Фредерик Пол
Планетата в края на времето (18)

Глава 18

Тъй като планът за възстановяване на магнитохидродинамичните микровълнови генератори беше на Великите транспортьори, за ръководител назначиха една жена от тях — Тортий. Когато Виктор и Реза се явиха в стаята ѝ, тя ги чакаше. Нетърпеливо.

Тортий се оказа нелепо дебела и това учуди Виктор. Как можеше някой да получава толкова много храна сред толкова много недохранени хора? Тя лежеше по гръб на едно канапе с увити в одеяла крака и ги изгледа подозрително и попита:

— Кои сте вие? Къде е онази глупава кучка с чая? Няма значение. За какво говорехме? О, да! — Гласът ѝ прозвуча злобно. — Опитват се отново да пуснат енергийния генератор в орбита. Знаеш ли за какво говоря?

— Разбира се, Тортий — каза Реза и Виктор, я изгледа изненадано. Тонът ѝ беше сервилен и почтителен. Дори прекадено.

— Това е разхищение! — възмути се Тортий. — Искат да вземем малкото гориво, останало в „Арк“, и да го прехвърлим на „Мейфлауър“, да го превърнем в електричество и да го излъчим долу. Това е лудост!

— Може би сте права — каза бавно Виктор. Следваше примера на жена си и правеше всичко възможно да се хареса на старата жена. Реза го погледна предупреждаващо. Все пак планът му не изглеждаше съвсем налудничав. Не беше много по-различно от онова, което той беше помогнал да се направи преди неколкостотин години. Но Тортий беше ръководител на проекта, беше го извадила от работата с фекалиите и той не мислеше да спори с нея — особено тук, в нейната стая, където имаше толкова много компютърни екрани и терминали. Терминалите означаваха данни. Той много харесваше тази стая… не на последно място заради огромното широко легло.

— Не, това наистина е налудничаво — настоя Тортий. — Помисли! Най-напред трябва да възстановим рамковата антена; те отдавна я разрушиха заради метала… и какво трябва да разрушим сега, за да набавим метал за нейното възстановяване? Освен това има проблем по прехвърлянето на гориво от акумулаторите на двигателя на един кораб в генераторите на друг. Това е много по-трудно от онова, което си направил в миналото. Тогава е трябвало да прехвърлиш целия резервоар, нали? Това е било достатъчно опасно, но сега трябва да се отдели двигателят. Проучих плановете. Милион неща могат да се объркат… а и сега всичко е много по-старо, така че рисковете са много по големи.

— Да, това е съвсем вярно — намеси се Реза и отново погледна предупреждаващо Виктор. — Изненадана съм, че херметизацията още не се е разрушила и корабът не се е взривил.

— И после, дори и да успеем — продължи старата жена, — какво ще имаме? Гориво за излъчване на енергия може би още десет години, след което ще сме отново там, от където сме започнали. Пълно разхищение!

— Ужасно разхищение — съгласи се Реза.

— О, вие не знаете — каза замислено Тортий. — Вие нямате представа колко ни струва това… тук нямаме ресурси, които да заделим! А междувременно… — Тя се огледа заговорнически. — А междувременно една идеална планета ни очаква — планета с много топлина и вода, и въздух…

Виктор се прокашля.

— Имате предвид Небо, предполагам? Но на Небо има нещо, което стреля по нас.

Тя го погледна заплашително.

— Да не искаш да кажеш, че не поддържаш моя проект? — Виктор мълчеше. — Отговори ми! Мислех, че мога да ти вярвам… ти си един от онези, които преди столетия са отишли там!

— Това беше научно изследване — обясни Виктор.

— Научно изследване! Отишъл си просто защото си бил любопитен.

— Каква по-добра причина от любопитството може да има?

— Защото Небо сега е обитаема! — извика Тортий. — Най-малкото ние мислим, че може би е обитаема… а нашата планета не е, вече не. — Тя го изгледа подозрително и попита: — Искаш ли да се върнеш на фекалните продукти?

— Не, не искам! — бързо отговори Виктор. Реза отново го погледна, но той и сам знаеше кога да отстъпи. Вече беше започнал да подозира, че новата работа съвсем няма да е приятна. Може би щеше да се окаже, че е по-добре да е на фекалните продукти с относителната свобода да разговаря с децата в пещерата за отглеждане на гъби — беше започнал да се убеждава, че Тортий е луда. — Единственото, което ме безпокои — каза той, опипвайки почвата — е какво ще правим с онази част на Небо, която стреля по нас? На Небо не искат да слезем и да заживеем там и не ни допускат.

— За всичко, което заслужава да се има — каза твърдо Тортий, — си струва да се борим. Премислила съм всичко. Можем да закърпим „Арк“ с онова, което е останало от „Мейфлауър“, и тогава единственото, което трябва да направим, е да инсталираме оръжие.

— Но… — започна Виктор с намерение да завърши изречението като заяви, че нито той, нито Реза разбират нещо от инсталиране на оръжие в космически кораб; но не успя, защото Реза го изпревари.

— Правилно, Тортий. Най-напред трябва да направим точно това — бързо каза тя. — Ще ни трябва помощ, разбира се, но все трябва да има някой, който може да ни помогне в проектирането на ракети за изстрелване от орбита. И ще трябва да знаем какви са целите. Имате записи от разузнаването, които показват откъде са дошли атаките, нали?

— Разбира се — каза гордо старата жена. — С инструментите на „Мейфлауър“ изследвах всеки сантиметър от Небо и имам и записите на Мириан, донесени тук с вас. Мога точно да посоча откъде са стреляли по вас. От три места — маркирала съм ги. Сигурна съм, че можем да се справим с тях и… какво има, Виктор?

