещица.

Девойката докосна ръката на Сен Клер и кошмарът й тутакси оживя пред очите й — безкрайната бяла пустош, тъмнозелената гора, а после и онази крепост сред морето от трева. Тя се люшна назад и свещеникът я хвана за ръката.

— Добре ли си, мистрес? Не исках да те изплаша.

— Добре съм — потри лицето си Ребека. — Нищо ми няма.

— Можеш ли да ми помогнеш?

— Ако го сторя, ще ме обесят.

— Но ако не го сториш, ще обесят мен.

Ребека вече беше взела решение.

— Какво мога да направя за теб? — попита тя.

— Имам нужда от храна и нещо за пиене — мъжът повдигна ръкава на дрехата си и отдолу се показа ужасна рана. — Трябва ми и някакъв мехлем, а също и превръзка. Но преди всичко имам нужда от почивка. Ще ти бъда безкрайно благодарен, ако ми позволиш да остана тук ден-два.

Ребека се взря с недоумение в този чудат млад свещеник. Ако Купър го пипнеше, Сен Клер щеше да умре в ужасни мъки на бесилката в Колчестър, а после тялото му щеше да бъде разкъсано на парчета сред кръвожадните викове на тълпата.

— Казвам се Ребека Ленъкс.

— Да, знам.

— Така ли? Откъде?

Свещеникът сви рамене.

— Католиците, които ме подслоняваха, ми разказаха това-онова за Дънмоу. Кажи ми, Ребека, пастор Бейнс замина ли вече?

Тя поклати глава.

— Моля те!

Йезуитът я хвана за ръката и девойката почувства топлината му. Стомахът й се сви от вълнение и тя си даде сметка, че ако мъжът се приближи и се опита да я целуне или докосне, тя няма да се възпротиви. В следващия момент се почувства виновна — Сен Клер беше католически свещеник, а те май полагаха обет за целомъдрие.

— Ще ми направиш ли още една услуга? Когато старият Бейнс си замине, на негово място ще дойде нов пастор на име Хенри Фрогмор. Щом това се случи, трябва да ми кажеш. Освен това трябва да ме заведеш в църквата, за да се срещна с него.

Ребека се отдръпна.

— Трябва ли? Доколкото ми е известно, не съм ти длъжна с нищо!

— Моля те, Ребека! — стисна ръката й йезуитът. — В името на Бога!

В този момент девойката погледна зад свещеника и видя, че на пода зад гърба му лежи коженият му портупей, в който бяха затъкнати меч и кама.

— Ще си помисля — отвърна тя. — Междувременно остани тук. Ще ти донеса храна. И не се безпокой — само аз влизам в тази конюшня.

След тези думи момичето се заспуска надолу по стълбата, но по средата на пътя се сети още нещо и спря.

— Ако се появи опасност, ще запея песен.

— Коя песен?

— „Лятото дойде“ — тя се усмихна. — Ще я запея в двора и така ще ти дам знак, че е дошло време да си вървиш. Ако се наложи да бягаш, мини покрай развъдника за шарани, прекоси пътя и влез в гората. След около половин миля ще се озовеш на една полянка. Остани там и ме изчакай да дойда.

— Много си смела, Ребека. Онова, което каза преди малко, е самата истина — действително могат да те обесят, задето ми помагаш.

— Първо ще трябва да ме хванат — отвърна тя дяволито и хукна надолу по стълбата.

Ребека отвори вратата на конюшнята, а после я затвори след себе си и врътна ключа. Чувстваше се невероятно развълнувана. За пръв път в живота й щеше да се случи нещо наистина драматично. Сега вече разбираше защо мъжете играят на хазарт — загубата можеше да е огромна, но тръпката си струваше. След като беше видяла кроткото лице на йезуита, тя вече не беше способна да го предаде на Купър. Това би било все едно да заведе мъничката Минет при касапите. Разбира се, човекът на кралицата я плашеше, но страхът й определено отстъпваше пред вълнението. И така, тя прекоси полето и седна край развъдника за шарани. Мъглата все още беше не се беше вдигнала и я обграждаше като плътна пелена, заглушавайки всички звуци и карайки я да се чувства откъсната от всичко наоколо. Девойката се уви по-плътно в наметалото си. Сен Клер имаше нужда от три неща: почивка, храна и сведения за новия пастор. Но за какво му бяха тези сведения? Ребека се взря в тръстиката, сред която плуваха костури, шарани и линове. Да не би този Фрогмор също да беше католически свещеник? А може би знаеше как да измъкне йезуита от капана на Купър? Да, сигурно беше това!

