Фредерик Пол
Планетата в края на времето (6)

Глава 6

На четиридесет и първия рожден ден на Виктор — е, не беше точно неговият рожден ден, макар че беше 38-и пролет и Виктор след прецизно преизчисление в нюманхоумски години отдавна беше избрал тази дата като изходна за възрастта си — във всеки случай на този рожден ден той беше на възраст, еквивалентна на двадесет земни години. Зрял мъж. На Нюманхоум също беше определено зрял мъж, достатъчно голям за всичко, което може да върши един възрастен. Вече беше направил две бебета, за да го докаже.

Майката на двете деца не му беше съпруга, но това не беше необичайно за Нюманхоум. Почти всеки преминал пубертета създаваше деца за колонията независимо дали беше женен, или не. Дори неговият баща отново беше помогнал за увеличаване на населението. Когато малката Едуина Сорикейн стана на четиринадесет години (нюманхоумски; земен еквивалент около седем), тя имаше две по-малки братчета и се беше научила да им сменя пеленките. Населението на Нюманхоум беше станало повече от шест хиляди. Две трети от тях бяха по-млади от Виктор, поради което вероятно Виктор се чувстваше достатъчно голям за капитан на океански товарен кораб. Той всъщност желаеше да лети в космоса, разбира се, но нямаше такава възможност. Пък и не беше достатъчно голям да бъде летец. Но капитан на кораб все пак беше доста добра работа.

Виктор, разбира се, беше достатъчно голям, за да се ожени, ако имаше такова желание. Майка му често му напомняше този факт. „Реза е добро момиче“ казваше тя понякога, когато той беше вкъщи между пътуванията до фермите на Южния континент или трите нови плантации на архипелаг Запад. Или пишеше в писмата си как младият Били Стокбридж „сега, можеш ли да повярваш, двадесет и шест годишен (нюманхоумски години) и доста хубав, почти зрял мъж, започна да свири на китара в дует с флейтата на Реза Макган, въпреки голямата разлика във възрастта…“ — На новия свят хората не държаха много на тези неща — и че не е ли време той, Виктор, да вземе решение по този въпрос.

Беше го взел много отдавна.

Не беше престанал да мечтае за Мари-Клод Стокбридж. Въпреки факта, че тя му се присмя веднъж, когато се опита да я целуне. Въпреки факта, който научи с огорчение, че за тринадесет нюманхоумски години е била бременна четири пъти от трима различни мъже. Въпреки факта, че макар всичко това да беше достатъчно лошо, тя го беше направила още по-лошо, като се бе омъжила за бащата на последните си две деца.

Мъжът ѝ се казваше Алекс Петкин. Виктор много се дразнеше, че Петкин е най-малко осем нюманхоумски години по-млад от съпругата си — тоест съвсем не толкова по-стар от него, за Бога, и ако Мари-Клод искаше да се омъжи за по-млад, защо, по дяволите, не се беше омъжила за него?

Според Виктор причината не бе в неговите две деца. Той вършеше онова, което вършеха и всички други. На Нюманхоум се предполагаше децата да експериментират преди да се задомят. Естествено тези експерименти създаваха още деца.

Правенето на любов сегиз-тогиз беше едно. А сключването на брак — съвсем друго. Според разбирането на Виктор да се ожени означаваше да е влюбен. Той не беше влюбен в никоя от майките на децата си. Естествено беше доста привързан към Алис Бегстайн, майката на четиригодишния му син. Алис беше навигатор на кораба и по време на дългите пътувания по Великия океан често не само единствено другар в леглото, но и другар на кораба. Несъмнено той беше свикнал много и с Реза Макган, която беше родила по-малкия му син, все още пеленаче. Но никога не беше свързвал нито Алис, нито Реза с думата „любов“.

Тази дума беше запазена за Мари-Клод — ах — Петкин. Въпреки факта, че тя се беше омъжила за юноша под петдесетте, който едва ли скоро щеше да остарее, за да дойде ред и на Виктор Сорикейн.

Тъй като Виктор не беше идиот, той вече не се надяваше, че това ще се случи. Неговият собствен баща, макар и сакат, много по-стар от грубиянина Петкин, беше живо свидетелство за половата мощ на мъжа на средна възраст. Вече проходилият Джонас и малкият Томас, който смучеше пръстче в люлката си, бяха неоспоримо доказателство за това.

За Виктор всичко това беше без значение. Мари-Клод все още беше жената, с която правеше любов нежно и продължително в нощните си сънища — независимо с кого споделяше леглото.

 

 

Прекосяването на Великия океан продължаваше четири или пет седмици в зависимост от вятъра плюс една или две седмици за товарене и разтоварване в края на всеки курс. Всеки курс продължаваше повече от четвърт нюманхоумска година. На Нюманхоум нещата ставаха по-бързо и всеки път, когато Виктор се връщаше в растящия град, който наричаха Хоумпорт, всичко беше различно.

Когато сутринта на 38-и пролет корабът на Виктор влезе в Хоумпорт, широкият залив блестеше на слънчевата светлина. По небето се носеха пухкави облаци. Вятърът беше топъл и Виктор видя, че колонията се е разраснала. Новият елеватор за разтоварване на зърно на доковете беше завършен, горе на хълма зад геотермалната електроцентрала се издигаха две микровълнови рамкови антени, втората вече наполовина покрита с проводникова мрежа. Това беше добре — най-после колонията можеше да получава почти достатъчно електрическа енергия.

Беше ред на Алис Бегстайн да ръководи разтоварването на кораба, така че щом акостираха, Виктор слезе на брега, махна ѝ с ръка и тръгна към новите къщи в края на града. Искаше да отпразнува рождения си ден с най-малкия си син, Джен — и може би с Реза, майка му, ако беше настроена дружелюбно.

Реза не беше вкъщи. Фреди Стокбридж седеше пред вратата на стаята ѝ и четеше молитвеника си. Двете деца на Реза спяха.

Виктор го изгледа подозрително, но единственото, което каза, беше:

— Здравей, Фреди. — Виктор не знаеше как да приеме Фреди Стокбридж, който от всички възможности беше избрал да стане свещеник. — Какво правиш тук?

Въпросът всъщност беше: „Защо не си на работа?“ и Фреди отговори на него.

— Днес е светски празник. Нарича се Първи ден с енергия. На електроцентралата има нещо като честване на годишнина.

— Още един проклет празник — каза Виктор в опит да подхване приятелски разговор. Ден на кацането, Ден на майското цвете^[1] — изглежда, всяко голямо събитие в историята на колонията трябваше да бъде чествано. От друга страна, би му харесвало неговият рожден ден да бъде честван на цялата планета.

— Още един проклет светски празник — поправи го Фреди. — Не е честно, знаеш. Ще повярваш ли, няма да ни позволят да празнуваме Разпети петък! Дори деня на Вси светии, макар че предния ден няма да се учи, за да можем да се маскираме.

— Ще подпиша твоята петиция — излъга го Виктор. — Реза горе ли е?

Фреди само вдигна рамене и се върна към молитвеника си.

— Много ти благодаря — отговори Виктор раздразнено. Мислеше да намине при родителите си, които поне щяха да си спомнят, че има рожден ден, но беше любопитен какво прави Реза и защо е оставила неговото бебе на детегледач — и при това на Фреди Стокбридж.

Единственият начин да разбере това беше да я попита, така че, все още раздразнен, той се затътри нагоре по хълма.