— Инструментите — каза Виктор. — Какво казват те за онова ярко петно, което вие наричате Вселена?

Старата жена го изгледа мълчаливо.

— Защо искаш да знаеш?

Виктор примигна. Не че не можеше да отговори на въпроса — просто не можеше да разбере защо го задава.

— Защото, защото… защото то съществува, Тортий! За това е науката, нали? Опитва се да разбере всичко!

— Науката е да направи живота на всички по-добър заяви Тортий. — Затова трябва да помислите. Не само да създава теории. Празното любопитство е дяволско дело, Твоята задача е да осъществиш този проект!

Не изглеждаше много ядосана, но определено бе недоволна от Виктор Сорикейн. За щастие точно в този момент вратата се отвори и влезе едно момиче с поднос. Макар че беше тежко натоварен — кана с изпускащ пара чай, чиния с бисквити и хляб, нарязан на филийки, намазани, както изглежда, с истинско масло — на него имаше само една чаша. Момичето трепна от ругатните на Тортий и побърза да излезе, но старата жена вече лакомо лапаше бисквитите.

— Има и още нещо — каза Реза. Тортий не отговори само вдигна вежди към Реза, без да спира да дъвче. Трябва ни по-добро място за живеене — обясни тя. — Ще е добре, ако можем да сме по-близо до вас… за работата, искам да кажа. Така че ако можете да уредите да ни дадат стая тук…

— Невъзможно! — изграчи Тортий и от устата ѝ изхвърчаха трохи. — Пийпс никога няма да се съгласят. В името на Фреди, жено! Не знаеш ли колко подозрителни са станали? Ако се опитаме да ви преместим тук, ще разгласят, че това просто показва как Великите подготвят заговор да вземат кораба за себе си… не че вече не го говорят, разбира се.

— О, ясно — каза Реза и кимна, сякаш бърборенето на жената наистина имаше смисъл. — Позволете ми да ви налея още малко чай.

И незабавно отправи към Виктор недвусмислен поглед, който го подтикна към незабавно действие: той скочи галантно напред и взе подноса, докато Реза наливаше чашата на Тортий. Старата жена ги гледаше критично, с филия хляб, намазана с масло, в едната ръка, после взе чашата и внимателно отпи.

— Благодаря — каза тя. — Та за какво говорехме?

— Вие ни обяснихте защо е невъзможно да се преместим в този сектор за постоянно — каза Реза. — Бяхте много ясна, благодаря ви. Но все пак аз наистина трябва да идвам тук рано всеки ден, за да работя с вас. Ако двамата с Виктор бихме могли да използваме някаква работна стая тук… така че да можем да си вършим работата, без да ви пречим…

— Ха! — възкликна старата жена и очите ѝ блеснаха. — Значи затова беше всичко? Каква стая имате предвид за вашите работи? Може би стая с легло?

— Не-не… — почна Виктор, инстинктивно опитвайки се да не допусне опит за намеса в личния си живот, но Реза го прекъсна.

— Точно такава, ако е възможно, Тортий — каза мило тя. — Знаех, че ще ни разберете.

— Ха — отново каза жената и ги погледна. После премести телесата си да заеме по-удобно положение и се ухили. — Защо не? Ще ви накарам да работите по-усилено, отколкото сте работили някога, и нямам нищо против да ви платя малко допълнително за добра работа. Тази стая прилича ли на онова, което имате предвид? Защото следобед ще отида да докладвам на Съвета и ще отсъствам поне три часа.

Реза само се усмихна и кимна. Старата жена обра с език трохите от пръстите си и също кимна. После погледна завистливо към леглото си.

— Нищо няма да му стане на това старо легло, ако за малко го използва някой друг… но ви предупреждавам! Постарайте се да смените чаршафите преди да съм се върнала.

 

 

Тортий имаше не само своя спалня, но и своя баня. След първото задоволяване на страстта вторият приоритет на Реза беше да се накисне в плитката метална вана. Виктор лежеше отпуснат на възглавниците и докато чакаше реда си, отхапваше от едно изсъхнало парче хляб с масло, останало от Тортий, и слушаше слабото плискане на вода в банята. Мислеше за станалото. Несъмнено нещата бяха започнали малко да се пооправят. Определено беше добре да не работи с фекални продукти. Беше добре да има работа, свързана с уменията му. Още по-добре беше да има чисто топло легло, което да споделя със своята хубава топла съпруга… и да се радва на уединение.

Наистина нямаше причина да е недоволен.

Странното беше, че все пак не беше доволен. И двамата биха живи — и приемливо сигурни поне за близкото бъдеще, — но за какво са живи, питаше се той?

За Виктор, както и за Уон-Ту, беше разстройващо да гледа на живота си от тази страна. Това го караше да се пита какъв е смисълът на живота му.

Виктор не можеше да не чувства, че трябва да има някакъв смисъл или най-малко някаква цел. В края на краищата той доста често беше рискувал живота си. Три пъти замразяван и три пъти успешно размразяван без увреждания. На три пъти беше оцелявал при шанс 180 към едно; фактически що се отнася до последния път, той изобщо не можеше да пресметне шанса. Може би щяха да летят вечно, без да бъдат намерени, ако нямаше някой, който силно да желае да вземе стария междузвезден кораб, за да използва разточително оскъдните му ресурси… и Мириан, поддал се на един от малкото си благородни импулси в един неблагороден свят, да го съживи.

