Пол Дохърти
Душегубеца (17)

14.

Русия, пролетта на 1565 година

Хенри Фрогмор, с кожен калпак на главата и обточена с хермелин наметка на раменете, излезе на улица Вронски и заслони очи, за да се предпази от ранното пролетно слънце, което превръщаше заснежена Москва в блестяща грамада. В този момент отнякъде се зададе шейна, теглена от четири коня, и той се отдръпна в един вход, за да я пропусне да мине. Конете изтрополиха покрай него, подрънквайки със звънчетата си, а жената, която се возеше в шейната, улови погледа му и му се усмихна. Фрогмор вдигна ръка за поздрав. Московчанки бяха известни със своята красота, а в някои случаи и с развратността си. Удоволствията обаче трябваше да почакат, помисли си магьосникът, и се отдръпна обратно в сенките.

В този момент по улицата притичаха неколцина младежи и девойки, които явно идваха от къпалните покрай реката — лицата им бяха зачервени, а от телата им още се вдигаше пара. Фрогмор едва ги дочака да отминат. Въпреки огромното разстояние пътуването му през Северна Европа беше минало бързо и гладко и магьосникът чувстваше прилив на свежи сили. Фалшивите му документи заедно с неизчерпаемия му запас от злато и сребро бяха накарали граничните служители да си затворят очите и бяха отворили всички врати пред него.

Първите три дни след пристигането си Фрогмор беше прекарал в компанията на облечените в черно монаси от манастира „Света Троица“ в покрайнините на Москва, но ето че вече беше дошло време да се върне у дома. Незнайно защо обаче той се чувстваше някак неспокоен. По пътя беше принесъл няколко жертви на тъмните си господари, молейки ги за помощ, но въпреки това му се струваше, че се намира в огромна опасност. Засега чувството беше съвсем смътно, но това изобщо не намаляваше тревогата на магьосника.

По време на предишния си престой в Москва Фрогмор пак се беше старал да избягва всякакви срещи с властта, спотайвайки се в гората като див звяр, но този път имаше намерение да бъде още по-предпазлив. Цар Иван беше обявил война на болярите си и в Русия бяха настанали сериозни промени. Водачът на Фрогмор, който го беше превозил с шейна от руската граница до манастира „Света Троица“, споделяйки с него покривалото си от меча кожа и храната си, състояща се от стрито просо и осолено свинско, му беше разказал, че всичко започнало с внезапната и мистериозна смърт на любимата съпруга на Иван. Впоследствие царят обвинил за това болярите си и сега бил решен да се разплати с тях, та ако ще да потопи цяла Русия в кръв.

На влизане в града Фрогмор беше видял неколцина опричници, облечени като смъртта, яхнали черните си бойни коне и вдигнали над главите си онези окървавени метли с набучени върху тях кучешки глави. Магьосникът не искаше да си има работа с тях. Отначало се беше колебал дали да не се обърне към Иван за подкрепа, но после беше решил, че царят едва ли ще оцелее дълго. Освен това Иван обичаше всичко западно, така че като нищо можеше да го предаде на някой европейски владетел.

Фрогмор вдигна очи към Кремъл — студена и всяваща страх крепост с множество кули и подвижни мостове, която се издигаше върху един остров в река Москва. Червените стени, разположени под формата на триъгълник, бяха високи шейсет стъпки и бъкаха от оръдия. Под оръдията пък имаше бойници, зад които се разхождаха въоръжени до зъби войници. От върха на стражевата кула, която се издигаше още сто стъпки над стените, висяха труповете на няколко обесени. Изобщо от целия Кремъл се носеше дъх на смърт. Точно срещу магьосника се намираше Спаската порта^[1] и огромният кръгъл ешафод, ограден с каменен парапет, на който царят извършваше екзекуциите си. По бесилките и коловете, издигнати там, гниеха телата на множество клетници, но московчани явно не се впечатляваха от ужасяващата гледка и търговията под ешафода кипеше с пълна сила.

Пазарът беше доста оживен, а дългите редици от разглобяеми сергии бяха подредени според стоката, която се предлагаше на тях — овчи кожи, мечи кожухчета, кости за направа на копчета, бивници от морж за дръжки на ножове, коприни, храни, вина, бири, джинджифилови сладкиши, дини, отглеждани в конска тор, за да са по-сладки, скъпи платове от Китай, гоблени от Самарканд… Наоколо беше пълно с хора. Мъжете носеха кожени калпаци на главите, около раменете им бяха увити овчи кожи, а широките им панталони бяха натъпкани в тежки ботуши. Московчанки пък, макар да криеха косите си под воали, определено правеха впечатление с дългите си цветни рокли, вълнени наметки и жълти или червени ботушки на краката. Разбира се, пазарът беше магнит и за парцаливите селяци. Освен тях навсякъде се забелязваха монаси и свещеници с високи черни шапки, тъмни раса, дълги коси и бради и златни верижки със сребърни кръстове на вратовете.