Там имаше тълпа — поне пет-шест хиляди души. Капитан Бу Венгза стоеше върху покрита с флаг трибуна и държеше реч, макар че повечето хора седяха на острата трева, ядяха и изобщо не го слушаха. Речта, изглежда, беше за електроцентралата. Реза не се виждаше никъде.

— … тази чудна геотермална електроцентрала — говореше капитан Бу — ни снабдява с електроенергия вече една година и, с Божия помощ, ще продължи да ни снабдява и през следващите хиляда години. За нас това е Божи дар, приятели, неограничена енергия от геотермалната топлина под краката ни. Слава на името Му! И нека благодарим също на уменията и усърдния труд на нашите другари, които не пожалиха себе си и създадоха това напълно автоматично технологическо чудо, което ни подава потока от енергия, излъчван до нас от „Ню Мейфлауър“…

Виктор послуша няколко секунди — не много заинтересован, макар и малко изненадан да чуе от устата на стария капитан толкова набожни слова — после престана да слуша. Видя една млада жена с бебе и я сбута с лакът.

— Валери? Виждала ли си Реза?

Младата жена го погледна.

— О, здравей, Вик. Не. Не е ли с онези ей там, дето строят дансинга?

И посочи с брадичка една група, строяща дървен подиум. Виктор ѝ благодари с кимване и каза:

— Ще отида да проверя.

Докато вървеше между насядалите по тревата към подготвящите дансинга, гласът на капитан Бу го следваше от високоговорителите:

— … и те обещаха по това време следващата година всички наши криогенни камери да бъдат на това място заедно с генератори за втечнен газ за зареждане на нашите совалки, така че героичните ни приятели в орбита над нас да могат да имат законно полагащата им се редовна почивка…

Сред хората, които строяха дансинга, също я нямаше. Виктор дръпна най-близкия работник, когото познаваше, и попита:

— Уен, виждал ли си Реза?

Младият човек примигна.

— Мисля, че е в обсерваторията.

— В обсерваторията! — учуди се Виктор. Винаги беше мислил за „обсерваторията“ като едно твърде безсмислено хоби на баща си. — Какво може да види на дневна светлина?

— Не, те не гледат с телескоп. Тя е на космическия курс. Имат курс по астрофизика за космически пилоти — преди седмици бяха разлепени обяви.

— За космически пилоти? — Виктор неочаквано наостри уши. — Не бях тук!

— Нямаше ли те? — попита Уен. — Мислех, че знаеш. Баща ти го води.

 

 

Курс за космически пилоти! Провеждан от собствения му баща! Раздразнен повече от всякога, Виктор бързо се изкачваше към малкия пластмасов купол на върха на хълма. Ако имаше някаква надежда някой отново да излезе в Космоса, защо баща му не му беше казал?

Виктор знаеше, разбира се, че баща му събира няколко души, които все още се интересуваха от астрономия. Не много. Нямаше никаква причина за никого да проявява голям интерес, защото най-вълнуващото нещо в небето на Нюманхоум, изригването на звезди, беше престанало да се случва. За дванадесет нюманхоумски години бяха изригнали осем, а после спряха.

Тогава Пал Сорикейн беше изоставен, защото цялата група изследователи на обектите „Сорикейн-Мтига“ беше разформирована — вече нямаше какво да вършат. Джаханджур Сингх беше привлечен от енергетиците да помага в проектирането на предавателна апаратура за новите колонии на Коледните острови и Южния континент, а Фани Мтига беше заминала на юг със семейството си, за да започне нова кариера в земеделието.

— Не отивай! — беше я помолил Пал. — Ще загубиш квалификацията си! Остани да ми помагаш.

— За какво да ти помагам, Пал? — попита тя съвсем спокойно. — Ако има друго изригване, ще го видя от юг, нали? И ще получа същите данни от уредите на „Мейфлауър“. И освен това тези изригвания винаги са почти еднакви…

— Дължим го на нашата професия! На Земята…

— Пал — каза тя тихо. — На Земята сега сами виждат всичко това, нали? Някои от онези избухвания бяха по-близко до тях, отколкото до нас, а те имат много по-добра апаратура.

— Но ние първи докладвахме!

Тя поклати глава.

— Ако са ни приели за членове на Кралското дружество, ще научим. Междувременно онова, от което колонията наистина се нуждае сега, е храна. Ако нещо се появи, обади ми се… на Южния континент.

И беше заминала. Пал Сорикейн събра няколко ученици да му помагат в такива проекти като създаване на каталог на съседните звезди, за да им дадат по-добри имена от онези, които им бяха дали на Земята.

После го вдъхнови друга идея и той убеди съвета да отклонят малко усилия и да отлеят няколко стъклени заготовки с малък коефициент на разширение, и нареди на учениците си да шлифоват едно огледало. Работата отне безкрайно много време, но когато беше завършена и стъклото бе монтирано в тръба, Пал Сорикейн и неговият клас имаха истински телескоп, с който да наблюдават шестте съседни планети, близките няколко десетки звезди и най-големия от астероидите.

Разбира се, от астрономическа гледна точка това беше доста безсмислено. Истински астрономически наблюдения можеха да се извършват само с оптиката на движещите се по орбита стари кораби, която още беше идеална. Малкото членове на екипажа все още там горе обаче безцелно командваха микровълновите генератори, превръщаха се бавно в човекоподобни маймуни и не си правеха труда да поддържат сензорите — но те всъщност не се нуждаеха от никакво поддържане. Дори на Земята астрономите в Херстмосьо, Англия, рутинно командваха уредите на Канарските или Хавайските острови дистанционно — телескопите не се нуждаеха от човешка ръка за контрол. Но Пал Сорикейн беше решил да накара учениците си да наблюдават небето. Макар че огледалото на 30-сантиметровия телескоп далеч не беше съвършено и небето над хълма, на който беше монтиран, често да беше забулено от облаци, учениците му поне можеха да излязат от купола и с невъоръжено око да наблюдават звездите и планетите, които малко преди това бяха наблюдавали по-огромни и по-ярки отвътре.

А имаше хубави неща за наблюдаване. Зловещата червена Нергал винаги беше интересна — хилеше се злобно и вдъхваше страхопочитание през телескопа. Три или четири астероида се виждаха и с невъоръжено око, ако знаеш къде да гледаш — и ако имаш силни очи. Винаги си струваше да се наблюдават труповете на бившите избухнали звезди, просто за да ти напомнят да размишляваш за техните загадки. Имаше и двойни звезди, голям брой комети, една газова мъглявина осветена отвътре от новородени звезди — Пал Сорикейн обичаше да ги гледа и да предава своите чувства на учениците си.

 

 

Когато Виктор стигна запъхтян до обсерваторията, никой не използваше телескопа — не и посред бял ден. Класът не беше дори в малкия купол. Събрани около една машина за обучение отвън — екранът ѝ бе покрит за защита от слънчевата светлина — десетина души разглеждаха диаграма от звезден тип на Херцшпрунг-Ръсел^[2] с цветове на дъга.

Реза седеше с кръстосани крака на едно одеяло до Били Стокбридж. Това беше неприятно. Не беше по-доволен и когато видя в класа Джейк Ланди. Виктор не обичаше Джейк Ланди още от ученическите години, когато се срещнаха за пръв път и Ланди като по-голям понякога беше поставян да контролира по-малките и нерядко ги биеше. Това чувство се засили, когато Джейк, малко по-голям от Виктор, бе успял да спечели една от силно желаните от него работи на самолетен пилот, вместо да работи на кораб. Освен това (не беше тайна) Джейк Ланди беше баща на по-голямото дете на Реза — не че това имаше нещо общо с чувствата на Виктор към Джейк, разбира се.