С каква цел? Когато човек оцелява толкова пъти за толкова дълго, не трябва ли да има някаква причина?

Сигурно не да рине екскременти или както Реза правеше — да развъжда хлебарки в смет, за да храни риба. Възможно ли бе, за да помогне на Тортий в нейния план? „Защото ако е така — каза си скептично Виктор, — онзи, който определя целите този път е сбъркал.“ Нямаше начин старият „Арк“ да може да се превърне в космически боен кораб, който да спечели бой с онзи, който и да е той, който беше убил спътниците им на Небо.

От друга страна…

От друга страна, Тортий беше излязла и той беше в стаята с нейните компютри.

В края на краищата в неговия живот може би имаше цел! Развълнуван от тази мисъл, Виктор скочи от леглото.

Когато след няколко минути Реза се върна в спалнята си разтреперана и оскъдно загърната само с една кърпа, той не вдигна глава.

Тя спря изненадана.

— Вик! Какво правиш?

Той я погледна смутено.

— Какво мислиш? Тази жена има връзка с данни… с всички банки данни от „Арк“ и „Мейфлауър“, копията са непокътнати! Сега търся по-новите данни, опитвам се да разбера какви изследвания са извършени на онова огнено кълбо, което те наричат Вселена.

— Да не си си изгубил ума? — попита тя. — Не можем да притискаме Тортий много, Вик. Ако ровиш в нещата ѝ без разрешение…

Той я погледна разгневено. После бавно се успокои.

— О, по дяволите. Права си, разбира се. Но, Господи, Реза, това е най-важното, което се е случвало някога! От малкото, което успях да открия досега, съм сигурен, че първото ми предположение е вярно. По един или друг начин ние се ускоряваме. Движим се с голяма скорост; почти със скоростта на светлината! А онова огнено кълбо наистина е Вселената, но ние се движим толкова бързо, че цялата светлина от нея е концентрирана пред нас!

— Вик, разбирам колко важно е това за теб. Но най-мажното е да запазим доброто отношение на Тортий към нас — каза твърдо Реза.

— О, Господи — възкликна възмутен Виктор. — Тя е коварна. Тя дори не върши онова, което съветът ѝ е наредил… те се надяват да получат енергия от „Арк“, а тя иска да го използва за водене на война!

Реза се постара да бъде търпелива.

— Скъпи, това си е техен проблем, не наш. Те ни казаха да работим за нея, така че ще правим каквото ни е казано.

— Дори ако тя не е с всичкия си? И… — Той неочаквано забеляза, че Реза трепери. — Хей — каза той, — гледай да хванеш някоя пневмония заради мен!

Тя придърпа кърпата около себе си и го погледна стеснително.

— Да се облека ли? — попита Реза, но самият факт, че беше попитала, определи отговора му; освен това Виктор неочаквано разбра, че той е по-гол от нея и също толкова измръзнал.

— Е, не веднага — отговори Виктор. — Защо не… ние, искам да кажа… защо не се върнем за малко под завивката?

— Само да не забравим, че трябва да си оставим време за смяна на чарщафите — каза практично Реза; но после, когато бяха под завивките, той отговаряше на милувките ѝ разсеяно.

— Мислиш за огненото кълбо, нали? — каза тя, без да вдига глава от възглавницата.

— Не ми излиза от ума, Реза. Аз… ще ми се да бях обръщал повече внимание на баща си, когато имах тази възможност. Той сигурно знаеше повече по този въпрос. За него това щеше да е най-интересното нещо на света.

— Никога не съм се съмнявала, че е интересно — каза тихо Реза. — И разбирам как се чувстваш в желанието си да го разбереш.

— Не е като решаването на кръстословица! Това е важно за всички. То има връзка и със ставащото на Небо. Сигурен съм.

— Възможно е, Вик. Не разбирам как, но ми се иска да го вярвам. Все пак, ако бях на твое място, не бих се опитвала да убедя Тортий. Единственото, което иска Тортий, е „Арк“ да лети и на него да има оръдия, готови да бълват огън. Тя си има собствени тревоги. Иска да колонизира Небо и има зад гърба си католиците… но от това колко бързо може да покаже някакви резултати, зависи дали ще я подкрепят. А другите… е, пийпс са тези, които убедиха Съвета да се опита да използва горивото за микровълнова енергия, а в Алахабад се говори, че колонизирането на друга планета е добра идея, но това не трябва да е Небо.

— Коя тогава? — попита изненадан Виктор.

— Не са много наясно. Някои мислят, че трябва да се опита на друга звезда. Други имат идея за луните на Нергал… твърдят, че там трябва да има достатъчно топлина от кафявото джудже.

— Идеите на Тис Кхадек — каза Виктор, продължавайки да мисли. — Е, може би тя също трябва да се изследва. Но онова огнено кълбо…

— Вик! — извика тихо жена му. — Ако изиграеш правилно картите си, ще имаш големи шансове да разбереш какво можеш да намериш за огненото кълбо. През свободното си време. Когато Тортий не гледа. Но не я пришпорвай, защото тя не иска да слуша.

— Знам, но…

— Знаеш ли че и реформистите, и Алахабад са пренаселени, и пийпс също щяха да бъдат, ако не бяха достатъчно късметлии да загубят шест или седем души през последната седмица. Това означава, че цялата колония има повече хора, отколкото може да си позволи. Миналата седмица и Алахабад например са замразили трима души за богохулни светилища и въпреки това все още са с единадесет души над допустимия брой.

— Богохулни светилища! Боже мой, Реза, с какви хора живеем?

