Фредерик Пол
Планетата в края на времето (24)

Глава 24

Когато се качиха на автобуса. Нрина беше поруменяла и възбудена.

— Ще е чудесно празненство — каза тя. Изглеждаше млада и щастлива и проверяваше багажа. — Взе ли котето? Моля те, внимавай да не го изпуснеш. Скоростта ще се променя и не искам да хвърчи насам-натам и да удари някой пътник по лицето. Добре ли понасяш космическите полети?

Виктор Сорикейн, който беше напълно сигурен, че е най-старият жив космически пилот в известната Вселена, не я удостои с отговор.

— Колко далеч ще пътуваме? — попита той и внимателно се намести на меката седалка и нагласи предпазния колан така, че неспокойното коте да не се изплъзне от скута му. Тъмнокосият мъж от другата страна на пътеката гледаше втренчено малкото животинче.

— Не много. Семейството на Фрит живее в една фабрична жизнена среда; произвеждат разни неща. Това е две или три нива по-долу, на по-малко от четвърт орбита. Пътуването ще продължи около два часа.

Два часа! Космически полет само два часа? После се сети за нещо, което тя беше казала, и попита:

— Това семейно празненство ли е? Аз не съм член на семейството.

Тя го погледна изненадана.

— Това няма значение. Аз съм. Във всеки случай нещо като член на семейството. Сигурно ще се радват да те видят — на такива празненства винаги има гости… — Тя спря да кимне на млада на вид жена, която вървеше бавно из автобуса и проверяваше дали всички са сложили предпазните колани, после каза: — Това е водачът. След малко излитаме. — Жената седна отпред в автобуса пред широк екран, издърпа в скута си табло с бледи мигащи светлини и го погледна. После натисна един бутон и входният люк се затвори.

— Тръгваме — каза Нрина. — Внимавай да не изпуснеш котето.

 

 

Бяха в космоса. В космоса!

Виктор се развълнува като почувства как автобусът напусна жизнената среда. Усети го като лек натиск към седалката, гравитация най-много една четвърт g. Усмихна се от удоволствие, макар че почувства как Нрина до него се размърда неспокойно и разсеяно я потупа по коляното. (Котето, изглежда, изобщо не почувства ускорението. То спокойно мъркаше.)

Макар и космически кораб, автобусът си беше — автобус. Дори старите нюманхоумски совалки бяха два пъти по-големи, но те трябваше да са големи — нали носеха гориво и ракети за преодоляване на планетарна гравитация. Автобусът нямаше такива потребности. Нуждаеше се единствено от въздух и място за десетина пътници и двигатели, достатъчни да го тласнат през пространството.

Тлеещото лице на кафявото джудже Нергал се виждаше сякаш точно зад прозореца. Планетата беше на сто и петдесет хиляди километра под тях. Очите започнаха да го болят. Нрина снизходително се пресегна и включи поляризацията на стъклото. Светлината от Нергал не беше ярка като слънчевата, но изглеждаше гореща — макар че през поляризираното стъкло преминаваше само видимата светлина, а инфрачервените честоти спираха.

Думата за такава светлина беше „гибелна“.

Корабът се завъртя, Нергал се отмести от зрителната линия и Виктор видя жизнената среда, която току-що бяха напуснали: тръба, дълга почти километър, която се въртеше величествено бавно. Някои от частите ѝ бяха големи огледала, които хващаха горещата радиация от Нергал и я насочваха към магнитохидродинамичните генератори, произвеждащи необходимата за жизнената среда енергия. Други бяха вероятно комуникационна апаратура; повечето неща бяха с неясно предназначение.

После, когато и това изчезна, Виктор се обърна и видя, че Нрина го наблюдава с интерес.

— Развълнуван си, нали?

— Да — призна той. — О, Нрина, толкова е хубаво отново да съм в космоса! От дете съм мечтал за това… Виж, там има друг кораб! — извика той, когато нещо с размерите на лека кола прелетя само на една-две мили от тях.

Нрина погледна бегло към него.

— Това е товарен безпилотен летателен апарат. — После успокояващо добави: — Този автобус е напълно безопасен, Вик.

