Пол Дохърти
Душегубеца (16)

13.

На следващата сутрин, след като закусиха с малко овесена каша, примесена с мляко и мед, Сен Клер изведнъж стана неспокоен и току излизаше от къщата, за да огледа пътя. Ребека знаеше, че скоро след пристигането им йезуитът е пращал младия Робърт в града и че в момента очаква някого. Тя помогна на мистрес Блоксам с домакинските задължения, а после откъсна няколко растения от градината и сплете от тях венец за сина й. При вида на подаръка Робърт плесна с ръце, а очите му светнаха от радост. Сен Клер седна на пейката пред външната врата.

— Кого чакаш? — попита го девойката, присъединявайки се към него.

Йезуитът не отговори. Ребека проследи погледа му и видя, че през полето върви някакъв пътуващ търговец, провесил на врата си очукана кутия, в която вероятно носеше стоката си. Мъжът изглеждаше възрастен и едва креташе. От време на време спираше и нахлупваше широкополата си шапка още по-ниско над очите си. Мистрес Блоксам излезе на прага, въоръжена с някаква метла.

— Махай се! — извика тя. — Нямаме нужда от нищо!

— Тихо! — прошепна Сен Клер.

И така, търговецът продължи да върви към тях, а когато съвсем се приближи, Ребека стана от пейката и се вгледа в слабото му лице с тъмни очи. Всъщност мъжът изобщо не беше стар — брадата и мустаците му бяха чисто черни, а зъбите в устата му — бели и здрави.

— Добър ден, мистрес. Ще желаете ли нещо? Може би парче панделка или пък някоя дрънкулка? — попита той, а когато Сен Клер застана пред него, добави. — Аз съм Сянката. Недейте да ме поздравявате обаче — може да са ме проследили. Просто кажете на мистрес Блоксам да ме покани в къщата.

И така, Сен Клер и Ребека последваха Сянката в кухнята. Щом се озова вътре, мнимият търговец моментално свали шапката, окъсаното наметало и кутията от врата си и ги хвърли на земята. После разкърши слабото си, жилаво тяло и развърза панделката, с която беше захваната напомадената му коса. Мъжът беше облечен в кожен жакет с обсипани с метални гвоздеи предпазители около китките и раменете, а отдолу носеше снежнобяла риза. Тесните панталони, затъкнати в износените му ботуши, бяха от хубава вълна, а около кръста му беше запасан тънък кафяв колан, в който имаше две ками в богато украсени ножници. Сянката седна начело на масата и потърка лицето си.

— Е, с кого разговарям? — попита той, оглеждайки се наоколо.

Сен Клер му обясни.

— Значи вие сте йезуитът, а това е спътничката ви, така ли? Виждам, че сте се постарали да я дегизирате като мъж, но според мен всеки би се досетил, че в панталоните й няма нищо — Сянката се усмихна на шегата си.

Сен Клер се разположи на пейката срещу него, а мистрес Блоксам поднесе на гостите си по чаша ейл.

— Обещаха ми, че ще получа по три златни монети за всеки от вас — протегна ръка Сянката.

След като йезуитът му подаде парите, мъжът взе кутията си от земята, вдигна фалшивото дъно и извади отвътре две парчета пергамент.

— С тези разрешителни ще можете да напуснете кралството по море.

Сен Клер разви свитъците. Ребека надникна през рамото му и се възхити на качеството на пергамента, на изкусния почерк и на майсторски изфабрикуваните печати отдолу.

— Издадени са на името на Ричард Бойнтън и на слугата му, Джървис Табард.

— Ще ни потрябват само ако ни спрат — каза йезуитът.

— Уредил съм ви превоз — отвърна Сянката, — немски двумачтов кораб, подходящ за плаване по море. Казва се „Розата от Любек“. Капитанът, Якоб Фогел, ще ви чака до полунощ при Ист Уотъргейт в Лондон. Ако не отидете, на сутринта ще отплават без вас. Иначе ще ви откарат до Вароди. Оттам нататък обаче ще трябва да се оправяте сами.

— Знам, знам.