— Живеем с хора на границата на гладната смърт, Вик. Това трябва да запомниш. — Тя се поколеба. — Знаеш ли какво друго чух? Някои от пийпс не смятат дори, че фризерите трябва да продължат да работят. Те са революционни идеалисти… във всеки случай поне се мислят за такива… и имат някои доста опасни идеи. Според мен те могат дори да размразят някои от замразените, без да ги съживят. — Тя замълча.

Виктор примигна и попита:

— Защо ще го правят?

— За фураж — отвърна кратко тя. — Източници на протеини. За храна на пилета и гербили, които ще превърнат труповете в полезна храна.

— Боже мой!

— Карай по-бавно, скъпи, моля те. — Тя замълча за момент и сложи ръка върху неговата, похлупила гърдата ѝ. — Вик? Сега, когато съм цялата чиста и приятна, и сладка, мислиш ли, че няма да е хубаво още веднъж да ме направиш да се почувствам любима, докато можем да използваме леглото?

Това, разбира се, беше най-добрата идея, която беше имала… само че в края на нейното изпълнение, когато тя потреперваше и стенеше, Виктор долови някакъв тон, който…

Беше чувал такива звуци и преди.

Не от Реза. Беше ги чул от Мари-Клод при тяхното единствено съвкупление, когато мъжът ѝ беше умрял. Като Мари-Клод Реза плачеше дори когато правеха любов.

Тя не каза нищо повече с думи. Нито той. Само когато отново бяха облечени и оправяха леглото на Тортий, тя спря и го погледна.

— Трябва да правим най-доброто, Вик.

— Да — съгласи се Виктор; и това беше краят. Никой не искаше да споменава имената на изгубените Шан и Джен, и Таня, и на малката Куин.

 

 

Правенето на най-доброто не беше лесно. В този гладуващ свят едва ли имаше „най-добро“, към което да се стремят.

Задачата, с която се бяха заели, обещаваше повече проблеми, отколкото награди. Още отначало Виктор знаеше, че изпълнението на плановете на Тортий ще е изключително трудно. Не беше знаел обаче колко близко ще са направо до невъзможното.

Преди всичко имаха задача с останките от „Мейфлауър“ да поправят „Арк“. Как щяха да го извършат? Те нямаха в орбита док, за да работят; нямаха необходимите за тази работа големи инструменти; нямаха совалки да свалят инструментите, които имаха на орбита. Нямаха дори планове на корабите, които да използват при работа. Те сигурно още съществуваха някъде по файловете, в съхранените микрофишове, които никой не беше гледал от сто години… „Но ще са необходими още сто години — реши Виктор, — докато ги намерим.“

Онова, което имаше, беше огромна колекция от намалени комопютризирани снимки на стари междузвездни кораби, които Тортий бе направила от орбита, така че от тях поне можеше да се вземат приблизителните размери с надежда, че частите ще паснат там където трябва. Разбира се, никой не очакваше работата да е идеална. В космоса няколко гънки или издутини нямаха значение — не беше необходимо да се получи кораб с аеродинамична форма. Всичко, което се искаше от него, беше да е херметичен и да не се разпадне при ускоряване.

Дори по някакъв начин да успееха да се справят с това изискване, по-трудната работа все още щеше да е пред тях: завладяването на самата враждебна планета Небо.

Тортий изпълни обещанието си — осигури им подробна мозайка на повърхността на Небо с фотоувеличение на всички области, където бяха разположени лазерите (наистина ли бяха лазери?). Във всеки случай оттам беше нанесен удар върху чуждоземните космически кораби.

Реза конвертира всички снимки в триизмерни планове за компютърния дисплей. Тортий имаше добри програми, с труд спасени и съхранени от древните хранилища. По-голяма част от снимките Виктор вече беше виждал: големите, с формата на лале рамкови антени, спиралните неща, които трябва да бяха друг вид антени (или може би някакъв вид вълноводи за някакъв вид разряди?). Дори видя с ужас близко до една от групите позната форма, която при увеличението разпозна като останки от совалката на „Арк“.

До нея нямаше следи от тела. Нямаше и следи от нищо живо или нещо друго.

След една седмица упорита работа Виктор започна да вярва, че в края на краищата прицелването в тези подозрителни артефакти може би наистина е възможно. Но след като се прицелиш, с какво ще ги удариш?

Тогава Тортий направи следващата стъпка — зае се да намери човек, който разбира от ракетно оръжие. Когато го доведе, Виктор с изненада установи, че това е Мириан.

 

 

Хванати за ръце, Виктор и Реза влязоха в работната стая до тази на Тортий. Там ги чакаше Мириан и нервно подръпваше светлата си брада.

— Слушай, Вик — започна той веднага. — Не ти дадох никакви шансове. Съжалявам. Положението ми беше трудно. Надявам се да не ми се сърдиш за това.

— Така ли? — каза само Виктор.

— Наистина — отвърна сериозно Мириан. — Не те виня, ако се сърдиш, но, виждаш ли, нуждая се от тази работа. Работата във фризерите… — Изглеждаше смутен. — Е, когато те изпратиха на работа с фекалиите, ми казаха: „Следи го, иначе преди да се усетиш ще заемеш мястото“. Така че това е голям шанс за мен. Ще направя всичко за вас. Кълна се, ще го направя.

— Не трябва да се тревожиш. За мен отговаря Тортий — каза малко притеснено Виктор.

Реза беше по-практична и попита направо:

— Разбираш ли от космически оръдия?

