Фредерик Пол
Планетата в края на времето (26)

Глава 26

Луната Мария беше естествена — е, бивша естествена, сега преобразена в жизнена среда. Също като безброй жизнени среди около кафявото джудже Нергал.

— Форта се нуждае от лунна гравитация — обясни Фрит. — Танцьорите трябва да имат много мускули, нали разбираш! Ако може да танцува тук, ще може да танцува навсякъде… е, може би не на планета или нещо подобно, но на всяка от другите луни или във всяка жизнена среда. Упражнението ще е добро и за крака ти.

— Освен това ние имаме много данни в нашето запаметяващо устройство — добави Форта радушно. — Сигурен съм, че ще намериш много интересни неща.

А Балит каза развълнувано:

— Виж там! Това е луната Мария. Виж как влизаме… О, Вик, обичам да съм в космоса!

Виктор гледаше. Заслужаваше си да се гледа. Те не просто „кацнаха“. Луната не беше оставена широко отворена към Вселената; не можеше и да бъде, тъй като гравитацията ѝ не беше достатъчна да задържа годния за дишане въздух. За да кацне, техният малък кораб трябваше да се плъзне през един отвор в силовото поле, което държеше атмосферата, екранираше радиацията и запазваше невредими хората, които живееха на Мария.

Още със слизането болният крак му напомни, че вече не се намира в минигравитацията на жизнената среда, от която идва, и той трепна.

Но не беше само това! Това не беше обикновена жизнена среда, беше си практически планета. На повърхността се издигаха здания, както трябваше да бъде; и имаше истинско небе.

Всъщност изобщо не беше истинско, защото ако се извадеше екранът на силовото поле, онова, което щеше да остане, би било ужасно. Екранът намаляваше интензитета на червената светлина от Нергал. Може би също, помисли отначало критично Виктор, бе намалил възможността хората да извличат „слънчева“ енергия от Нергал, но се оказа, че те не се нуждаят от това. Луната Мария беше богата на лесна за извличане геотермална енергия. Спътникът беше толкова близо до огромната планета, че беше под постоянното гравитационно огъване и натиск от по-голямата ѝ маса, поради което вътрешността му непрестанно се загряваше от триене, свиване и натиск.

Опитът беше научил Виктор, че всяко нещо има и своя лоша страна, и той много бързо разбра каква е лошата страна на геотермалната активност на луната Мария. Едва бяха излезли от космодрума, когато усети, че почвата трепери под краката му. Балит се усмихна, Форта се засмя, а Фрит обясни:

— Най-обикновено земетресение, Вик. Непрекъснато има земетресения.

— Но ние сме им свикнали — добави Форта. — Всъщност няма никаква опасност.

Когато видя, че неговите домакини живеят на една тридесететажна кула, тънка като молив, Виктор преглътна. Качиха се на асансьор със стъклени стени, който бързо се плъзна по външната страна на кулата, позволявайки му да види колко високо се издигат. Той отново преглътна. Зарадва се, когато асансьорът плавно забави и Форта отвори вратата.

В помещенията всичко беше успокояващо стабилно. Изглежда, целият етаж беше на тяхно разположение — всички стаи освен санитарните възли бяха външни и гледаха към градините долу. Червеният Нергал висеше огромен над половината небе. Показаха му неговата стая, след което той остана с Форта и Балит, които почнаха да вадят храна от фризера и да подреждат масата. Внезапно разтърсване го накара да се хване за облегалката на един стол.

— Ще свикнеш — каза Балит. — Тук сме в пълна безопасност.

— Всичките ни постройки са проектирани да издържат на това — добави Форта.

На Виктор му трябваше известно време, за да се убеди в това, но си беше съвсем вярно. Разбира се, той знаеше, че проблемът със земетресенията е бил решен на Земята още през деветнадесети век и дори по-рано, преди създаването на фирмата „Тойота“ в Япония. Тъй като земетресенията могат да разрушат зданията, а хората не желаят те да паднат върху тях и да ги смажат, японците още тогава бяха намерили задоволително за времето решение: строили всичко от най-лекия материал, който можели да намерят — и не пушели в леглата.

Но когато настъпило двадесетото столетие, тези решения вече не били приложими. Технологичният човек имал собственост. Домът трябвало да бъде място за съхранение на тази собственост, както и място за сън и хранене. В прединдустриална Япония този въпрос бил решен чрез притежаване на колкото се може по-малко неща, и при това леки и здрави. По времето на „Тойота“, „Сони“ и „Нисан“ японците обаче искали да имат повече. Искали да имат голям брой вещи, дори големи и тежки. Искали жилища, в които да могат да поместят автоматични перални, сушилни, стереоуредби, вани, големи легла, микровълнови печки и видеокасетофони. Искали ватерклозети. Искали закрити гаражи. И с тези си желания поставили пред архитектите трудни за разрешение задачи. Водопроводна и канализационна инсталации? Добре, да, но това означава подземни мрежи водопроводни тръби и канали, които и при най-умерено земетресение ще се разкъсат. Искали високи здания, за които са нужни асансьори и някои много тежки строителни елементи, които могат да паднат върху живеещите при естествените чести земни трусове. Хартията и бамбукът били изхвърлени от строителството; били заместени от гъвкава стомана и напрегнат бетон.

По времето, когато хората на луната Мария бяха започнали да строят сериозно, архитектите си припомнили всички тези стари уроци.

Разбира се, те били подпомогнати много от малката гравитация на Мария — просто не се нуждаели от толкова много маса за поддържащите колони. Още повече били подпомогнати от високите технологии. Чипове заместили плетениците от проводници. Преобразуваеми стени служели като прозорци или прибори за контрол на температурата. Рециклирането на водата спестило много тръбопроводи, а онези, които не можели да се избегнат били гъвкави и здрави. Когато първата нощ Виктор се събуди и установи, че цялото здание се олюлява, той единствен скочи от леглото. Всички останали спяха спокойно, дори Балит, и на сутринта му се присмяха заради страховете му.

Много деликатно обаче. Всички бяха много учтиви. Стараеха се с всички сили да му бъдат „полезни“, но за голяма изненада на Виктор нямаше какво да му помагат.

Тези хора, които Нрина му беше представила като най-знаещите, не познаваха дори терминологията на астрофизическите изследвания!

— Спек-тро-ско-пи-я — каза Фрит на срички. — Наистина много хубава дума, Вик! Трябва да я използвам в някоя поема. И това означава нещо свързано със звездите, така ли?

— Означава измерване на светлите и тъмни ивици в спектъра на една звезда, така че наличните елементи и йони да могат да се идентифицират — каза Виктор навъсено, гледайки човека, който му беше препоръчан като сведущ по всички тези въпроси.

— Йони! Спектър! О, Вик! — възкликна Фрит очаровано. — Ти просто си пълен с чудесни думи, които мога да използвам. Форта? Ела, моля те. Помогни ми да намерим „спектроскопия“ в нашите файлове за скъпия ни Виктор!

Не можаха.

Не можаха или поне не по лесния начин. Фрит и Форта извадиха пултовете за търсене на данни и направиха неколкостотин справки за най-различни астрономически термини. Но не намериха „спектроскоп“. Нито пък „спектроскопия“ или дори такива по-общи термини като „космология“ или „астрофизика“. Вярно, имаше дълги списъци от цитати под такива обещаващи думи като „нова“ и „супер нова“, и „черна дупка“, и дори „диаграма Херцшпрунг-Ръсел“. Но когато ги отвореха, всички показваха картини, музикални композиции, поеми (някои от самия Фрит) и танци — често от Форта.

— Файловете съдържат само неща, от които се интересуваме — извини се Форта.

Виктор не можеше да повярва, че са се провалили. Той обаче беше единственият разочарован. Фрит и Форта бяха очаровани.

