Фредерик Пол
Планетата в края на времето (12)

Глава 12

Пътуването до Небо продължи дълго — сто и двадесет трудни дни, много време за всяка малка група хора, принудени да си правят компания. За Виктор пътуването беше жестоко.

Още щом се измъкнаха от ниската нюманхоумска орбита, започна да го обхваща тягостно безпокойство. Причина за това беше най-напред радиото; от повърхността започнаха да пристигат повиквания, изпълнени с изненада, отчаяние, после гняв. Още по-лошо стана, когато сестра му Едуина започна да му се моли, и съвсем лошо, когато даде микрофона на малката Таня. Беше почти сърцераздирателно да слуша как сладкото разтревожено гласче ги моли: „Мамо? Татко Джейк? Татко Виктор? Няма ли да се върнете у дома?“ Това накара Реза да избяга в празното товарно помещение, а когато Виктор я намери, тя плачеше неутешимо. После млъкна, не искаше изобщо да говори. Не само Реза. Всички имаха тревожни мисли; всички бяха раздразнителни и недоволни. А когато капитан Родерикс изведе „Арк“ в постоянна орбита около Небо и совалката беше заредена и готова да свали екип на повърхността, почти никой не говореше с никого.

В черния облак на безпокойството Виктор не преставаше да преценява отново и отново тяхното решение, като си задаваше едни и същи мъчителни въпроси. Наистина ли децата се нуждаят от тях у дома? Е, разбира се, да, но… И всъщност беше ли нужно това на хората? Не беше ли, може би, техен дълг и те да са долу и да поделят онова, което ще дойде от неочакваното, необяснимо ново бедствие, което (може би) застрашаваше самото оцеляване на колонията? Е добре, може би беше така, но все пак…

Но все пак това, което вършеха, беше необходимо! Те трябваше да научат какво става на Небо! Не беше ли така?

И дори да не беше, дори ако всичко бе престъпна глупост, отдавна беше станало много късно да се задават такива въпроси. Те се бяха посветили на тази задача.

Другата част на черния облак, обгърнал Виктор, беше трагичното състояние на неговите отношения с Реза. Нещо се беше объркало. През всичките тези сто и двадесет дни нито веднъж не се бяха любили. Вярно, че в оголения кораб нямаше уединено място. Вярно, че капитан Родерикс (за когото беше аксиома, че само заетият екипаж може да бъде може би щастлив — колко смешно беше да се използва думата „щастлив“ при настоящите обстоятелства) беше наложил сложна програма от упражнения и тренировки. Капитан Бу държеше строго за нейното изпълнение и през по-голямата част от времето всички бяха капнали от умора. Но Реза вече почти не говореше на Виктор.

За Виктор това беше още по-тежко, защото имаше хора, на които тя говореше, и един от тях беше Джейк Ланди. Така към всички съмнения и неудобства се беше прибавило и онова, което той никога не искаше да повярва: че ревнува.

Четирима души трябваше да слязат на повърхността на Небо със совалката. Никой не изяви желание. Никой и не отказа; трябваше да хвърлят чоп.

Когато Джейк Ланди се оказа един от избраните — а Виктор и Реза не, — Виктор не се зарадва, но и не беше съкрушен.

 

 

— Трябва да сме готови за всичко — непрекъснато беше заявявал капитан Родерикс и те почти бяха готови. Бяха изготвени планове за всякакви непредвидени обстоятелства, които човек може да си представи. Бяха измисляни аварии. Бяха създадени начини за отстраняването им. Всеки ден, понякога повече от веднъж на ден без предупреждение имаше упражнения. Екипажът непрекъснато тренираше какво да прави в случай на неочаквано разхерметизиране (шлемовете на главите, скафандрите на място) или загуба на енергия (аварийните акумулатори непрекъснато се презареждаха), или внезапна смърт или излизане от строя на някой член на екипажа — резерви за всяка работа, всеки трениран да върши всичко.

— Какво, по дяволите, мислите, че ще се случи? — попита Виктор един ден. Беше уморен до смърт.