Толкова, колкото всеки друг — отговори Мириан и успя да се усмихне. Което изобщо не бе много, Виктор го разбра, когато той започна да описва идеите. В този замръзнал свят нямаше голяма нужда от далекобойни оръдия; нямаше никакви далечни цели. Когато воюваха сектите, използваха най-много тояги и ножове, а най-голямото и най-ужасно оръжие беше ръчната граната.

Все пак гранати означаваха експлозиви; а след като има достатъчно експлозиви, човек може да ги събере накуп в бойна глава и да я монтира на ракета. По същество нямаше нищо трудно и в построяването на ракета — още по времето, когато по-голямата част от населението на Земята е живеела в землянки, древните китайци са ги правили. Трудната част беше насочването.

Но Мириан с готовност обясни, че насочването ще се реши с инструментите от „Арк“ и „Мейфлауър“ и оцелелите совалки за приземяване. По време на дългото оттегляне от околностите на Небо, докато Реза и Виктор все още бяха били във фризерните капсули, облечен в космически скафандър Мириан седмици наред беше обикалял из стария кораб, изследвайки останалите ресурси, и бе планирал завръщане и отмъщение.

— Можем да го направим — каза той. — Кълна се във Фред, можем!

— Най-малко ще разберем дали можем — каза Реза прагматично. — Ако изобщо е възможно…

— Трябва да е възможно! — извика Мириан.

 

 

С времето съмненията на Виктор не намаляха. Той много добре си спомняше разтърсващите удари върху „Арк“ и идеята за ракети за фойерверк му се струваше смешна.

От време на време в уединението на възглавницата в разговор с жена си Виктор споделяше съмненията си. През останалото време държеше устата си затворена. Все пак с неохота признаваше пред себе си, че онова, което липсва на тези хора в мъдрост и маниери, те компенсират с кураж. Нищо не беше лесно за тях. Дори храната беше оскъдна, така че складовете им бяха мънички; не се налагаше храната да се съхранява дълго, след като неделната жътва в понеделник беше вече само спомен. 2350-те жители на четирите колонии живееха с мизерни 2200 калории дневно — и все пак това правеше пет милиона калории, които трябваше да бъдат доставяни всеки ден. Това означаваше много килограми пилета, жаби, зайци и риба; много тонове зърно, грудки и варива; много кубически метри листни зеленчуци и плодове. Зеленчуците не бяха многолистни нито плодовете бяха красиви и чисти, каквито ги помнеше Виктор от детството си по супермаркетите. Но в пещерите под леда можеше да се отглежда само това. Фермата за гъби, където бе работил, осигуряваше само малка част от ежедневната храна, но всяка малка част беше спешно необходима. Алтернативата беше свръхнаселение — и ако свръхнаселението не се контролираше, следващата стъпка беше гладна смърт.

И все пак тези хора бяха успели да възстановяват една стара химическа ракета, да я изпратят на орбита около Небо, да се качат на „Арк“ и да го подкарат отново. По това време старият междузвезден кораб беше бил в своя афелий^[1]. Не бяха рискували да отидат по-близо до анонимния враг на Небо — но бяха успели да му откраднат „Арк“.

Виктор никак не харесваше тези хора. И все пак в презрението му имаше лека следа на възхищение.

Дори Мириан се оказа доста свестен. Беше много по-млад, отколкото мислеше Виктор — само на тридесет и девет години — при това нюманхоумски; възраст, еквивалентна на тази на земен колежанин. Това изненада Виктор. Изглеждаше му прекалено млад, за да е доброволец в една експедиция на Небо. Освен това Мириан се оказа женен и когато бе отлетял за Небо, беше оставил дете.

— Разбира се, че станах доброволец, Вик — обясни той. — Великите бяха доста близко до свръхнаселеност и когато ме хванаха…

— За какво са те хванали? — попита Виктор. Предполагаше, че момичето е забременяло и Мириан е трябвало да се ожени за него. Не беше това.

Мириан засрамено подръпна брадата си.

— Обвиниха ме в кражба. Казаха, че съм изял част от меда на колонията. Е добре, наистина ядох — призна той, — но само няколко капки от една счупена пита. И казаха, че нямало да ме съдят, ако доброволно отида на Небо. — Мириан се огледа предпазливо и продължи по-тихо: — Медът беше на Тортий — прошепна той. — Тя каза, че трябвало да избирам между кораба и фризера.

— Тортий, изглежда, има голяма власт — отбеляза Виктор.

— Прав си! Тя е… На колко години мислиш, че е тя?

Виктор вдигна рамене.

— Може би сто и двадесет? — Нюманхоумски години, разбира се, но тези хора никога не бяха измервали времето в други години.

— Точно седемдесет и пет — изкикоти се Мириан, наслаждавайки се на изненадата на Виктор. — На възрастта на Реза. — Точно толкова. И все още би могла да има бебета, само че мъжът ѝ е във фризера… Той работеше там и го хванаха, че пали огън, за да се стопли. Тя само яде вместо… разбираш, да е с мъж. И…

Мириан неочаквано спря. Изглеждаше изплашен.

— О, май идва! По-добре да се захващаме за работа. Хайде да вземем тези бидони от гориво; можем да ги използваме за корпус на ракетите…

 

 

Хората на Нюманхоум имаха доста експлозиви. От време на време им трябваха. Когато ледът се преместваше, а това ставаше непредсказуемо, краищата на ледниците трябваше да се взривяват, за да не покрият онова, което беше останало от Хоумпорт.