— Носете си дрехи и оръжия. От брега ще ви вземе лодка, след което Фогел ще ви скрие, докато корабът не излезе от Темза — Сянката отпи от ейла си, а после обърса уста с опакото на ръката си. — Ако се натъкнете на военен кораб обаче, капитанът ще ви предаде.

— И колко ще ми струва всичко това?

— Аз искам две златни монети, за да ви отведа до Лондон. С Фогел ще се уговаряте допълнително.

— Как мога да знам дали мога да ви имам доверие? — попита Сен Клер.

— Няма откъде, но от друга страна, изборът ви не е голям. Хората на Уолсингам са плъзнали из целия град и са разпространили описанието ви навсякъде, така че в момента ви търсят дори обитателите на лудницата „Бедлам“.

Сен Клер подаде на мъжа още две монети.

— Ще остана с вас до довечера — заяви Сянката.

— Няма ли все пак да ни кажете кой сте? — намеси се Ребека. — Да ни дадете някакви гаранции?

— Ти по-добре си затваряй устата, девойко — проговориш ли, на всеки му става ясно, че си жена! — Сянката пусна златните монети в кесията си. — Може би ви се струва, че вземам скъпо, но ако тайните агенти на Уолсингам ви заловят и впоследствие стигнат до мен, ще ме обесят в Тайбърн заедно с вас. Знаете ли колко време е необходимо, за да се задуши човек на въжето? Все едно — палачите не те изчакват да умреш. Вместо това те свалят на земята, докато още си в съзнание, и ти разпарят търбуха от гърлото, та чак до чатала…

— Достатъчно! — вдигна ръка Сен Клер. — Този мъж, Ребека, е професионален фалшификатор. Нарича себе си Сянката, защото делата му са такива — сенчести и потайни. Ако ти трябва някакъв фалшив документ — какъвто и да е, той е човекът, към когото трябва да се обърнеш.

Мъжът беше приковал наглия си поглед в девойката.

— Освен това Сянката познава Лондон като петте си пръста, така че в неговата компания очаквам пътуването ни до Ист Уотъргейт да мине безпрепятствено.

Онзи се наклони към Ребека и прокара палец по заешката й устна.

— Ще трябва да покриеш това с някакъв шал — каза той. — Иначе ще те разпознаят още отдалеч.

Ребека се взря в бездушните очи на Сянката. Девойката не харесваше този мъж и определено му нямаше доверие.

— А не е ли цялата тази работа твърде опасна? — попита тя. — Щом самият вие се боите да не увиснете на бесилото…

— Сянката — намеси се Сен Клер — работи с всички големи католически семейства от града, както и с много йезуити и свещеници в и извън кралството, и досега не му се е случвало да провали някой свой клиент. Ние обаче вече трябва да си стягаме багажа, Ребека — времето доста напредна.

Девойката кимна и остави йезуита и посетителя му насаме. Двамата мъже продължиха да си приказват тихо, доближили глави. Ребека обаче имаше чувството, че ги грози огромна опасност и когато Сен Клер дойде при нея в малката спалня над кухнята, която си бяха делили, тя сподели с него тревогите си. Йезуитът обаче само се засмя.

— Умът ти е остър като бръснач, Ребека! Сега Сянката е замесен в тази история не по-малко от нас двамата и ако ни заловят, той също ще увисне на бесилото!

— Ами ако има уговорка с Купър? И какви са тези тайни агенти?

— Ти сама си отговори на въпросите, Ребека — отвърна Сен Клер. — Тайните агенти се управляват от Уолсингам и в редиците им влизат само подбрани хора, които докладват лично на кралицата. Тяхната задача е да разследват случаите на черно магьосничество, вещерство и изобщо на всичко, което би могло да представлява заплаха за нейно величество.

— В такъв случай тези тайни агенти сигурно наблюдават хората като посетителя ни, нали така?

— Могат да ги наблюдават колкото си искат — въпросът е да ги хванат. Все едно, посетителят ни, както го нарече, ни донесе някои много любопитни новини. Доктор Херметикус и съпругата му са загинали при някакъв мистериозен пожар.

— И ти мислиш, че това е дело на Фрогмор, така ли?

— Да, така мисля. Магьосникът не обича да оставя свидетели след себе си.