Родерикс само го погледна и заповяда:

— Продължавай упражнението. Продължавай! Изпълни още веднъж упражнението за запушване на пробойна! Тези упражнения ще ви помогнат да оцелеете!

Когато не правеха тренировки, товареха совалката. Това не беше лесно, защото макар на „Арк“ да беше останало малко, което можеше да се вземе, те се стараеха да натоварят всичко, което можеха да свалят. Съобщителна апаратура. Записваща техника — капитан Бу ги накара да натоварят дори стария корабен дневник на „Арк“ за дежурствата. Дрехи за горещо време, дрехи за студено време — не можеха да са сигурни какво ще намерят долу. Сушена храна от някогашните аварийни запаси на кораба. Прясна (е, неотдавна размразена) храна от капсулите в криогенното отделение. Това беше една от главните задачи на Виктор събиране на всичко, което може да се яде, от старите капсули (колко странни бяха те и колко различни от тези на „Мейфлауър“! Бяха наредени в коридорите, където не беше по-студено от останалата част на космическия кораб — колко разточителна конструкция!). Освен това взеха пластмасови туби с вода и електрически фенерчета, и Гайгерови броячи, и уреди за нощно гледане, и фотокамери — всичко, което можеха да предложат ресурсите на стария кораб. Дори четири пушки — капитан Родерикс ги беше измъкнал от някакъв отдавна забравен шкаф — не защото някой наистина очакваше, че ще се наложи да стрелят по нещо, а просто за всеки случай.

 

 

Най-после стигнаха. Совалката беше натоварена. Не оставаше нищо друго освен да излети.

През цялото дълго пътуване сензорите на „Арк“ бяха фиксирани само върху една цел — Небо. На повърхността на загадъчната планета можеше да се види много малко. Пречеше облачната покривка — безформено бяла през деня, бездънно черна, когато бяха на намиращата се в сянка част на планетата — с изключение на няколко места, където под облаците отдолу се виждаше да свети нещо червено.

Инструментите им казваха много повече. Те отдавна бяха детектирали мощни емисии от повърхността — гама-лъчи, рентгенови лъчи, електростатични радиосмущения. Инфрачервените сонари показаха ясно очертани под облаците топлинни източници. Най-полезен от всички уреди беше радарът. С всеки ден радарната диаграма даваше все повече подробности. Радарните изображения се проектираха като холограми и показваха разнообразни структури с твърди краища. Имаше плоски, широки неща, които изглеждаха почти като сгради. Имаше неща с форма на лале, като фуния на стар грамофон, всички очевидно ориентирани към отслабващото слънце. Имаше оребрени метални черупки като черупка на костенурка и те бяха в две разновидности. Някои имаха наблизо нещо като антена; други бяха оградени от големи остри купища спирално извит метал.

Никой от сензорите не откри нещо да се движи. На повърхността на Небо, изглежда, нямаше нищо, което да се премества физически. Капитан Родерикс, защитавайки своите оръжия, възрази, че там трябва да има някакъв вид живот — как иначе могат да се обяснят наблюдаваните конструкции? Биха ли могли да се построят сами? Но нямаше никакви следи от движения, които да могат да се свържат с живот и особено с цивилизован, технологичен живот — нищо като камиони, самолети, влакове — нищо, което да подсказва за онзи, който и да бе той, който бе построил металните конструкции. Изобщо нямаше следи от никакво живо, движещо се същество.

Докато разглеждаше внимателно екрана, Виктор каза:

— Дори и да не ги виждаме, аз мисля, че сте прав, капитан Родерикс. Логично е там долу да има някой. — И добави: — Баща ми беше прав.

— За какво е бил прав баща ти? — викна Родерикс. Знаеш ли какво представляват тези неща?

Виктор вдигна глава от екрана и едва сдържайки гнева си, каза:

— Не. Но мога да видя за какво са. Баща ми от отдавна мисли, че Небо и астрономическите събития са свързани. Очевидно е така! Погледнете онези рамкови антени. Всички са насочени право към слънцето!