От крепостните стени изсвириха тръби. В следващия момент Спаската порта се отвори и от Кремъл излезе отряд опричници, които освободиха пространството около себе си, разгонвайки минувачите с камшиците си, и призоваха всички към мълчание в името на царя. Явно предстояха още екзекуции. От крепостта се заточиха дълги редици затворници, някои от които бяха подкарани към реката, където щяха да бъдат удавени в клетки. Една жена, овързана като прасе за колене и метната на гърба на някакво магаре, щеше да бъде отведена в покрайнините на града и да бъде погребана жива, задето е убила съпруга си. Останалите, които вървяха със запалени свещи във вързаните си ръце, бяха изблъскани до подиума за екзекуции, където щяха да бъдат обезглавени, обесени или сварени живи. Тълпата веднага заряза търговията и се втурна да гледа как ще бъде въздадено царското правосъдие.

Фрогмор веднага сграбчи предоставилата му се възможност и тръгна покрай редиците къщи. Въпреки триците, разпръснати по земята, улиците бяха хлъзгави, така че му се наложи да пристъпва внимателно. Освен това му беше трудно да се ориентира къде се намира. Слава Богу, поне съкровището му беше на сигурно място. Цяла Москва беше построена от дърво, така че тук винаги имаше опасност от пожар, какъвто всъщност беше избухнал, докато магьосникът беше отсъствал от града. Неговите скъпоценности обаче бяха заровени дълбоко в подземието на къщата му, така че сигурно бяха невредими.

Фрогмор стигна до края на една уличка, спря и се огледа през рамо. Москва гъмжеше от шпиони и платени доносници и той беше сигурен, че го следят. Но пък от друга страна, кой можеше да се интересува от него? Магьосникът бутна една портичка. Пред погледа му се появи къща със здраво залостени и заковани с дъски прозорци, която явно не беше пострадала от пожара. Фрогмор извади ключа от скривалището му. Докато беше отсъствал, в дома му вероятно се бяха подслонявали разни скитници, но това не го притесняваше. Тези отрепки никога не биха могли да открият старателно скритото му съкровище. Той отвори малката странична врата и се вмъкна в къщата. До обонянието му веднага достигна миризмата на осолена риба и слабият аромат на гърненцата с билки, специално поставени из стаите, за да ароматизират въздуха. Атмосферата в къщата накара Фрогмор да си спомни за Сен Клер и за онези войнствени монаси, които едва не го бяха приклещили тук. Магьосникът се облегна на пропитата от влага стена и изведнъж се сети още нещо. Дали не трябваше да си извади пропуск за манастира „Свети архангел Михаил“ в Кремъл и да проучи още веднъж „Книгата на тайните“? Фрогмор се заслуша в собственото си дишане. А може би трябваше да вземе онова, за което беше дошъл, и да се махне оттук? В този момент отвън долетя някакъв звук. Магьосникът посегна към меча си, но звукът не се повтори и той се успокои.

И така, Фрогмор тръгна надолу по коридора. Когато стигна до една малка вратичка, скрита под дървеното стълбище, той я отвори и внимателно заслиза към подземието. Щом се озова в дъното на стълбището, той се пресегна в мрака, напипа маслената лампа и огнивото, които беше оставил там, и запали фитила. После продължи да върви, навлизайки все по-надълбоко в подземията на внушителната сграда, която някога се беше издигала тук.

Когато стигна до другия край на мазето, Фрогмор извади камата си и разхлаби една от тухлите в стената. После бръкна в отворилата се дупка, измъкна оттам някаква кожена торбичка, седна на пода и притисна съкровището към лицето си. Тъкмо то беше причината, накарала го да се върне в Москва. Сега, след като си го беше прибрал, беше време да продължи по пътя си. „Книгата на тайните“ можеше да почака. След като напуснеше града, вече нямаше да има кой да го спре. Можеше да се подслони в някое изоставено стопанство или пък в някоя горска хижа и да си почине. Освен това на подобни места винаги се намираха достатъчно жертви. След като ги убиеше, той щеше да разполага със силите, от които се нуждаеше, и само за няколко дни можеше да прекоси границата и да се озове на турска земя. Султанът сигурно вече беше получил писмото му… Всъщност какво ли значение имаше всичко това?