Йезуитът се приближи до девойката и взе ръцете й в своите.

— Преди да тръгнем, Ребека, трябва да ти кажа нещо, което искам да запомниш много добре. Каквото и да става, не си въобразявай, че можеш да се споразумееш с Фрогмор.

— Но нали ти си успял?

— Да, аз успях — усмихна се Сен Клер, — но това е съвсем друга история!

И така, малко след мръкване йезуитът и спътничката му се сбогуваха със семейство Блоксам, прошепвайки благодарностите си и най-добрите си пожелания, и напуснаха къщата им. Сянката беше избързал напред и вече почти беше преполовил хълма. Сен Клер и Ребека го последваха и тримата се упътиха към Темза, стараейки се да избягват населените места. Когато подминаха руините на болницата „Сейнт Мери ъв Бетлехем“, откъдето светлините на града вече се виждаха, продължиха на изток. После прекосиха Хоб Стрийт, заобиколиха Източен Смитфийлд и се упътиха към Лондон покрай брега на реката. Водачът им пристъпваше пред тях като котка. От време на време спираше и ги замъкваше в сенките. Въпреки цялата тази предпазливост обаче, когато стигнаха до Тауър, Ребека се почувства някак уязвима.

Сянката също застана нащрек и им прошепна да се движат бавно и да се държат като обикновени странници. Когато продължиха да вървят, девойката се заоглежда наоколо. Тя беше чувала за Лондон от много хора, но така и не беше идвала тук. Откъм реката и уличките, които водеха към нея, се носеха непознати миризми, постройките бяха големи и хубави, а гледката на Лондонския мост с неговите грамадни сводове и къщи, издигащи се високо в нощното небе, направо я остави без дъх. Над парапетите на моста пък стърчаха остри колове, на които бяха побити отсечените глави на изменниците. От време на време на пътя на групичката им изскачаше по някоя и друга проститутка с омазано в грим лице и пищна перука на главата, но водачът им грубо я отпъждаше, обръщайки се към нея на градския жаргон.

От тъмнината се появяваха и други фигури — мъже с нахлупени качулки, спуснати забрала и ками в ръце. Сянката им обясни, че това са членове на бандите, контролиращи речния бряг, и че не представляват никаква опасност, стига да им се плати. Сен Клер го послуша, извади няколко монети и ги подаде на един от мъжете. След това групичката им действително беше пропусната да мине.

Покрай брега бяха закотвени всякакви плавателни съдове, като се започне от малки рибарски лодки, та се стигне до големи военни и търговски кораби. Наоколо се суетяха безброй моряци и носачи, които или разтоварваха стоки, или подготвяха корабите за отплаване със сутрешния прилив. Изведнъж Сянката забеляза неколцина митнически служители да се приближават към тях с факли в ръце и моментално изблъска Сен Клер и Ребека надолу по някакви мокри и хлъзгави стълби, където вонеше на развалена риба и всякакви други гадости. Девойката вдигна очи, привлечена от някаква светлина, и едва се сдържа да не изпищи. Сега вече й беше ясно защо на това място горят факли — от кея висяха труповете на трима мъже, обесени на куките, забити в каменната стена.

— Речни пирати — прошепна Сен Клер. — Обесили са ги и са оставили телата им на прилива.

Ребека с ужас се взря в изкривените лица на мъртъвците. Като изключим препаските около слабините им, телата им бяха съвсем голи и се полюшваха от кея като парцалени кукли.

— Просто им слагат примката около врата и ги хвърлят от кея — обясни Сянката, а после се изкачи обратно по стълбите, последван от двамата си спътници.

И така, групичката им продължи през Куинсхайт, мина покрай Поле Уорф и руините на замъка Бейнард и накрая стигна до Ист Уотъргейт. Кеят беше отрупан с купища бъчви и огромни чували, пълни с английска вълна. Сянката скри клиентите си във входа на някаква изоставена къща и им каза да го изчакат. След няколко минути се върна, подтичвайки по калдъръма.

— Всичко е наред — съобщи им шепнешком той.

