Фредерик Пол
Планетата в края на времето (3)

Глава 3

Пал Сорикейн не беше единственият наблюдател, който се занимаваше усилено с аномалното изригване на звездата K-5. Същото правеше и Уон-Ту.

Простият факт, че поради лошото си поведение един от неговите роднини беше взривил звездата, не го тревожеше много. Имаше достатъчно звезди. Вселената беше задръстена от небесни тела. Ако идиотите взривяха един милион звезди, за Уон-Ту нямаше да има голямо значение — само в тази малка галактика щяха да останат милиарди други — при условие, разбира се, че звездата, на която той живееше, не е една от тези един милион. (Все пак щеше да е жалко да се унищожат всичките и той да трябва да се мести в друга галактика толкова скоро след последното си преместване.)

Такива бяха мотивите, които правеха това неестествено избухване на звезди толкова неприятно за Уон-Ту. Това беше едно наистина обезпокоително явление за което, нямаше как да не го признае, трябваше да вини главно себе си.

Уон-Ту обаче изключваше себе си. Не можеше да пренебрегне факта, че е самотен.

Играта, която „семейството“ на Уон-Ту играеше с него, имаше своя аналог на Земята. Артилерийските офицери го наричаха „сондиращ обстрел“, което означава, че човек насочва оръдието напосоки, стреля и очаква да види дали ще улучи нещо. Фактът, че този път не улучиха нищо, не беше много успокояващ. Ако продължаваха, след време щяха да попаднат на целта… а когато Уон-Ту мислеше за нещо, той винаги имаше предвид крайната цел.

Уон-Ту харесваше своята звезда. Тя беше голяма, но не прекалено голяма, и удобна. Диаметърът ѝ беше малко над милион и половина километра, температура между шест и седем хиляди градуса по скалата на Келвин. Тези параметри варираха малко, защото звездата на Уон-Ту беше променлива. Е, така е, когато се избере средна по големина звезда. Но на нея имаше много енергия за игра и във всеки случай той се беше погрижил тя да е благоразумно под „границата на Чандрасекхар“^[1], над която проклетата звезда можеше да стане супернова. Масата ѝ беше около 2,4 по 10 на двадесет и седма степен тона, т.е. 2,4 по десет с двадесет и седем нули тона. Разбира се, тя непрекъснато ставаше малко по-малка. На нея, както на всяка друга звезда от този клас, всяка секунда повече от четири милиона тона от водородна маса се превръщаха в енергия, но това не го тревожеше. Уон-Ту знаеше, че може да изразходва около двадесет и четири секстилиона тона водородна маса. Така че се очакваше звездата да има достатъчно дълъг живот. Щяха да минат поне няколко милиарда години, преди тя да започне да се свива неприятно и да преминава към фазата на червен гигант.

Разбира се, тя вече беше изживяла доста от този очакван живот. Това не беше ново за Уон-Ту. Когато се премести на нея, той го знаеше. Подобно на всеки собственик на къща, който знае, че вратите са започнали да провисват, защото къщата му е много остаряла, и по стените се появяват влажни петна, защото покривът е започнал да тече, Уон-Ту разбираше, че някой ден ще трябва да се премести на някоя нова звезда с по-малка вероятност да му създава тревоги… но засега не се налагаше да се мести.

Засега той беше напълно щастлив в своята уютна малка къщичка. Той желаеше да остане тук… ако можеше.

Замислен за тези неща, Уон-Ту неспокойно се изтегна в конвенционната зона на своята звезда. Това малко го успокои, защото тук беше неговото най-добро място за игра. Беше истинско удоволствие да изкривява конвекционните маси така, че издигащите се и падащите да се удрят една в друга. Освен че беше забавно, той знаеше, че това създава добри характеристики на повърхността на звездата. По този начин той би могъл да спре пренасянето на топлина към повърхността на звездата в район от хиляда-две хиляди километра и така тази част да се превърне в наричаното от астрономите „слънчево петно“. На това място звездата щеше да е малко по-хладна. Не много. Само няколко хиляди градуса по Келвин, но достатъчно, та то да изглежда тъмно в сравнение с останалата повърхност. Слънчевите петна бяха безкрайно по-ярки от всяко човешко осветление, но всичко около тях беше много по-ярко.