Днес беше четвъртък. Пастор Бейнс си заминаваше в събота. Фрогмор сигурно щеше да пристигне малко преди това или малко след това, което означаваше, че Сен Клер ще остане в конюшнята два-три дни. Гърлото на Ребека се сви. Тя си спомни една отдавнашна случка: веднъж като дете беше уловила някаква пеперуда и я беше отнесла у дома. Баща й й беше казал да я пусне и тя знаеше, че трябва да го послуша, но пеперудата беше толкова красива, че сърце не й даваше да се раздели с нея. По същия начин се чувстваше и сега по отношение на йезуита. Дали това се дължеше на приликата му с любимата й статуя на архангел Михаил? Всъщност тази прилика реална ли беше, или просто плод на развинтеното й въображение, развихрило се още повече заради скуката в „Сребърният дракон“? Така или иначе, след пристигането на двамата странници монотонният й живот доста се беше променил. Ребека беше сигурна, че йезуитът й е приятел, но значеше ли това, че Купър й е враг? По някакъв странен начин тя се чувстваше свързана с човека на Юда. И той като нея имаше необичаен вид. Може би тъкмо затова беше станал човек на кралицата — за да си изгради защита срещу подигравките на останалите…

Ребека се изправи и тръгна да се връща в кръчмата на баща си. Албиносът не беше в салона, но някаква слугиня я осведоми, че е наел най-хубавата им стая и е отвел там съдебния пристав Малбрук, за да го разпита. Ребека кимна, след което влезе в помещението за миене на съдове, за да си прибере кошницата. На слугите обясни, че отива да бере билки, но тъй като е малко гладна, ще си вземе и нещо за хапване. После се промъкна в кухнята и отмъкна оттам един комат хляб, малко сушено месо и парче сирене. Накрая откачи един мях от закачалката на вратата и го напълни с вино от бъчвата. Когато се озова отново в двора, там беше станало още по-шумно — ковачът беше дошъл да подкове конете.

— Искаш ли да се погрижа и за Минет? — извика той, обръщайки към нея тлъстото си лице, зачервено от горещината на ковашкото огнище.

— Не — извика му в отговор тя. — Може би следващия път.

Ребека влезе в конюшнята, изкачи се по стълбата към плевника с кошницата в ръце и постави храната пред йезуита.

— Това е всичко засега — заяви тя. — Довечера ще ти донеса мехлем и превръзка за раната. Междувременно можеш да я промиеш с вино. Ще се почувстваш по-добре.

Ребека вече беше тръгнала да се спуска по стълбата, когато до слуха й достигнаха благодарностите на Сен Клер.

— Ако ти се наложи да отидеш по нужда — прошепна му в отговор Ребека, — опасявам се, че ще трябва да изчакаш, докато се мръкне, и да се измъкнеш през прозореца — тя се изчерви. — И не се тревожи — няма да те предам.

След тези думи девойката се върна в кръчмата и се престори на много заета, като от време на време хвърляше по едно око на Купър. Албиносът се беше върнал в салона и въпреки протестите на баща й се беше заел да разпита всички селяни, които отказваха да ходят на църква. Човекът на кралицата се държеше грубо, но си личеше, че местните жители не представляват интерес за него. Целта му беше да научи нещо за Сен Клер, а също и за още някого, но единственото, което успя да разбере Ребека, докато се суетеше наоколо, беше, че става дума за някакъв загадъчен чужденец.