Но не безопасността имаше предвид той — беше вълнуващо да е в космоса. Виктор гледаше с копнеж почти празното черно небе.

То беше толкова ужасно черно. Толкова малко беше останало от познатото му небе. Без Нергал или далечното слънце не се виждаше нищо освен случаен отблясък — далечна жизнена среда може би, или друг кораб — и едно или две по-далечни неща: оцелели звезди.

Само това беше останало.

Познатият небосклон със съзвездия просто вече не съществуваше.

Тракане до него му напомни, че не е сам. Нрина беше взела котето и го хранеше от нещо като биберон, а няколко други пътници се бяха струпали около нея възхитени.

— Да, казва се „котка“ — обясняваше Нрина. — Изчезнали са от векове. Това е единствения екземпляр от този вид… току-що го завърших… женска е и ако остане жива, ще ѝ направя другар. Не, не са диви животни. Хората са ги отглеждали в къщите си. Нали, Виктор? — обърна се тя към него.

— Какво? О, да, те са чудесни животинчета — потвърди Виктор, връщайки се към действителността. — Обаче имат нокти. И трябва да бъдат приучени да вършат естествените си нужди на определено място.

Това доведе до повече въпроси (Какво са „нокти“? Какво е „приучване“? Могат ли да бъдат обучени да вършат полезна работа като гилите?), докато не им казаха да заемат местата си и да затегнат коланите.

Когато малкият кораб промени посоката си, Виктор видя какво ги очаква. Новата жизнена среда също беше цилиндрична — несъмнено защото това беше най-добрата форма за обикалящ по орбита контейнер за хора, — но по нея имаше дузина розетки с въздушни люкове, към които се бяха прикачили странни на вид малки кораби.

— Те са събирачи на суровини — обясни Нрина, когато той я попита какво представляват. — Това е производствена жизнена среда, не ти ли казах? С това се занимава семейство Фрит, произвежда. Тези неща… предполагам, че никога не си виждал такива… те стоят свободно тук. После отиват на астероидите да растат, да се възпроизведат и да донесат метали за използване…

Виктор долови нещо познато.

— Като машините фон нойман? — попита той, спомняйки си за подводните роботи в моретата на Нюманхоум.

— Не знам какви са, но… о, виж! Това трябва да е корабът на Пели!

Виктор забрави за машините фон нойман, защото когато жизнената среда под тях се завъртя, видя какво сочи Нрина. Да, това беше кораб, истински космически кораб, притиснат до обвивката на средата. Беше дълъг почти триста метра и до него се бе долепил спускаем апарат, по-голям от техния автобус. Той го загледа с копнеж. Това беше друго нещо! Човек можеше да се чувства горд да пилотира такъв кораб…

— Може би Пели ще бъде на празненството — каза доволно Нрина. — Във всеки случай след минута пристигаме. Ще вземеш ли котето? — Тя му го подаде и след това погледна с неодобрение жизнената среда, към която се приближаваха. — Не изглежда много приятна, нали? Голяма е. Трябва да е голяма, защото тук произвеждат различни промишлени стоки. Не мисля, че някой би живял тук, ако не е задължен. Все пак вътре е доста приятно. Ще видиш.

 

 

Казаното от Нрина се оказа вярно. Отвътре фабричната жизнена среда беше хубава, дори много хубава, но на Виктор му беше необходимо известно време да го разбере.

Конструкцията ѝ не беше като на онази, от която бяха дошли. Всъщност беше почти обратна. Вместо обвивка от жилищни помещения да заобикаля ядро с машини, в тази жизнена среда машините бяха във външната обвивка. Пътниците излязоха от автобуса в шумна, облицована със стомана пещера, в която някъде от другата страна на стената достигаха биещи, стържещи звуци на промишлено производство. После Виктор, Нрина и котето се качиха на бърз малък асансьор и когато излязоха от него, Виктор видя, че цялата сърцевина на цилиндъра представлява огромно отворено пространство. По вътрешната страна растяха огромни дървета, всичките странно деформирани към оста на цилиндъра, където се простираше нещо ярко, прилично на пръчка, и ги осветяваше. Цялото място приличаше на огромен парк, завит във формата на цилиндър.

