Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The World at the End of Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor (2015 г.)

Издание:

Фредерик Пол. Планетата в края на времето.

Американска, първо издание

Преводач: Георги Стоянов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 24

ИК „БАРД“ ООД, 2001 г.

ISBN: 954–585–214–3

История

  1. — Добавяне

Глава 20

Виктор разбра, че се събужда, когато откри, че сънува — ако беше умрял, не можеше да сънува. Сънуваше, че лежи и изпитва болка.

Болката определено беше неприятна. Не беше хубав сън и затова той беше много радостен, макар и много замаян, когато се събуди.

Усети, че определено е буден, защото когато се опита да отвори очи, те бяха залепнали. Трябваше да се напрегне, за да погледне.

— Мамо? — попита той наведената над него слаба жена. — Пристигнахме ли вече?

И веднага разбра, че това е глупаво. Жената определено не беше майка му — всъщност нямаше нищо общо с майка му. Беше много висока и болезнено слаба, с големи кръгли очи. Видя очите ѝ съвсем ясно, макар че му беше трудно да види нещо друго. Очите му, изглежда, не можеха да се фокусират, а главата — главата адски го болеше.

Жената се обърна и каза нещо — бързо и тихо. Не беше на език, който Виктор познаваше, макар че част от казаното почти имаше смисъл — прозвуча както може би би звучал английски, ако го говори гукащ гълъб. Жената говореше на някого, когото Виктор не можеше да види. После докосна главата на Виктор, сякаш сочеше нещо на другата личност.

Може би го докосна нежно, но той не го почувства така. Това му подсказа, че сънят за болката може би не е бил само сън.

Докосването експлодира в главата му като удар с чук. Той се отдръпна и разбра, че сънят за летене също не е бил изцяло илюзия. Защото се движеше толкова леко, местеше тялото си с толкова малко сила, че просто не можеше да е на Нюманхоум. Всъщност не би могъл да бъде изобщо на някоя планета — не тежеше достатъчно.

Отпусна се бавно назад и се замисли. Жената и другото лице — с мъжки глас, не толкова гукащ, колкото гъргорещ — разговаряха на език, който не можеше да разбере добре. Ако не беше на планета, вероятно бе на кораб. Какъв кораб? Не на „Арк“, сигурно: от „Арк“ не беше останало нищо освен капчици кондензиран метал, ако изобщо беше останало нещо. Не и на „Мейфлауър“, беше сигурен. На „Мейфлауър“ нямаше нищо като тази оградена с кехлибарени стени стая, с мека пастелна светлина, идваща от тавана. Някои неща изглеждаха до известна степен познати — нещото, на което лежеше, например. Приличаше на плитко корито за размразяване. Видя няколко други такива в стаята. Всичките бяха заети. Във всяко имаше човешко тяло и върху телата струеше загряваща радиация: значи не бе единственият, върнат към живот.

Но къде се случваше всичко това?

И какво го болеше толкова много? Когато експлозията от болката в черепа изчезна, той усети болка на две други места — умерена в десния крак под коляното и друга, по-остра, върху по-малка площ, но въпреки това много силна, в бедрото. Никоя от тях не му говореше нищо. „Разумът“ му го беше напуснал; той беше замаян, объркан и му беше трудно да си спомни нещо. Всичко наоколо показваше, че току-що е бил размразен, след като е прекарал известно време във фризер. Но той си спомни, или си мислеше, че помни, че е бил замразяван и по-рано. Дори повече от веднъж, — но кой път беше този? Реши, че не е възможно да е било по време на продължителния междузвезден полет, защото тогава беше дете. А вече не беше дете. Не беше ли? И коя беше жената, която сега го увещаваше да легне?

През замъгления му мозък премина името „Реза“, но той не мислеше, че тази жена е тя… която и да беше „Реза“.

Разтърси глава в опит да разсее объркването. Това се оказа грешка — болката избухна отново. Но той реши да демонстрира бодростта си, като човек, събуден посред нощ от телефона, който твърди, че не са го събудили, че е бил буден. Облиза устни, готов да говори.

— Не се чувствам много добре — каза Виктор бавно и внимателно.

Странно, но думите му не прозвучаха както трябва. Приличаха повече на животинско ръмжене, отколкото на човешки глас. Гърлото също много го болеше.

Жената го погледна като че ли развеселено и направи знак на мъжа. Мъжът изглеждаше съвсем нормално — нито слаб като призрак, нито чак толкова висок — но беше облечен като жената с мантия от някаква ефирна материя. И беше силен — натисна Виктор така, че той не можеше да помръдне. Жената отново започна да му прави нещо.

От нея идваше някакво ухание — като на цветя и далечен пушек от огън.

Виктор неочаквано осъзна, че е доста гола. Тя, изглежда, не забелязваше това — или поне то не я безпокоеше. Взря се в очите му, после докосна гърлото му с инструмент, който блестеше като метал, но беше мек и топъл, и загледа една малка цветна картина в основата на инструмента.

После дръпна долната му устна. Той инстинктивно се опита да извие глава — отново последва болезнена експлозия, но мъжът в ефирната мантия хвана грубо главата му, задържа я неподвижна, а жената докосна влажната, нежна вътрешност на устната на Виктор с нещо и той изгуби съзнание.

 

 

Когато се събуди, беше сам. Дори другите вани за съживяване бяха празни.

Главата все още го болеше, но другите болки бяха отзвучали — е, не бяха минали съвсем, но сега бяха само малка неприятност, а не страдание. Изправи се и видя, че десният му прасец от коляното до глезена е покрит с нещо бледорозово, прилично на наденица. Зачуди се какво ли може да е и го натисна с пръст. Не разбра нищо. Не разбираше много неща — всичко изглеждаше прекалено странно. Чувстваше се като пиян.

Опита се да си спомни как се е озовал тук. Спомни см, че му беше казано, че трябва да се върне във фризера…

Да, това беше вярно, беше почти сигурен. Тази мисъл обаче не беше успокояваща. Имаше смътен спомен за нещо за замразяването, което някой му беше казал — някаква Ванда? — преди много време. Че човек не трябва да се замразява много пъти. За това беше сигурен, макар че какво означаваше то, не му беше много ясно.