Когато Виктор се приближи до групата, баща му спря лекцията си само колкото да отправи към него една комбинация от приветствено кимване и безапелационен жест да седне. Виктор седна достатъчно близко до Реза, така че тя да може да му говори, ако иска, и все пак достатъчно настрана, за да покаже, че не търси разговор. Тя му се усмихна разсеяно и се върна към урока.

Бащата на Виктор не изглеждаше добре. Макар че изкуственият му крайник беше високотехнологична протеза толкова близко до истински крак, колкото можеше да бъде една протеза, докато се движеше около машината за обучение той накуцваше, а гласът му беше дрезгав, когато обясняваше естествената последица от звездните типове, описани от Херцшпрунг и Ръсел преди столетия. На Виктор му се стори, че ръцете му треперят. Но после се съсредоточи върху лекцията и когато тя свърши и Пал Сорикейн попита за въпроси, вдигна ръка и попита:

— Какви са тези приказки за пилотиране в космоса?

Останалите се усмихнаха снизходително.

— Ако беше стоял в Хоумпорт, щеше да знаеш — отговори баща му. — Скоро от инсталациите за втечняване на газ, които строят за фризерите, ще имаме ракетно гориво. Преди седмици съветът реши, че щом „Ню Аргози“ пристигне, отново ще предприемем космически изследвания. Затова се съгласих доброволно да изнеса един опреснителен курс по астрофизика за всеки, който желае да се подготви за астронавт.

— Защо астрофизика обаче? — попита Виктор. — Искам да кажа защо не нещо по-полезно, като например навигация? — Въпросът му се струваше съвсем естествен и безобиден, но баща му се намръщи.

— Това е моят курс, Виктор — каза той и гласът му прозвуча враждебно. — Ако не желаеш да го слушаш, напусни класа.

Неочаквано се обади един женски глас.

— Мисля, че синът ти е прав, Пал — каза жената и се изправи. Беше Ибитсам Кхадек. Изглеждаше по-възрастна, отколкото си я спомняше Виктор, и доста решителна. — Ние знаем личния ти интерес към теоретичната космология и към така наречените обекти Сорикейн-Мтига — продължи тя и се огледа за подкрепа, — но повечето от нас желаят да отидат в космоса. Да изследват цялата тази слънчева система, за която знаем толкова малко… и това да стане сега. В моя случай, преди да съм станала много стара, за да бъда приета в екипажа на кораб.

Пал Сорикейн изглеждаше изненадан, после възмутен, а след това се начумери.

— Нищо не ти пречи да откриеш собствен курс, Тис — каза той.

Астрономката поклати глава.

— Не трябва да се конкурираме — каза тя тихо. — Трябва да работим заедно, не мислиш ли? Например, когато моят дядо за пръв път описал тази система, той, разбира се, е оценил Енки… — „държи се също като жена — помисли си Виктор — настоява Нюманхоум да се нарича с вавилонското ѝ име!“ — както и повечето годни за заселване планети, но специално отбелязал кафявото джудже Нергал като едно от най-важните за наблюдение. Наш дълг е добре да го наблюдаваме — заради науката!

— Наблюдаваме Нергал непрекъснато — каза Пал Сорикейн. — Направили сме милиони снимки. Уредите на „Арк“ рутинно го наблюдават.

— Не говоря за рутинно наблюдение — почти извика Кхадек. — Говоря за специално наблюдение.

— Но защо Нергал? — попита Джейк Ланди. — Защо да не наблюдаваме Небо? Мисля, че тя дори е по-интересна, защото всички знаем, че се променя! Твоят баща е казал, че в нейната атмосфера почти няма вода, но сега тя е така плътно покрита с облаци, че почти не можем да видим повърхността… защо е така?

— Прав си — заключи снизходително Тис Кхадек. — Разбира се, трябва да изследваме и двете. Но мисля, че трябва да започнем с Нергал… в края на краищата това е първото кафяво джудже, което някой е имал шанса да наблюдава.

Виктор се накани да вземе участие в дискусията, но топлата ръка на Реза го притегли към себе си.

— Виж какво направи! — прошепна тя, докато около тях се водеше спор. — Защо дойде тук?

— Имам толкова право да бъда тук, колкото и ти — прошепна разгорещено в отговор той, а след това добави: — Търсех теб. Аз, хм, мислех днес да прекарам малко време с Джен. Имам предвид, че днес имам…

— Разбира се, че имаш рожден ден — отвърна сопнато тя, изгледа го внимателно, после кимна. — Щом лекцията свърши, се връщам да нахраня децата, а после ще ги доведа тук за фойерверките и танците… ако искаш, можеш да дойдеш.

— Добре — съгласи се Виктор и видя, че баща му е прекратил дискусията и го гледа заплашително.

— Продължаваме с лекцията — каза високо Пал Сорикейн. — Ако някой иска да каже нещо по някой друг въпрос, ще може да го направи след нея. Има ли въпроси относно еволюцията на звездите?

 

 

Виктор заведе баща си до вкъщи — помогна му да се прибере, защото изкуственият крак на стареца му създаваше затруднения и освен това той беше изчезнал за момент в купола преди да пожелае да си тръгне. Не беше необходимо Виктор да го пита за причината. Можеше да я отгатне по дъха му.

— Татко! Извинявай, ако ти обърках плановете с лекцията — каза Виктор по средата на пътя.

Баща му го погледна навъсено.

— Няма нищо — отвърна задъхано той и се оригна. Спря да се почеше по бедрото, сложи ръка на рамото на Виктор и продължи да куца. — Вината не е твоя — продължи Пал Сорикейн. — Главно на Тис Кхадек. Тя продължава да се опитва да запали целия клас по любимата си Нергал. — Той трепна. — Имаш ли нещо против да не говорим за това точно сега? Това е трудна работа…

— Разбира се, татко — съгласи се Виктор, макар и без удоволствие. Беше му трудно като гледа този смален стар човек да си спомни силния мъж със засмени сини очи, който го подхвърляше на ръце на „Ню Мейфлауър“. Когато най-после стигнаха до дома на родителите му, Пал Сорикейн се отпусна тежко на един стол.

Виктор се стресна, като видя върху лицето на майка си досада. Въпреки това тя ги поздрави весело — подаде лицето си за целувка, каза му, че изглежда така, сякаш не се храни достатъчно, намекна, че го чака изненада. Не трябваше да прави догадки за изненадата — знаеше, че майка му е видяла кораба на пристанището и е изпекла сладкиш за рождения му ден.

Но тя изглеждаше уморена и почти стара. Когато Виктор намекна за това, тя му отговори, че просто е имала тежък ден. Двете нови деца и изискванията на работата ѝ отнемаха много от силите ѝ.

— Тежко време е за агрономите — каза тя.

— Агрономи! — повтори изненадано Виктор. — Мислех, че това ти беше само хоби.

— Започна като хоби, Вик — въздъхна тя. — Но се преквалифицирах. Изкарах курсове и… е, изхранването на хората е по-важно от създаването на машини. А сега с новите културни сортове на растения за клониране и тестване всеки път, когато някой планира да създаде нова микросреда, има нужда от всеки, който може да помогне.

— А освен това помага и на мен — намеси се баща му.

Виктор трепна и предположи скептично:

— Преподава в твоя курс?