Беше неустойчиво, главозамайващо място за живеене, защото земята беше изкривена към светещата пръчка в центъра и се превръщаше в небе над главите им. Нищо не падна върху тях, разбира се. Виктор знаеше много добре, че нищо не би могло да падне, защото въртенето на жизнената среда държеше обърнатите надолу дървета и хора така здраво към тяхната „земя“, както държеше и него. Все пак той беше малко по-спокоен, когато не гледаше нагоре. Имаше много други неща за гледане. Имаше потоци и езерца. Имаше цветни лехи и ниви. Имаше дори стада животни, които приличаха на овце и говеда, пасящи на ливади, които се извиваха нагоре, за да се съединят с отсрещния край на жизнената среда. Имаше също и хора — хора, излизащи от работа, и хора, които просто се разхождаха и се наслаждаваха на парка.

Виктор разбра, че в странната гледка нещо липсва: нямаше здания. Не се виждаше нито едно. Изглежда, никой не живееше на повърхността на вътрешната обвивка; техните домове, техните офиси или цехове, или каквито бяха работните им помещения — всичките бяха вътре в обвивката, „под земята“, така да се каже; на повърхността се виждаха само входове като онзи, през който бяха влезли.

— Тук е така — каза Нрина, а после посочи кръглия басейн на стотина метра от тях — достатъчно далеч по кривата на обвивката, за да накара Виктор отново да се чувства неспокоен, защото водата, изглежда, сякаш наистина трябваше да се излее от коритото си. — Седни на ей онази пейка. — Пейката беше до една лозница. — Дай ми котето… не искам Балит да го види още сега. Остани тук, докато намеря другите и проверя операционната. — И се отдалечи преди той да може да я попита за какъв дявол ѝ е необходима „операционна“.

Докато седеше на пейката, спазмите в стомаха му започнаха да преминават. Въздухът беше достатъчно топъл, за да е приятен, но не и потискащо горещ; имаше лек постоянен ветрец, може би от въртенето на цилиндъра. Виждаха се доста хора, макар никой да не беше достатъчно близко, за да може Виктор да говори с него. Наблизо до кръглия басейн имаше зелена морава, на която десетина-петнайсет възрастни и деца пускаха огромни ярки хвърчила и се смееха и викаха.

Разбира се, както всички други, които Виктор бе срещал, те бяха почти голи — препаска за слабините, да, всички носеха, а някои имаха и ефирни наметала или дори шапки; но нищо повече. Всички се забавляваха — пускаха хвърчилата просто за да наблюдават как се стрелкат и се въртят в небето. Състезаваха се. Хвърчилата се биеха едно с друго. Някои от играчите бяха деца, повечето бяха възрастни и всички крещяха от възбуда, когато успееха с острите краища на опашката на собственото си хвърчило да срежат въжетата и да свалят нечие друго.

Между Виктор и хората, които пускаха хвърчила, се простираше нещо като градина. В нея имаше някакви светли дълги зеленчуци — може би някакъв вид краставици. Между лехите вървяха няколко малки космати гили и ги беряха. Бяха по-големи или най-малкото не толкова тантурести като онези, които Виктор бе виждал. Докато той ги наблюдаваше, едно от тях се огледа, после налапа една „краставица“. Когато видя, че Виктор го наблюдава, му намигна смутено.

Очевидно дори и гилите тук имаха привилегии. Това му даде кураж и той откъсна няколко зърна от лозата, под която седеше. Бяха възкисели.

Нрина се върна с десетина души. Всички се подсмихваха и гледаха очаквателно. И всичките бяха непознати — почти всичките, във всеки случай: един набит кръглолик мъж му се стори познат. Виктор много се изненада, като видя, че всички носят нещо прилично на бейзболни бухалки.

— Това е Виктор — каза гордо Нрина. — Роден е на Земята! Това е Уолит, Виктор, а това е дъщеря му Грен. Тези са Велота и Мангри — бащата и майката на Фрит, а тези са сестрите на Форта, Уилп и Мраст; това са Палик и Пели — спомняш ли си го?

Споменът бавно се върна в съзнанието му.