Но експлозивите бяха твърде опасни, та всеки да има достъп до тях; бяха го доказали няколкото войни между сектите. Заводът за експлозиви беше отдалечен на километри от града, строго охраняван от тежковъоръжена част от всички секти; совалката, която някой ден щеше да откара хората на „Арк“ и „Мейфлауър“, също беше строго охранявана.

Виктор с нетърпение очакваше шанса да излезе навън и да види мястото за изстрелване на совалката. Беше почивният ден на пийпс и Реза беше свободна заедно с останалите в лабиринтите на Народната република. Виктор заедно с още трима, по един от всяка секта, с изключение на пийпс, навлечени с допълнителни дрехи и над тях с овчи кожи, със загрявани с електрически ток мрежи на лицата, се бореше с арктическата виелица, която на моменти преминаваше през кожите и четирите ката облекло и го оставяше без дъх, докато вървеше подир другите към мястото, където по-силни, по-свикнали на студа мъже зареждаха совалката с течен кислород и спирт.

Добре поне че ветровете не носеха сняг. Не можеха — сняг вече не валеше. Въздухът на Нюманхоум беше сух, всякаква влага беше изстискана от него, защото на планетата вече никъде нямаше топли океани, за да се изпарява вода и после някъде да вали дъжд или сняг. Когато цялата планета е замръзнала, никъде не вали.

Присвил очи заради виелицата, Виктор гледаше тъмното студено небе.

То нямаше нищо общо с небето, което познаваше отпреди. Свитото слънце излъчваше малко топлина. Дори дузината останали звезди бяха по-тъмни отпреди.

А после, когато Нюманхоум се завъртя, се появи Нергал — кървавочервена и ярка както винаги. Минути по-късно на хоризонта се появи с ослепителна бяла светлина голямата загадъчна „Вселена“. Виктор се втренчи в нея и въздъхна.

Ако баща му беше жив да види това! Ако тези хора желаеха да се опитат да разберат! Ако…

Мириан го потупа по рамото и му посочи към източния хоризонт.

— Да, Вселената — каза обнадежден Виктор през мрежата. — Мислех, че…

— Хей, не това! — извика Мириан изплашено. — Моля те, не говори за това! Имам предвид ей там, до нея.

Виктор се взря през мрежата и видя какво му сочи Мириан. Слаба светлина, едва видима, движеща се към хоризонта: „Арк“, на ниската си орбита, летеше за срещата си „Мейфлауър“.

Оставаше съвсем малко време. Когато „Арк“ и „Мейфлауър“ се свържеха, всичко щеше да започне.

Неочаквано Виктор се почувства абсолютно сигурен, че Тортий ще му нареди да се качи на совалката. А той не искаше да отиде.

 

 

В столовата Мириан беше изпълнен с оптимизъм.

— Ще го направим — каза той. — Имаме екипи, които ще поправят всичко; след две седмици те ще отлетят за „Арк“ и тогава…

— И тогава — каза Виктор, колкото можеше по-спокойно — ще трябва да се надяваме, че ще направят кораба отново обитаем; и че ракетите ще работят; и че малкото останала антиматерия в двигателя на „Арк“ ще издържи достатъчно дълго да пренася хора назад-напред.

Пълната с каша от ечмик и боб лъжица на Мириан замръзна пред устата му и той се примоли:

— Не говори така.

Виктор вдигна рамене и се сети да се усмихне. Беше започнал да се затопля след дългото ходене навън и дори безмесната яхния му беше вкусна. „Важното не е този вятърничав проект да успее — каза си той. — Важното е, че хората могат да повярват, че той може би ще успее. Дори фалшивата надежда е по-добра липсата на надежда.“

— Наистина ми се ще да имахме малко повече антиматерия — каза той. — С повече енергия бихме могли да на правим много. Дори да направим лазери или нещо… нещо по-добро… — Не каза онова, което мислеше за маломощните ракети, които сглобяваше Мириан. — Беше доста добре, когато използвахме земните технологии.

— Вярно ли е, че вие сте направили антиматерията? — попита сериозно Мириан.

— Не. Не и тук… На Земята. Там правеха всичко, Мириан. На Земята…

Мириан не беше единственият, който слушаше спомените на Виктор за чудесата на планетата, която беше напуснал като дете. Една жена, която седеше срещу тях, се намеси:

— Искаш да кажеш, че просто си се разхождал? Навън? Дори гол? И всичко расте наоткрито?

— Така беше и тук, на Нюманхоум — увери я Виктор.

— И никой не се е безпокоил за… — Тя замълча, огледа се и понижи глас. — За свръхнаселеността?

Виктор я погледна и се усмихна с превъзходство. Знаеше, че слага сол в раната, но не можеше да се сдържи.

— Ако имаш предвид убийството на хора, защото е трудно да бъдат изхранени — не. Никога. Всъщност искаха да има много хора. От всеки се изискваше да има колкото се може повече деца. Ние с Реза имахме четири — похвали се той, без да обяснява какво точно означава „ние с Реза“ и разделеното родителство на децата…

Децата.

Виктор изгуби нишката на онова, което разказваше. Неочаквано изстиващата яхния и миризмите от претъпканата столова престанаха да му бъдат приятни. Децата! Никога нямаше да ги види отново.

Той се извини и излезе навън. Не искаше никой да го види, че плаче.

 

 

Когато се върна, Мириан го погледна бързо и продължи да разказва за преживяванията си като пазач на фризер.

— Там има всякакви неща — казваше той. — Няма да повярвате. Има цяла стая, пълна със сперма и яйца, и животни, донесени от Земята и неразвъдени тук. Китове! Термити! Шимпанзета…

— Какво е термит? — попита жената отсреща, без да поглежда Виктор.