— Великият транспортьор! — извика Форта с възхищение. — Не знаех, че имаме такъв материал! Може би е от училищните файлове на Балит… но виж тук, Фрит! Не е ли красиво? — Той гледаше петстотингодишна диаграма на Хертцшпрунг-Ръсел. — Не мога да разбера защо хората са оставили това да бъде забравено! Какво ще кажеш, Фрит? Всички тези звездни цветове! За един нов танц! Не смяташ ли, че ще изглеждат чудесни на костюма ми?

Фрит го потупа нежно по рамото и каза:

— Не знам какво означава това.

— Диаграмата показва наклона на кривата маса-блясък — обясни Виктор. — От нея може да се види как се развиват звездите и как техният цвят зависи от температурата на фотосферата — от червено до жълто и от бяло до синьо.

— Именно! — извика Форта вдъхновено. — Ще представя в танц стареенето на една звезда. Виж, ще започна с голяма… — И изрази голяма, като вдигна рамене, издувайки бузи и изви ръце нагоре и назад. — След това светлината ще бъде синя, после зеленикава, след това жълта и по-слаба… така добре ли е, Вик?… после отново силна и червена!

— Ще бъдеш чудесен — каза с гордост Фрит и се усмихна на Балит, който мълчеше възпитано, докато възрастните говореха. — Форта ще направи прекрасен звезден танц, нали?

— Той винаги прави прекрасни танци — отвърна Балит почтително, без да откъсва очи от Виктор.

Форта въздъхна.

— Страхувам се обаче, че не даваме на нашия приятел Виктор онова, което иска. Просто в тези файлове няма такова нещо.

Виктор наостри уши.

— Има ли и други?

— Разбира се. Старите банки данни на Нюманхоум — каза Фрит и го погледна изненадано. — Само че те не са много подходящи, нали разбираш. Защото са стари. И не са тук.

— Мога ли да ги разгледам? — попита Виктор.

Фрит го погледна с изражение на домакин, чийто гост току-що е поискал по-голяма спалня или рядък сорт чай.

— Не съм сигурен дали знам как можеш да го направиш — каза замислено той. — Форта?

— Мисля, че е възможно — каза не съвсем уверено Форта. — Те са много, много стари, чак от времето, когато всички все още са живели на Нюманхоум. Когато преди хиляди години сме построили жизнената среда, всичко е било съвсем ново, нали разбираш, и всички системи за търсене на данни са били преустроени. Тези, които използваме сега, наистина са несъвместими с онези на Нюманхоум и освен това там едва ли има някой.

— На Нюманхоум? — попита Виктор.

Форта кимна.

— Там е отвратително за живеене, всичко тежи толкова много… Никой не обича да ходи там… освен някои особняци като Пели. — Той се засмя. — Така че старите записи сигурно отдавна не съществуват, разбираш ли?

Балит, който наблюдаваше загрижен госта, се отдръпна от нежно потупващата го ръка на баща си и извика:

— Но ние имаме рисунки!

Виктор погледна въпросително родителите му и Форта каза гордо:

— Да, разбира се. Имаме някои чудесни рисунки на изригване на звезда например. Тя останала неподвижна на небето, о, шестстотин или осемстотин години. После постепенно започнала да отслабва и тогава Слънцето се върнало.

— Това е било вълнуващо време — каза Фрит с копнеж.

— Разбира се, тогава ние не сме били родени.

Форта се замисли.

— Не знам дали бих го нарекъл „вълнуващо“. Знам, че когато го забелязали, говорили за това доста много. Имаше и спектакъл. Спомням си как майка ми ме водеше… чий спектакъл беше? Мисля, че на Данглорд… да, негов беше. Балет за завръщането на слънцето. Бях дете, още не бях имал дори празненство за навършване на пълнолетие, но… — той се усмихна. — Това беше наистина важно за мен. Мисля, че точно постановката на Данглорд бе причината да реша и аз да стана танцьор.

 

 

Тъй като Виктор беше най-големият експерт по отглеждане и хранене на примитивни организми, трябваше да им покаже как да размразят малко заместител на мляко, кой то Нрина беше направила за котето, и как да държат шишето така, че то да може да пие.

— Скоро ще яде твърда храна — каза им той. — Тогава няма да ви създава толкова затруднения. Обаче къде ви е котешката тоалетна?

После трябваше да им обясни за какво служи котешката тоалетна и им помогна да направят една от кухненски поднос, напълни я с пръст от градината и им показа как да сложат котето в нея и да го галят, докато накрая то направи онова, за което е сложено вътре.

„Поне мога да им бъде полезен с нещо“ — помисли си Виктор.

След последната чаша вино Фрит го изпрати до стаята за гости.

— Това всъщност не е стая за гости — обясни Фрит, докато показваше на Виктор къде е санитарният възел и шкафчетата, в които да сложи дрехите си. — Това ще е стаята на Балит, след като вече е освободен… отделен… но, разбира се, той се радва, че ще я използваш, докато си тук.

— Не искам да го безпокоя — каза Виктор.

— Никого не безпокоиш! Ние искаме да си тук, скъпи Виктор. Всъщност идеята беше на Балит. Той ще остане в старата си стая, която напълно го задоволява. Но тази, сам виждаш, е стая за зрял човек — добави гордо Фрит. — Тук ще имаш собствен пулт… и можеш да го използваш колкото желаеш, разбира се. Мисля, че ще ти е удобно. — После се усмихна малко смутено. — Не виждам нищо лошо, ако ти кажа. Ние ще пребоядисаме старата стая на Балит. Поръчахме на Нрина друго бебе. Ще бъде момиченце… ще я наречем Гинга… разбира се, ще мине доста време, докато се роди, така че Балит ще бъде съвсем добре в онази стая.

Много след като Фрит беше излязъл и Виктор се беше съблякъл и беше легнал в мекото топло легло, той се сети, че трябваше да каже: „Моите поздравления, Фрит“.

През нощта пак имаше заметресение. Виктор се събуди стреснат и усети до краката си нещо топло и меко. Когато се размърда, то измяука.

Виктор стана, усмихна се, погали котето, седна на леглото и се замисли. Самичък в спалнята, той призна пред себе си, че се чувства малко неудобно. Знаеше защо.

Не му беше приятно да е в къща на гейове.

Не страдаше от предразсъдъци по отношение на хомосексуализма. По едно или друго време беше познавал много хомосексуалисти. Беше работил с тях, беше пътувал с тях… те не бяха по-различни от всички други, освен в едно. Но това си беше лично тяхна работа и, разбира се, нямаше никакво значение, докато човек не бъдеше засегнат лично.

Проблемът беше, че при живеенето с тях това, изглежда, можеше да стане доста лесно.

Успокояваше го това, че семейството не изглеждаше много по-различно от всяко друго. Форта и Фрит си имаха отделни спални, Балит имаше своя. Виктор беше в онази, която Балит щеше да заеме след време. В семейството нямаше и нищо странно. Наистина. Ако Форта понякога целуваше Фрит, минавайки покрай стола му, и ако Фрит слагаше ръка на кръста на Форта, докато стояха заедно… е, те се обичаха, нали?

И което беше по-важио, никой от двамата не показваше някакви признаци на любов към Виктор. Във всеки случай не и по сексуален начин.

Момчето, Балит, почти показваше — но пак без в това да има нещо сексуално. Седеше до Виктор, когато се хранеха, правеше му компания, когато той безплодно търсеше онова, което така и не можа да намери в информационните машини. Забеляза какви храни и напитки обича Виктор и се грижеше за следващото хранене да има повече от тях. Когато не спеше или не беше на училище, непрекъснато беше до него и го наблюдаваше.

— Това е израз на уважение към герой — обясни Форта. Танцьорът работеше зад своя параван: протягаше дългите си тънки крака, без да сваля очи от котето, което спеше на пода между тях. Виктор с изненада разбра, че Форта играе котка!