Чу мъжки глас да мърмори нещо, обърна се и видя мъжа с мантията. Гледаше го.

— Събудил си се — каза мъжът. — Чудесно — Виктор го разбра. — Почакай. Ще проверя дали Нрина иска да те види.

Виктор седна. Поне някои въпроси започнаха да се изясняват. Поради някаква причина тези хора бяха решили да го съживят от временното криогенно прекратяване на жизнения процес. Добре, това можеше да разбере. Зачуди се колко време е прекарал във фризера този път. Не можеше да са столетия, разбира се. Но сигурно достатъчно дълго. Дали тези хора бяха реформисти, или от някоя от другите секти от замръзналия Нюманхоум. Каквито и да бяха, бяха сменили начина си на обличане. Под ефирната си мантия мъжът носеше само нещо като шотландска поличка. После влезе и невъзможно тънката жена и Виктор видя, че мантията ѝ е само за украса или благоприличие — е, не точно за благоприличие, но не за защита от студ. Беше почти прозрачна дълга риза и той ясно видя, че под нея няма нищо друго.

Жената изглеждаше раздразнена и уморена, сякаш бе работила усилено; ризата ѝ от ефирна материя беше измърсена с пресни петна от кръв.

Той се сети да погледне и себе си и видя, че е гол, и се засрами. Видя и че на дясното му бедро има рана. Почти беше забравил, че там го беше боляло. Приличаше на прободна рана. Някой беше сложил някакъв мек еластичен воал върху нея — прозрачен, почти невидим. Той натисна с пръст и воалът се смъкна. Под превръзката раната още кървеше.

Мършавата жена отмести ръката му и закудкудяка укорително.

Мъжът дойде и оправи превръзката.

— По дяволите! Не я пипай! — каза раздразнено той. — Стой мирен. Нрина ще те прегледа да види дали има още нещо изгорено от фризера, така че я остави да си свърши работата. Аз трябва да проверя другите.

Виктор много се обърка. Разбра всички думи, макар да звучаха странно, сякаш идваха отдалече. Но размътената му глава не му позволи да си изгради някаква смислена представа.

— Изгорен от фризер… — започна Виктор, но мъжът вече си беше отишъл.

Тъй като не виждаше друга възможност, Виктор направи каквото му беше заповядано. Остави жената да се взира в очите му, да го пипа на различни места с разни инструменти, да повдига крайчеца на бледорозовата наденица на левия му крак, да се взира в нея и накрая да я смени. Накрая тя го потупа по главата — този път толкова леко, че той не почувства никаква болка.

После му даде знак да я последва.

Той се опита. Положи всички усилия, но не бяха достатъчни. Дясната страна на главата му остана вцепенена, левият му крак не го държеше въпреки учудващо малката гравитация на мястото, където бяха. Жената му позволи да се подпре на нея, докато вървяха — беше повече като пързаляне насън; като пътуване в кораб с микротяга — по коридор с кехлибарени стени до първата спирка.

Първата спирка беше мъничка стая със стъклена чиния с кехлибарен цвят, в която тихо течеше вода. Виктор съвсем лесно я идентифицира: тоалетна.

Не беше забравил, че е съвсем гол, макар жената, изглежда, да не се интересуваше от този факт. Нито го наблюдаваше, нито се обърна настрана докато, смутен, той се облекчаваше. Втората спирка беше при един душ. Той го погледна нерешително. Не беше сигурен, че знае как да го пусне, нито че ще може да стои самичък под него.

Опита и почувства крака си малко по-силен. Жената пусна душа. Той влезе с накуцване, подпря се на меката лъскава стена на кабината. Върху него започна да се излива приятно топла вода. Беше толкова отморяващо, всъщност истинско удоволствие.

Когато излезе изпод душа, жената му подаде мека кърпа.

— Благодаря — каза той и започна да бърше лицето си.

Жената изглеждаше доволна от него като от куче, което е изджавкало от радост. Но той показа превръзките на крака и бедрото и попита дали не са пострадали от душа. Тя само вдигна рамене: или не разбираше, или просто демонстрираше, че това не я интересува.

Третата спирка беше по-странна и много по-малко приятна.

Жената го остави в друга стая на грижите на някакъв мъж. Той беше почти толкова мършав, колкото и тя, макар да имаше странно издути мускули, докато прасците на жената бяха като моливи. Мъжът му посочи да седне на нещо, което приличаше на зъболекарски стол.

Виктор седна и неочаквано от стола се протегнаха някакви ръце или пипала и се увиха около него. Не можеше да се движи. В същото време нещо се плъзна около главата му и я стегна като в менгеме. Не беше болезнено, но не можеше да му окаже съпротива. Мъжът се доближи до него с някакъв блестящ инструмент и го допря до челото му.

Беше като ужилване на оса. Виктор извика изненадано и се опита да се бори. Нямаше никаква полза. Беше хванат здраво. Когато мъжът отмести инструмента, челото го засърбя ужасно, сякаш наистина беше ужилен. Мъжът го напръска със спрей и сърбежът веднага престана; после натисна нещо и столът го освободи.

Мъжът го заведе в друга стая и затвори вратата зад него.

Трима други мъже, също голи, го изгледаха разтревожено. Единият беше черен, другите двама бели — висок и нисък; и тримата бяха с нормални тела, а не с конструкцията на онези, които Виктор бе видял досега.

После израженията им бързо се промениха, сякаш го бяха познали.

Виктор знаеше, че не биха могли да го познават — беше съвсем сигурен, че всички са му напълно непознати; а после видя, че всички имат светлосиня татуировка на челото — и в стенното огледало видя същия знак и на своето чело. Беше елипса, ограждаща някаква драсканица, може би число или дума.

Тази татуировка бяха разпознали. Всичките имаха същия знак. Следователно всички ги очакваше една и съща съдба.

Високият мъж стана и му подаде ръка.

— Добре дошъл в групата — каза той на грубия английски на враждуващите секти от замръзналия Нюманхоум. — За какво те замразиха?

Виктор се озадачи и разсеяно потри знака на челото си. Когато набързо успя да осмисли казаното през облака, който, изглежда, обхващаше мозъка му, успя да състави цяло изречение и изхриптя:

— Просто не ме харесаха.