Петък дойде и отмина. Ребека се отби в конюшнята още няколко пъти, занасяйки на йезуита мехлем и превръзка за раната му, както и още храна. Дори успя да промъкне през двора един бръснач, парче от безценния им марсилски сапун и малко топла вода. Разговорите, които провеждаше с беглеца, винаги бяха кратки. Девойката се боеше от Купър, а откакто към него се бяха присъединили и хората на шерифа — група сурови мъже с голям опит в преследването на престъпници — страхът й само беше нараснал. Мъжете се разхождаха наперено наоколо, но в присъствието на човека на кралицата ставаха по-ниски и от тревата. Купър се държеше добре с Ребека, но веднъж, докато се връщаше с кошницата си от конюшнята, тя беше забелязала вперения му поглед. Девойката имаше чувството, че странните му очи проникват в ума й, и се чудеше дали албиносът не е заподозрял нещо.

В събота сутринта Ребека беше станала крайно внимателна и вече не тръгваше към конюшнята, преди Купър да се е улисал в работа. За щастие, баща й, чиито навици съвсем се бяха объркали покрай новодошлите, почти не й обръщаше внимание. Бартоломю Ленъкс прекарваше по-голямата част от деня си в мърморене, а вечер сядаше с приятелите си пред камината в далечния край на салона. Разбира се, селяните не обичаха католическите свещеници, но човекът на кралицата също не им беше любимец. Освен това страхът им от него нарастваше все повече.

— Тази работа е по-сериозна, отколкото изглежда — смигна й веднъж Малбрук. — Купър търси йезуитския свещеник, но не само него. На мен обаче не ми казва нищо и единственото указание, които ми е дал, е да му докладвам за всякакви съмнителни типове.

Ребека изслуша съдебния пристав и се зачуди дали между Сен Клер и преследвача му няма някаква по-дълбока връзка, отколкото си личеше на пръв поглед.

Късно следобед в събота Малбрук я осведоми, че зад къщата на Бейнс е спряла някаква каруца и че пасторът си заминава.

Ребека веднага хукна към църквата. Тя прекоси гробището и притича по тясната алея, която водеше до къщата на Бейнс. Входната врата беше отворена. Пасторът наблюдаваше как коларят товари багажа му в каруцата, в която беше впрегната най-жалката кранта на света. Щом забеляза момичето, Бейнс веднага му се усмихна и му махна с ръка.

— Скоро ще се махна оттук — каза той. — Ще вечерям по пътя, а утре вече ще съм в Ройстън — Бейнс се загледа в мрачната грамада на „Сейнт Майкъл“. — Радвам се, че си заминавам — прошепна пасторът, приближавайки се към девойката. — Срещнах се с човека на Юда. Дойде тук, за да ме разпитва, но аз не можах да му кажа кой знае какво. Ще ми дойдеш ли на гости в Ройстън, Ребека?

— Разбира се. Ще помоля татко да ме докара — каза девойката, но после се засрами, понеже знаеше, че лъже. Това беше последната й среща с пастор Бейнс. — Новият пастор пристигна ли вече? — попита тя.

— Да, детето ми.

Едва тогава Ребека забеляза, че на прага на вратата е застанал някакъв непознат мъж. Той беше висок и строен, с дълга до раменете черна коса, тясно лице, заострена брадичка и ниско подрязани мустаци и брада. Високите скули подчертаваха още повече вдлъбнатите му очи, а кожата му беше изпъстрена с белези. Ребека потръпна. Студените очи на мъжа се взираха в нея без да мигат, а усмивката на устните му беше дълбоко неискрена.

— Ти си първият енориаш, с когото се срещам.

— Мастър Хенри Фрогмор — побърза да го представи пастор Бейнс, макар да стоеше настрани от приемника си, сякаш нещо в него го безпокоеше.

Фрогмор не откъсваше похотливия си поглед от Ребека. Ако старият пастор не беше там, помисли си тя, онзи сигурно щеше да я опипа.

— Трябва да вървя — каза девойката и хукна обратно по тясната пътека.

Докато се отдалечаваше, зад гърба й отекна ниският, гърлен смях на Фрогмор и тя пламна от срам.