— Ще стане, мисля — каза Форта доволно, изправи се и се протегна досущ като котка. — За какво говорехме? О, да. Моля те, не позволявай на Балит да те безпокои. Но работата е там, че ти го отнесе при церемонията. Това е много важно за едно момче.

— Той изобщо не ме безпокои — каза Виктор. — Даже ми е приятно да е до мен.

— Да, той очевидно те обича — въздъхна Форта. — Искам да кажа, че те харесва като личност, а не заради онова, което правиш. Всъщност… — Форта се поколеба, после се усмихна. — Всъщност Балит се чуди дали би отишъл с него в училище. Ако нямаш нищо против. Иска да те покаже на съучениците си. Знам, че за теб няма да е голямо удоволствие да прекараш час или два с дечурлига, които те зяпат и задават какви ли не въпроси… но човек не може да ги вини, Вик. Ти си роден на старата Земя. Кога друг път ще видят такъв човек?

— Ще се радвам да отида — каза Виктор.

 

 

Училището беше на стотина метра от дома на Балит, сред дървета, отрупани с плодове и цвят. (На луната Мария нямаше сезони и растенията цъфтяха когато си пожелаят.) Червената Нергал висеше на източното небе, където бе висяла винаги. Не беше по-голяма от земната луна, но Виктор чувстваше топлината ѝ. На запад се виждаше една ярка звезда.

— Там навремето имаше хиляди и хиляди звезди — каза Виктор на момчето.

— Тогава сигурно е било много по-хубаво — въздъхна то. — Влизаме, Вик. Това е вратата на моя клас.

Не приличаше много на врата — зданията тук нямаха здрави стени, тъй като не трябваше да предпазват от студ или горещина; беше от перфорирано дърво, каквито може би бяха били вратите в тропиците на старата Земя. Балит я докосна и тя се отвори.

И класът не приличаше много на клас — осем деца, повечето момичета — и всъщност самото помещение не приличаше много на класна стая. По-скоро приличаше на дневна в малък мотел, стая с размерите на спалня, с възглавници по пода пред пултовете за обучение. Когато влязоха, стаята се затъмни.

— Ще трябва да почакаме — каза Балит. — Правят наблюдение. Не знам какво гледат, обаче… — И изведнъж навсякъде около децата се появи триизмерна картина с естествени размери и цветове. — О, виж! Правят го специално за теб! Показват старата Земя!

Ако наистина беше Земята, тя не беше позната на Виктор. Той сякаш стоеше на някакъв пешеходен остров насред голяма улица. Плътен поток от хиляди, буквално хиляди хора на велосипеди се движеше към него. Точно преди да достигне до острова, потокът се разделяше на две и от другата страна се сливаше отново. Бяха като в униформени костюми — бели ризи, тъмносини панталони — и почти всички бяха мъже. Азиатци. Не се чуваше никакъв звук. От едната страна имаше огромно мраморно здание, издигнато в някакъв парк, от другата — здания, приличащи на хотели и офиси.

— Не знам къде може да е това — каза Виктор.

— Но те казват, че е Земята — възкликна Балит. — Един момент. — Балит прошепна нещо на ухото на най-близкото момиче. — Да, наистина е Земята. Това е град Бейджин през хиляда деветстотин и шестдесета година стар стил.

— Никога не съм бил в Бейджин — отвърна Виктор. — И във всеки случай… — Той млъкна. Каква полза да обяснява на тези деца, че това място се бе намирало не само на хиляди километри, но и на столетия от местата, които бе познавал? — Много е хубав. Но може ли да го изключим?

После взе думата. Учителят седеше усмихнат и остави на децата да задават каквито си щат въпроси. За старата Земя. (Хората яздили ли са коне? Ако са се любили, наистина ли бебета са излизали от телата им? И какво, за Бога, е „буря“?) За обектите Сорикейн-Мтига (О, сигурно ги е имало, щом са ги видели!) и за неговото летене около Небо, където едва не умрял (Нещо се е опитало да те убие? Наистина ли са ти отнели живота?), и за Нюманхоум, и за Големия взрив, и защо вече по небето има толкова малко звезди.

Тогава Виктор наистина стана красноречив. Накрая Балит от името на всички тъжно каза:

— Да, разбираме, Виктор. Разбираме, че избухването на звездите, намаляването на светенето на слънцето, промените на Небо… разбираме, че след като всички тези явления са станали по едно и също време или достатъчно скоро едно след друго, трябва да са свързани. Но как?

Единственото, което Виктор можа да отговори на този въпрос, беше:

— И аз бих искал да знам.

 

 

Тази нощ Балит разказваше възбуден на родителите си за сензацията, предизвикана от Виктор сред неговите съученици.

— Виктор едва не бил убит от онези неща на Небо — каза развълнуван той. — Фрит? Мога ли и аз да отида на Небо?

— За какво, за да бъдеш убит? — раздразни се Фрит.

Задъхан Форта се протягаше и извиваше зад своя параван.

— Никой не ходи на Небо, Балит. Там е по-лошо, отколкото на Нюманхоум! Там дори няма да можеш да стоиш прав.

— Пели може — възрази момчето. — Слага си инжекции и е силен почти колкото Виктор.

— Балит! Не! — възкликна Фрит. — Инжекциите ще развалят фигурата ти! Искаш ли хубавите ти крака да се надуят като балони? Не се обиждай, Вик — добави той и погледна Виктор с неудобство. — И няма да можеш да танцуваш!

— Може би не искам да стана танцьор, Фрит — отвърна синът му.

Форта рязко спря по средата на един пирует и примигна разтревожено.

— Какво ще правиш като възрастен, разбира се, си е лично твоя работа — започна Форта. — Нито аз, нито Фрит имаме намерение да се опитваме да ти попречим за нещо, което наистина желаеш да правиш, когато пораснеш…

— Но аз вече съм пораснал — отвърна сериозно Балит. — Почти е време да ми се махне знакът от челото. Тогава мога да се оженя, ако искам.

Фрит се изкашля, после подръпна мустак и каза:

— Да, разбира се. Обаче…

Спря и погледна Виктор по начин, който той веднага разбра: гостенинът не трябва да се меси в семейните работи.

— Ще отида на панела — каза той.

Но онова, което търсеше, не беше там. Виктор започна да си мисли, че нищо от онова, което намираше, няма да задоволи любопитството му. Колкото повече информация намираше, толкова по-ясно разбираше, че по въпроса, който го интересува, няма да намери много.

Имаше много файлове за историята на човешката раса през времето след като реформаторите го бяха сложили във фризера. Имало бе война заради разрушаването на „Арк“, разбира се — всяка секта беше обвинявала другата. Имало бе войни (Виктор ги преброи) на всеки две или три години по един или друг претекст. Беше съвсем лесно да се разбере защо са били толкова войнствени. Виктор можеше да си представи живота на няколко хиляди почти умиращи от глад в ледените пещери хора, хора, подложени на събития, които никога не са очаквали и които не могат да си обяснят — за тях просто нямаше бъдеще. От всичките неща, които им бяха липсвали най-голям беше бил недостигът на надежда.

Беше изненадващо, че по някакъв начин те бяха успели да намерят ресурси и воля да изпратят няколко разнебитени импровизирани кораба на Нергал. Това беше героизъм. Беше почти свръхчовешко; това означаваше дълги години на строга дисциплина, доброволно подлагане на глад и самолишения за това последно, върховно усилие. Той се чудеше на тяхното развитие оттогава — сега гъмжило от толкова много милиони, живеещи в такъв лукс! Не броят, разбира се, го караше да се чуди. Нарастването не беше изненадващо, тъй като беше станало за няколко хиляди години.