Джейк Ланди се изправи, погледна Виктор, след това отиде и разгледа екрана.

Когато се обърна, се усмихваше — не щастлива усмивка, а плаха усмивка на облекчение на човек, чийто ум е ангажиран с труден въпрос.

— Според мен това решава въпроса за мястото на приземяването.

 

 

На следващата, предпоследна орбита четиримата избрани имаха прощална вечеря. Храната беше възможно най-хубавата. Всичко беше взето от старите криогенни складове на „Арк“ и подбрано най-вече заради вкусовите качества, а не заради енергийното съдържание. Успяха да направят нещо като яхния от зърно за посев и леща, а главното блюдо беше последната овца за разплод, печена.

Капитан Бу каза кратка молитва. Вино нямаше. Нямаше и много разговори. По едно време Бу вдигна глава от чинията си и без да се обръща конкретно към някого, каза:

— Знаете, че совалката трябва да се върне. Иначе няма да има никакъв начин да слезем пак на Нюманхоум.

Джейк Ланди се засмя.

— Какъв е проблемът, капитане? Да не мислите, че ще ви изолират на „Арк“, за да вземат кораба? — Очевидно Бу мислеше точно това. Джейк вдигна рамене и смени темата. — Жалко — каза той бавно, дъвчейки парче месо, — че никоя от тези породи няма да живее на Нюманхоум.

Малката Лу Фа, която също беше изтеглила едно от четирите билетчета се изправи и заяви:

— Не съм гладна. Трябва ли да чакаме още цяла обиколка? Не може ли да тръгнем сега?

И изведнъж и четиримата станаха и почнаха да се сбогуват с оставащите. След бърз поглед към Виктор Ланди придърпа Реза и я целуна. (Тя не беше инициатор на целувката, но изобщо не се възпротиви, забеляза Виктор.) След това бавно се качиха на совалката. Виктор и двама други затвориха люковете и отидоха в командната зала, където капитан Родерикс стоеше пред радарния дисплей на кораба, втренчил поглед в кривата на полета. Малката точка беше „Арк“, който пълзеше върху изображението на планетата Небо. Капитан Бу се изкашля, огледа се и започна да се моли на глас:

— Всемогъщи Боже, Който си всевиждащ съдия и вечен господар на всички нас, моля Те, грижи се за нашите приятели, предприемащи тази опасна мисия в Твое име…

— Старт! — извика капитан Родерикс. Корабът леко се разтърси: совалката се беше отделила.

 

 

Гласът на Джейк Ланди от високоговорителя през няколко секунди безстрастно съобщаваше разстоянието, височината и скоростта. На навигационния радар совалката се виждаше като яркочервено тяло, движещо се успоредно с тях, но изоставащо. Когато излезе от сянката на Небо, оптическите уреди също го хванаха — блестящ метал, падащ към Небо. Всички наблюдаваха — капитан Родерикс наведен над пулта за управление, капитан Бу — залепил очи на фиброоптичните тръби, останалите — втренчени в стенните дисплеи.

Виктор усети как Реза пъхна ръката си в неговата.

Не реагира. Не си дръпна ръката, но я почувства отпусната и безучастна.

Тя си издърпа ръката, погледна го и попита:

— Какво има?

Той упорито мълчеше. Дори не я погледна. Продължи да гледа екрана.

— Стига де — каза тя и гласът ѝ прозвуча недружелюбно. — Да не си се вкиснал, задето целунах Джейк Ланди за довиждане? Той се излага на истинска опасност, по дяволите! Ако беше отишъл Родерикс, дори и него щях да целуна!

Виктор си позволи да обърне поглед към нея.

— Обаче би ли си шепнала през цялото време по ъглите с Родерикс?

— Какво искаш да кажеш? Да не би да ревнуваш?

— Мислех, че си моя жена, а не негова — хладно каза той.

— Твоя жена съм, по дяволите! Но не съм твоя собственост. Наистина съм твоя жена.

— Предполага се жената да е вярна на мъжа си — натърти той. — Ти се съгласи с това.

