Фредерик Пол
Планетата в края на времето (21)

Глава 21

Вселената ставаше доста стара, а възрастта на Уон-Ту беше почти колкото на Вселената. На това имаше компенсация, защото колкото по-стар ставаше Уон-Ту, толкова повече време му трябваше да остарее още повече.

Това не се дължеше на релативистичния ефект на разширяване и нямаше нищо общо със скоростта на движение. Беше само въпрос на захранване с енергия. Уон-Ту живееше на гладна диета и това го беше направило много бавен.

Когато беше на младежка или на средна възраст — или дори доста възрастен, примерно когато достигна възраст неколкостотин милиарда години — Уон-Ту старееше бързо, защото вършеше всичко бързо. Уон-Ту беше плазмена личност. Неговият метаболизъм протичаше със скоростта на ядрена реакция; промените в състоянието му ставаха със скоростта на създаване или унищожаване на виртуални частици, възникваха и изчезваха като вакуумни флуктуации.

Така беше някога.

Вече не беше така. Сега Уон-Ту беше почти сляп. Не можеше да отдели енергия за всичките си външни очи — но това нямаше голямо значение, защото какво имаше за гледане в жалката, тъмна, стара Вселена? Той държеше отворено само едно малко „ухо“ за звуци от евентуална комуникация — макар дори „възможна“, той знаеше, че е малко вероятна. С кого можеше да комуникира?

Самото физическо състояние на Уон-Ту беше ужасно. (Колко ужасно е просто изобщо да имаш „физическо“ състояние!) Беше в капан. Почти вграден в твърда маса като човек, заровен в пясък до шия. Вече беше невъзможно да се движи. Това ставаше много трудно и болезнено, и мъчително бавно.

Би могъл да напусне тази звезда. Би могъл да се откъсне от нейния труп и да търси друга. Но нямаше други по-добри от тази, на която беше.

Чудесната, бърза, блестяща фаза на неговото съществувание беше минало, което Уон-Ту почти не си спомняше. (Неговата памет също беше функция на енергията, която отделяше за нея. Голяма част от паметта му беше, така да се каже, затворена в режим на „готовност“ с цел съхраняване на малкото енергия, с която разполагаше.) Видът на енергията за поддържане на този вид живот се беше изчерпал. Той вече не разполагаше с ядрена енергия, нито имаше такава някъде във Вселената, доколкото Уон-Ту можеше да си представи. Всички елементи за ядрен синтез бяха изразходвани.

Звездите бяха умрели.

Всички. И последната. Бяха история; а историята беше преминала през толкова безброй ери, че дори Уон-Ту вече не можеше да отчита времето. Но времето все пак течеше и Вселената беше живяла повече от десет хиляди милиона милиона милиона милиона милиона милиона години.

Това беше число, което дори Уон-Ту не можеше да възприеме. Човек би го написал като единица, следвана от четиридесет нули — 10 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000. Той също не би го разбрал, но би могъл да жонглира с числата, за да предаде идеята. Той би могъл например да каже, че ако цялата възраст на Вселената от времето, когато първата човешка раса е започнала да мисли сериозно за това — всичко от Големия взрив до, например, двадесетото столетие на Земята — е било само една секунда, тогава в същия мащаб нейната настояща възраст възлиза на нещо като петдесет милиарда милиарда години…

И, разбира се, и това число не би означавало много с изключение на това, че някой би могъл да разбере, че е много много дълго време.

Ако Уон-Ту имаше философски наклонности, би могъл да си каже нещо утешително, като „Поне добре си поскитах през този живот“. Или „Само веднъж се живее, но ако изживееш живота си добре, веднъж е достатъчно“.

Уон-Ту нямаше такива наклонности. И нямаше ни най малко желание да се потопи с радост в дългата тъмна нощ. Щеше да се съпротивлява с всички сили… ако знаеше начин как да го направи… и ако имаше достатъчно сила.

Имаше време, когато Уон-Ту беше захвърлял звезди с цялата си младежка сила — и бе правил звезди от прашни облаци — беше си направил дори една-две галактики, когато всичките, които се виждаха, бяха започнали да мъждукат и да проявяват признаци на изчезване. Спомняше си поне това, защото му беше доставяло удоволствие да мисли върху чудесните праисторически облаци с размерите на галактики, които беше направил да се разпаднат и да за почнат да се въртят и да трепкат с милиарди раждащи се звезди. Тогава нищо във Вселената не беше по-силно от Уон-Ту — създателя и разрушителя на галактики!

Беше славно време!

Но това време отдавна беше отминало. След десет на четиридесета години повечето неща отдавна бяха отминали.

Какво се беше случило през този период от много, много години?

Отговорът на този въпрос беше прост.

Всичко.