— Света Дево! — извика черният. — Откога са започнали да правят това? Аз бях замразен през три хиляди осемдесет и шеста, но мен поне ме съдиха. За незаконно родителство. Просто повярваха на нейната дума вместо на моята, но какво можех да направя? Джерен е замразен за пиянство, а Мескро за кражба…

Ниският бял го прекъсна:

— Дръж си устата, Корелто! Нищо не бях откраднал. Просто направих грешка и минах в редицата за храна два пъти… с всеки може да се случи, когато е пренапрегнат!

— Има ли значение! — Черният мъж се усмихна. — Само че на мен ми се струва, че нещата наистина трябва да са станали много зле, когато са те замразили… хм…

На Виктор му трябваше известно време, за да разбере, че го питат как се казва.

— Виктор — отговори той.

Черният човек — Корелто? — го изгледа изпитателно, после погледна другарите си.

— Той е чучело — каза по-ниският, който се казваше Мескро.

— А, не — възрази високият и погледна към пода, сякаш засрамен от собственото си безразсъдство да противоречи на другите. — Просто е… объркан. — Погледна умоляващо към Виктор, след това към вратата. — Нали, Манет?

Виктор се обърна. Мъжът, който беше в стаята за размразяване, стоеше там и ги гледаше с неудоволствие.

— Чучело е, Джерен — потвърди Манет. — Нрина каза, че има изгаряне от фризера. Изглежда, е пострадал не само кракът, но и умът му. Но ще свърши работата, за която го иска Нрина.

На лицето му се появи изражение на задоволство и предизвикателство, което накара черния да попита разтревожено:

— Каква е тази работа, Манет?

— Скоро ще разберете, момчета — отвърна Манет със задоволството на стар войник, който разяснява на новобранци в какво се състои службата. — Време е да си платите за размразяването.

— Как да платим? — попита Мескро.

Манет стисна замислено устни, после каза:

— Добре, ще ви обясня. Само не ме прекъсвайте, защото след няколко минути ще трябва да си платите — Нрина очаква материала. И така: името ми е Манет, вече ви казах, и съм ваш шеф. Това означава, че трябва да правите всичко, което ви наредя, ясно ли е? За известно време много често ще ме виждате. Следващото нещо, което вероятно ще искате да знаете, е датата. Добре. Сега сме четиридесет и четвърти лято на година четири хиляди двеста петдесет и първа. — Чу се ахване — Виктор беше ахнал, — но Манет само се намръщи и продължи: — Друго нещо, което ще искате да знаете, е какво ще ви се случи. Нищо лошо. Ще бъдете добре. Не се тревожете за това. Ще останете тук няколко дни, докато Нрина ви желае. Ще започнете да изучавате езика, но това е съвсем лесно. Ще видите. След това ще живеете в друга жизнена среда, вероятно… не знам коя…

— Хей! — прекъсна го Корелто. — Я чакай! Какво е жизнена среда?

Манет го погледна злобно.

— Не ви ли казах да не ме прекъсвате? Това е жизнена среда. В което живееш сега. Какво точно ще ви се случи след като излезете оттук, не знам… никога не съм бил в друга жизнена среда освен тази, но Декадак и Нрина казват, че ще бъдете добре. Може би трябва да им повярвате… и без това нямате друга възможност, нали? Във всеки случай веднага след като свършите онова, заради което сте тук, ще получите нещо за ядене и тогава ще имаме повече време. Сега — каза той и стана — е време да си отработите надницата. Така че станете, отидете ей там и вземете по едно от онези шишета за проби. След това всеки от вас ще мастурбира в шишето. И внимавайте да не капне и капчица навън!

 

 

Виктор си помисли, че в случая мъглата в ума му съвсем не е недостатък. Онова, което му беше казано да направи, беше унизително.

Но го направи. Както и останалите трима, също толкова стреснати като него от странната заповед. Мърмореха и се опитваха да се шегуват, но шегите бяха горчиви и никой не се засмя.

Виктор се опитваше да прочисти мъглата в ума си. Имаше толкова много въпроси! Беше му трудно дори да ги формулира, но някои се откроиха. Какво например означаваше „фризерно изгаряне“? Знаеше, че е чувал и чел тези думи и по-рано и че те означават нещо лошо. Но не знаеше какво. Знаеше, че може да попита другите, но не искаше — не беше готов да чуе отговора.

После идваше друг голям въпрос. Датата. Манет сигурно се шегуваше.

Не можеше да са минали почти четири хиляди години, откакто за последен път беше жив, нали?

Виктор наруга мъглата в ума си. Искаше да мисли! Имаше неща, които беше забравил, и искаше да си ги спомни! Нещата, които помнеше, бяха фрагментарни и неудовлетворителни…

И не бяха приятни.

Спомни си, много неясно, как се събужда от друго замразяване — беше ли то на стария „Арк“? (Спомни си стария междузвезден кораб, но споменът беше страшно непълен. Почти като да бяха два различни кораба.) Това време беше ужасен шок. Да научи, че всички, които беше познавал, са мъртви от четиристотин нюманхоумски години, беше ужасяващо.

Но поне беше разпознал усещането; беше разбрал, че е ужасен.

А да разбере, че са минали почти четири хиляди години, през които е лежал като несъзнаваща и нечувстваща нищо буца лед — че изобщо нищо не е чувствал. Не е чувствал болка. Не е чувствал дори вцепенение. Изобщо не е чувствал.

Когато смутени предадоха спермата, Манет им показа къде ще живеят. Храната ги чакаше — пресни плодове, нещо като пай с пълнеж и дребни сладки, и други неща, които Виктор изобщо не можа да разпознае — някои студени, други горещи, с противен вкус за отвикналото му от храна небце.

— Сега можете да разполагате с времето си — каза Манет. — Скоро трябва да се научите да говорите с тези хора, но точно сега единственото, което трябва да правите, е да се храните.

Високият Джерен се изкашля и прошепна сконфузено:

— Ще ни се плати ли?

— Да ви се плати! Свети Фреди, човече! Не разбирате ли, че със самото ви изваждане от фризера ви е платено? — Манет помълча, после призна: — Всъщност това е труден въпрос. Не мога да кажа, че разбирам точно паричната система тук, но предполагам, че има такава. Не, не са ви платили. Онова, което струва храната и всичко, вероятно се начислява по някакъв начин в лабораторията на Нрина. Ако искате нещо друго, забравете го. Не можете да си го позволите.