После ги поведе покрай група моряци, които бяха платили на някаква пияна проститутка да им потанцува, и цяла тълпа носачи с ръчни колички и молещи за милостиня просяци. Изобщо кеят беше доста оживен, но разбира се, в този късен час хората избягваха да се гледат в очите, така че никой не обърна внимание на Сянката и двамата му спътници. Малко по-нататък, до брега, чакаше някаква лодка, карана от двама мъже с качулки. Сен Клер се качи. Ребека се хвана за ръката на водача им и в този момент в ума й се появи следната картина: Сянката стои в някаква стая само по нощница, на леглото лежи жена с черна коса, а по покрития с тръстика под се търкалят винени чаши. В стаята нахлуват мъже с нахлупени качулки, ботуши с шпори и мечове в ръце. Девойката почувства, че й прилошава. Водачът им я стисна за рамото.

— Успокой се — каза й той. — Още не си се качила на кораба, а вече те хвана морската болест…

— Предадохте ли ни? — попита Ребека.

Погледът на Сянката трепна.

— Господ да ви е на помощ, ако съм права! — девойката пусна ръката му. — И ако ви хрумне да пиянствате с някоя проститутка — внимавайте много!

Ребека се качи в малката лодка.

— Помнете какво ви казах — извика тя след Сянката, но водачът им вече беше тръгнал да се изкачва обратно по стъпалата.

В следващия момент лодката се откъсна от кея и заплава по тъмните води на разбушувалата се Темза.

„Розата от Любек“ представляваше стабилен двумачтов кораб с висока, здраво укрепена кърма и издигнат нос. Корпусът му беше почти изцяло потопен във водата и Ребека реши, че й прилича на приклекнало в тревата куче, дебнещо плячката си. Тя погледна към мъжете, които караха лодката, но покритите им с качулки глави бяха приведени над веслата. После се извърна назад към кея, но от Сянката вече нямаше и следа. Ребека почувства няколко капки дъжд върху кожата си, чу далечен тътен и вдигна очи. Цял ден беше изглеждало сякаш ще завали, но сега облаците се бяха разпрострели по цялото небе и бяха скрили от поглед всички звезди. В следващия момент дъждът заплющя по повърхността на водата и прииждащата река стана още по-бурна.

— Мъчно ли ти е? — попита Сен Клер.

— Все пак Англия е част от живота ми…

Той обгърна раменете й с ръка.

— Ще бъда честен с теб, Ребека Ленъкс — не мисля, че някога ще се върнеш тук.

Девойката се опита да види лицето му, но тъмнината и спуснатата качулка на йезуита й попречиха. Тя се хвана за корема. Чувстваше, че й се повдига, и то не само заради разбушувалата се река, ами и заради странната смесица от страх и носталгия, която я беше завладяла. Не след дълго лодката се блъсна в борда на „Розата от Любек“. Ребека чу викове и шум от стъпки. После от кораба се спусна някаква въжена стълба и един от гребците ловко я хвана.

— Хайде, Ребека — подкани я Сен Клер, качвайки я на първото стъпало. — И не поглеждай надолу! Просто слагай единия крак пред другия.

Девойката се подчини и се заизкачва по изцапаните с масло стъпала на грубата въжена стълба. Вече имаше чувството, че никога няма да стигне до кораба, когато две силни ръце я сграбчиха и я прехвърлиха през парапета. Палубата беше широка, а и доста хлъзгава. По мачтите и на други места бяха окачени фенери и на тяхната светлина Ребека забеляза цели камари с въжета, две оръдия и множество моряци, заспали където сварят. Грамадната главна мачта се издигаше високо в тъмното небе. В следващия момент вратата на малката кабина под кърмата се отвори и отвътре излязоха двама мъже. Единият беше кльощав, с рехава коса и брада, а другият — нисък и дундест, с обветрено лице, кепе на главата и износено наметало около раменете. Двамата мъже се приближиха наперено, подрънквайки с оръжията си. Дребният шишко наклони кепето си назад и почти навря лицето си в това на девойката. В малките му, приветливи очички горяха весели пламъчета, а дъхът му вонеше на лук и вино. Мъжът каза нещо, но Ребека поклати глава. После Сен Клер се появи на палубата и онзи отстъпи назад.