Виктор направи всичко възможно да обясни.

— Това са вид насекоми. Създават неприятности на хората в Калифорния, защото ядат дървените им къщи. А шимпанзето е маймуна… голяма — добави той, защото единственото, което си спомняше за шимпанзетата, беше, че е виждал много от почти приличащите на хора примати в зоологическата градина в Сан Диего и беше впечатлен повече от ужасната миризма, отколкото от лекцията на баща си за видовете маймуни.

За момент настъпи тишина. После Мириан каза:

— Видяхме „Арк“, когато бяхме навън. Само че беше много близо до огненото кълбо и не можахме да го разгледаме добре.

Виктор видя, че всички малко се смутиха, когато Мириан спомена за огненото кълбо. Но все пак го беше споменал — това беше добра възможност да пробва.

— Огненото кълбо… — започна той.

Всички впериха очи в него. Дори Мириан го гледаше подозрително.

„Да вървят по дяволите!“ — помисли си Виктор.

— Аз знам какво представлява огненото кълбо — каза той. — Това е скъсен изглед на Вселената. По някакъв начин, не знам как, ние сме ускорени толкова много, че настигаме светлината.

Тишина. Изобщо никаква реакция. После Мириан преглътна и каза:

— Трябва да се връщаме на работа, Вик.

Но жената отсреща се пресегна и докосна ръката му.

— Какво имаш предвид? Как може да стане това?

— Нямам представа — тъжно призна той. — Нещо ни дърпа. Или бута, може би, но не знам такива сили, които могат да го направят. Във всеки случай нашата планета и слънцето, и всички други планети около него, и няколко други звезди се движат от нещо.

— Какво разбираш под „нещо“? Да не би да е Бог? — попита ядосано жената. — Фреди не е казвал нищо за него.

— Не, не е Бог — набързо отговори Виктор. — Това нями нищо общо с Бог, разбира се. То е някаква природна сила може би… или… — И млъкна ядосан и на всички, и още повече на себе си.

Не беше спрял навреме.

— Да не би да искаш да кажеш, че Великият транспортьор не е Бог? — попита жената.

Един старец до масата се изправи, белите му мустаци потреперваха.

— Не ми харесва този разговор! — заяви той. — Връщам се на работа!

Докато отвеждаше Виктор от масата, Мириан намръщено го предупреди:

— Трябва да внимаваш какво приказваш! Аз съм толерантен, знаеш го… но не искаш да бъдеш обвинен в ерес и подкопаване на вярата, нали?

„Този ден — помисли мрачно Виктор — съвсем не върви добре.“

Не му мина през ума, че може да стане и много по-лош.

 

 

Беше наведен над клавиатурата, когато Тортий внезапно влезе. Той бързо изчисти екрана, но не достатъчно бързо: тя беше зърнала на дисплея спектралния анализ.

— Какво е това? — попита застрашително тя. — Свърши ли с поправката на плановете?

— Почти са готови — отговори той с престорена усмивка. — Ще ги предам следобед.

— Искам ги сега! Имам среща с Комитета на четирите сили по възстановяване и искам да им покажа какво тряб ва да се направи на „Арк“. Какво правеше? Не — каза тя твърдо, когато той отвори уста — искам да знам какво наистина правеше. Покажи ми!

— Но, Тортий… — почна той, а после разбра, че нями никаква полза, набра името на файла и на екрана се появи проклетият спектър.

Тортий може да беше религиозен фанатик, но не беше научен глупак и веднага разпозна картините.

— Проверяваш спектри — каза тя. — И мога да се досетя каква е тази спектрограма. Не знам какво да правя с теб. Ти открито разпространяваш религиозни заблуди… — Стреснат, той отново понечи да заговори, но тя го прекъсна. Не отричай! Да не мислиш, че хората не ми докладват? Десет души са те чули днес в столовата! И губиш работно време с неморалните си навици. Не мога да търпя това. Имаш ли да кажеш нещо за свое оправдание?

— Просто се опитвам да намеря истината за онова, което става! — отвърна разгорещено Виктор.

— Истината — каза студено Тортий — отдавна ни е разкрита. Светият Фреди ни я посочи в своя Трети завет и това е единствената истина, която има значение. Забранявам ти да говориш по този въпрос. — Виктор се изненада като видя, че тя наистина е ядосана. Топчестото ѝ лице беше намръщено. — Не злоупотребявай с търпението ми! Не ми се ще да те наказвам. Това няма да ти хареса. — Тя го погледна за момент, после, сякаш сетила се нещо, каза: — Можеш също да забравиш за моята стая като място за лично удоволствие. Сега се махай оттук! Двамата с Мириан сте нужни на совалката. Почти е заредена с гориво за първия екип по ремонта.

 

 

„Би могло да бъде и по-лошо“ — мислеше мрачно Виктор. Реза беше права. Беше отишъл по-далеч с Тортий — е, с всички тези суеверни, упорити като мулета хора — отколкото беше разумно.

Поради тази причина изпращането му на фризерния комплекс само по себе си беше наказание. Беше късно. Шансът да могат да се върнат преди да се стъмни беше малък, а и никой не искаше да бъде навън, когато дори слабата светлина от слънцето и изригналата звезда ще е изчезнала.

Мириан се постара да накара хората да побързат с работата на инсталацията за втечнен газ! Не беше трудно, защото работещите на инсталацията също искаха да се приберат за през нощта. Работейки с най-голяма скорост, двамата с Виктор провериха товарителниците и печатите на резервоарите и установиха, че всичко е в ред. Но бързането беше напразно, защото след това бяха заставени да чакат в криогенните пещери — ескортът им от четирите сили закъсня.