— Не, разбира се, че не преподава в моя курс. Освен по един начин, може би… искам да кажа, че помага за сваляне на банките данни от „Арк“ и „Мейфлауър“. Благодарение на електроцентралите и фризерите построихме ново хранилище, така че ако нещо се случи с тези кораби…

— Какво може да се случи на корабите? — изненада се Виктор.

— Не знам. Нещо — каза твърдо баща му. — Тогава наистина ще закъсаме. Знаеш ли колко време ще е необходимо да получим отново всичко от Земята? Но ние вече почти дублирахме всички астрофизически файлове тук — завърши той. Изглеждаше доволен. — Беше голяма работа. Знаеш ли, мисля, че това заслужава да пийнем по чашка.

Пийнаха по една — само че баща му пийна две. И Виктор започна да разбира от какво са бръчките по лицето на майка му. Не беше само от тежката работа. Състаряваха я грижите за съпруга ѝ.

 

 

Виктор беше доволен от малкото празненство за рождения си ден и компанията на младата Едуина и двете малки деца, но беше още по-доволен, когато си тръгна.

Вече се беше смрачило и танците на хълма бяха започнали. Виктор огледа танцьорите. Бяха в двоен кръг, мъже и жени пееха някаква весела и жива мексиканска песничка, оркестърът от три инструмента — цигулка, китара и барабан — свиреше. Видя Реза във вътрешния кръг, хванала с дясната си ръка ръката на — по дяволите! Той се намръщи. Беше Били Стокбридж.

Но Реза не беше единствената млада жена сред танцьорите. Когато започна следващата мелодия, Виктор хвана една хубава млада тракторнстка и се понесе по дансинга. Обхванат от удоволствието от танца, не забеляза кога негов партньор се оказа Реза. Въртеше я буйно, тя се смееше и се притискаше до него. Танцуваха краковяк — подскок, тракане на токове, пристъпване; играха буйни гръцки танци и бавни израелски танци. Когато Реза пропусна един танц да нахрани бебето, Виктор дори не почувства отсъствието ѝ, но след като танцът свърши, отиде да я види как кърми бебето. Беше му малко неприятно, че Фреди Стокбридж също е там. Фреди не танцуваше. Не четеше и молитвеника си, защото беше твърде тъмно, но Виктор с раздразнение забеляза, че за случая си е сложил свещеническа яка.

Реза вдигна глава към Виктор. Лицето ѝ беше зачервено и щастливо.

— Ей сега ще почнат да пускат фойерверките — каза тя. — Седни до мен, Фреди, донеси ни вино.

Виктор седна на одеялото до нея и загледа как синът му суче гърдата ѝ. После погледна отдалечаващия се Фреди и каза:

— Мислех, че свещениците не трябва да се женят.

— Гледай си твоята работа — сряза го Реза, а после се усмихна и каза: — Е, Фреди не е женен. Просто обича децата. И се справя като бавачка наистина добре.

— Значи не се е метнал на брат си — отбеляза Виктор и от израза на Реза разбра, че трябва да спре. Точно тогава пистолетен изстрел и ахването на тълпата отбеляза първия фойерверк. Фреди се върна с три чаши вино и тримата замълчаха и загледаха фойерверките. Виктор помогна на Реза да завие заспалото дете и да го сложи до вече дълбоко спящото по-голямо дете. Беше започнал наистина да се чувства добре. Фойерверките бяха красиви. А после, когато свършиха, те изиграха последните няколко танца и завършиха със сладкия бавен мизирлау. Мизирлау на гръцки означаваше „любим“. Нито Джейк Ланди, нито Били Стокбридж бяха наблизо, така че той побърза да каже на Реза:

— Ще ти помогна да занесеш децата у дома, ако искаш.

Реза не възрази. Фреди изглеждаше раздразнен, но си отиде. Двамата заслизаха със спящите деца на ръце. Виктор носеше по-голямото, а Реза — бебето Джен. Известно време мълчаха, после Виктор попита:

— За какво е този курс по астрофизика?

— Не е точно за това, което каза баща ти — отговори кратко тя, погледна го любопитно и смени темата. — Целият си изгорял от слънцето. Какво правиш на кораба, излежаваш се по цял ден на палубата, за да станеш неотразим за жените? Ще хванеш рак на кожата.

Виктор не ѝ позволи да му отклони вниманието и попита:

— Мислиш ли, че като знаеш по какво се различава една звезда от типа Волф-Райе от обикновена O-звезда, това ще ти помогне да станеш пилот-космонавт… след двадесет години?

— Може би — отвърна сериозно тя. — И може да не са двадесет; на „Аргози“ има готови за полет совалки и те съвсем скоро ще излетят.

— Обаче чак когато „Аргози“ дойде — присмя ѝ се Виктор. Така говореха всички, когато нямаше нищо, което наистина да желаят: надяваха се на безграничното богатство на третия кораб. — Защо мислиш, че си нямат свои пилоти?

Тя вдигна рамене.

— Ние имаме и наши совалки. Когато пуснат фризерите, ще имаме гориво и за тях. И във всеки случай… — Тя се поколеба, после продължи: — Във всеки случай мисля, че е добре за баща ти да прави нещо. Той, хм, той напоследък много пие.

— Знам — каза хладно Виктор. А после добави: — Това си негова работа.

Реза не каза нищо. Продължиха да вървят мълчаливо известно време, после Виктор каза колебливо:

— Мислех, ако си свободна тази вечер…

Тя спря и го загледа, прегърнала спящото бебе.

— Днес е четвъртък, така че трябва да е мой ред, така ли? Твоята приятелка на кораба не може ли да те направи щастлив?

— Само казах…

— Чух какво каза. — Тя отново тръгна. После се съгласи: — Е, защо не. В края на краищата днес е рожденият ти ден.

 

 

Изпомпването на зърното от трюма на кораба и натоварването на новия товар за Южния континент отне осем дни. Виктор трябваше да наблюдава всичко, особено последния товар — четиринадесет стелни крави и един млад бик.

— Кравите страдат ли от морска болест? — попита Алис Бегстайн доставчицата.

Жената избърса потта от челото си.

— Не знам. Очаквате ли бурно море?

— Надявам се не, но никога не се знае.

— Е, тогава ще разберете — каза мрачно жената. — Във всеки случай, ако има буря, ще е по-добре да ги завържете. Може да паднат и да си счупят крак.

— Явно пътуването ще е приятно — отбеляза Алис. А после, когато излязоха в открито море и тя беше на мостика до Виктор, каза: — Шан питаше за теб.

— О, да — каза Виктор, съсредоточен върху избирането на курса. — Съжалявам. Искам да кажа, исках да го видя, но… как е той?

— Учи се да говори.

— Това е чудесно — каза виновно, но доволен Виктор. — Поеми вахтата. Ще видя как е долу. А след това ще включа обучаващите машини.

Подновеният разговор за космически полети беше интересно събитие от престоя му на сушата, но като цяло Виктор не беше щастлив. Тревожеше се за семейството си. Майка му сигурно работеше твърде много, а баща му…

Пал Сорикейн вече не беше онзи мъж, който бе на „Ню Мейфлауър“. И много пиеше. „Причината за това е болката от липсващия крак“, каза си Виктор. Но Реза беше казала — не направо, с нежелание и след като беше мълчала известно време и само защото никога не го лъжеше, — че курсът по астрофизика бил само занимавка. О, приказките за скорошно започване на космически полети — може би — били доста верни; съветът ги гласувал като приоритет със средна важност. Но истинската цел на курса била просто да се даде на Пал Сорикейн да прави нещо. Виктор лично беше видял, че машините извършват по-голяма част от истинското обучение. Те бяха много по-търпеливи от баща му — и по-приятни. Особено с младите ученици, които никога не бяха изучавали астрофизика. Обучаващите машини не можеха да бъдат отблъснати от сърдити тийнейджъри нито да бъдат измамени с ласкателство. Вероятно по-младите ученици научаваха нещо от курса, но другите — е, всички обичаха Пал Сорикейн и бяха готови да изтърпят известно неудобство, за да му доставят удоволствие.