— Аз съм Якоб Фогел — каза мъжът на развален английски, — а това е първият ми помощник — Арнолд Брехер.

— Аз пък съм Майкъл Сен Клер, а това е спътникът ми — Джървис Табард.

— Пет пари не давам кой си! А пък ако тази девойка е Джървис Табард, аз съм жената на татарския хан!

Фогел потропа с крака и се взря в небето.

— Всеки момент ще ни връхлети една от проклетите ви английски бури — той протегна ръка. — А сега плащайте таксата, че иначе ще ви изхвърля през борда!

Сен Клер свали кесията от кръста си и подаде няколко монети на капитана. Помощник-капитанът се извини и се отдалечи, подвиквайки на моряците някакви заповеди. Фогел разгледа монетите на светлината на фенерите и промърмори:

— Хайде влизайте на сухо, че тук ще подгизнете!

Капитанската кабина беше не по-широка от кухненски шкаф. Вътре имаше една дъска, която служеше за легло, една маса, един стол и две или три табуретки. На масата бяха разхвърляни множество морски карти, натрупани около някаква месна гозба и недопита чаша вино. Фогел предложи храната си на Сен Клер и Ребека, но те поклатиха глави.

— Е, както искате — рече капитанът и им наля по една чаша вино от каната, която измъкна от една малка ниша. — Хайде, сядайте! — той пусна монетите, които му беше дал йезуитът в джоба си, и се натъпка обратно зад масата, за да си довърши яденето. Нахрани се бавно и замислено, без да откъсва поглед от двамата си гости. — Ти си жена, нали?

Ребека кимна.

— Не знаех, че имаш заешка устна. Това може да се окаже проблем. Моряците са суеверни и ще кажат, че дефектът ти ще ни навлече беди.

— Вие пък им кажете — намеси се Сен Клер, — че на кораб заешката устна носи късмет.

Лицето на Фогел се разтегна в усмивка.

— Не се безпокой, вече го измислих. Осигурил съм и на двама ви по една черга под палубата. Там вони, та се не трае, тъмно е и е пълно със свирепи плъхове, а някои от моряците изобщо не им отстъпват — капитанът се обърна към Ребека. — Никога не оставай насаме с тях. Колкото и да се стараеш обаче, те скоро ще разберат, че си жена — Фогел пъхна едно лукче в устата си. — Както и да е, за много от тях не би имало значение дори да беше момче, така че внимавай. Когато ходиш по нужда, гледай наоколо да няма никого. Пътуването ще трае един месец и ще бъде много тежко. Студът също ще ви мъчи. Ако искате, мога да ви продам наметки, намазани с китова мас, които ще ви пазят топло.

Сен Клер кимна.

— Ще плаваме на север към Балтика и ще се натъкваме на подводни скали, айсберги и пирати — капитанът се ококори и се наведе през масата. — Да не говорим за страховитите чудовища. Ако някой от вас се разболее, да знаете, че нищо не мога да направя за него. Ако пък легне и умре, до час тялото му ще бъде увито в наметката му и изхвърлено през борда. На този кораб командвам аз, така че ако ви кажа да скочите — ще скочите, а разбера ли, че кроите нещо срещу мен, веднага ще ви обеся!

— Явно сте доста суров човек, капитане — отвърна Сен Клер. — Или поне се правите на такъв — йезуитът посочи към разпятието, заковано на стената зад Фогел. — Въпреки това аз вярвам, че сте добра душа и отличен капитан.

Фогел скри лице зад чашата си.

— Мисля също, че ще се отнесете справедливо към нас.

Капитанът отпи от виното си.

— Защо ви е притрябвало да ходите в Русия? — попита той.

— Имаме среща там.

— Ще ви стоваря във Вароди, какво ще кажете?

Сен Клер кимна.

— После обаче веднага потеглям — продължи Фогел. — Руснаците са гадни копелета, а пристанищните им служители са подкупни. Освен това водите край брега замръзват при отлив. Не искам да остана заклещен там. Въобще към доста странно място сте се запътили. Чухте ли слуховете?

Сен Клер поклати глава.