Мескро наостри уши и попита:

— Какво не можем да си позволим?

— Нищо — отвърна Манет и се намръщи. — Не ме занимавайте с тези въпроси. Имате вид на натрупали достатъчно семе да изстискате по четири или пет проби на ден за Нрина, така че ще го направим още веднъж преди да легнете да спите… но сега по-добре започнете да учите езика.

— Чакайте де — възрази Корелто. — Още не сме свършили с яденето!

— Тогава побързайте — изръмжа Манет. Явно се наслаждаваше на ролята си на шеф и когато те започнаха с пълни уста да му задават още въпроси, безброй въпроси, търпеливо им отговаряше.

Виктор не беше от онези, които питаха. Ядеше мълчаливо и се опитваше да следи казаното, но изпускаше по-голямата част. Вярно ли беше, че мозъкът му е увреден от „фризерно изгаряне“? Сигурно нещо се бе случило; думите минаваха покрай него твърде бързо, за да ги следва, твърде трудни, за да ги разбере. После съзнанието му долови една позната дума: черният, Корелто, попита:

— Къде сме? Това не е Нюманхоум, нали?

— По дяволите, не. Вече ви казах. Това е жизнена среда.

— Искаш да кажеш друга планета? Да не е Небо?

Манет го изгледа скептично.

— Небо? Не знаеш ли какво е на Небо? Ние никога не отиваме близко до Небо… там е адски горещо и хората осакатяват!

Виктор се намръщи. Той беше ходил достатъчно близко до Небо, за да знае че планетата не може да се нарече „гореща“ не и след намаляване на слънчевото лъчение. Но все пак в сравнение със замръзналите планети на системата…

Но Манет не изчака следващия въпрос.

— Искате да знаете къде сме? — попита той. — Ще ви покажа. — Стана от масата и отиде до едно от нещата със стъклено покритие, които приличаха на писалища. — Елате насам — извика той и се наведе навъсено над нещо като клавиатура в единия ъгъл. — Момент…

Всички се струпаха около него. Манет натисна няколко клавиша. Стъклото помътня, после се избистри.

— Там е Нергал — каза Манет, горд от успеха си, че е накарал уреда да заработи.

Виктор изкрещя. Другите трима също. Гледаха право надолу към нещо огромно, светещо червено като жарава.

Виктор не можеше да се сдържи. Пресегна се слепешком и хвана ръката на Джерен. Джерен също трепереше. Виктор почувства, че пада в този горящ ад — не, не падаше; почувства, че червената Нергал плува нагоре към него, залива го.

Гласът на Манет дойде отдалеч:

— Това го наричат кафяво джудже. Преместили са се тук, когато слънцето станало студено, и сега живеем в жизнена среда около него. Жизнената среда е нещо като голям космически кораб. Само че не отива никъде, просто стои на орбита. През последните няколко хиляди години, когато е било студено — имам предвид преди старото слънце да се върне, там са живеели всички.

— Слънцето се е върнало? — извика някой изненадано, но Виктор почти не го чу. Гледаше надолу вцепенен. Знаеше, част от него знаеше, че не е погълнат от светещата погребална клада. „Това е — каза си той — само част от «фризерно изгаряне», вцепененост, прозрачен тънък воал, опънат между мен и света.“ Почувства, че се олюлява.

— Хей — разтревожено възкликна Джерен. — На този му става нещо.

Пред Виктор се появи лицето на Манет. Изглеждаше възмутен.

— Болен си — каза той. — По-добре да си лягаш.

Виктор се опита да фокусира зрението си и каза:

— Добре, тате.

 

 

Когато се събуди, гърлото му беше като шкурка, но другите му части бяха още по-зле. Умът му не беше станал по-ясен. Смътно си спомняше, че го бяха събудили и го бяха накарали пак да мастурбира в една от стъклениците, спомняше си и мъжки гласове около себе си, докато спеше, но всичко беше безнадеждна мъгла.

Гласовете все още се чуваха. Той лежеше със затворени ечи и се опитваше да разбере за какво говорят. Гласът на Манет заглушаваше другите. Той самодоволно разясняваше нещо:

— Вие знаете какво искат те. Искат да онанирате в шишета. Затова са ви докарали тук, за сперма. Това е като кръстосано развъждане на животни, нали разбирате? Те са били тук хиляди години и сега искат да си върнат някои изгубени гени. О, не сте само вие, момчета. В една или друга жизнена среда има вече размразени две дузини истински мъже. Да не говорим за вкочанените… може би сто скътани в криогенните камери на Нрина, очакващи реда си.

— И ние ли бяхме там? — попита някой.

— Във фризера? Разбира се, че къде другаде? Нрина размрази няколко за материал, после, когато свърши с тях, повечето бяха отпратени. Но аз останах тук. Аз единствен съм постоянно в тази жизнена среда. Нрина ме държи да ѝ помагам.

Виктор чу злобно хилене от един от другите. Май беше Мескро. После отново се чу гласът на Манет.

— Докараха партида трупове от фризерите на Нюманхоум. Нрина взима образци от клетки от всеки, после размразява онези, които ѝ изглеждат интересни. Знаете ли защо са ви пробили задниците? — Виктор си спомни превръзката. — Оттам вади парче за ДНК-проба.

— Не си спомням такова нещо — възрази друг глас. „Джерен“ — помисли си Виктор.

— Разбира се, че не си спомняш. Как ще си спомняш? Нали си бил замразен… затова тя е направила такава голяма дупка. — Манет свали пояса от поличката си да покаже мястото на собственото си бедро, където все още се виждаше малка трапчинка. — Не се безпокой, ще зарасне. После, след като изследва пробата, ако гените ви изглеждат интересни, тя ви размразява и ви предава на мен.

— Затова ли са ни татуирали, за да се знае, че сме донори на гени? — попита Корелто.

Манет се засмя.