Изведнъж Уон-Ту спря играта си, обзет от нов страх.

Слънчеви петна! Ако играеше в конвенционната зона, слънчевите петна, които би направил, щяха да са видими! Шарките върху повърхността на звездата нямаше да са същите като естествените и всеки, който я погледнеше, щеше да разбере, че на нея има някой!

Разтревожен, Уон-Ту набързо освободи магнитната си хватка от каверните с горещ газ. После бавно и предпазливо се измъкна от конвенционната зона. Можеше само да се надява, че точно сега никой от съперниците му не наблюдава внимателно неговата звезда и че дори да го прави, не е достатъчно интелигентен, за да разбере какво е открил.

После (няколко десетки години по-късно), когато мина достатъчно време, за да може дори някой доста отдалечен негов колега да го види и да реагира, ако има такова намерение — и не се случи нищо ужасно, — Уон-Ту започна да се успокоява.

Вярно, вече не можеше да играе в конвенционната зона. Жалко. Играта там му доставяше невероятно удоволствие! Но от друга страна, през ума му мина една много удовлетворителна мисъл.

Може би някои от неговите съперници продължаваха да играят.

Тогава Уон-Ту започна да извършва определени процедури за наблюдение, като особено наблегна на оптическите честоти, които човешките същества наричаха светлина със син цвят. Докато чакаше за резултат, се спря за малко да помисли сериозно.

Беше минало много време, откакто за последен път беше видял своя „родител“ — онзи, който също като Уон-Ту беше създал свое копие, за да има компания, и също като Уон-Ту след това беше съжалил. Уон-Ту дори вече не можеше да вижда галактиката, където беше роден. Тя беше от другата страна на ядрото от галактики, където живееха хора — те го наричаха Млечен път — и наблюдението ѝ поради масите газови облаци и прах, звезди и така нататък беше почти толкова трудно за Уон-Ту, колкото и за човешките същества. Астрономите от Земята знаеха обаче, че то е там. Те го бяха наблюдавали, макар и рядко, с радиотелескоп и бяха направили заключение, макар и несигурно, за неговото съществуване по ефектите в движенията на телата близо до него; бяха го нарекли „Мафей 2“. Уон-Ту нямаше голямо желание да го види. Имаше доста добра представа като какво ще е, ако го види, защото когато го напусна, то беше твърде горещо за живот (в обикновен, не в космологически смисъл), понеже караниците между неговите роднини бяха изригнали в истински каскади от разкъсани звезди.

Уон-Ту със съжаление установи, че същото започва да се случва и тук.

Фактът, че той не искаше да види Мафей 2, не означаваше, че не го интересува останалата част на Вселената. Всъщност много го интересуваше — той беше планирал да види много от нея. Искаше да знае какво става и искаше да се увери, че нещата стават както той иска.

За да изпълни двете задачи за задоволяване на любопитството си и да направи нещата да се случат според неговия план, Уон-Ту имаше на разположение четири инструмента. По възходящ ред на важност те бяха: материя, фотони, тахиони и пакети от двойки частици, които извършваха нареченото от човешките същества явление „делимост Айнщайн-Розен-Подолски“.

Сдвоените пакети Айнщайн-Розен-Подолски — за краткост ще ги наричаме „АРП“ — бяха най-добри. Преди всичко те бяха най-бързи. Както бяха открили хората, при определени условия двойките частици, колкото и да са далеч в пространството, са толкова чувствителни една към друга, че всяко действие, извършено върху една от частиците, където и да се намира тя, моментално се отразява на другата. Моментално. Общовалидното ограничение на бързината, скоростта на светлината, просто не е в сила, когато става дума за двойки АРП. Като знаеха това, Уон-Ту и неговите колеги съвсем лесно можеха да създадат комплексни двойки частици и нещо като станции за мигновено изпращане и приемане на сигнали. Една от тези станции Уон-Ту държеше при себе си, другите беше разположил на избрани от него места във Вселената.

Беше разпратил голям брой станции. Много си ги харесваше — не на последно място поради това, че не можеха да бъдат „засечени“. От един от неговите далечни АРП-пакети нямаше начин да се каже къде се намира неговият двойник — и следователно къде се намира самият той. Тъй като Уон-Ту определено не обичаше някой да знае къде се намира, той използваше АРП-пакети да разговаря със застрашаващите го колеги. Те бяха неговият еквивалент на невключени в телефонния указател телефонни номера.