Изпита болка от мисълта баща му да бъде взет на подбив.

Изпита и известно раздразнение от Реза. Макар да бе доволна той да е с нея, тя не изглеждаше особено развълнувана от вниманието му. И изобщо не се опита да скрие от него (пак тази проклета честност!), че около нея има други по-внимателни — и по-често.

Общо взето той беше доволен, че отново е в открито море.

 

 

Дори това обаче не беше така вълнуващо, както някога. Когато за пръв път излезе в морето — щом стана достатъчно голям, за да върши работа на възрастен, всичко беше вълнуващо ново. Отидоха на места, където никога не бе стъпвал човешки крак. Посетиха острови, на които развъдиха земни червеи, насекоми, водорасли и растения, както и разсади, от които се надяваха един ден да израстат гори и градини. После, след няколко нюманхоумски години, се върнаха на островите да развъдят второ поколение риби и птици, и малки млекопитаещи, а няколко години след това и няколко лисици, които да спрат прекомерното размножаване на зайците, и овце, за да започне производството на храна. Той беше много млад, за да го включат в разпръскването на минерали в почвата на някои от островите, така че да могат да виреят земни култури, но помагаше в копаенето и пресушаването на блатата. Веднъж дори участва в една експедиция на стотици километри по морския бряг, когато един изследовател си счупи крак в джунглата и трябваше да го измъкнат от гъстата, приличаща на папрат нюманхоумска растителност.

Всичко това беше през годините му на чиракуване. Сегашната му работа беше да командва един от гигантските кораби, превозващи зърно от новите ферми на юг за нарастващия град на Северния континент. Храната за хората на Хоумпорт можеше да се отглежда и по-близко до града и наистина се отглеждаше. Но разчистването на гъстата растителност на Северния континент беше трудна работа. И по-лошото беше, че на практика не можеше да се изчисти. Основното местно пълзящо растение беше по-упорито и от кудзу^[3], кореновата му система достигаше до дванадесет и повече метра и то направо съсипваше нивите с пшеница и соя.

В един момент градският съвет реши, че ще трябва да построят нов град или няколко градове в по-горещия, по-влажен юг. Местоположението на първия град, Хоумпорт, беше избрано отдалеч, от изображение, получено от сонда, и след набързо направени проучвания от командването на „Арк“ — първите заселници бяха насочили вниманието си към влизане в орбита и бяха допуснали малка грешка. Но подобно на много други грешки, тя се увековечи. Всяка нова сграда ставаше поредната причина градът да остане на мястото си. Зданията не се местят лесно.

Зърното обаче можеше да се пренася доста лесно. Океанът беше общо взето спокоен, а преобладаващите ветрове — достатъчно силни да издуват платната, без в същото време да вдигат големи вълни. Нямаше и айсберги, защото нямаше лед. Имаше малко други кораби и почти никога наблизо; много малко бяха и рифовете и плитчините. Всъщност през следващото едноседмично плуване нямаше да има дъно, по-плитко от триста метра. Сигналите от оставените на орбита междузвездни кораби им даваха по всяко време точното им местоположение, така че между пристанищата екипажът беше само почетен.

Така че Виктор и неговите помощник-капитани правеха онова, което правеха всички на Нюманхоум, когато имаха свободно време; гледаха телевизия, главно препредавани от корабите на орбита програми от далечната Земя. (Това не ги караше да изпитват носталгия по Земята. Гледането на истории за престъпления и насилия и пренаселени градове ги караха да се чувстват благодарни, че не са там.). Или правеха още бебета. Или избираха предавания от третия кораб, „Ню Аргози“, закъснял поради разправии по финансирането, но вече на път — и очакван с огромно нетърпение! На него имаше безброй неща, които им липсваха — дори пиана. И една подводница, и дори цяла инсталация с предварително изработен спътник, захранван със слънчева енергия, за производство на повече антиматерия — колко неща биха могли да направят!

Или учеха.

За Виктор, след като чу какво е решил съветът на Хоумпорт, учението стана най-важно. Половината от времето си прекарваше на машината за обучение, като минаваше многократно основите на орбиталния преход, ръчното управление на космически кораби и небесната механика. Не вярваше сериозно, че някога, когато оборудването пристигне, ще лети в космоса дори като помощник за организиране на производството на антиматерия. Но дори и минималният шанс си заслужаваше да се бори. Той дори си опресни знанията по любимите на баща му специалности — астрофизика и космология. Това никога нямаше да бъде важно за него, но го направи за всеки случай. Беше сигурен в това — погрешно, както се оказа по-късно — но сигурен. Беше интересно.

Хората на Нюманхоум обикновено не мислеха много дали са щастливи; бяха свикнали с планетата — дори и онези, които си спомняха Земята. Планетата беше достатъчно добра, както се бяха надявали, и по-добра, отколкото се бяха страхували. На Нюманхоум нямаше такова нещо като „континентален климат“. Най-големият континент беше по-малък от Австралия и приличаше на тлъста въпросителна. Нямаше и сезони. В новия си календар бяха изоставили идеята за „месеци“; годината разделиха на зима, пролет, лято и есен с петдесет дни във всяко деление, но между зимата и лятото имаше по-малка разлика, отколкото между две последователни седмици в повечето климатични зони на Земята. Наклонът на оста само от шест градуса и почти кръговата орбита премахваха сезоните; Нюманхоум приличаше повече на Хаваите, отколкото на Чикаго или Москва.

По-късият ден също помагаше за мекия климат. Нощта не беше достатъчно дълга, та планетата да се охлади толкова, колкото Земята, така че това още повече намаляваше екстремните температури. Денят на Нюманхоум беше близък до двадесет и четири часовия ден на Земята, така че дори хората, които бяха възрастни при кацането, отдавна бяха пренастроили денонощния си ритъм.

На Нюманхоум имаше много местен живот, но нито едно местно животно, което да съперничи на човешките същества и техните домашни животни. Имаше неща, които почти изглеждаха като животни, защото се движеха през деня — но през нощта пускаха корени. Имаше неща, които ядяха други неща като земните сапрофити^[4] и месоядни растения, но всички извършваха и фотосинтеза.

Някои от растенията бяха топлокръвни или с топъл сок, а някои от подвижните ядящи обичаха да ядат топлите. Това беше опасно за колонистите. Ако някой от свободно бродещите хищници, особено морските, намереше спящо човешко същество, много вероятно щеше да се опита да го изяде. Хищниците пробождаха жертвата си с нещо кухо като рог и инжектираха храносмилателни сокове, после, когато получената супа бе готова, я изсмукваха. Този процес не действаше на човешките същества. Тяхната плът беше устойчива на лизисните^[5] ензими на хищните растения, във всеки случай след първия един или два сърбежа човешката жертва се събуждаше. Хората обаче можеха да получат адски болезнени рани и понякога дори умираха.