— Мислиш, че е необходима татуировка, за да се знае това? Не видяхте ли как изглеждат те — мършави като скелети! Не, това те могат да кажат само като ви погледнат. Този знак — каза той горделиво — е нещо като предупреждение, разбирате ли? Той показва на всички жени, че вие сте все още потентни донори на сперма. На всички други мъже тук, когато топките им престанат да функционират, този знак се маха. Тогава те могат да се любят… повярвайте ми, това е едно от любимите им занимания! Но не могат да произвеждат сперма. Жените не искат да забременяват, разбирате ли?

— Но ако не забременяват, как тогава…

— Искаш да кажеш как се правят бебетата? Разбира се, те имат бебета, само че създадени в нещо като епруветка. Точно това прави Нрина в лабораторията си. Свързва спермата с яйцеклетката в инкубатор, държи я там и когато бебето е готово, го изважда и го дава в детска ясла. Вижте, тези хора не правят нищо, което боли. Или за което трябва да се потят… освен за удоволствие — добави той и се изсмя, — Не се тревожете за това. Ако решат, че имате достатъчно ДНК, те ще ви поправят, ще свалят татуировката от челата ви и ще можете да се любите.

Джерен, който очевидно разбираше малко бавно, беше стигнал точно до въпроса, който го интересуваше.

— Чакай малко — каза той. — Да не искаш да кажеш, че някои от тези жени искат да…

— Разбира се — отговори Манет.

— Дори и онази хубавата, която ни размрази?

Манет се намръщи, после изсумтя:

— Не се безпокойте за нея. Да сменим темата.

— Разбира се, Манет — отвърна Мескро и се ухили. — Просто забелязах, че вече нямаш татуировка и се зачудих…

— Казах да сменим темата! — изрева Манет. А после, като видя, че Виктор е седнал, каза: — О, изглежда, спящата красавица вече се е събудила. Какво искаш?

— Само мъже ли са? — попита Виктор. Успя да произнесе думите въпреки неочакваното, почти задушаващо чувство, което изпитваше — Искам да кажа, ако имат такава остра потребност от различни генетични черти, не размразяват ли и жени?

— По дяволите, не. Защо да го правят? Те всъщност не използват спермата, разбирате ли? За тях просто е лесно да работят с нея, така че те просто извличат желаните гении фрагменти и след това ги смесват с други щамове да получат гените, от които имат нужда… независимо за какво им трябват. Това не е от моята компетентност. Нрина ми каза всичко за това, но аз не слушах внимателно. Във всеки случай това е една от причините, поради която ние имаме предимство пред жените. Ние, момчета, можем да произведем милиони сперматозоиди за един ден. Жените могат да имат една яйцеклетка на месец, и то не всички, така че ако искат да вземат гени от жени, те го правят с образци от тъкан. — Той погледна Виктор, който се усмихваше. — Какво ти е? Страх те е, че не можеш да се празниш по няколко пъти на ден ли?

— А, нищо — каза Виктор.

Но всъщност не беше нищо. Беше бързо пламване на неочаквана и неоправдана надежда. Защото едно малко кътче в ума му неочаквано се проясни като пулта, на който беше видял Нергал и си беше спомнил за Реза.

 

 

През следващите няколко дни на новия си живот Виктор непрекъснато мислеше за Реза — докато спеше, щом се събудеше, докато даваше сперма, докато ядеше, докато се опитваше да научи новия език — непрекъснато. Но мислеше за нея така, както се мисли за мъртвец. При това починал много отдавна.

Чудеше се някак си абстрактно дали Реза беше имала щастлив живот след неговото замразяване. Чудеше се дали ѝ беше липсвал, или по-рано или по-късно се бе примирила с неговата загуба и се бе омъжила за някой друг. Някой като Мириан може би. Тя би била ценна съпруга за него, защото беше много активна сексуално, но нямаше да му усложни живота с бременност.

Надяваше се, че се е омъжила. Надяваше се, че е била щастлива — във всеки случай толкова щастлива, колкото беше възможно някой да е щастлив на този свят.

Не стигна дотам да си мисли, че не ѝ е липсвал. А тя му липсваше, наистина му липсваше. Но това беше далечна, някак си притъпена болка. Щом чу настоящата дата, той почти почувства необратимото превключване на ума си на друга вълна.

Никой не може да тъгува четири хиляди години.

Завесата на първите две действия от живота му беше паднала. Започваше третото.

Може би това не беше животът, който желаеше — но беше единственият, който му бе останал.

Виктор се отдаде на изучаване на езика на хората, които му бяха върнали живота. Не беше лесно. Мъглата в ума му правеше всичко трудно, но имаше и помощ.

Най-голямата помощ бяха пултовете.

Той разбра, че фактически те са като старите машини за обучение. Осигуряваха му часове разговори с учебна цел, с дружелюбен, помагащ, умен учител, който му говореше от пулта.

Учителят определено не беше истински и Виктор го знаеше — това беше компютърно генерирана триизмерна картина и фактът, че приличаше на любезен (изключително мършав) млад мъж, не можеше да го измами. Но беше достатъчно истински, за да поправя граматическите му грешки и да му осигурява превод на всяка дума и мисъл, които не разбираше.

Другите, които бяха съживени заедно с него, бяха заети, разбира се, със същите занимания. Само за високии Джерен беше трудно, колкото и за Виктор. Джерен не беше особено умен и при него това не се дължеше на увреждане при замразяването, както при Виктор — той просто си беше тъпичък. Дори с мъглата в мозъка си Виктор беше доста по-схватлив.

Същевременно именно Джерен стана приятел на Виктор. Малкият лукав Мескро, който се стараеше да се сприятели с Манет, нямаше време да отделя внимание на хора, които нямат власт, и беше привлякъл към себе си Корелто. Джерен беше този, който помагаше на Виктор, когато се затрудняваше, Джерен му носеше храна през онези първи дни, когато той беше слаб или твърде замаян, за да отиде да си вземе. Пак Джерен стоеше скромно до Виктор с обърнати настрана очи, докато Виктор изпълняваше задължението да мастурбира и му помагаше да се прибере до леглото, когато свърши. И разговаряше с него, когато Виктор имаше нужда да приказва, и мълчаливо го наблюдаваше, когато спеше.