Фрогмор развърза кожената кесия и изсипа съдържанието й на пода. После нежно докосна всеки предмет. Един пръстен, една огърлица, един веленов свитък, едно избеляло парче плат и една детска играчка — дървен рицар на кон. За известно време магьосникът задържа играчката в ръката си, прокарвайки пръсти по изгладеното от времето дърво. Умът му се изпълни със спомени за онези далечни слънчеви дни, когато синът му си беше играл в задния двор на къщата им в Съмърсет, и очите му плувнаха в сълзи.

— Де да можеше… — прошепна Фрогмор.

Магьосникът плъзна кончето по пода, сякаш това можеше да върне отдавна изгубеното му момче. После сърцето му се изпълни с гняв. Да можеше жена му и детето му да не бяха мъртви! Или пък той да имаше силата да ги върне обратно! Да, но не можеше! Семейството му беше погълнато от мрака, а той беше поел по пътя, който сам бе избрал.

Всъщност Фрогмор не беше планирал да тръгва по този път. Отначало го беше водил гневът, а после… после вече беше станало твърде късно да се върне.

Той прибра съкровищата си в кожената торбичка.

Някои хора сигурно биха му се присмели, че е пътувал седмици наред за нещо толкова дребно. От друга страна, това нямаше да е необходимо, ако Сен Клер не го следваше по петите като някоя хрътка. Всъщност нещата невинаги бяха стояли така. Отначало йезуитът се беше представил за негов приятел и за известно време Фрогмор беше гледал на него като на свой син. Разбира се, магьосникът беше имал последователи и преди, но Сен Клер беше различен — той притежаваше дарби, умът му сечеше като бръснач, а и в компанията му винаги беше толкова забавно! Истината излезе наяве едва след като магьосникът се опита да го привлече на страната, която самият той беше избрал. Тогава се оказа, че Сен Клер е шпионин и че е твърдо решен да го унищожи.

Фрогмор се взря в светлината, която струеше от маслената лампа. Ами онази жестока схватка между двамата под палещото италианско слънце? Тогава магьосникът наистина беше побеснял и беше хвърлил доскорошния си довереник в онази урва. Кой човек би могъл да оцелее след такова падане?! Едва по-късно Фрогмор беше научил, че Сен Клер е йезуит; католически свещеник. Магьосникът се усмихна мрачно. Рядко му се случваше да го измамят и все пак…

— Само след година! — прошепна той.

Само след година Сен Клер се беше появил и отново беше надушил следите му.

Фрогмор се изкачи обратно по стълбите и затвори вратата на мазето зад гърба си. После угаси маслената лампа с ботуша си и излезе в градината. Там обаче беше пълно с войници и стрелци от царската стража, които му бяха препречили пътя и стояха пред него като мълчалива стена от стомана. Пред тях бяха застанали трима опричници със саби в ръце и черни маски на лицата. Магьосникът посегна към меча си.

— Добре дошли в Москва, мастър Фрогмор!

Опричникът в средата пристъпи напред и свали маската си. Гладко избръснатото му лице беше младежко, почти момичешко, а черната му коса беше ниско остригана.

— Тук сме по заповед на негово височество Иван, Божи наместник на земята, княз на Москва и цар на Русия. Имайте предвид, че ако извадите този меч, веднага ще паднете мъртъв, но ако го оставите в ножницата му, ще ви приемем като приятел на царя.

Магьосникът свали шапката си и подигравателно се поклони.

— Винаги съм бил верен поданик на негово височество — усмихна се той.

— Чудесно! — опричникът му направи знак да се приближи. — А сега да вървим! Царят ни чака!

 

— Добър човек! — заяви Сен Клер.

Ребека, която стоеше на скования от лед кей в пристанището на Вароди, мълчаливо се съгласи. Корабът, който ги беше докарал дотук, бавно се обърна, стараейки се да избягва буците лед, които въпреки пролетното слънце все още се носеха по водата. Фогел ги поздрави с оръдеен салют и в небето се издигна струйка дим. После главното платно беше свалено и „Розата от Любек“, както се беше зарекъл капитанът, отплава от северното пристанище на Русия възможно най-бързо. Ребека почувства как коленете й омекват и приседна върху багажа им, струпан в кишата. Девойката се хвана за корема и се загледа в Сен Клер и Купър, които се разправяха с пристанищните служители, облечени в мърляви мантии и нахлупили на главите си кожени шапки. Щом чу звъна на монети, един от тях промърмори нещо, след което щракна с пръсти. Някакъв чиновник с провесена на врата дъска моментално пристъпи напред. Необходимите документи веднага бяха издадени и подпечатани, след което пристанищните служители си тръгнаха.