Понякога умираха и поради други причини. Населението на Нюманхоум беше младо и малко умираха. Но се случваше. Удавяния. Злополуки. Дори един-два пъти имаше голям скандал за убийство и едно самоубийство. Но Нюманхоум беше добър към своите колонисти. Разбира се, хората се състаряваха рано от тежката работа, а имаше и инвалиди от по-старите, излезли от криогенните камери, което ограничаваше трудоспособността им; иначе хората бяха доста здрави. Единствените заболявания бяха онези, които бяха донесли със себе си, но годините на селекция, терапия и профилактика бяха намалили и тях.

До първата седмица на зимата на тридесет и деветата нюманхоумска година на колонията.

 

 

Бедата настъпи без предизвестие.

Реколтата беше най-богатата досега на Южния континент. Докато корабът се товареше, Виктор и неговият първи помощник-капитан Алис Бегстайн наеха една кола и отидоха да изследват високата част на Южния континент отвъд земеделските земи. Корабният готвач — един от другите любовници на Алис — предпочете да не участва в това пътуване, така че тя и Виктор спяха заедно и си прекарваха добре — макар Виктор тайно да си фантазираше, че в леглото му е Мари-Клод. На половината път до дома видяха заедно с тях към пристанището да плува упорито едно наутилус^[6] фон нойман. Беше едно от първите, събрало достатъчно метал, за да включи рефлексите си за връщане. В спиралната раковина, изглежда, имаше поне петдесет камери.

— Трябва да е поне десет тона — предположи Алис. Виктор кимна. Десет тона ценен метал, изсмукан от термалните извори на дъното на Великия океан — какъв смисъл да разработваш мини, когато можеш да изпратиш автомата и той да свърши работата вместо теб? А трюмовете бяха пълни със зърно. И колонията растеше. И се усвояваха нови земи — о, нещата наистина се подреждаха чудесно!

Така си мислеха до последния момент преди да пристигнат в Хоумпорт.

Корабът се плъзна и се прилепи към плаващия док. Виктор видя баща си — чакаше го.

Това го изненада. Виктор го огледа критично и видя, че баща му се е обръснал, но не се е сресал; беше облякъл чиста, гладена риза, но панталоните му бяха кални, макар улиците да бяха сухи. Веднага разбра какво означава това.

Баща му пак беше пиян.

Корабът спря и огромната зурла на тръбопровода за зърно се издигна над дока, спусна се в отворения трюм и започна да засмуква товара. Виктор взе капитанската си чанта, преметна я през рамо и слезе. Баща му каза:

— Майка ти е болна.

Само и направо това. Никакво „Здравей синко“ или „Лоши новини“. Направо: „Майка ти е болна“; и посочи с палец двойния велосипед.

 

 

Амелия Сорикейн-Мемел наистина беше болна. Много болна. Първото нещо, което му казаха докторите, колкото се може по-деликатно — но те имаха много малко време да бъдат деликатни или внимателни — бе, че са съвсем сигурни, че умира.

Беше пневмония или емфизем, или грип. Нещо, пренесено от земемерите от делтата на континента от другата страна на планетата.

Бяха пренесли някаква плесен. Запазила се там като паразит на някакви топли водораслови организми от водните плитчини, тя беше намерила в човешките дробове нов дом. За крайбрежните водорасли тя беше обикновен паразит. Само малко забавяше растежа им. За хората беше фатална.

Майка му преживя още седемнадесет болезнени часа. През цялото време хриптеше и се мъчеше да си поеме дъх, дори когато ѝ подаваха кислород с маска, дори след като я поставиха в камера с достатъчно налягане да вкара кислород в дробовете ѝ, дори когато навлажняваха вдишвания от нея въздух с достатъчно силни фунгициди.

Фунгицидите вероятно подействаха на плесента и може би дори я ликвидираха, защото когато майка му умря, лицето ѝ отново беше розово вместо мъртвешки синьо от недостиг на кислород. Но въпреки всичко умря.

Амелия Сорикейн-Мемел не беше единствената, която умря. За два месеца умряха две хиляди и осемстотин колонисти — почти половината от населението на Нюманхоум преди ужасените биолози да открият — не лекарство, не, а фунгицид, който убива спорите върху марлената маска преди да влязат в дихателната система. Фунгицидът миришеше на тор, но това беше малка цена срещу опазването на човешкия живот.

Не само животът на хората беше застрашен. Застрашен беше животът и на целия грижливо развъден добитък — с изключение на рибите, — на всички овце, кози, говеда, кучета, коне, сърни трябваше да се поставят намордници с маски. Всички се съпротивляваха, но оцеляха…

Всички с изключение на котките.

Никой не можа да накара нито една котка да остави мократа маска върху устата и носа си. И котките загинаха до една: котката нямаше господар и не признаваше друг закон освен своя собствен, дори ако трябваше да умре. И наистина измряха.

 

 

Когато се върна в дома на родителите си, Виктор отвори вратата и спря.

Вонеше на бира и повръщано. Баща му хъркаше проснат на пода до леглото. Беше се изпоцапал, на леглото и на пода имаше петна от урина и повръщано. Беше свалил изкуствения си крак и лежеше и го стискаше като любима жена.

Виктор не за пръв път виждаше баща си пиян, но сега беше най-зле. Не можеше да повярва, че може да изпита такава омраза към стареца. Не се изплаши, че баща му умира. Почти желаеше да е така. Сложи чантата си на масата, отмести празните бутилки и се заслуша в дрезгавото, задавено хъркане.

„Мръсно копеле“.

Някаква сянка от входа го накара да се обърне. Били Стокбридж надзърташе през вратата, зад него бе майка му.

Дори в този момент Виктор изтръпна като видя Мари-Клод. Беше с по-къса коса от последния път, с двойна брадичка, която не си спомняше да е виждал. Домашната ѝ престилка с нищо не допринасяше за подобряване на външния ѝ вид.

Дори с ужасната фунгицидна маска беше красива.

— Не знаех, че си тук — каза тя. — Много съжалявам за майка ти.

— Дойдохме да закараме баща ти в болницата — добави Били.

— Там сега имат по-важна работа от тази да се грижат за пияници — каза презрително Виктор — и се стресна, като видя припламналия гняв на лицето на Били Стокбридж. Мари-Клод клекна до баща му, повдигна единия му клепач с пръст, опипа покритото му с пот чело и каза:

— Не е просто пиян. Има остро алкохолно отравяне. Може да умре. Помогни на Били да го занесете в болницата.

Виктор не можеше да откаже на Мари Клод, което не би направил за баща си. Свали одеялото от леглото и претърколи стареца на него. Били го погледна сърдито, но му помогна. Виктор вдигна баща си на рамо — и усети, че мръсотията се просмуква през одеялото. Мръсотията нямаше значение. Тя беше просто поредната омраза, която вече го изпълваше.

— След малко се връщам — каза той и изнесе баща си. Били Стокбридж тръгна намръщен подир него.

 

 

Когато се върна (след като бяха приели баща му в болницата — на един сламеник на пода, защото леглата бяха заети от умиращи), Мари-Клод беше отворила прозорците, беше изчистила нечистотиите от пода, беше изхвърлила празните бутилки и мръсните дрехи. Дори беше направила чай. Наля една чаша на Виктор и седна.

Изглеждаше бледа, измъчена и разсеяна.

— Ще се оправи ли? — попита тя.

Виктор вдигна рамене.

— Лекуват го.

Всъщност дори докторът изобщо не се беше поколебал да приеме Пал Сорикейн. Още преди Виктор да си тръгне го измиха и го включиха на система за попълване на изгубените течности и електролити. Докторът каза, че ще минат поне четиридесет и осем часа преди Пал да може да се прибере. (Странно, че хората все още казваха „четиридесет и осем часа“, сякаш това беше нормална единица за време.)