Джерен беше голям мъж — по-висок от Виктор, много по-висок от повечето хора от ледената ера на Нюманхоум. Беше и як, широкоплещест — тромава мечка с плътен глас, но толкова тих, че почти не се чуваше. Той, изглежда, се стараеше да не пречи на никого. Когато говореше, извърташе очи, така че да не предизвиква другия.

У него имаше нещо, което караше Виктор да го съжалява — или да го презира. Защо един такъв човек толкова много се самоунижава? Само защото чувства някого малък и ако някой мисли себе си за малък, кой е онзи, който може да се похвали, че не е?

 

 

Виктор така и не успя да се примири с онова, което трябваше да върши, за да си изкарва прехраната, тъй като, докато го вършеше, с него почти винаги имаше някой. Обикновено това беше Манет. Той, изглежда, изпитваше удоволствие да унижава донорите на сперма и очевидно повече от всичко обичаше да унижава Виктор. Ако имаше нещо, което Виктор мразеше в секса, това беше да се опитва да го прави сутрин, а Манет беше непреклонен.

— Върши си работата — заповядваше той. — После ела да ядеш. След това отивай да учиш езика и не спори с мен! — Така минути след събуждане всеки ден Виктор стоеше в кабината за даване на сперма и се мъчеше да се настрои еротично.

Още по-нетъриимо ставаше, когато Нрина, жената която беше ръководила размразяването му, го придружаваше до кабината. Виктор не понасяше тя да стои зад него, още повече че поради някаква причина тя го наблюдаваше с интерес. Виктор я гледаше сконфузено. Онова, което можеше да види през прозрачната ѝ роба, разбуждаше нещо в него, но то не беше достатъчно. Той се обърна към Манет:

— Не искам тя да присъства. Тя ме… хм… пречи ми.

Манет се изсмя и преведе. Жената отвърна учтиво. Виктор мислеше, че почти разбра какво казва с хрипливия си сладък глас, но все пак беше радостен, когато Манет преведе.

Манет не изглеждаше радостен. Обърна се към Виктор начумерен, сякаш отговорът ѝ не му хареса.

— Тя каза, че обича да те наблюдава, така че продължавай.

— Не мога.

— Какво общо има нейното присъствие с това? Тя… почакай минутка. — Той изслуша, изчерви се и отново се обърна към Виктор. — Тя иска да знае дали наистина си роден на Земята.

— Разбира се, че съм роден там. Казах ти. — А след това се обърна към жената и каза несигурно на нейния език: — Вярно е, да.

— Продължавай с работата! — заповяда Манет и го погледна гневно. — Иначе се връщаш във фризера!

Но жената се смееше. После каза нещо на Манет и се обърна и излезе. Манет изглеждаше раздразнен.

— Свършвай и излизай — заповяда той. — Нрина каза да побързаш с изучаването на езика. Иска да говори с теб.

 

 

Езикът не беше толкова труден, колкото му се стори отначало. Беше минало много време, но в техния речник все още имаше английски думи или най-малкото следи от такива думи. Разликата беше далеч по-малка, отколкото между неговия собствен език от днешния ден — независимо какво ще приемете за днешен ден — и езика на Беовулф[1]. Гласните бяха променени. Понякога думите бяха изядени, понякога провлечени и имаше стотици напълно нови за заучаване думи, думи, които Виктор никога не беше чувал, защото нещата, за които се отнасяха, не бяха съществували. Но след няколко дни той можеше да разбира какво казва Нрина на Манет и не след много директно да разговаря с нея.

Обучаващите пултове бяха прекрасни учители и дори нещо повече. Пултът не беше просто машина за обучение. Той изпълняваше тази функция много добре, но той беше също и атлас, и енциклопедия, и търпелив репетитор, повтарящ многократно едно и също нещо, докато бавно възстановяващият се ум на Виктор не го запамети.

Особено добър беше като картинен речник. Макар че мозъкът на Виктор през част от времето все още беше замъглен, а паметта му почти винаги повърхностна, той можеше да следва онова, което му казваше машината за новия свят, в който живееше. Населението на Нюманхоум не само се беше възстановило до равнището отпреди ледената ера (макар и не на Нюманхоум), то бурно беше нараснало. Сега имаше триста милиона живи и те живееха много добре. Повечето от тях бяха в среди, които по-раншният човек би нарекъл „жизнени среди О’Нийл“. Бяха различни, но еднакво добри. Някои бяха като древна английска селска местност с дървета, цъфтящи растения, и живи плетове; в гористите местности живееха животни, приличащи на зайци и лисици; във въздуха хвърчаха пойни птички. Някои местности бяха като големи градове с наблъскани в тях по десет милиона души. Други бяха съвсем странни — имаше дори пустинни местности, местности с гризли и тигри, джунгли и прерии и дори големи бавни водопади. Виктор откри, че не всички живеят там. Някои предпочитаха да живеят на естествените луни на Нергал, сега пригодени за живот и доста удобни. Повечето хора се опитваха от време на време да прекарат някой и друг ден на тях, движейки се в истинско, макар и слабо гравитационно поле. Правеха го, за да поддържат телата си в добра физическа форма.

Като се вземеше предвид как телата им се бяха удължили през многото генерации с много малка гравитация, те нравеха това много добре. Когато Виктор случайно зърнеше някой от другите обитатели, лесно можеше да разбере, че това е вярно. Хората тук не държеха много на начина на обличане — едно платче за прикриване на половите органи беше достатъчно добра дреха за практически цели. Понякога носеха малко повече. Нрина, която работеше в лаборатория, носеше мантия, за да не си цапа тялото, а понякога носеше и други неща просто защото бяха хубави. През повечето време жените не носеха нищо на гърдите си. Не им беше необходимо. При малката гравитация гърдите им не провисваха.

Другата страна на монетата беше, че мъжете бяха по-малко енергични от Виктор — много по-малко.

Мъжете не бяха много по-едри от жените. „Не са и много по-силни“ — мислеше си Виктор; там, където живееха, не се изискваха големи мускули. (Мъжът Декадак, от лабораторията на Нрина, се оказа смущаващо изключение.) Особено след като никой от тях не полагаше много физически труд. В сравнение с тях Виктор беше великан. Той беше по-едър от повечето размразени в банките за сперма, тъй като по тяхно време на Нюманхоум храната не беше достигала, а свеж въздух също.