После Сен Клер се спазари с някакви дрипльовци да пренесат багажа им и се приближи към Ребека.

— Както каза мастър Фогел — докладва йезуитът, — в Русия се влиза лесно, но трудно се излиза — той приклекна до девойката. — Добре ли си?

— Краката не ме държат — простена Ребека, държейки се за корема. — Ти обаче явно нямаш проблеми…

— Возил съм се на кораби и преди — усмихна се Сен Клер. — Мисля, че същото важи и за Купър.

Девойката погледна към човека на Юда. Около него се беше събрала цяла тълпа парцаливи дечурлига, които се взираха с любопитство в снежнобялата му коса.

— Пътувахме цял месец — въздъхна Ребека.

Тя огледа схлупените дървени къщурки и покритите с киша улички наоколо и забеляза, че на всеки вход е окачена по една грубо издялана икона. Вместо с дърво и стъкло вратите и прозорците бяха покрити с еленова кожа. Пред много от хижите къкреха котли с китова мас и солената пара, която се вдигаше от тях, се стелеше в мразовития въздух като мъгла. Из нея се движеха множество мъжки и женски фигури. Мъжете бяха облечени в ризи без яки, широки панталони и цветни кафтани, в които бяха затъкнати ножове и лъжици. Жените пък носеха излинели рокли, над които бяха наметнали шалове или пелерини.

Ребека тъкмо се беше заплеснала, когато една студена ръка се докосна до бузата й и я измъкна от унеса й. Тя се обърна и видя пред нея да стои някакъв чисто гол мъж. Дългата коса и брада на непознатия покриваха гърдите и гърба му, а около врата му имаше кожен нашийник. Мъжът пак я потупа по бузата. После се усмихна, избърбори нещо и заподскача наоколо. Странният му танц беше придружен от още по-странна песен, която звучеше повече като вой. От време на време непознатият спираше, връщаше се при Ребека и притискаше пръсти към лицето й.

— Не бой се — приближи се Сен Клер. — Това е юродив. Тук тези идиоти се смятат за светци и дори царят се отнася с уважение към тях — йезуитът коленичи до девойката. — Този явно те харесва.

Изведнъж юродивият прекъсна танца си и се втренчи в малкия метален кръст, който висеше на врата на Сен Клер. После плахо се приближи и протегна ръка към лицето на йезуита, за да го погали.

— Какво става тук? — попита Купър.

В този момент юродивият запълзя към Сен Клер като куче, кокорейки се и клатейки невярващо глава. После се просна по очи и три пъти удари челото си в земята. Сен Клер го погали по косата и му каза нещо на руски. След това юродивият скочи на крака, плесна с ръце и се отдалечи, танцувайки и пеейки с цяло гърло.

— Едва пристигнахме, а вие вече ощастливихте един руснак — рече Купър сърдито. — Какво толкова специално има във вас? Мислех, че местните се отнасят по този начин само към иконите си и към другите си свещени предмети…

— Аз нося кръст — отвърна отбранително Сен Клер, — а на заешката устна тук се гледа като на Божи знак. Руснаците смятат, че хората, белязани по този начин, са били целунати от ангел.

Ребека се накани да възрази, но после се спря. Вярно, че юродивият я беше харесал, но почитта си беше отдал единствено на йезуита.

— Хайде да вървим! — изправи се Сен Клер и подвикна на носачите. — Ще отседнем в една странноприемница, където ще се насладим за кратко на горещи бани и хубава храна, а после ще продължим.

След тези думи йезуитът излезе от пристанището и поведе двамата си спътници по тесните, лъкатушни улички на селото.

— В Русия — обясни той — повечето къщи са направени от дърво, така че внимавайте да не предизвикате пожар — той подритна триците, покриващи паважа, и посочи към дървените мостчета, които свързваха горните етажи на къщите. — През лятото, когато всичко това изсъхне, е достатъчна само една искра, за да превърне цял град в пепел.