— Били искаше да остане с него — добави Виктор.

Мари-Клод кимна разсеяно, сякаш мислеше за нещо съвсем друго — макар че зад фунгицидната маска на лицето ѝ той не можеше да каже за какво мисли.

— Били много обича баща ти — каза тя.

Виктор я погледна учудено.

— Защо?

— А защо не? Пал е добър човек. Ти си много строг към него. На него му беше трудно да се приспособи към изкуствения крак, а и болестта на майка ти… — Каза го спокойно, сякаш съобщаваше прогноза за времето. Гласът ѝ отговаряше на онова, което изразяваше лицето ѝ.

Нещо с Мари-Клод не беше наред. За момент през ума му премина естествената мисъл — болестта? — но не, успокои той сам себе си, не можеше да е това. Болните безпогрешно се разпознаваха по задъхването и борбата за въздух, по посинялото лице. При Мари-Клод нямаше такива признаци. Въпреки това Виктор я погледна разтревожено и попита:

— Добре ли си?

Тя го погледна въпросително, след това се поколеба и замислено му наля още чай.

— Сега никой не е добре. Но аз ще бъда. — И без никаква връзка попита: — Защо не се ожениш за Тереза Макган?

Виктор насмалко да се задави с чая.

— Говориш като майка ми.

— Значи майка ти е била умна жена. Тъй като тя вече не може да говори, аз ще говоря от нейно име. Ти трябва да имаш истинско семейство, а не само по някоя кукличка тук-там. Ожени се за Тереза. Или за някоя друга. Защо не?

— Защото единствената жена, за която искам да се оженя, спи с всеки на Нюманхоум освен с мен — отговори той дръзко и ожесточено.

Тя го погледна озадачено.

После, едва видими над маската, видя бръчици край очите ѝ. Усмихваше ли се? Тя сложи ръката си върху неговата и каза:

— Скъпи! Имаш ли представа колко важен си бил ти за моя морал през всичките тези години?

Той отдръпна ръката си и изръмжа:

— По дяволите, не ме покровителствувай!

— Нямам такова намерение — каза тя извинително, за момент го изгледа изпитателно, после затвори очи, сякаш примирена, отвори ги и каза: — Изпи ли си чая? Тогава да спрем този разговор. Аз съм много стара, за да се оженя за теб. И много стара за любовна връзка с теб, имам предвид трайна. Но ако наистина искаш да правим любов… веднъж… е, защо не?

 

 

Дълго след това Виктор не видя Мари-Клод. През целия следващ ден ходеше усмихнат — беше почти единственият в колонията, който се усмихваше, и хората го гледаха изненадано и понякога гневно. Виктор продължаваше да изживява всеки момент и всяко докосване от чудното си сливане с Мари-Клод. В леглото тя беше онова, за което беше мечтал дори още преди пубертета, а действителността не беше в никакво отношение разочароваща. Бяха нежни един към друг — с марлени маски на лицата, целуваха се през тях с всичката отвратителна миризма и вкус — и всичко беше фантастично. Тя се задъхваше, стенеше и накрая изхлипа, извика и се отпусна разтреперена и обляна в сълзи.

Виктор се стресна и разтревожи, без да знае каква е причината.

Тя не се появи на масовото погребение, когато заедно с майка му бяха заровени още четиридесет и двама души. (Дори тогава Виктор почти не можеше да скрие едва видимата усмивка, която се появяваше от време на време на лицето му, докато плачеше.) На гробищата избухна ужасна — и напълно неочаквана — свада: беше във връзка с религиите. Мюсюлманите не искаха техните мъртви да бъдат погребани заедно с неверниците и след като те дадоха ясно да се разбере това, някои от другите секти също започнаха да роптаят. Капитан Бу трябваше да изреве с всички сили, за да възстанови реда. Същата вечер спешно беше свикано градско събрание. Озлобени хората си крещяха през сълзи и марлени маски. Накрая се взе решение в бъдеще погребенията да бъдат разделени по вероизповедание.

Именно тогава, когато Фреди Стокбридж дойде и му предложи да прочете молитва за майка му, се попълни липсващият елемент в загадката за държането на Мари-Клод. Нейният собствен съпруг, онзи забравен мъж, мъжът, за когото Виктор, когато изобщо си спомняше за неговото съществуване, беше мислил с презрителното съжаление на съблазнител към рогоносец — този мъж беше починал само часове преди Амелия Сорикейн-Мемел.

Виктор беше спал с вдовицата още преди трупът на нейния съпруг да изстине.

Но Мари-Клод остана вярна на думата си и не се обърна към Виктор да заеме неговото място. Качи се на първия кораб за архипелага Запад и замина. Месеци по-късно Виктор научи, че се е омъжила за някакъв молекулярен биолог, останал самичък по същото време като нея.

 

 

Пал Сорикейн излезе от болницата блед и треперещ, но застана пред сина си достатъчно спокойно.

— Просто не можах да се овладея, Вик — каза той.

Виктор остави чистенето на къщата — най-малките деца отново бяха в дома и той се грижеше за тях — и каза на баща си също толкова спокойно:

— Стига глупости. Пиеш от години. Просто става по-лошо, това е.

Баща му трепна.

— Точно това исках да кажа. Смъртта на майка ти беше последната капка, която преля чашата. От много време не мога да оправя живота си. Без крак… с толкова много работа за вършене… а аз не мога да помогна с нищо. Вик, просто чувствам, че тук няма място за мен.

Виктор се взря в баща си. Никога не го бе виждал да изглежда така — точната дума беше „покрусен“? Не, думата, която най-добре подхождаше, беше „безполезен“. Пал Сорикейн не виждаше никакъв смисъл или цел в живота си.

Виктор вдигна капака на тенджерата с яхния. Вечерята беше готова; щом Едуина се върнеше с малките деца, можеше да се сервира.

— Хапни — изръмжа той и постави чиния пред баща си. Той покорно прие нареждането — отместваше маската си при всяка лъжица. Изглежда, не искаше да продължи разговора. Просто правеше каквото му беше казано, без никакъв коментар.

За сина му това беше ужасно.

— Но ти имаш твоя курс — каза изведнъж Виктор.

Пал поклати глава, без да спира да яде.

— Няма нищо, на което мога да ги науча, Вик.

— Но обсерваторията…

— Виж — каза търпеливо баща му, — всяко от тези деца може да се справи с телескопа толкова добре, колкото и аз. Били дори по-добре. Той контролира инструментите на „Мейфлауър“ от месеци… Направи серия наблюдения на Небо, с които на Земята би могъл да защити докторска дисертация. Има някои доста странни нива на радиация с голяма енергия, идващи оттам… нещо, което не очаквах. И което не мога да обясня. Вече дори не знам къде да наблюдавам. Но Били продължава да работи. Той е много умен. Това ще ти бъде интересно, Вик — ще помоля Били да ти го покаже. Той винаги е готов да ме послуша. Ти знаеш, той се погрижи за мен, когато бях… хм, когато бях болен.

— Яж си вечерята — изкомандва намусено Виктор. Поради редица причини не желаеше да слуша повече за достойнствата на Били Стокбридж.

 

 

Поради епидемията всичко беше забавено и объркано. Корабът на Виктор беше разтоварен за рекордно кратко време, но товаренето на машини и химикали за обратния рейс се забави и отплуването се отложи.