— О, по дяволите — изпъшка Мириан, подръпвайки нещастно брадата си. — Няма да успеем да се върнем преди мръкване.

— Съжалявам, Мириан — каза Виктор. — Мисля, че подлудих Тортий.

— Мислиш, че си я подлудил! О, защо просто не си мълчиш? Всеки път, когато отвориш уста, създаваш неприятности! — Той се подпря на стената и затвори очи.

Виктор небрежно се разхождаше из студената пещера и оглеждаше тунелите, които излизаха от централната стая. Във всеки тунел бяха наредени капсули с човешки тела главно осъдени „престъпници“ — с кръстове върху капсулите за Великите и реформистите, полумесеци за мюсюлманите и петолъчки за пийпс. Те бяха последица от свръхнаселението. Виктор знаеше това и мрачно мислеше, че има голяма опасност и той да се присъедини към тях, ако не се научи да държи устата си затворена.

Когато ескортът дойде, Виктор беше решил. Никога вече нямаше да произнася богохулства. Щеше да следва примера на Реза. Щеше да направи всичко да удовлетвори Тортий и да направи нейния безнадежден план да успее.

Нямаше търпение да види Реза, за да ѝ разкаже за това си решение.

Беше почти тъмно, когато се запрепъваха сред мразовития вихър към жилищните тунели. Огненото кълбо „Вселена“ вече беше залязло, а слънцето беше близко до хоризонта; навън определено ставаше много студено.

Мириан потупа Виктор по рамото в знак на помирение и му посочи към хоризонта. Там, на една педя на север от залязващото слънце, беше „Мейфлауър“. Беше започнал да се изкачва по небето от запад по стоминутната си орби та. „Арк“ все още оставаше скрит под него.

Мириан доближи глава до Виктор и надвика вятъра:

— Няма да е толкова лошо, Вик. След като направят ремонта, ще е по-лесно да се разбираме с Тортий, ще видиш.

— Надявам се — извика в отговор Виктор и наведе глава срещу вятъра, докато вървеше тежко напред. „Ха, по-лесно!“ — помисли си с възмущение. В следващия миг се подхлъзна на един леден блок, залитна, изруга…

И чу, че и Мириан ругае.

Бързо вдигна глава и видя някаква трепкаща светлина. Беше „Мейфлауър“ — неочаквано блесна ярко и също така неочаквано потъмня.

— Какво е това, Мириан? — извика той.

Но Мириан не знаеше. Никой не знаеше, докато не се върнаха в тунелите — там новината се разпространяваше като горски пожар.

Внезапното ярко светене на „Мейфлауър“ беше само отражение на светлина от друг, скрит източник. И този източник…

Това беше най-лошото, което можеше да се случи.

„Арк“ беше взривен.

 

 

За щастие на хората на Нюманхоум, когато се случи това, „Арк“ все още беше под хоризонта. Експлозията, превърнала стария кораб в йони, не беше химическа, нито дори ядрена; беше анихилация, за един миг килограми маса бяха превърнати в енергия в съответствие с формулата: e = mc². Полусферата директно под „Арк“ неочаквано беше получила поток от радиация като при избухване на ядро на звезда.

На тази част на Нюманхоум нямаше нищо живо. Това беше добре. Защото, разбира се, при такъв ужасен взрив всичко живо мигновено щеше да загине.

Екипът на „Мейфлауър“ беше по-малко щастлив. Въпреки дебелата обвивка на космическия кораб те бяха получили много по-голяма радиация от онази, която човешкото тяло можеше да поеме безопасно за цял живот.

Тортий истерично плачеше в стаята си. Отказа изобщо да види Виктор. Пусна Мириан вътре само за миг и когато излезе, той изглеждаше много тъжен.

— Свършено е — каза опечален Мириан. — Без „Арк“ нямаме работещ двигател. Няма да можем да построим достатъчно голям ракетен кораб, за да атакуваме планетата.

— Разбира се, че не можем — съгласи се Виктор смутено. Искаше му се Реза да е до него. — Какво се е случило?

— Кой може да знае? — отвърна унило Мириан. — Тортий смята, че е дело на пийпс. Мисли, че са били толкова решени да се доберат до микровълновата енергия, че са започнали да бърникат из двигателя, за да не можем да го използваме отново. И той просто се е взривил. — Мириан спря за момент, погледна Виктор някак особено и каза: — Според мен ти получи доста добро възнаграждение за положения труд.

Виктор примигна. Не го разбираше.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — обясни Мириан, — че си роден на Земята, което те прави почти най-старата личност на света.

— Всъщност да — каза неохотно Виктор. Беше интересна мисъл, но какво имаше предвид Мириан?

— Така че когато Съветът реши… — Мириан спря. Виктор го погледна озадачено.

— Какво има за решаване? Нали каза, че проектът е приключил.

— Нямам предвид проекта, имам предвид теб. Тортий няма да те защитава повече, не и след това, което се случи. Не и след като… е, ти знаеш, че сме притеснени за жизнено пространство.

— За какво говориш? — попита Виктор, изгубил търпение. — Да не искаш да кажеш, че ще живея с пийпс или с някои от другите като Реза?

— О, не, не с пийпс. Мисля, че ще задържат Реза. Но ти… е, виж сега, това не е като смърт. Ние не убиваме хора. Това е против Заповедите на Фреди. И винаги… винаги има шанс един ден някой да те извади от фризера и да те размрази.