— Последния път, когато пътувах до онези земи, цар Иван ми се стори човек на място — капитанът облегна лактите си на масата. — Всичко обаче се променя, мастър Сен Клер — той се почука по главата. — Хората говорят, че господарят на Русия се е побъркал. Бил по-зле дори от Нерон Римски! Бесел и изгарял поданиците си с хиляди. Освен това си бил построил нов зимен дворец в югоизточната част на Москва и се бил обградил с демони!

— Демони ли? — изненада се йезуитът.

— Цар Иван ги нарича опричници^[1] и ги е превърнал в свои стражи — отвърна Фогел. — Те се обличат в черно, яздят черни коне, а вместо знамена носят отсечени кучешки глави, забучени върху дръжки на метли^[2]. Твърдят, че са личните хрътки на царя и че Бог ги е изпратил да пазят Русия от…

Изведнъж капитанът млъкна. Корабът проскърца и се люшна под краката им. Ребека, която беше останала като вкаменена след думите на Фогел, чу някакви крясъци и шум от стъпки по палубата, последван от силен плясък — явно моряците вдигаха котвата. Девойката имаше чувството, че се е озовала в някакъв кошмар. Нима наистина се намираше в тази тясна, поклащаща се стаичка и слушаше разкази за ужасите, към които я беше повел Сен Клер?

— Та в Русия никой не е в безопасност — продължи капитанът. — Преди четири месеца цар Иван, който сега се нарича Грозни, екзекутирал някои от най-видните си благородници на площада пред Кремъл. Един от тях бил побит на кол, промушен през задните му части. Човекът се мъчил петнайсет часа, преди да умре. Друг бил потапян последователно в гореща и в студена вода, докато накрая кожата му се обелила като на змиорка… Все още ли си сигурен, че искаш да отидеш там, мастър Сен Клер?

— Ако в страната все още се допускат чужденци…

Фогел избухна в смях. Раменете му се разтресоха, а по тлъстите му бузи се затъркаляха сълзи.

— Да се допускат ли? За Бога, човече, разбира се, че се допускат! Въпросът е, че не могат да се измъкнат оттам!

В следващия момент корабът се задвижи и Ребека с мъка запази равновесие.

— Не бой се, малката — успокои я капитанът и й направи знак да отпие от виното си. — Още не сме потеглили. Ще го сторим едва утре сутринта, когато дойде приливът.

Девойката вкуси виното и установи, че е доста хубаво.

— Сигурно ще те пипне морската болест — предупреди я Фогел, — но въпреки това ти се опитай да продължиш да ядеш и да пиеш. Повръщането е още по-неприятно, когато стомахът ти е празен. Получават се мускулни спазми и е много болезнено.

Ребека усети някакво дращене по ботуша си и замръзна на място.

— С плъховете също се свиква — каза капитанът, надзъртайки под масата с кама в ръка. — Тези проклетници все ми се изплъзват — промърмори той.

В следващия момент някой почука по вратата и на прага застана някакъв моряк.

— Капитане, капитане! Към кораба приближава шлеп с кралското знаме…

Фогел моментално скочи на крака. Сен Клер и Ребека го последваха, но палубата беше толкова хлъзгава, че девойката загуби равновесие и се блъсна в парапета. Небето над нея се раздираше от гръмотевици. Дъждът се сипеше като из ведро, а светкавиците хвърляха върху кея ослепителни отблясъци жълто-синя светлина. В далечината се виждаха каруци, огромни купчини бъчви и една тройна бесилка, от която висяха трупове. Ребека не можеше да види какво сочи Фогел — реката беше цялата обвита в мрак.

— Ето го! — извика Сен Клер.

Гърлото на девойката пресъхна. Към кораба се носеше дълга лодка. На кърмата й беше окачен фенер, а на носа стоеше човек. Ребека, разбира се, не можеше да види чертите му от това разстояние, но въпреки това беше сигурна, че това е Купър. Тя присви очи. В този момент една светкавица проблесна в небето и освети знамето в синьо, червено и златно, което се вееше в задната част на шлепа, и мъжете, изгърбени над веслата. Човекът на носа беше вдигнал глава и девойката съзря снежнобялата му коса.

— Купър! — простена тя. — О, дано Господ се смили над нас!