— Да, спомням си — отвърна той. — Видях кораба ти, докато пристигахме. Как си, Пели?

Мъжът, изглежда, се изненада.

— Добре съм, разбира се. Защо?

— На старата Земя говорят така — засмя се Нрина. — Виктор наистина е много възпитан.

Не се ръкуваха, но някои го прегръщаха, а един мъж дори го целуна по бузата. Кой беше, Виктор не можеше да каже. От всичките имена не можа да запомни нито едно. Всички обаче, изглежда, се познаваха.

Нрина му подаде една бухалка. Той едва не я изпусна — не защото беше тежка, а тъкмо поради обратната причина. Бухалката беше направена от някаква твърда пяна, здрава и мека на пипане, почти без тегло.

Меко тупане по гърба го накара да подскочи и да се обърне. Беше малкото момиче — Грен? Тя се ухили и отново замахна към него. Той отби атаката със своята бухалка, като внимаваше да не я удари — едва ли щеше да я заболи, но Виктор не беше сигурен какво точно става. Бащата на Грен — Уолит? — кимна одобрително и размаха своята бухалка. После викна доволно:

— Ще им дадем да се разберат! Къде са те, Нрина? Да тръгваме!

— Дръж бухалката зад гърба си — викна тя и се засмя. — Ти също, Вик. Нали не искаме да видят какво правим? Фрит каза, че наблюдавали битката на хвърчилата… да, ето ги! О, вижте Балит — не е ли красавец?

— Ако не млъкнеш, ще ни чуят — предупреди я Уолит и тръгна към двама мъже и едно момче, които наблюдаваха биещите се хвърчила. Момчето наистина беше красиво — стройно, със светла коса, десетинагодишно. Виктор се намръщи. Друга загадка! На гладкото чело на момчето имаше също такава синя татуировка, като на неговото. Но не можа да запита за нея, защото всички други шъткаха, докато се приближаваха към групата. Момчето се правеше, че гледа хвърчилата, но се оглеждаше във всички посоки, сякаш подозираше нещо. Единият от мъжете с него се наведе и усмихнато му прошепна нещо и Балит престана да се оглежда. Въпреки това от начина, по който стоеше се виждаше, че е напрегнат — за какво?

И други запоглеждаха приближаващата се група с усмивки. Двамата мъже с Балит обаче не откъсваха очи от хвърчилата. Единият беше висок колкото Виктор, макар и слаб като всички други; имаше мустаци и брада, намазани с нещо или напръскани със спрей и накъдрени. Другият, по-дребен и по-фин, бе сложил едната си ръка на главата на момчето, а с другата държеше ръката на високия мъж. И той имаше брада, но доста по къса и рядка.

— Кои са тези двамата? — попита Виктор.

— Фрит и Форта, разбира се — отвърна Нрина. — Родителите на Балит.

— Но те са мъже!

— Да, Вик. Тихо.

— О — каза Виктор и се опули. Още една изненада! Можеше да очаква всичко от тези хора, но изобщо не бе допускал двамата родители на Балит да са мъже.

После нещата станаха още по-изненадващи.

— Атакуваме! Никаква милост! — извика весело Нрина и цялата тайфа се втурна към тримата, размахвайки бухалки. — Да не сте посмели да се съпротивлявате! — заповяда свирепо тя и удари с безопасната бухалка по-високия мъж по рамото. — Дойдохме да откраднем детето ти и не се опитвай да ни спреш!

Двамата мъже обаче се разсмяха и започнаха да се съпротивляват — измъкнаха отнякъде също такива бухалки и започнаха яростно да отбиват атаката на бандата на Нрина. Два удара улучиха Виктор и той замига объркано. Разбира се, ударите с бухалките не боляха. Бяха почти като удар с детско балонче — бухалките от мека пяна не можеха да наранят никого; и нямаше съмнение в изхода — бяха двама срещу цяла дузина, в края на краищата. Околните окуражаваха и подстрекаваха и двете страни. Накрая родителите бавно се оттеглиха и оставиха момчето. То се усмихваше макар и малко напрегнато.

— Вдигни го, Вик — заповяда Нрина, задъхана от битката. — Хайде! Ти си много по-силен от всички ни, така че ти трябва да го отнесеш!