— Виж какво! — Реза почервеня от гняв. — Да не си мислиш, че… Той имаше нужда да приказва с някого… и с кого, ако не с мен? О, Вик! Ти си един долен мнителен мъж. Не искам да говорим за това сега. Не искам изобщо да говоря с теб! Ще си поприказваме по-късно.

— Разбира се, че ще си поприказваме — мрачно каза Виктор. Но не знаеше — и никой от тях не знаеше — колко далеч ще бъде това „по-късно“…

— Удариха совалката! — внезапно извика Бу; другите, наблюдаващи стенните екрани, също викаха, а после изведнъж радиовръзката със совалката прекъсна. На екрана Виктор и Реза наблюдаваха с ужас как от повърхността на планетата към тях се издига непоносимо ярка оранжева светлина — толкова ярка, че автоматичната защита изключи екрана.

„Арк“ се разтърси, сякаш ударен челно от друг кораб.

Капитан Бу на фиброоптичния перископ изрева от болка от попадналата в очите му непоносимо ярка светлина. Зад Виктор се чу металическият глас на алармената система на кораба: „Сензорният шлюз е разрушен. Сензорният шлюз е разрушен. Сензорният…“ В същото време друг механичен глас, по-дълбок и по-спокоен, не преставаше да съобщава, че уредите за управление на маневрения двигател не работят, а един трети извика: „Системите на функционират!“

Изглежда, всички аварийни системи на „Арк“ едновременно съобщаваха за авария. Аварийните съобщения се повториха още веднъж — и после още веднъж, този път самият „Арк“ трепна под тях, те полетяха на всички страни, докато се предаваше последното съобщение: „Налягането на въздуха пада.“

Нямаше съмнение, че е вярно. Виктор чуваше свистене на излизащ отнякъде въздух. Ушите му заглъхнаха. Белите дробове го заболяха. Зад очите си усещаше слаб, заплашителен натиск.

Реза се обърна от ослепения капитан Бу, на когото се опитваше да помогне.

— Нещо стреля по нас! — извика тя задъхано. — О, Господи! Бедните хора долу! Джейк няма да се върне!

Въпреки шока и ужаса Виктор я чу да произнася името му.

— Трябва да облечем скафандрите — извика Виктор, а после се наруга. „Какви скафандри? Всички отидоха на повърхността с приземяващата се група.“

Само капитан Бу въпреки ужасната болка бе запазил самообладание. Той сложи ръце на ослепените си очи и започна да издава заповеди, като искаше да му се докладва какво става.

Имаше добре отработено упражнение за инциденти със загуба на въздух. Вярно, предполагаше се, че целият екипаж ще участва в запушването на пробойната и ще затвори херметичните врати. Вярно също, че упражнението беше разработено за напълно различен „Арк“, какъвто не съществуваше от десетилетия, един „Арк“ с непокътнати части. При останало толкова малко от кораба, другото изгорено в реакторите за антиматерия или просто спуснато на повърхността на Нюманхоум, много складови, помещения бяха изгубени или преместени, а неочакваният удар от Небо беше съвсем разрушителен. Помещенията, където се съхраняваха парчетата за запушване на пробойни, вече не съществуваха.

Всъщност това вече не беше важно. Парчетата нямаше да помогнат. „Арк“ не само беше пробит, той беше издълбан от лазерните удари от повърхността на Небо. Частта от корпуса, където беше монтирана оптиката, беше изчезнала, напълно изгоряла; корабът беше сляп също като капитан Бу. На друго място горивото за помощния двигател беше експлодирало. Целият централен кил на кораба беше огънат; херметизиращите врати вече не се затваряха. Единствената част, която все още беше цяла — почти цяла, — беше останалото от старото фризерно отделение. Задъхвайки се в бързо разреждащата се атмосфера, Реза и Виктор издърпаха ослепения стенещ капитан през люка към криогенната палуба и го заключиха.

— Чакай! — извика Виктор. — Какво ще правим с Родерикс и другите?

— Не виждаш ли? Мъртви са! Затвори люка! — извика Реза. Виктор го затвори точно навреме. Въздухът в криогенното отделение беше разреден, но поне налягането оставаше постоянно.