Когато започна да излиза от лабораторията на Нрина, Виктор се срещна с много непознати. Дори се опитваше да заговори някои от тях, за да практикува езика, но беше предпазлив. Когато ги гледаше, установяваше, че те също го гледат и със също толкова загадъчен интерес. Реши, че знакът на челото е вероятно предупреждаващ. Погледите на някои от жените бяха открито сексуални и Виктор високо ги оцени — споменът за Реза бавно избледняваше в ума му.

Някои от изпълнените с нескрито полово желание погледи определено бяха на мъже и това не му беше толкова приятно.

 

 

По времето, когато Виктор вече можеше да бъде разбиран от хора като Нрина, животът му беше станал рутинен. Той ядеше, когато му предлагаха храна. Спеше, когато беше уморен. Даваше исканата от него четири пъти на ден сперма — малко изненадан от себе си, но не недоволен: в края на краищата сега той беше в разцвета на средната възраст! И през това време, през цялото си свободно време се опитваше да опознае света, в който живееше.

Разбира се, Виктор не беше единственият новодошъл в тази жизнена среда. На Джерен, Мескро и Корелто тя бе също толкова чужда, колкото и на него, и двама от тях, най-малко, бяха любопитни. (Джерен не беше. Той приемаше всичко, без да се оплаква или да задава въпроси. Неговият основен интерес беше да се грижи за Виктор.) Но тримата имаха едно предимство, което липсваше на Виктор — Манет, ветеранът, излязъл от фризера осем месеца преди тях, им казваше всичко, което искаха да знаят. Но не обичаше да говори с Виктор.

Поради някаква причина, Виктор не можеше да каже защо, Манет не го обичаше. Слабо казано. Когато зърваше Манет да го гледа, Виктор размишляваше върху странната идея, която си беше създал, без да може да си обясни защо — че изразът в очите му прилича почти на страх.

После Нрина го извика за преглед.

Виктор я поздрави, като внимаваше с произношението. Тя само му махна с ръка към масата за прегледи и почна редовните процедури — докосна главата му с различни инструменти, разгледа полихромните показания, опипа частта точно над слепоочието, което го болеше толкова много, и изглеждаше доволна, когато той каза, че вече не го боли.

— Кракът ти — каза Нрина. Говореше бавно, за да може да я разбира. Той покорно го вдигна на масата и тя допря една бръмчаща палка до превръзката.

Розовата наденица се отвори. Виктор погледна, подуши и затвори очи, стараейки се да не повърне. От прасеца му липсваше голямо парче. Това, което беше останало, миришеше на загнило.

На Нрина, изглежда, това не ѝ направи впечатление. Тя се наведе над него, огледа го и го изследва с много инструменти, които излъчваха светлини с цветовете на дъгата. После, удовлетворена, го напръска с пулверизатор с нещо, което не приличаше на нищо познато, но бързо разпръсна ужасната миризма и покри раната с нещо като злато. Накрая Нрина натисна двете половини на приличната на наденица обвивка, седна, присви колене до гърдите си и го загледа.

После заговори на Виктор бавно, дума подир дума:

— Ти… си… пострадал… от неправилно замразяване. За… дълго време. Разбираш ли ме? — Той кимна. — Така че… има две неща. Кракът ти… е напълно оздравял. Той ще… мисля аз… е добре… след един сезон. Ще… се оправи… съвсем.

— Това е добре — каза Виктор.

— Аз… вкарах… допълнителен материал… в мозъка ти… да замести… изгубената част. Това може да стане. Мисля, че то стана… частично.

Частично?

— Може би по-голяма част. Трябва да почакаме.

— Чаках достатъчно — мрачно каза той.

Тя го погледна за момент замислено. После, усмихвайки се, каза:

— Ти ще… чакаш още малко. Сега отивай. Ще помагаш на Манет. Ти трябва да учиш… за да свършиш исканата от теб работа.

Манет го чакаше пред стаята за прегледи, намръщен повече от обикновено. Когато Виктор го попита какво е искала да каже Нрина, Манет избухна:

— Иска да каже, че ще ти даде моята работа, проклет да си! Хайде. Ще ти покажа какво да правиш… само не ми приказвай! — После го поведе към най-външната обвивка на жизнената среда, където ги чакаше приличащият на дух, но странно мускулест мъж, който беше татуирал Виктор.

Сега мъжът не носеше ефирна мантия; беше облечен в блестящ гащеризон с цвят на мед, който покриваше всичко от врата до петите, и държеше качулка от същия материал.

— Това е Декадак — каза Манет намусено. — Обличай се.

Декадак го погледна въпросително, но не каза нищо, а изчака, докато Виктор се мъчеше да облече същия вид облекло. Беше леко и гъвкаво, но се чувстваше като метално. В същото време беше еластично, защото се плъзна съвсем леко над наденицата около крака му.

— Сега отиваме вътре — каза Декадак. — Говореше езика на местните хора. Виктор се беше съсредоточил върху обличането и му трябваше известно време да го разбере.

— Декадак каза да действаш — озъби се Манет. — Слагай тази проклета качулка!

Тримата сложиха качулките си, после влязоха в една малка стаичка; Манет затвори външната врата — беше задушно, но светло — и отвори една врата на другата страна.

Прозрачната предна част на качулката на Виктор веднага се замъгли и той усети хапещ студ. В следващия миг Манет грубо го сръга в гърба, чу се слабо щракане, а след това съскане. Леденият въздух в костюма се затопли и заскрежената лицева част постепенно започна да се прояснява.

Манет застана пред него — гледаше го хем сърдито, хем доволно. И говореше. Виктор виждаше устните му да се движат, но звукът идваше от вътрешността на качулката точно до ухото му.

— Вече целият си закачулен — каза Манет. — Сега да преместим някои замразени трупове.

Работиха час или повече. Костюмите им се захранваха с топъл въздух от маркучи, свързани с гнезда в стената; преместваните мъртъвци бяха трупове от криогенните камери на Нюманхоум.