Виктор изпълни заповедта ѝ, още повече че момчето, изглежда, беше съгласно — приближи се до него нерешително усмихнато и протегна ръце.

Така Виктор, без да има такова намерение, се оказа съучастник в отвличане на дете в създадена от човек жизнена среда, която обикаляше около кафявото джудже Нергал. „Защо не? — помисли иронично той. — Тук нищо няма смисъл! Защо това трябва да прави изключение?“

Шайката похитители прекрати боя и се струпа около Виктор и детето. Всички крещяха триумфално, а ограбените родители ги гледаха гордо. После тълпата похитители забърза към един от входовете и Нрина каза на Виктор да пусне момчето на земята.

— Оттук нататък аз ще имам грижата за него — каза тя. — Балит, запозна ли се с Виктор? Той дълго време е бил замразен. Всъщност той е от Земята, представяш ли си? Ще ти разкаже всичко за нея на празненството.

— Здравейте — каза учтиво момчето на Виктор, а после тъжно погледна Нрина. — Ще боли ли, лельо Нрина?

— Да боли? Разбира се, че няма да боли, Балит — каза тя добродушно. — Ще стане за пет минутки. И освен това ти ще заспиш, докато го правя. Ела сега да отидем в операционната… и, ох, приготвила съм ти най-чудесння подарък за встъпване в пълнолетие!

 

 

След час празненството беше в разгара си. Балит седеше на нещо като трон с чаша вино в ръка, подаръкът на Нрина тихо мъркаше в скута му с гирлянд от цветя на главата, докато похитителите, родителите му и няколко десетки други хора, появили се незнайно откъде, ядяха и пиеха, и се шегуваха, и пееха, и поздравяваха Балит за новия му статут като мъж.

Виктор никога не беше виждал момче да изглежда по-доволно, макар да забеляза, че от време на време Балит тайно посяга да пипне гениталиите си, сякаш за да се увери, че са все още на мястото си.

Бяха на мястото си. Хубави като нови. Само че след бързата и сръчна операция, направена от Нрина, вече не можеха да произвеждат сперма.

— Всеки мъж, когато наближи пубертета, минава през тази операция — обясни Уолит и отново напълни чашата на Виктор. И не трябва да се страхува, нали разбираш, че ще направи някоя жена… как се казваше?… да, бременна. — Той погледна нежно дъщеря си, която дразнеше котето в скута на Балит, като го скубеше… и скубеше и Балит. — Това прави момичетата малко ревниви — добави Уолит. — Те също имат такива празненства, разбира се, но при тях го няма очарователния стар обичай на бой и отвличане, а точно това прави празненството така хубаво. Не си ли съгласен?

— Да, разбира се — учтиво се съгласи Виктор. — Обаче… този знак на челото на момчето…

— Знак за фертилноост, да. Какво имаш предвид? Че и ти имаш такъв знак ли? Балит просто не трябва да има полови сношения няколко седмици, докато живата му сперма не се разсее. Тогава ще му го махнат. Нрина не ти ли обясни? Сигурно ще махне и твоя, ако я помолиш… искам да кажа сега, когато вече не си донор. О, идва Пели!

Виктор не беше в настроение за любезности. Поздрави приличащия на напомпан космически капитан, но беше подразнен от факта, че всички, които среща, изглежда, знаят всичко за състоянието на половата му система. Успя само да каже набързо:

— Пели, искам да говоря с теб…

— За Небо. Знам — добродушно каза Пели. — Нрина ме предупреди. Дай обаче да се махнем от този шум. Да си вземем по едно питие и да седнем до басейна.

 

 

Виктор искаше да говори не само за Небо, но Пели нямаше нищо против. Той, изглежда, му се възхищаваше.

— Ти… наистина си пътувал! — възкликна Пели. — Целия път от Земята… докато аз съм летял само из тази малка система.

Така че причината Виктор да се чувства добре не бяха само газираните, тръпчиви, с лек вкус на плод напитки. Беше свикнал да го зяпат, но много, много отдавна не беше бил обект на възхищение. Той погледна празнуващите. Нрина показваше на Балит как да храни котето с направения от нея импровизиран биберон; Фрит се беше изправил и декламираше нещо.