Странноприемницата, в която се настаниха, се намираше на една малка уличка, близо до центъра на селото, и много приличаше на английските кръчми. Само дето стаите бяха малко по-тесни и запуснати, а подовете не бяха покрити с тръстика, ами с трици. Миризмите също бяха различни. Тук навсякъде вонеше на китова мас. Въпреки това Ребека усети отнякъде да се носи ухание на сапун и Сен Клер й обясни, че зад странноприемницата има бани — всъщност обикновени ями, облицовани с камък и пълни с гореща вода, докарвана от близките поточета. После ханджията ги отведе на горния етаж. Докато вървяха натам, девойката забеляза, че дървените парапети на стълбището са майсторски издялани. Освен това, накъдето и да се обърнеше, погледът й все попадаше на някоя малка статуя или пък икона.

— Руснаците вярват, че демоните са навсякъде — прошепна Сен Клер.

— Мисля, че не е нужно да си руснак, за да вярваш в това — намеси се Купър.

Съдържателят на странноприемницата им показа две стаи. Едната — в която щеше да спи Ребека — беше малка и тясна и вътре имаше само едно легло, сковано от няколко дъски, покрити с чували трици и един тънък сламен матрак. В съседната щяха да се настанят Сен Клер и Купър и девойката се зачуди как ли ще се погаждат двамата заклети врагове, след като вече бяха слезли от кораба. Все едно, всичко това все още й изглеждаше твърде нереално. Краката й я боляха и трепереха, стомахът й я присвиваше, а когато застанеше на едно място, имаше чувството, че подът все още се движи под краката й.

Въпреки всичко, щом се просна в постелята, Ребека веднага заспа. Когато се събуди, наоколо беше тъмно и тя усети, че е премръзнала. Отначало си помисли, че още е на кораба и че тропането, което стига до слуха й, е от тичащите по палубата моряци, но се оказа, че Сен Клер се е надвесил над нея и чука по дъските, от които беше направено леглото й. Йезуитът се беше обръснал, беше подрязал косата си и се беше облякъл изцяло по руски — риза с препасан отгоре й вълнен кафтан, широки панталони и обточени с кожа ботуши.

— Купър се издокара по същия начин — каза той, потупа Ребека по рамото и измъкна иззад гърба си една грамадна ножица.

Девойката изпъшка.

— Няма как! Косата ти е станала ужасно дълга!

И така, Сен Клер накара Ребека да седне в края на леглото и отряза прорасналите й кичури. После една румена и засмяна кръчмарска слугиня я заведе в банята — дълга барака, в която се помещаваха няколко горещи басейна. Девойката веднага забеляза, че в един от тях се кисне някакъв мъж, и бурно запротестира, но слугинята само поклати глава и й направи знак да си свали дрехите. Явно в Русия мъжете и жените се къпеха заедно, даде си сметка Ребека, така че се съблече и бързо се пъхна във водата. Девойката се опита да скрие малките си гърди, но слугинята се изкикоти и посочи към собствения си напращял корсаж. Сен Клер също се появи, но остана до вратата, почти скрит зад облаците пара.

— Как се чувстваш, Ребека?

— Като варена риба! — възкликна тя и разплиска водата, при което усети соления й вкус по устните си.

— Тези бани са много полезни — увери я йезуитът. — Те пречистват тялото и след тях се спи просто прекрасно. Донесох ти чисти дрехи — една риза, панталони, чифт чорапи, ботуши и дори една вълнена шапка. Тук няма значение дали ще разберат, че си жена, Ребека, но в Москва трябва да се постараеш да се държиш като мъж.

Девойката изчака Сен Клер да излезе от банята и се измъкна от водата. Слугинята веднага я подсуши с някаква груба кърпа, а после й помогна да се облече, бъбрейки непрестанно. Доколкото Ребека схвана, спътниците й очаквали да се присъедини към тях, но тя се чувстваше твърде уморена и настоя да се върне в стаята си, където моментално заспа.

Когато се събуди, кръчмата вече беше притихнала, но някой беше оставил до леглото й глинен поднос с храна и го беше покрил с някаква кърпа, за да го предпази от мишките, които и в момента притичваха из мрака. В подноса имаше малко осолена риба, парче хляб, бурканче мед и няколко странни плода. Ребека стана от леглото и започна да се храни. После намери на перваза на прозореца една малка чаша и отпи от нея. Пивото вътре много приличаше на бащиния й ейл, но беше малко по-слабо.