— Ако тези изстрели ударят антиматерията… — започна Реза и не довърши.

Не беше необходимо. Ако онова, каквото и да бе то, което беше стреляло от повърхността, стреляше отново и ако удареше отделението с антиматерия, нищо друго нямаше да има значение. В горивната камера на „Арк“ не беше останала много антиматерия, но ако тя се взривеше, „Арк“ щеше да се превърне просто в мъгла от йони.

Реза се обърна към ослепелия Бу, докато Виктор обикаляше неуморно из празното фризерно отделение, без сам да знае какво търси. Оръжие? Но нямаше по кого да стреля. Никой не беше допускал, че „Арк“ може да се нуждае от далекобойни оръжия.

И никой не беше мислил и че нещо на повърхността на Небо ще се опита да ги убие. Виктор се чудеше дали някой от совалката е оцелял. Най-вероятно всички бяха мъртви, както вероятно всеки момент щяха да бъдат мъртви той и Реза, и Бу.

После му мина една мисъл. „Арк“ имаше едно сериозно оръжие, разбира се…

Той хукна към Реза, която се опитваше да намери нещо, за да превърже очите на капитан Бу, и извика:

— Ние сами можем да взривим антиматерията!

Реза го погледна неразбиращо.

— Радиацията — обясни той. — Ако взривим антиматерията, радиацията ще изгори половината планета.

Тя го гледаше невярващо. Но не се наложи да му отговори. Капитан Бу отговори вместо нея.

— Остави на мен, Реза — каза той и гласът му прозвуча съвсем нормално. Той се изправи, сложил ръце върху изгорените си очи, пое си тежко дъх и каза: — Не бъди глупак, Вик. Преди всичко не можем да отидем до командния пулт. Там няма никакъв въздух. Второ, не трябва да взривяваме планетата.

Виктор не можеше да гледа ужасните очни кухини.

— Но поне ще им го върнем! — каза гневно той.

Бу поклати глава.

— Не можем да разрушим цялата планета. Най-многото, което можем да направим, е да им покажем, че сме опасни… и какво ще стане, ако те решат, че населението на Нюманхоум трябва да плати за този наш акт? Какъв шанс би имало то срещу нещо като тези лазери?

— А какъв шанс има сега? — отговори троснато Виктор.

— Не много голям — отвърна тихо Бу, — но по-добър от този, който имаме ние тук. Въздухът няма да съществува вечно и няма начин да се махнем оттук.

— Значи сме мъртви!

Бу го погледна с незрящите си очи. Виктор отклони поглед — капитанът почти се усмихваше.

— Мъртвите — каза той — могат да бъдат замразени.

— Какво?!

— Фризерите все още работят, нали? И дори и сляп все ще мога да прибера вас двамата.

— Капитане! — извика Реза. — Не! Какво ще се случи с вас?

— Точно това, което ще се случи и с вас, ако не направим нищо — отговори спокойно капитан Бу. — Замразени вие имате шанс да оцелеете до… — Той вдигна рамене. — Във всеки случай да оцелеете известно време. Не се тревожете за мен. Капитанът е длъжен последен да напусне потъващия кораб… и във всеки случай аз съм вярващ, разбирате ли. Господ е обещал на вярващите спасение и вечно блаженство на небесата. Знам, че Той казва истината. — Капитан Бу се намръщи от болка и после каза делово: — Моля! Вие двамата, извадете подготвителните камери и останалата фризерна апаратура и ми покажете къде се намират. Мисля, че ще мога да свърша останалата работа пипнешком.

— Сигурен ли сте? — попита скептично Реза, но Виктор хвана ръката ѝ.

— Ако капитан Бу не успее, по-лошо от това ще стане ли? — попита той. — Ето, Бу. Това е лейката, а това тук са газовите дюзи…

После оставиха слепия пипнешком да свърши работата. Корпусът на стария кораб от време на време се разтърсваше от нови удари. Това беше единственият им шанс, но Виктор знаеше, че тази надежда е…