— Нрина каза, че имаш някои артефакти, които си взел от Небо — каза Виктор.

Пели поклати глава.

— О, не. Искам да кажа, че не съм ги взел лично… никога не съм кацал на Небо и никога няма да го направя. Но имам ето това… нося го, за да го показвам. — Той бръкна в чантата си и подаде на Виктор нещо лъскаво като метал и светлолилаво.

Виктор го взе. Беше изненадващо леко за метал: пръчица с размерите на пръста му, закръглена в единия край и напукана и нащърбена в другия.

— Кухо ли е? — попита той.

— Не. И не ме питай за какво е, защото не знам. — Пели го прибра в чантата си и продължи: — Ще го дам на Балит като подарък за навършване на пълнолетие! Има много такива неща… не тук, разбира се, а на Нюманхоум. — Той погледна Виктор и на кръглото му като месечина лице цъфна усмивка. — След няколко дни отлитам там.

— Наистина ли? На Нюманхоум?

— Да ти кажа истината — призна Пели, — очаквам го с нетърпение. Всъщност съм по-щастлив на кораба, отколкото тук… може би защото съм чист, ако ме разбираш. Искам да кажа, че никой не е бърникал в гените ми преди да се родя. Във всеки случай не много освен за премахване на генетично наследени заболявания и така нататък. Вероятно не бих имал нужда дори от изграждане на мускулатура, за да ходя на Нюманхоум, с изключение за израстване в жизнена среда… но пък винаги съм бил по-тежък от другите момчета.

— Не знаех, че все още има такива като теб — каза Виктор.

— Не са много. Може би затова обичам космоса. Може би съм се метнал на онези, които най-напред са дошли тук. Ти си виждал техните кораби! Можеш ли да си представиш колко смели са били… Какво има?

— Не съм ги виждал. Но бих искал да ги видя.

— О, това е лесно — каза Пели и се усмихна. После извади от чантата си плоско табло със стъклено покритие като пултовете за обучение и докосна един мъничък клавиш. — Ето. Смешно, нали?

Виктор се наведе да разгледа картината.

„Смешно“ беше точната дума — ракета, задвижвана с втечнени газове, малка на екрана, но сигурно и в действителност не много голяма. Движеше се по орбита с огромния Нергал под нея и докато Пели работеше с клавиатура та да премести образа напред във времето, към кораба се присъедини и друг, и друг… станаха десет, свързани един с друг, после пълзящо множество космически кораби. Когато разгърнаха слънчеви огледала и започнаха да променят формата си, Виктор за минути видя години от историята.

— Това е първата жизнена среда — каза Пели. — Направили са я осемстотин души на Нергал… които са могли да построят кораби. Другите просто са останали там и са умрели. Нещата станали по-добри, когато са започнали да изграждат истински жизнени среди от астероиден материал, но дълго време са гладували страшно. След това избухнала някаква болест и повечето измрели. — Той махна с ръка към гостите. — Знаеш ли, всички ние сме произлезли точно от деветдесет и един човека. Само толкова останали. Но после започнало да става по-добре. — Той изключи екрана и погледна Виктор, видимо малко засрамен. — Скучно ли ти е всичко това?

— О, не! — извика Виктор. — Честно казано, точно това се опитвам да разбера, откакто Нрина ме размрази. Слушай, какво ще кажеш за ефекта на времеразширение?

Пели примигна.

— Извинявай, не те разбрах.

— Имам предвид основния въпрос. Причината всичко това да се случи… начина, по който нашата малка група звезди отлетя с реластивистични скорости. Опитвам се да го разбера. Единственото нещо, за което се сещам, е, че сме пътували толкова бързо, та времеразширението е преодоляно… за дълго време. Дори не мога да правя догадки колко дълго… достатъчно дълго, така че докато сме пътували, всички звезди са изкарали жизнения си цикъл и са умрели. — Видя, че Пели е изцъклил очи, и спря.

— О, да — каза Пели и нервно се заоглежда. — Нрина каза, че си споменавал нещо такова.