Не беше изненадващо и че през тези няколко хиляди години те бяха изхвърлили някои ненужни вехтории — вехтории с имена като астрономия, астрофизика и космология.

И техните потомци, нежните хубави Нрин, Форта и Фрит никога не бяха имали причина да ги възстановят.

 

 

С изключение на малкия Балит. Балит искаше да чуе всичко, което Виктор имаше да каже — за Вселената (особено за това каква е била едно време, когато в действителност е съществувала цялата Вселена извън тяхната собствена малка групичка), за старата Земя, за Нюманхоум по време на неговото бързо процъфтяване. Балит дойде при Виктор с новината, че Пели е кацнал на Нюманхоум.

— Може би той ще може да ти помогне да получиш достъп до старите файлове — каза Балит, готов да помогне, и погледна към бащите си — които поради някаква причина учтиво не казаха нищо.

— Наистина ли?

— Можем да го попитаме — отвърна Балит. — Знам колко искаш да получиш тези данни.

Форта се изкашля и отбеляза:

— Да, знаем това.

— Но за мен това също ще бъде интересно — възрази Балит. — Обичам да слушам Виктор, когато разказва за тези стари неща.

Форта каза нежно, но твърдо:

— Време е да си лягаш, Балит.

— А Виктор може ли да ми разкаже приказка? — помоли Балит. Виктор не възрази и след като момчето се изкъпа и влажно и чисто се сви в меките завивки, седна до него.

Почувства се развълнуван от това толкова интимно, толкова различно положение. Спомни си как някога разказваше приказки на собствените си деца на Нюманхоум и как преди това, много векове преди това, когато се качиха на кораба, неговият баща му беше разказвал най-различни неща. Сега погали топлата пухкава глава на Балит и попита:

— Да ти разкажа ли за възникването на Вселената?

— О, да! Моля те!

Виктор покорно започна:

— Някога, преди много време, никъде нямало нищо освен една малко топче от материя и енергия, и пространство. Нямало никакви звезди, никакви галактики. Нямало и космос, защото космосът не бил създаден.

— Как е изглеждало това топче? — попита сънливо момчето.

— Не знам. Никой не знае. Било е просто едно… яйце, нещо от този вид, което е съдържало в себе си всичко, което съществува сега или е съществувало някога или дори ще съществува. И тогава това яйце се излюпило. Експлодирало. Знаеш ли как се нарича тази експлозия, Балит?

Момчето зарови в паметта си.

— Не е ли това, което наричаш Големия взрив?

— Правилно. Големият взрив. Той е започнал ужасно горещ и ужасно плътен, но с разширяването си се охладил. Не е нараснал в космоса. Той е създал космоса със своето израстване и го е изпълнил с неща — и накрая сме се появили ние.

— Само ние ли?

— Не знам отговора на този въпрос, Балит. Не съм чул и някой друг да го знае. Може да има и други хора. Би могло да има милиони различни видове хора. Те може да са еволюирали и да са се развили, и след това да са умрели, както това е станало с човешките същества… с изключение на малцина оцелели като нас.

— Сигурно е било красиво, когато са съществували всички онези звезди и галактики.

— Наистина беше красиво, Балит. Но звездите също умират. Всичко умира, дори Вселената, дори… — Виктор с изненада установи, че гърлото му се свива. Трябваше да извърне глава за известно време.

— Какво ти е? — попита Балит разтревожено.

— Нищо, Балит. По-добре заспивай.

— Не — настоя момчето. — Изглеждаш много тъжен. Да не би да е нещо тъжно? Не беше ли… — Той се поколеба, след това бързо каза: — За твоята любима партньорка ли е, за която си ми разказвал?

— За моята жена — поправи го Виктор.

Балит кимна.

— Знам как биха се чувствали Фрит и Форта, ако някой от тях изгуби другия — каза той. После нерешително добави: — Виктор? Нрина не ти ли каза, че може да ти направи другарка? Защо не я помолиш?

Виктор го погледна почти разгневен. После се успокои, пое дълбоко дъх и разбърка косата му.

— Официално ти си възрастен — каза той, — но мисля, че в някои отношения трябва да растеш още. Това не става така, Балит.

— А как става? — настоя Балит.

Виктор поклати глава.

— За мен, сега — каза той, — мисля, че изобщо няма да стане.

 

 

Начините за установяване на връзка с някого на Нюманхоум не бяха толкова трудни, особено след като Балит показа на Виктор как да използва панела си за такава връзка. Провеждането на разговор обаче беше много по-трудно.

Причината отново беше непреодолимата граница на скоростта на светлината. (Човешката раса така и не бе успяла да използва тахиони или ефекта Айнщайн-Розен-Подолски за някаква практическа цел. Тъй като обаче хората работеха само със своята малка група астрономически обекти, те всъщност не се нуждаеха от тях.) В сегашната си орбитална позиция луната Мария беше на осемстотин милиона километра от Нюманхоум, което изискваше почти три четвърти час за предаване на съобщение в едната посока. Така не може да се провежда разговор. Това приличаше повече на изпращане на телеграма и чакане на отговор макар, разбира се, „телеграмата“ да беше телевизионно съобщение.

Виктор — Балит бе до него да му помага — изпрати съобщение до Пели.

— Здравей, Пели — каза той, сякаш четеше сценарий. — Аз съм Виктор. Надявах се… — Той спря и погледна Балит за помощ.

— Кажи му какво искаш — подсказа му момчето.

— Всичко.

— Да бе, всичко — раздразнено каза момчето. — Как ще разбере какво ти трябва, ако не му кажеш? Кажи му, че искаш старите записи… за Небо, за астрономическите наблюдения, всичко, което искаш.

И така, минавайки от едно към друго, Виктор направи страхотен списък. Когато свърши, Балит го предаде и изключи панела. Виктор го погледна въпросително.

— Сега какво ще правим?

— Нищо — отговори Балит. — Ще минат часове преди Пели да може да ни отговори, а може и да е зает с нещо друго и да намери това, което искаш, ще изисква време.

— Много време — отвърна мрачно Виктор.

— О, Вик — засмя се Балит. — Само часове може би, не цяла вечност. Ела да се разходим. Може би като се върнем, отговорът ще е пристигнал.

Когато асансьорът, от който стомахът му се свиваше на топка, ги свали на приличащата на паркинг площадка пред зданието, Балит попита любопитно:

— Настина ли би отишъл на Небо, ако можеше?

— На мига — отговори категорично Виктор.

— Въпреки че е опасно?

Виктор се замисли, после каза:

— Не мисля, че все още е опасно. Онази група е кацнала…

— Но някои от нея са били убити!

— Да, защото са се опитали да влязат със сила — съгласи се Виктор. — Това може би не е било необходимо. Има други начини за изследване на онова, което има в онези постройки. Вероятно не с рентгенови лъчи; може би ултразвуково сканиране или нещо като източник на неутрино, който може да гледа направо през стените…

— Никой няма неутрино — каза Балит с укор.

Виктор се засмя.

— Добре тогава. В такъв случай може би онова, от което се нуждаем, е една голяма отварачка за консерви. И някой тъп доброволец да работи с нея… като мен.

Балит потрепери, възхитен от тази мисъл. После попита:

— Виктор? Какво е отварачка за консерви?

 

 

Отговор нямаше нито на следващия, нито на по-следващия ден.

В края на третата седмица от престоя си на луната Мария Виктор започна да се чуди колко дълго може да остане един гост. Когато деликатно запита домакините си, те почти не обърнаха внимание на въпроса.

— О, но Балит се радва, че си тук, Виктор, а Форта умира от желание да му покажеш още някои от онези чудни старинни танци.

— Освен това тук е толкова добре за лечението на крака ти — намеси се Форта.

— Но Нрина… — започна Виктор.