— Не можете ли да прогоните шлепа? — обърна се Сен Клер към капитана.

Фогел се изсмя.

— За Бога, човече, намираме се в Темза! Ако побегнем, дори до устието на реката няма да успеем да стигнем! Корабите на кралицата веднага ще ни обградят и или ще ни потопят, или ще ни принудят да се предадем. Така или иначе, аз ще изгубя кораба си, а после всички ще гнием в някоя смрадлива тъмница, докато някой не ни откупи!

— Може да скочат през борда… — предложи помощник-капитанът, заставайки зад Фогел.

Капитанът поклати глава.

— Течението е твърде силно. Ще се удавят.

Кралският шлеп вече доста се беше приближил до кораба. От палубата му се дочуха викове и в следващия момент съдът се блъсна в борда на „Розата от Любек“.

— Нося разрешително от кралицата! — извика Купър. — Настоявам да се кача на кораба ви!

— Разкарай се! — изкрещя му в отговор Фогел.

— Разрешете ми да се кача или ще се върна за подкрепление и скоро ще се озовете в капан!

Фогел промърмори някаква заповед и въжената стълба беше спусната. Сен Клер и Ребека отстъпиха назад, взрени в парапета. В следващия момент на палубата бяха прехвърлени чифт тежки дисаги, последвани от самия Купър. Албиносът се облегна на парапета, свали си шапката и попи потта по челото си с опакото на ръката си. Дъждът сякаш не му правеше впечатление. В небето проблесна светкавица и освети лицето му. Ребека реши, че сега човекът на кралицата изглежда много по-млад и далеч не толкова страшен, колкото първия път, когато го беше видяла в „Сребърният дракон“. Фогел се опита да възрази, но Купър пъхна едно парче пергамент в ръката му.

— Чух, че сте подслонили двама от враговете на кралицата, капитане! Майкъл Сен Клер и Ребека Ленъкс!

— Няма такова…

— Отговорете! На борда ли са тези хора, или не?

— О, за Бога! Много добре знаете, че са на борда — озъби му се Фогел. — Не знаех обаче, че са врагове на кралицата.

Купър прекоси палубата и се ухили лукаво на Ребека и на йезуита.

— Радвам се, че ви открих — каза той, а после се обърна към Фогел. — Елате тук, капитане!

Фогел се затътри през палубата.

— Колко ще искате да ви се плати за още един пасажер?

Изненадата на Ребека можеше да се сравни само с тази на капитана, който се опули и зяпна невярващо срещу човека на кралицата.

— Това да не е някаква английска шега?

— Не, сър, въобще не се шегувам. Просто ви предлагам сделка. Можете да се съгласите да вземете мен и парите ми, а ако предпочитате — ей сегичка ще повикам хората си на борда. Ще минат седмици, преди да успеете да отговорите на всичките ни въпроси…

— Така да бъде. Превозът ще ви струва три златни монети. Условията ви ще бъдат като на тези двамата тук. Освен това, когато напуснем Темза, ще настоявам да се подчинявате на заповедите ми.

— О, не се тревожете, капитане — отвърна Купър, чийто поглед не се откъсваше от Ребека. Албиносът сякаш не забелязваше, че девойката си е отрязала косата и че се е преоблякла като мъж. — Подобно на тези двамата аз също не горя от желание да се върна в Англия.

— Не можете да дойдете с нас — пристъпи напред Сен Клер, посягайки към дръжката на меча си.

— Остави го! — извика Ребека. — Помисли, Майкъл — или той идва с нас, или ние оставаме тук!

Албиносът се пресегна и нежно я докосна по бузата.

— Радвам се да те видя отново, Ребека — каза той, а после се обърна към йезуита и протегна ръка. — Дай да си стиснем ръцете, Сен Клер, и ти обещавам, че занапред ще бъда до теб в добро и зло. Край с лъжите и измамите!

— А какво ще кажете на войниците от шлепа?

Купър се усмихна дяволито.

— Ще им заповядам да се върнат в пристанището и да чакат сигнала ми. Никога няма да разберат какво е станало.

— A l’outrance! — каза Сен Клер и стисна ръката на албиноса.

— Точно така! — съгласи се Купър. — До смърт!