В деня преди най-сетне да отплува Виктор се видя с Реза Макган. Тя беше взела както сина им, така и проходилото дете на Джейк Ланди. Всъщност тя се грижеше за двадесет и две деца — работеше като дневна детегледачка.

— Какво стана с космическото пилотиране? — попита я той.

Реза дори не се усмихна. Не беше смешно — не беше необходимо да казва, че сега, когато епидемията беше върнала всичко назад до нивото на биологично оцеляване, очевидно няма да има работа за космически пилоти.

После, без изобщо да го помисли, той се чу да казва:

— Реза, точно преди да умре майка ми каза, че трябвало да се оженя за теб. Каза ми го… и друг.

— Кой друг? — попита сериозно тя и когато той не отговори, добави: — Прави са, разбира се. Трябваше.

Той примигна изненадано.

— Ще ме вземеш ли за съпруг?

Тя помисли за момент, докато пъхаше шише в устата на едно от малките деца, за които се грижеше. После каза:

— Да. Не. Може би. „Да“ най-напред: правенето на любов с различни хора е един вид детска игра. Време е за задомяване и двамата с теб вече сме на възраст да създадем семейство. След това „не“: ти си лапнал по Мари-Клод Петкин още от училище. Няма никакъв смисъл да мислиш за брак, докато не я изхвърлиш от ума си.

Виктор се изчерви. Тя млъкна.

— Не ми каза какво означава „може би“ — подсети я той.

— Не е ли очевидно? Ако някога успееш да преодолееш сексуалното си влечение към Мари-Клод, може би аз все още ще съм свободна. Обади ми се тогава.

Той се усмихна — не искаше да вземе казаното на сериозно, опитваше се да го обърне на шега.

— Аз ли трябва да ти се обадя? Няма ли ти да ми се обадиш?

— Вик — каза тя сериозно. — Аз ти се обаждам още откакто бяхме ученици. И продължавам да получавам сигнал „заето“.

 

 

Виктор отиде на друго погребение — беше умряло по-голямото дете на Алис заедно с всичките хиляди, между които майка ѝ. Алис щеше да остане за известно време вкъщи с Шан.

Погребението беше по-лошо от онова предния ден. С решението, взето на градското събрание, да има отделни погребения за мюсюлмани беше отстранена много малка част от проблема. Китамур Харади беше мюсюлманин, но беше сунит. И не искаше съпругата му да бъде погребана с шиити. Затова беше изкопан по-малък гроб за втората мюсюлманска секта.

И тогава действащият равин на общината (бяха само двама) също се зарази от треската на сегрегация и заяви, че еврейските погребения трябва да се извършват на отделно място, където да се издигне звездата на Давид.

Виктор не виждаше смисъл в това. Поставени в гроба, всички трупове бяха еднакви. „Добре поне — мислеше той с остатъка от чувствата си на християнин, който не е ходил на черква от кацането си на планетата — че католиците и протестантите, дори квакерите и унитарианците не възразяват срещу общия гроб за своите мъртви.“

Не и досега, във всеки случай.

Тази вечер той се остави баща му да го убеди да отидат да видят какво прави Били Стокбридж. Не защото мислеше, че може да бъде интересно, макар че всъщност беше, а за да поддържа някакъв контакт със стареца. Не беше точно сдобряване. Но най-малкото не и издигане на по-висока стена между тях.

Не отидоха в обсерваторията, а до малката стаичка под радиочинията, която Пал Сорикейн беше измолил за астрономическия център. Но Били го нямаше.

— Не знам къде може да е отишъл — каза Пал Сорикейн и се намръщи. — С толкова много умрели всичко се обърка… дори не съм говорил с него от седмици. Е, хайде да видим какво е намерил. Мисля, че това е текущата му програма. Нека да ѝ хвърля едно око…

Той отиде до пулта и седна да разгледа екрана — най напред с любопитство, после се намръщи.

— Но това не е Небо — каза той, като разсеяно подръпна с една ръка марлената си маска, а с другата почеса отрязания крак. — Погледни. Правил е звездни спектрограми… много. Виж тук, наблюдавал е група ярки звезди. Това тук е Бетелгейзе… това тук… момент — Пал Сорикейн се намръщи. — Виж това.

Виктор послушно погледна, опитвайки се да си спомни какво знае за звездните спектри. Спомни си само, че с гледане не може да се каже много за тях; трябва да се направи грижливо сравнение със стандартни спектри, за да се види нещо значимо.

— Какво да видя? — попита той.

— Всички абсорбционни линии са разбъркани — възкликна Пал Сорикейн. — Погледни алфа-линиите на водорода! Виж, Бил е направил две серии от спектри за всяка звезда, едната наскоро, другата преди година-две. Техните честоти са отместени… — Той погледна екрана. — Не. Бил е добър наблюдател. Не може да е допуснал грешка. Нещо става систематично.

— Всички звезди ли са сбъркани?

— Не! Виж съседната група… звезди на разстояние пет или шест светлинни години. Те не са се променили. Но по-далечните… Това е невъзможно!

— Какво е невъзможно!

— Виж, по дяволите! Тук, всичко в тази посока, е с червено отместване… всички останали са със синьо. Това не може да бъде, Вик, просто не е възможно. Освен ако…

— Освен ако какво?

Пал Сорикейн поклати глава и изръмжа;

— Нека да намерим Били.

 

 

Не те намериха Били Стокбридж, а той тях. Качваше се бързо по хълма, когато ги видя да слизат. Пал Сорикейн започна гневно да го разпитва, но Били само поклати глава и каза:

— Да отидем в обсерваторията. Трябва да ви покажа.

— Това е стара звездна снимка — обясни Били, когато седна и изкара на екрана изглед на небето негатив — черни точки на бял фон. — Сега ще наложа върху нея онази, която току-що направих. — Броят на звездите изведнъж се удвои, а след това, когато Били заработи на клавиатурата, те започнаха да се движат. — Един момент да ги регистрирам… — Доколкото Виктор можа да види, звездите изведнъж се сляха.

После образът започна да пулсира, като сърце, биещо с ускорен пулс, два пъти в секунда.

— Погледнете сега — каза Били.

Виктор се обърна към баща си — той мълчаливо бе вперил поглед в екрана и челото му бе сбърчено от объркване — или безпокойство?

— Гледам — каза раздразнено Виктор. — Нищо не виждам, но… Ей! Онази там не скача ли напред-назад? И онази също… и другите…

— Господи! — възкликна Пал Сорикейн.

Били кимна тъжно.

— В този отрязък от небето намерих двадесет и три звезди, които на блинк-компаратора^[7] показват движение. След доплеровите измервания направих и оптически наблюдения. Доплеровите измервания бяха добри. Погледни пак, Вик. Виж онези в краищата на екрана. Ето тази… — той посочи една голяма точка близко до левия край — и малката тук вдясно. Един момент, ще забавя трепкането.

И когато го направи, Виктор видя, че точката вляво скочи наляво, точката вдясно — надясно.

— Всички се движат навън от центъра! — извика Виктор. — И към него.

— Навън е правилно — каза Били. — Точно затова ви показвам този кадър. Онези, които виждаме да се движат, са най-близките звезди — във всеки случай някои от тях — тези с най-големия паралакс^[8]. Всички се движат.

Виктор го наблюдаваше с видимо смайване.

— Но това не може да бъде!

— Прав си, Виктор — каза баща му зад него. — Не се движат. Но по един или друг начин… адски бързо… съвсем неочаквано ние се движим.