— О, тя скоро ще се обади, ще видиш — каза Фрит. — Това ми напомни, че исках да те попитам нещо. Мислиш ли, че онези цветове на Небо… които показа онзи ден… мислиш ли, че от тях може да се направи хубав костюм на Форта?

Което неизбежно доведе до прекарване на няколко часа с Форта в неговото студио в демонстрации на валс и какво ли не още, защото Форта бе замислил танц на героична тема за гибелното кацане на Небо.

Не беше само желанието на Виктор да бъде добър гост — ако беше само то, той щеше да си тръгне преди домакините му да изгубят надежда, че някога ще си отиде — което го караше да се чувства неудобно. Той имаше друг проблем, който ставаше все по-голям. Луната Мария беше голяма. И беше пълна с хора, всякакви хора, и Виктор не можеше да не забележи, че някои от онези, покрай които минава по парковете и улиците, са жени — или толкова приличащи на жени за всичките му сетива, че понякога почти мислеше, че са изпратени нарочно. Това го разсейваше по начини, които почти беше забравил.

Казано по-точно, той беше доста сексуално възбуден.

 

 

Отговорът на Пели най-после пристигна, но не му беше от голяма полза. Широкото лице на пилота изглеждаше малко ядосано.

— Ще поразпитам за онова, което искаш да знаеш, Виктор, защото аз самият не знам много по тези въпроси. Маркети може би знае — той се рови дълго време в тези стари материали, както и жена му, Гримлер. За жалост те сега не са тук, а и аз скоро заминавам. Слушай. Докато мисля по въпроса, ако видиш Нрина, попитай я докъде е стигнала с моите гили. Тук има нужда от още няколко. И поздрави Балит от мен.

Това беше. Виктор погледна безпомощно Балит.

— Кои са Маркети и Гримлер?

— Сигурно хора, живели на Нюманхоум… искам да кажа истински хора. Знаеш какво имам предвид — завърши той извинително. После помисли за момент и добави: — Мисля, че Маркети и Форта работиха известно време заедно. Тогава бях съвсем малък.

— Да не искаш да кажеш, че е танцьор? Какво ще прави танцьор на Нюманхоум?

Балит се усмихна.

— Не знам. Сигурно ще танцува. Не смяташ ли, че трябва да предадеш съобщението на Нрина?

— О, да — отвърна Виктор уклончиво. — Може би…

Но в края на краищата го предаде — неуверено; винаги беше мислил, че Нрина е тази, която трябва да го извика. Но когато видя слабата ѝ фигура и големите ѝ очи, неочаквано се почувства щастлив. Понеже момчето беше до него, Виктор каза сдържано;

— Как си, Нрина? Липсваш ми.

Беше успокояващо, че тя не отговори веднага. Гледа го няколко секунди, без да говори, но точно когато Виктор започна да се чувства несигурен, каза;

— Радвам се да те видя, Виктор. — И се усмихна. (О, разбира се. Отново последица от разстоянието. Този път само няколко секунди, защото жизнената среда на Нрина беше на по-малко от милион и половина километра, но това означаваше около пет секунди закъснение в едната посока. Достатъчно дълго, за да бъде смущаващо.)

Виктор ѝ предаде съобщението на Пели и Нрина се замисли за момент и каза:

— Гилите са още млади. Няма да ги изпратя преди да минат още два сезона. От друга страна може би ще е по-добре за тях да завършат израстването си там, където ще живеят. Това са специални гили. Мисля, че са почти толкова силни, колкото оригиналните „горили“, за които ми каза, но са много по-послушни. Като теб — завърши тя и мило се усмихна. — О, не съм много щастлива с ДНК от материала, от който още имам. Ако говориш с Пели, кажи му да ми донесе нещо по-… не — поправи се тя, — трябва да му се обадя лично. Беше ми приятно да си поговорим. Балит, ти как си? Как вървят генетичните ти науки?

— Добре, лельо Нрина — отвърна момчето. — Разбира се, нямах много време. Помагах на Виктор.

— Ясно — каза тя малко разочаровано. — Той ти е отнел много време, нали? Но си заслужава. — Изпрати им въздушни целувки и изчезна, без да спомене и дума за това Виктор да се върне при нея.

 

 

През следващите дни Нрина не се обади. Пели също. Когато Виктор се оплака на Балит, момчето каза:

— Сигурно вече пътува насам. Но съм сигурен, че е предал съобщението ти на други хора.

— Тогава защо те не се обадят? — попита Виктор. Момчето само вдигна рамене. Виктор се ядоса. — Бих могъл да го разбера, ако всичко се беше изгубило! Чудесно е, че не се е изгубило, но ти каза, че те имат енергия и че геотермалните генератори работят нормално. Разбираш ли — там има данни, само че никой не иска да им обърне внимание!

— Моля те, не се вълнувай — помоли Балит.

— Не мога да не се вълнувам! Някой изобщо интересува ли се от тях?

— Аз се интересувам. Но ти наистина трябва да се успокоиш — настоя Балит, а след това каза решително: — Искаш ли да знаеш какво мисля? Мисля, че си много напрегнат.

Виктор го погледна враждебно.

— За какво намекваш?

Изражението на Балит показваше, че съжалява за думите си, но той все пак продължи:

— Защо не си вземеш сексуален партньор?

Виктор се слиса и се изчерви.

— Ами… започна той. — Хм. — Трудно му беше да реагира; последното нещо, което бе очаквал, беше да обсъжда сексуалния си живот с това дете. Все пак успя да излезе от затруднението. — Е, ако го бях направил, нямаше да е, хм, безопасно за жената…

— Защото можеш да ѝ направиш дете — сериозно каза Балит. — Но това може да се уреди, също като с мен. След няколко дни остатъчната сперма в мен ще резорбира, ще махнат знака от челото ми и тогава пак ще мога да имам полови сношения.

— Какво?! — извика Виктор смаяно. — Пак?

Балит го погледна учудено, после каза самокритично:

— Разбира се, преди да навърша пълнолетие това беше само с млади момичета. За упражнение, както казваме ние… макар че не ми доставяше голямо удоволствие. Скоро ще бъде с истински жени. С теб може да стане същото, стига да искаш. Никак не боли — добави той окуражително. — Е, само малко, в първия момент. Освен това не е необходимо да имаш жена. Не си длъжен да се съгласиш да създадеш двойка още от началото — почти никой не го прави.

— Разбрах вече — промърмори Виктор, мислейки за Нрина.

— Правил ли си го? — попита момчето озадачено. — Искам да кажа двойка?

— Разбира се — отвърна Виктор. После каза по-спокойно: — Дълго време бях женен. Казваше се Реза… Тереза Макган… но отдавна е мъртва.

— Имахте ли деца? Искам да кажа — родени от нейното тяло?

— Да — отвърна кратко Виктор. Неудобството му нарастваше. Обикновено се стараеше да не мисли за отдавна превърналите се в прах членове на семейството си, за да не изпитва болка.

— А обичаше ли я? — попита Балит.

Виктор го погледна и извика:

— Да!

И отново разбра, прекадено късно, че това е вярно.

 

 

Времето течеше бавно. Виктор прекарваше много време в стаята си: очакваше съобщение от Нюманхоум, което може би щеше да даде отговор на всичките му въпроси, но то не дойде.

Нямаше никакъв смисъл отново да се обажда на Пели, защото космическият капитан отдавна беше на път за Нергал. Виктор се колебаеше дали да опита да се свърже с Маркети или Гримлер, които и да бяха те, но накрая нетърпението взе връх над колебанието и той се обади и на двамата.

От тях също не получи отговор. Балит го посъветва да прояви търпение — самият Балит винаги беше търпелив с Виктор, когато той беше унил или ядосан. Но търпението на Виктор се изчерпваше. Той прекарваше все повече време пред пулта: търсеше и най-малката информация, която да загатва с нещо за астрономия.