— Но нима не разбираш? Всичко е свързано! Структурите на Небо, обектите Сорикейн-Мтига, смаляването в перспектива на видимата Вселена, отсъствието на всички звездни обекти освен една шепа сега…

— Виж — каза Пели. Гласът му бе достатъчно добронамерен, но съвсем категоричен. — Аз съм космически пилот, не поет. Питай ме нещо практическо и с удоволствие ще говоря колкото желаеш. Но това… това… това е мистичен въпрос, а аз просто не се интересувам от такива неща. Във всеки случай — завърши той, хванал празната си чаша — трябва да ги напълним, нали? А и те започват да танцуват… какво ще кажеш да се присъединим към тях?

 

 

На Виктор му трябваха само още две чаши от газираното питие, за да се предаде. „Твърде много е да се надявам на истинско разбиране от някой от тези хора. Очевидно те държат единствено на развлечението.“

Но по средата на втората чаша той започна да разбира, че веселбата си заслужава дори за човек, самотен и обременен от загадката със случилото се с Вселената. Нрина водеше хоро около стола на почетния гост и му махна да се хване.

Защо не? Той допи питието си, хвана се до Нрина и поведе хорото.

Причината вероятно беше напитката — той не обичаше да танцува. Особено когато при тази незначителна гравитация стъпките му бяха леки като перце. Въпреки това всички го следваха търпеливо в някакъв свободен танц — без сложни фигури, просто стъпка напред и навеждане, после две стъпки встрани.

— Беше чудесно — каза му Нрина задъхана, когато спряха, и го прегърна. — Целувка, Виктор! — Докато се целуваха, гордият баща дойде при тях. Лицето му сияеше.

— Не знаех, че си танцьор. — И преди Виктор да може да прояви скромност, продължи: — Аз съм Фрит. Много се радвам, че Нрина те доведе. Не бяхме имали възможност да се запознаем, но искам да ти благодаря, че ни помагаш в празненството на Балит. — Той му стисна ръката. — Представяш ли си! Никой от приятелите му не е бил отвлечен от човек от Земята! Всички ще му завиждат.

— Няма нищо — каза любезно Виктор. Нрина го потупа нежно по рамото и се отдалечи. Виктор почти не забеляза това — гледаше очарован мустаците на Фрит. Отблизо те бяха още по-впечатляващи: продължаваха чак зад раменете му и макар Виктор да беше сигурен, че е видял един от тях изкривен по време на танца, сега той беше оправен. Мустаците обаче изобщо не отговаряха на косата му. Отдалеч Виктор беше помислил, че Фрит носи бяла шапка, но всъщност това беше ниско подстригана коса.

— Трябва да се запознаеш с Форта — продължи Фрит и махна към… Виктор си помисли, че ще каже „с другия баща“, макар че как беше станало това, не можеше да си представи. — Това е Виктор, скъпи — каза Фрит на другаря си. — Нрина казва, че много се интересува от звезди.

— Да, каза ми — отвърна Форта и скромно протегна ръце за прегръдка. — Знаеш ли какво ще направим, Фрит? Трябва да поканим Виктор да дойде да ни погостува. Балит вече ме помоли за това — много е развълнуван, че го отвлече човек от старата Земя! И иска да го покаже на приятелите си.

— Да, скъпи — съгласи се Фрит. — Но какво мисли Виктор? Не можем да очакваме да се занимава с цяла тайфа деца.

Виктор примигна, после неочаквано каза, изпълнен с надежда:

— Наистина бих желал да говоря с вас за онова, което се е случило с Вселената. Ако няма да ви бъда в тежест…

— В тежест? — възкликна Форта. — Не, разбира се, няма да ни бъдеш в тежест. Ще се радваме да дойдеш у дома. И… — Той се поколеба, после скромно се усмихна. — Тъй като се интересуваш от танци, искаш ли да ти потанцувам? Фрит току-що завърши една нова поема в чест на встъпването в пълнолетие на Балит… отнася се за развитието и зрелостта… а аз направих танцовия съпровод.

— Ще се радвам — каза Виктор. Беше объркан и не знаеше нито какво става, нито какво ще последва. Но беше смел. И в края на краищата нямаше много други възможности.