След като приключи, девойката се отпусна в леглото и се взря в тъмнината. Пътуването им по море беше траяло цял месец. През първите две седмици тя се чувстваше ужасно и можеше единствено да лежи под палубата и да страда. Сен Клер се опитваше да й дава храна, но тя моментално я повръщаше. Купър също се навърташе наоколо и понякога, когато се събуждаше, Ребека го виждаше надвесен над главата й с мокра кърпа в ръка. Дори Фогел се обезпокои от състоянието й и слезе под палубата, за да й занесе някаква билкова отвара. След като я изпи, девойката се почувства много по-добре и започна да задържа храната, която поглъщаше. Тогава пък започна да усеща студа и непоносимата смрад на нечистотии, миша урина и боклук, както и вонята, която се носеше от мъжете, принудени да ядат, да пият и да спят в тъмния и тесен трюм. Когато Сен Клер й позволи да се качи на палубата, нямаше по-щастлив човек от нея. Движението на кораба вече не й правеше впечатление и въпреки нетърпимия студ тя остана възхитена от безкрайната морска шир, която се разкри пред очите й.

Моряците скоро научиха, че е жена, но въпреки това — може би заради присъствието на Купър, който не само че ги плашеше с вида си, но и никога не откъсваше ръка от дръжката на меча си — гледаха да не я закачат. Всъщност екипажът се държеше доста мило с нея и членовете му често й помагаха да се изкачи или пък да слезе по стръмните стълби, водещи към трюма, а друг път й показваха как да застане, за да не губи равновесие.

Храната, разбира се, беше отвратителна — студена чорба, твърд сухар, пълен с гъгрици, и развалено месо с много сол и подправки, което успяваха да прокарат единствено благодарение на силния ейл. Сен Клер и Купър бяха станали част от екипажа и помагаха на моряците с каквото могат. И двамата бяха опитни пътешественици — или поне така твърдяха — и тежките условия не ги притесняваха. Оказа се, че йезуитът се справя добре с морските карти, докато Купър се отличи в бойните действия. Веднъж, когато някакви фризийски пирати се опитаха да нападнат кораба с ниските си рибарски лодки, той застана зад едно от оръдията и произведе толкова точен изстрел, че онези бързо се отказаха от намеренията си и изчезнаха в мъглата.

Тежките условия и строгата дисциплина на кораба не предразполагаха към много разговори, но въпреки това една нощ, около седмица преди да пристигнат във Вароди, Купър отвори дума за Фрогмор. В този момент тримата спътници се намираха в трюма заедно с екипажа, така че Сен Клер поклати глава.

— По-добре да не обсъждаме тази тема тук — прошепна той дрезгаво; йезуитът беше леко трескав и очите му светеха. — Моряците са много суеверни и ако разберат с какво си имаме работа, като нищо могат да ни изхвърлят през борда.

Ребека се съгласи със Сен Клер, въпреки че липсата на общуване определено засилваше чувството й за нереалност. Пък и как можеше да повярва, че тя — една обикновената кръчмарска слугиня от Дънмоу — в момента плава през мразовитото море към някаква страна на другия край на света?! Спътниците й също бяха доста странни — потаен йезуитски свещеник и човек на Юда, сключили примирие, за да заловят великия магьосник, убил баща й…

В този момент отвън се чу протяжен вълчи вой и Ребека се стресна. Тя се приближи до малкото прозорче и дръпна еленовата кожа, с която беше покрито. Струята студен въздух, която нахлу в стаята, я накара да потрепери. В далечината се виждаха светлини, долитаха и някакви развеселени гласове — явно в другия край на селото се вихреше гуляй. По улицата пред кръчмата притичваха някакви тъмни силуети — може би кучета или пък вълци от близката гора. Ребека спусна еленовата кожа обратно върху прозореца и се върна в леглото. После си спомни за баща си и за топлината в „Сребърният дракон“.

— Дано Бог ми прости — каза си тя, — но паметта на баща ми не е единствената причина да дойда тук.

Естествено, девойката искаше справедливостта да възтържествува, но имаше и още нещо… Тя си спомни думите на Сен Клер, че тя е избраната, и се зачуди защо толкова лесно се беше съгласила да тръгне с него.

— Просто трябваше да дойда — прошепна тя в мрака.

Да, точно така! Изведнъж девойката изпита непогрешимото усещане, че това е предназначението на живота й. Предишното й съществуване, особено след смъртта на майка й, не беше представлявало нищо повече от едно дълго чакане, но ето че това чакане най-после беше свършило. Какво ли следваше сега? В стаята отново долетя вълчи вой. Ребека се уви по-плътно в завивките си и си напомни, че някъде в мрака отвън Фрогмор също чака.