Нищо не помогна.

Имаше много данни, разбира се, за Вселената такава, каквато е, но нищо за това как е станала такава. Известно време Виктор проучва атласи на звездното небе. Бяха малко на планетите от системата, точно такива, каквито ги знаеше от първите си години на Нюманхоум, на жизнените среди, на Нергал.

Жалката група заобикалящи ги звезди беше изследвана до известна степен — достатъчно дълго, за да им дадат имена, но само толкова. Имаше група от четири звезди, обикновено наричани „Четириъгълника“ — казваха се Сапфир, Голд^[1], Стийл^[2] и Блъд^[3], имена, взети вероятно от вида им на небето. Плюс Отшелника — съвсем самичка в своята част на небето; напълно естествено име за нея. И бинарната двойка^[4], сега наричани Майката и Бащата, с период на въртене около осемстотин години. И Съседа, най-близката звезда, на разстояние по-малко от три светлинни години, но скучно малка, клас K-8.

Плюс Милк^[5]. Виктор внимателно изследва бледото светене на Милк, защото тя бе труп на една от звездите, изригнала много отдавна в своето собствено небе. Пултът можеше да му каже малко, защото, изглежда, напоследък никой не се интересуваше защо звездите имат различен цвят и сигурно никой не беше мислил много върху звездната еволюция. Но Виктор беше почти сигурен, че онова, което вижда, вече не е самата звезда, а обвивката на разширяващи се газове, които тя беше изхвърлила и сега осветяваше отвътре.

След което откри, че някой някога в миналото си е направил труда да погледне малко по-отблизо всички тези звезди и е разбрал, че Голд има четири планети.

Планети! Жълтата Голд беше от клас G-4 — доста близка до техния звезден тип, в действителност от типа на земното слънце.

Беше ли възможно някой да е живял на планетите на Голд?

 

 

— Всичко съвпада, Балит! — извика Виктор развълнувано. — Съвсем наблизо има планетна система. Предполагам, че на тези планети има живот!

— Искаш да кажеш хора като нас? — опули се Балит.

— Това не знам, Балит. Вероятно не съвсем „като“ нас, ако имаш предвид две ръце, два крака, две очи… нямам представа как биха могли да изглеждат. Но като нас в смисъл с развит интелект. И технология! Защо не? Дори в науката и технологията могат да са малко по-напред от човешката раса… но няма да са толкова напред, че да има голяма разлика.

— Искаш да кажеш, че могат да имат космически кораби?

— Точно така! Междузвездни космически кораби. Да предположим, че тези извънземни от Голд за някакви свои цели… неизвестно какви… Да предположим, че са решили да пренесат малко мебели. Звезди например. Да предположим, че са изпратили на Небо екип да построи машини и че този екип е взел енергия от нашето слънце и после са задвижили звездите с голяма скорост през Вселената. Не разбираш ли, Балит? Това обяснява всичко!

— И ако изследваме много внимателно нещата на Небо може би ще научим как сами да правим такива неща? Или поне ще знаем защо са направени?

— Точно така! — извика триумфиращо Виктор.

 

 

Но триумфът му не продължи дълго, защото предположението си беше само предположение и нямаше начин да провери хипотезите си. Той прекара още много време в стаята си, като безплодно препрочиташе данните и мечтаеше да получи съобщение от Нюманхоум.

Една вечер, докато гледаше светлата Голд, на вратата се почука. Беше Фрит. Носеше котето.

— Балит е забравил да го нахрани, а вече спи — каза Фрит, — Можеш ли да помогнеш?

— Разбира се — отвърна Виктор не много любезно. Котето вече беше достатъчно голямо, за да яде обикновена храна. — Идвам. Не трябва да го носиш — добави той. — Пусни го долу. Ако е гладно, ще дойде.

Фрит внимателно остави котето на пода и тръгна да излиза. За изненада на Виктор и Форта беше в кухнята — пиеше вино. Виктор сложи храна в чинийката на котето, то отиде до нея, подуши я, но не почна да яде. Виктор се усмихна и каза:

— Просто не е гладно.

Тръгна да излиза, но Форта каза:

— Защо не останеш да изпием по чашка вино?

И Виктор разбра, че поканата не е случайна. Седна, изчака Форта да му налее и каза:

— Всъщност не ме повикахте да нахраня котето, нали?

Форта се засмя.

— Да. Искахме да поговорим с теб след като Балит заспи.

— Нещо не е наред ли? — попита Виктор.

— Всичко е наред — каза Фрит. — Просто сме малко разтревожени за Балит.

— За бъдещето на Балит — допълни Форта.

Фрит кимна.

— Винаги сме смятали, че той ще иска да стане човек на изкуството… може би танцьор като Форта.

— Не е задължително да е танцьор, стига да е нещо, в което да използва творческите си способности. Нрина мисли, че той има истински талант в генното инженерство — добави Форта. — Това, разбира се, е също вид изкуство.

— Но напоследък е прекалено… прекадено увлечен от звездите и другите неща, за които му говориш.

Виктор отпи от виното си. Колебаеше се между задълженията на добър гост и изгарящата потребност да знае.

— Балит е много интелигентно момче. Той наистина се интересува от наука — каза той. — Мисля, че може да постигне големи успехи.

— Да, сигурни сме — отвърна Форта. — Но какъв живот ще има, ако ограничи талантите си в „наука“? „Ученият“ е никой. Хората ще го считат за странен.

— По мое време научната работа беше високо уважавана — възрази Виктор, но мисълта му не беше съвсем вярна, защото тя зависеше за кое „време“ говори. Леденият Нюманхоум на четирите воюващи секти например изобщо не уважаваше учените.

— По твое време — повтори Форта. Тонът му не беше точно надменен, но най-доброто, което можеше да се каже за него, беше, че е снизходителен. — Във всеки случай научната работа не е творческа, нали? Няма нищо ново, което да се прави… сам го каза. Цялата тази „наука“ е добре известна много хиляди години.

— Не всичко, не. Никой всъщност не знае какво се е случило с нашите звезди! Дори онова, което тогава са разбирали… основите на астрофизиката и космологията… изглежда, сега не се знаят и трябва да бъдат преоткрити.

— Но нима не виждаш разликата? — каза сериозно Фрит. — Преоткриването не е същото като творчеството, нали? Не можеш да ни обвиняваш, че искаме нещо грандиозно за нашето момче.

— О, Фрит! — възкликна отчаяно Виктор. — Какво да направя, за да го разбереш? Какво може да бъде по-грандиозно от отговора на въпроса за онова, което се е случило с цялата Вселена? Може би Балит ще може да го открие! Той се интересува. Той е умен. Просто няма нужното образование. Най-напред трябва да овладее космологията и ядрения разпад и…

— Никой вече не знае нищо за тези неща, Вик. Наистина. Те просто не са интересни за нас.

— Но някъде трябва да са записани — каза Виктор, хващайки се за сламката. — Знам, че в банките данни на „Арк“ и „Мейфлауър“ имаше такива материали…

— Те вече не съществуват, Вик. Онова, което е останало от тях, е използвано за строителни материали преди хиляди години.

— Но те са копирани във файлове на Нюманхоум!

Фрит погледна Форта многозначително и каза:

— Да, на Нюманхоум.

Форта въздъхна. Поради някаква причина мисълта за файловете на Нюманхоум, изглежда, го караше да се чувства неудобно.

— Ще видим какво можем да направим — каза той.

— Надявам се да мога да ви се отплатя — отвърна Виктор.

Форта го погледна странно.

— Няма за какво — каза той някак несигурно, после попита: — Знаеш ли много истории като тази за Големия взрив, която разказваш на Балит?