Другите му инструменти също бяха добри — в други отношения.

Тахионите например — частици, за чието съществуване се предполагаше, но не бяха открити на Земята — бяха почти толкова бързи и в някои случаи дори по-бързи. С тях можеше да се предава много повече информация и много по-лесно. С тях можеше да се пренася не само информация. С тахионен взрив той би могъл например да удари някого, ако искаше. (От време на време Уон-Ту изпитваше желание да нарани някого, макар и само да му попречи той да стори същото на него.) Тахионът беше доста допустима частица дори в ограниченията на древната теория на относителността. Той се подчиняваше на закона за крайната скорост на светлината. Единственото, което отличаваше тахиона от по-малко екзотичните частици, беше, че за тахионите скоростта на светлината беше долна граница, не горна. Те никога не можеха да се движат така бавно като светлината. При използване на тахиони скоростта не беше проблем. И тъй като тахионите с най-малка енергия бяха най-бързи за всякаква обикновена цел — да речем за разстояния до петстотин светлинни години, — те бяха почти толкова бързи, колкото и двойките АРП.

Недостатъкът в използването на тахионите не беше технически, а тактически. Тахионите бяха шумни. Те се движеха през пространството (вместо да го игнорират, както правеха двойките АРП) и поради това приемащата страна много лесно можеше да разбере посоката, от която идват.

Уон-Ту определено не го желаеше.

Освен това, разбира се, за по-бързи задачи той имаше на разположение и целия спектър от фотони — радио, топлинни, видима светлина, гама лъчи, рентгенови лъчи, дори гравитони. Всички те бяха полезни за различни неща, но бяха ужасно бавни. Никой от тях не можеше да се движи със скорост по-голяма от триста хиляди километра в секунда.

Все пак те можеха да бъдат много удобни, когато се използуваха правилно, особено онези, които имаха средна сила на гравитация. С тях на Уон-Ту нямаше да му е трудно да разпраши която си ще звезда. Дори човешки същества биха могли да го направят, ако имаха достъп до необходимите гравитони, гравифотони и гравискалари и всички онези принадлежности, с които Уон-Ту разполагаше в огромно количество. Ако облъчите една звезда с подходящите частици, можете направо да я деформирате. Единственото, което държи една звезда цяла, е гравитационната сила. Когато тя е разпъната на колелото на изтезанията на частицата, ядрото ѝ започва да бълбука и да изригва като гейзер и никаква структура в нея не може да оцелее.

Уон-Ту лесно можеше да си представи, че това става с неговата собствена звезда, и от тази мисъл го побиваха тръпки.

Уон-Ту можеше да използва и онзи бавен, голям, тромав материал — материята.

За Уон-Ту беше съвсем лесно да направи неща от обикновена материя, но той не ѝ се доверяваше. Тя беше напълно чужда на ежедневния живот. Той я използваше само когато нямаше алтернатива. И все пак, когато се замисли за възможностите си, започна да му се струва, че за случая не би могъл да намери по-добра алтернатива.

Макар че неговият ум — човек всъщност не би казал неговия „ум“, защото Уон-Ту нямаше друго освен ум — та макар че неговият ум, трябва да се подчертае, беше широко разпръснат върху структурата на звездата, на която живееше, вестоносците неутрино предаваха сигналите почти два пъти по-бързо от всякакви телесни дендрити^[2] в човешкия мозък. Така че не му отне много време да реши, че използването на известно количество материя ще е най-добрата му стратегия.

За това бързо решение му помогна един неочакван настойчив сигнал — неговите „сетива“ го възприеха като нещо средно между звънене на силен алармен звънец и ужилване на оса — от една от неговите АРП-двойки.

Сигналът му съобщи, че друга съседна звезда току-що е избухнала и гори.

Това означаваше, че неговите деца продължават да стрелят по него със сондиращ обстрел. Рано или късно някой от тези изстрели напосоки щеше да го порази; следователно беше време да действа. Това беше война!

При война най-тежката част понасят цивилните. Уон-Ту не можеше да бъде обвинен за онова, което се случи на невинните случайни свидетели в тази война, защото той нямаше ни най-малка представа, че има такива.