Последната от галактиките се беше оформила и изпарила, и умряла. Последната от новите звезди се беше оформила много преди това, когато огромният газов облак потръпна, щом компресиращата вълна го раздруса и направи така, че да се разбие и да оформи нова звезда. Повече не можеше да има нови звезди. Може би все още имаше тук там реещи се валма прах, но гравитационното привличане не беше достатъчно силно, за да се слеят. Не че нещо се беше случило със самата гравитация. Дължеше се на закона за обратна пропорционалност от квадрата на разстоянието — в края на краищата цялата Вселена все още се разширяваше. Това не можеше да създаде повече материя от енергията, но създаваше повече пространство. Когато Вселената се разширява с всяка секунда, тя се охлажда все повече и повече и така останалата топлина все повече и повече се разсейва. И с това всичко отива все по-далече и по-далече от всичко друго — толкова далече, че става почти невъзможно да се възприемат разстоянията.

Последната от големите ярки звезди много отдавна бе станала супернова; последната от типа Слънце беше станала супергигантска, а след това се бе превърнала в бяло джудже; всички тези разточителни на енергия нехранимайковци много отдавна бяха изгорели. Червените джуджета бяха продължили да съществуват по-дълго. Те бяха най-малките и най-дълголетни от онези пещи на ядрен синтез, наричани звезди, но и те бяха изчезнали. Последната от тях отдавна беше изгоряла и се бе превърнала в буца желязо, загрявана от единствения останал енергиен източник — бавния разпад на протони.

Разпад на протони! Гордостта на Уон-Ту страдаше от необходимостта да живее от такъв слаб енергиен източник като разпада на протони.

Единственото добро в това беше, че той продължаваше дълго. Когато един протон се разпадне, два горни и един долен кварка се превръщат в позитрон (който се отделя и анихилира първия електрон, на който попадне) и двойка кварк-антикварк (което ще рече мезон). След това мезонът няма значение за никого. Анихилацията на позитрон-електрон отделя топлина — съвсем малко топлина.

И всичко това става много бавно. Ако средната продължителност на протона е — нека вече не си играем с големи числа; нека просто кажем, че е казилион години — това не означава, че Вселената ще престане да съществува в момента на изтичане на този срок. Това е средно. Математиците бяха показали, че „полуразпадът“ на протона трябва да бъде около седем десети от казилиона.

Тогава Уон-Ту щеше да е в още по-затруднено състояние, защото половината от протоните щяха да са изчезнали. След още един такъв период щеше да свърши половината от остатъка и след това половината от половината.

Времето на неговия край беше обозримо и Уон-Ту го видя с униние — тогава нямаше да има достатъчно протони в никоя от мъртвите звезди да го поддържа топъл.

Думата „топъл“ е преувеличена. Никой човек не би казал, че тези твърди мъртви буци са много топли; най-високата температура, която може да се постигне от разпадането на протона, е по-малко от десетина градуса над абсолютната нула.

И това беше времето, когато, след като всичко се е случило, няма да се случва нищо, защото никъде няма да има достатъчно енергия, за да предизвиква събития.

Няколко градуса над абсолютната нула за Уон-Ту също не беше топло, но му беше останало единствено това. Твърдата материя, към която някога се отнасяше с презрение — железният труп, останал от последната му звезда беше единственият дом, който можа да намери.

Не беше лесно да се адаптира към такава ужасна среда. Това беше възможно само чрез спиране на по-голяма част от неговите функции и забавяне на всички останали. Сега милисекундите от живота му се точеха като хиляди години.

В едно отношение това беше достатъчно бързо, защото не беше останало много, което Уон-Ту да върши — освен да размишлява върху факта, че за него няма друго бъдеще освен вечността. Той дори не можеше повече да размишлява, защото умът му беше замъглен от лишения. (По-замъглен от ума на човека, почти толкова стар, колкото него — Виктор Сорикейн.) Това също беше добре, защото в моменти на яснота Уон-Ту разбираше, че за него нищо няма да стане по-добро. Единственото, което можеше да се случи, би било сгурията, на която живееше, да продължи все повече да изстива, докато не останеше никаква енергия да поддържа живота му.

И ужасното беше, че тя щеше да продължи да изстива вечно… или почти вечно… толкова дълго, че преди последният протон да се свърши и накрая той да умре, дори сегашната му възраст щеше да изглежда само един миг.

Нищо освен чудо не можеше да промени неговата безнадеждна съдба.

Уон-Ту не вярваше в чудеса.

Чудото трябваше да дойде отнякъде, а Уон-Ту не можеше да види никакво място в треперещата, умираща Вселена, където би могло да се роди чудо. Разбира се, той отдавна беше забравил дузината звезди, изхвърлени от онази древна галактика с такава голяма скорост, защото онази малка система почти беше спряла.