— О, много — отвърна Виктор, вече сигурен, че родителите са подслушвали. Всъщност той наистина я беше разказвал. Беше разказал всички истории, които баща му беше разказвал на него — историята за въглеродно-азотно-кислородния цикъл, който зареждал звездите с енергия, историята за смъртта на масивните звезди и превръщането им в супернови и за раждането на пулсари и черни дупки, историите за законите на Кеплер и на Нютон за механиката, и за изместилите ги закони на Айнщайн, и за правилата на квантовата механика, която отиваше далеч отвъд законите на Айнщайн.

— Ох — каза Форта и се прозина. — Всичко това е много интересно. Знам, че Балит обича да слуша за такива неща…

— Но не непрекъснато, моля те, Вик — завърши Фрит. — Ако не възразяваш.

 

 

Дългоочакваното съобщение от Нюманхоум дойде и съвсем не беше такова, каквото Виктор очакваше.

Преди всичко, разбира се, не се обаждаше Пели — космическият капитан сега сигурно беше по средата на пътя към Нергал. Обаждаше се мъж с нещо като много голямо таке, нахлупено почти до веждите; беше човек от жизнената среда, но носеше дрехи.

— Вик — започна той без предисловие, — аз съм Маркети. Тук съм за малко, но успях да събера някои материали за теб. Предай моите поздрави на Форта, моля… аз съм негов поклонник и съм сигурен, че той го знае. Ето материала.

Виктор загледа обнадеждено екрана на пулта, но когато започнаха да се появяват картините, се озадачи. След месеци работа знаеше какво предлага пултът, когато е запитан; тези неща обаче бяха различни. Бяха просто серия снимки! Първата беше на отломки и парчета от машини, някои от тях от блестящ лилав метал като онова, което Балит гордо пазеше до леглото си, някакви неидентифицируеми материали, които можеха да са стомана или стъкло, или керамика. На Виктор му стана ясно, че са останки, намерени на повърхността на Небо, но за никоя от тях нямаше никакво обяснение, никакъв намек от какво може да са или какви проучвания са били извършени над тях.

Следващата партида беше още по-озадачаваща.

Тя имаше нещо общо с астрофизиката, но на компютърния файл нямаше никакви данни. Бяха снимки — снимки на страници от ръкопис или дневник, може би дори страници от книга. Всички, изглежда, бяха взети от фризерите.

Бяха фрагментарни — няколко страници от нещо без начало и край; не бяха разкъсани, оръфани или изцапани, за да са нечетливи. Някои накараха Виктор да примигне. Други бяха толкова стари, че съдържаха дори наблюденията на баща му.

Поне известно време някой беше правил записи. (Били Стокбридж, може би, останал до края верен на Пал Сорикейн?) Имаше спектрограми на слънцето при изстиването му; на изригване на звезда и нарастването ѝ; на звездите, все още останали на тяхното небе — по-тъмни отпреди, но не издути, за да изригнат.

Никоя от тях не приличаше на спектрограмите, които Пал Сорикейн така старателно бе събирал за всички изригнали и умрели звезди около тях. Обектите Сорикейн-Мтига все още бяха уникални.

Никоя от спектрограмите нямаше никакъв смисъл за Виктор. Мъртвите наблюдатели бяха оставили своите собствени размишления, но никое от тях не беше убедително. Никое не обясняваше какво беше откраднало другите звезди. И всички бяха толкова стари, че в тях изобщо нямаше нищо за огненото кълбо, което беше доминирало на небето толкова дълго.

Когато Балит се върна от училище, Виктор все още се чудеше над съобщението. Извика го на дисплея да го покаже и на Балит, но от повторението то не му стана по-ясно. Тази вечер Балит нямаше домашно и двамата с Виктор хапнаха набързо и се върнаха при пулта. Момчето се интересуваше най-много от обектите от Небо.

— Но какво представляват те? — попита то не за пръв път и не за пръв път Виктор поклати глава.

Може да се разбере единствено като се изследват. В края на краищата някой ги е направил… някой от Голд или отнякъде другаде, но все пак някаква личност. Те могат да бъдат отворени.

Балит потрепери.

— Хората се опитаха, Виктор. Повече от двадесет души бяха убити!

— Хора умират поради много по-маловажни причини — отвърна грубо Виктор. — Разбира се, това трябва да се направи много внимателно. Системно. Така, както се обезвреждат бомби по време на война.

— Какво е „война“?

Но Виктор не позволи да бъде отклонен. Стояха наведени над материала до късно, чак докато Балит не започна да се прозява.

— Не знам дали разбирам, Вик. Само нашите звезди ли са живи?

— Така изглежда, Балит.

— Но нали звездите живеят вечно — отвърна сънено Балит.

— Не вечно. Дълго… — Виктор си спомни един анекдот и се разсмя. — Има една история за това, Балит. Един студент попитал професора по астрономия: „Извинете, но кога казахте, че слънцето ще се превърне в гигантска червена звезда и ще изгори всички ни?“ „След над пет милиарда години“ — отговорил професорът. А студентът казал: „О, слава Богу! Стори ми се, че казахте след пет милиона.“

Но Балит не се засмя. Той спеше. Когато Виктор го пренесе в леглото му, също не се смееше.

 

 

Виктор потърси родителите на Балит и завари Фрит да рисува.

— Извинявам се, че го задържах толкова до късно. Приказвахме защо са се случили всички тези неща…

— Ако грешиш в нещо — каза му спокойно Фрит, — то е, че винаги питаш „защо?“. Не трябва да има „защо“. Не е необходимо да разбереш нещата; достатъчно е да ги почувстваш.

Виктор погледна рисунката и разбра, че всъщност е поема, предназначена за стаята на Гинга.

— Значи не трябва да се опитвам да разбера защо правиш това, така ли? — засмя се той. — Макар че Гинга още не е родена и няма да може да чете години след като се роди?

— Не, това е много лесно за разбиране — отвърна снизходително Фрит. — Когато Гинга се научи да чете, искам първите ѝ думи да дойдат от нейния баща. Но — той изписа един знак в бледозелен цвят и огледа критично резултата — тази твоя мания да разбереш небето ме безпокои. Страхувам се, че тя разстройва Балит. Каква е ползата от това? Небето си е небе. То няма нищо общо с нашия живот.

— Но ти си писал поеми за небето!

— Да, но това е изкуство. В моите поеми аз описвам какви чувства изпитват хората към небето. Никой не може да почувства небето, Вик; човек може само да го гледа и да вижда, че то е произведение на изкуството. — Той поклати укорително глава. — Всичките тези неща, които разказваш на Балит… за сливането на водородните ядра и превръщането им в хелий, за избухващи и умиращи слънца… в тях няма никакво чувство. Те са просто ужасно механични.

— Не си ли поне любопитен?

— За звездите? Ни най-малко! Що се отнася до човешките сърца — разбира се.

— Но науката… — Виктор спря и поклати глава. — Не разбирам как можеш да говориш така. Не искаш ли да разбереш нещата? Не искаш ли Балит да разбира науката? — Той махна с ръка към бъдещата детска стая. — Ако не беше науката, как щяхте да имате ти и Форта дете?

— Но това е полезна наука, Вик! Тя заслужава да се изучава… тя не е като твоите линии, за които се чудиш от кой спектър са. Тя е добра, защото прави живота ни по-добър. Но никак не ми е интересно защо звездите светят и какво ги прави горещи… и най-малко от всичко къде са отишли… защото нищо не може да се направи. Не е ли така?

 

 

Когато пристигна новината, че Пели се е върнал, Виктор беше започнал да чувства, че е прекалил с гостуването си. Балит все така му беше предан, Фрит бе неизменно учтив домакин, а Форта поне имаше полза от него — молеше Виктор да танцува всеки ден. И му беше благодарен, а за Виктор това бе добро упражнение за почти оздравелия му крак. Макар Фрит, изглежда, да не го одобряваше — веднъж Виктор ги чу да говорят.