Работата беше тежка — издърпваха капсули и ги отваряха да достигнат до замразените тела вътре. Въздухът във фризера сигурно беше много сух, защото нито върху капсулите, нито върху телата нямаше никакъв скреж. Някои бяха с лице надолу и те бяха по-лесните — при тях единственото, което Виктор и Манет трябваше да правят, бе да ги издърпат или да откъснат твърдата замръзнала тъкан на бедрото и след това да застанат отстрани, докато Декадак пъхаше в твърдата като скала плът инструмент с триъгълно острие, за да извади мъничка проба. Онези, които бяха замразени с лице нагоре, бяха по-трудни — те трябваше да бъдат извадени или най-малкото обърнати на една страна, така че Декадак да има достъп до тях; и тогава Виктор можеше да види замразените лица. Някои приличаха почти на заспали. Други бяха с разкривени лица. Трети сякаш мълчаливо пищяха.

После плъзгаха капсулите обратно — всяка бе маркирана със звезда, кръст или полумесец. Виктор беше щастлив, когато свършиха, защото се беше изплашил да гледа труповете и да знае, че до неотдавна е бил един от тях — и че може би отново ще бъде един от тях.

Когато се върна в учебната зала и се наведе над машината за обучение, той си духна на пръстите. Всъщност не бяха измръзнали. Душата му беше измръзнала. Помисли си, че никога вече няма да се стопли.

Но докато приказваше със своя нереален наставник от пулта, започна да забравя за фризера.

— Какво ще учим днес, Виктор? — попита изображението. — Твой ред е да избираш.

— Благодаря — отвърна Виктор със съзнанието, че не благодари на истинска личност. — Би ли ми показал още картини?

— Разбира се. Говориш все по-добре. Какви картини би желал да видиш?

— Ами… — започна Виктор — аз се интересувах от астрономия. Би ли могъл да ми покажеш как изглеждат небесата сега? Искам да кажа не само Нергал, а всичко.

— Разбира се — отвърна учителят му. — Може би ще е най-добре да ти го покажа като обкръжение. — Той изчезна от пулта и веднага около Виктор се появи образ. Целият беше почти черен. — Това са — продължи безтелесният глас — всички астрономически обекти, които се виждат от настоящето ти положение. Жизнените среди са изпуснати. Виктор видя тлеещия като догарящ въглен Нергал. Зад гърба му светеше слънцето — не много ярко, но те бяха много по-далеч от Нюманхоум; може би то си беше възвърнало цялата яркост. Два доста ярки обекта имаха видими дискове — някоя от луните на Нергал, несъмнено. Той избра няколко по-малки ярки обекта — звезди и две планети…

Освен това — нищо.

Нищо? Виктор се изправи и се вгледа в почти безличното небе.

— Но къде е Вселената?

— Имаш предвид оптическата концентрация, която се виждаше известно време? — попита спокойният безтелесен глас. — Тя започна да потъмнява преди хиляда и триста години, а от осемстотин години вече изобщо не се вижда. Това, което виждаш, е Вселената. Няма нищо друго.

И с болезнена сигурност Виктор най-после повярва. Наистина бяха минали четири хиляди години.

 

 

Два дни по-късно казаното от Манет се сбъдна. Когато Виктор и другите тръгнаха към стаята с флакони за сперма, готови да започнат да ги пълнят, се появи Манет. Изглеждаше бесен и в същото време изплашен.

— Спрете — каза той. — Нрина смята, че е получила достатъчно от вас. Ние… — Той преглътна. — Ние заминаваме. Всички освен Виктор. Той остава тук.

— Къде заминаваме? — попита Корелто уплашено. Мескро погледна изпитателно лицето на наставника си и после попита:

— Уволниха ли те?

— Млъкни, Мескро! — озъби се Манет. — Да тръгваме. Автобусът чака.

— Но… но… — извика Джерен и запримигва. — Но нали трябва да се подготвим.

— За какво? Нямате никакъв багаж — отвърна грубо Манет. — Хайде. Ти не — обърна се той злобно към Виктор.

— Нрина иска да те види. Веднага.

И така те заминаха без предупреждение. Само Джерен се забави да стисне ръката на Виктор и да му каже довиждане. На Виктор не му се разреши дори да ги последва до техния „автобус“.

Нрина беше в коридора. Направи му знак да я следва. Носеше прозрачна дреха с цветовете на дъгата, която някога би могла да се нарече пеньоар. Той се развяваше, без да скрива факта, че под него тя не носи изобщо нищо, дори препаска. Виктор отмести очи, защото имаше нещо, за което наистина искаше да я попита, а оскъдното ѝ облекло го притесняваше.

— За мен е много интересно, че си роден на старата Земя — каза тя, докато вървяха. — Това е моят дом. Можеш да влезеш.

Той я последва неспокойно. Когато влязоха, тя плесна с ръце и вратата зад тях се затвори. Стаята не беше голяма, но беше украсена с растения и въздухът беше наситен с аромати. Имаше и пулт, разбира се, и меки възглавници. Единствената голяма мебел беше меко, с формата на купа нещо като гъба, обърната наопаки.

Приличаше на легло.

Нрина седна на ръба на купообразното нещо, погледна оценяващо Виктор и каза:

— Искаш ли да ме питаш нещо?

Наистина искаше — имаше много неща, за които искаше да пита, и много други, за които съвсем не искаше да пита. Той се смути.

— Искам… искам да знам нещо, Нрина. Дали моят, хм, моят мозък е сериозно увреден.

— Сериозно? — Тя се замисли за момент. — Не бих казала сериозно. Голяма част от паметта ти се върна, нали? Може би ще се върне още. Увреждането може би няма да е трайно.

Може би!?

Тя вдигна рамене — беше грациозно движение, но изключително тънкото ѝ тяло напомни на Виктор за змия.

— Какво значение има това?

— За мен има голямо значение!

Тя се замисли върху думите му и го загледа внимателно. После се усмихна и каза:

— Но за мене е без значение. — И легна на леглото, продължавайки да му се усмихва, но сега със съвсем друго изражение.

Той установи, че не е безразличен. Ръката му инстинктивно пипна знака на челото му.

— О — каза тя и хвана ръката му. — Всичко е наред. Взех мерки, така че не мога да забременея. Но искам да знам, много искам да знам как хората от старата Земя са правили любов.

Бележки

[1] Легендарен боец и герой от староанглиййската поема „Беовулф“. — Б.пр.