— Народен танц ли? О, да, Форта, скъпи, но какво е народният танц в края на краищата? Това е просто нещото, което примитивните хора правят, когато няма професионални танцьори. А ти си човек на изкуството!

— А ти — отвърна му Фрит добродушно-присмехулно — си малко ревнив, нали?

— Разбира се, че не съм. От друга страна, скъпи…

Виктор не чу останалата част от разговора, което може би беше за добро.

Когато пристигна пакетът от Пели, Виктор го отвори развълнувано — нещо от Небо за изучаване, нещо по-информационно от останки и парчета като подаръка на Балит.

Не беше от Небо. Беше човешко творение и много старо. В съобщението на Пели се казваше: „Това, изглежда, е от някой от вашите стари кораби, Виктор. Мисля, че би искал да го чуеш.“

Последния път, когато беше видял този предмет, Виктор беше на стария „Арк“, точно преди фаталния опит за приземяване на екипа изследователи. Беше черната кутия на „Арк“.

Дори още работеше — повече или по-малко; някой я беше поправял, голяма част от материала беше изтрита и още по-голяма — с повредено качество на звука, така че Виктор едва ли можеше да научи много. Но имаше една малка част, която беше достатъчно силна и ясна — и гласът, който говореше от черната кутия, му беше добре познат.

Джейк Ланди. От гроба говореше гласът на съперника му.

След час Балит намери Виктор да седи над черната кутия и да слуша гласа на отдавна умрелия Ланди.

— Вече петдесет и седем дни сме тук — казваше той, гласът бе слаб и дрезгав. — Няма да мога да издържа още много. Другите са мъртви и предполагам…

Това беше всичко, което все още се разбираше.

Балит сложи ръка на рамото на Виктор, изслуша записа заедно с него, после го пусна пак.

— Знам как се чувстваш — каза той. — Сигурно е ужасно да чуваш гласа на приятеля си, който е мъртъв от хиляди години.

Виктор го погледна безизразно и отвърна:

— Джейк Ланди не ми беше приятел.

— Тогава защо…

Виктор не отговори — не можа да намери думи да каже на момчето как гласът на отдавна умрелия любовник на Реза неочаквано беше събудил един безнадежден копнеж за също отдавна починалата Реза.

Тази вечер, докато танцуваха с Форта, Виктор почти плачеше.

— Какво има? — попита разтревожено Форта.

Виктор само поклати глава и продължи да танцува. Малко след това влезе Фрит, изгледа ги малко ревниво и каза:

— Слушайте, става нещо неочаквано. Говорих с Нрина. Тя мисли, че трябва да отидем при нея… да видим скиците и да поговорим за Гинга.

Виктор си помисли, че точно сега не е готов да възстанови връзката си с жената, която го беше върнала към живот.

 

 

Щом видя изчистеното от знака чело на Балит, Нрина гордо възкликна:

— Никакъв знак! Сега ще правиш любов при всяка възможност, нали?

— Разбира се — отвърна спокойно Балит.

После Нрина ги въведе в лабораторията си — всички освен Виктор. Той не участваше в планирането на новото бебе и остана да чака Нрина в стаите ѝ, за да правят любов.

Чака дълго. Но когато тя накрая дойде, думите ѝ не бяха за любов. За пръв път, откакто я познаваше, Нрина изглеждаше ядосана.

— Знаеш ли колко разходи са направили Фрит и Форта да изровят онези стари записи за теб?

Виктор се изненада.

— Те не казаха нищо за разходи!

— Разбира се, че не са казали. Нали им беше гост.

— Съжалявам, Нрина, но откъде можех да знам, че това струва толкова много пари? Никой не ми каза нищо.

— Да кажат колко струва? О, Вик! Наистина ли мислиш, че двама деликатни и почтени хора като Фрит и Форта ще кажат нещо толкова вулгарно?

— Съжалявам — промърмори той, след което отбранително каза: — Какво значение има? Вие си затваряте очите за истински важния въпрос — какво се е случило с Вселената.

Той спря, защото видя в погледа ѝ примирено неразбиране.

— Но ти сам каза, че тези неща са на безброй километри от нас и са станали в продължение на милиони години. Как можеш да ги наричаш важни?

— Знанието е важно! — отговори грубо Виктор. Това беше въпрос на вяра.

За нещастие Нрина не беше от същата вяра и го гледаше все така неразбиращо.

Той разбра, че е направил ужасна социална грешка.

— Мога да се хвана на работа и да им се издължа.

— Работата, която можеш да вършиш — въздъхна тя, — за двадесет години няма да им върне похарченото за теб. Какво можеш да правиш? — Тя се поколеба, после започна направо: — Виктор? Кои са Мари, Клод, Реза и Мом^[6]?

— Какво?

— Тези имена произнасяше, когато беше в треска след изгарянето във фризера — обясни тя. — Понякога ме наричаше Мари и Клод, понякога Реза. А в самото начало мисля, че каза Мом. Тези жени ли си обичал?

Той се изчерви.

— Една от тях е майка ми — каза той навъсено. — Мари-Клод и Реза — да.

— Вярвам, че е така. — Тя въздъхна, нави кичур от косата си на тънките си пръсти и го погледна сериозно. — Виктор — каза тя — мога да ти направя жена, ако искаш. Мога да я направя от собствените ти гени, както направих Балит за Форта и Фрит. Или, ако можеш да опишеш Реза и тази Мари-Клод, бих могла да направя някоя като тях. Или жена, съчетаваща най-добрите качества и от двете, ако искаш. Физически тя ще бъде от твоя вид, не висока и тънка като нас. Разбира се — допълни съчувствено Нрина, — това ще отнеме време. Ембрионът трябва да узрее, детето да порасте… ще минат двадесет години, може би, преди да стане на възраст да ти бъде другарка…

Виктор я погледна смаяно.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Искаш да спрем нашите, хм, нашите…

Тя го остави да търси необходимите му думи, но когато стана ясно, че няма да ги намери, нежно поклати глава и каза:

— Хайде в леглото. Късно е.

 

 

Трябва да беше по-късно, отколкото си мислеше Виктор, защото Нрина беше напълно облечена.

— Ставай! — заповяда тя.

Той примигна.

— Какво? Защо? — Не беше необичайно за Нрина да стане толкова рано за работа, но обикновено не настояваше и той да стане.

Тя изглеждаше сериозна.

— Искам да отидеш на Нюманхоум заедно с Пели.

Той я зяпна глупаво.

— На Нюманхоум?

— Пели заминава утре — каза Нрина.

Виктор потри очи. Беше му трудно да схване казаното от нея.

— За парите ли си ядосана? — попита тъжно той.

— Не. И за тях, но не е заради това. Просто е време да се свърши, това е всичко.

— Но… но…

— Ох, Вик — въздъхна тя. — Защо си толкова труден? Нали не си очаквал да бъдем постоянна двойка?

 

 

Корабът на Пели беше толкова внушителен отвътре, колкото и отвън — само химическа ракета естествено, но грамадна. Виктор отново беше впечатлен от богатството на едно общество, което може да си позволи да построи такава огромна, сложна машина за такава малка цел.

За изненада на Виктор Фрит, Форта и Балит също бяха на космодрума; двамата мъже разплакани целуваха сина си. Приличаше на сбогуване.

— Балит! — извика Виктор. — Какво става?

— Идвам с теб — отвърна просто момчето. Виктор невярващо се обърна към родителите — и се сви от гнева, който видя в очите им.

— Да, той тръгва с теб, Виктор — каза злобно Фрит. — Цяла нощ го обсъждахме, но Балит настоява. Сега той е свободен; как можем да го спрем? Но никога няма да ти простя, че му напълни главата с тези твои идеи.