Фредерик Пол
Планетата в края на времето (22)

Глава 22

Ако не бяха случайните, слаби проблясъци на паметта, които понякога прорязваха мъглата в мозъка на Виктор — спомени за Реза, които идваха и си отиваха, болезнени, докато съществуваха; спомени за децата, отдавна превърнали се в прах, които оставяха мрачно чувство на безнадеждна загуба — ако не бяха тези неща, Виктор лесно би могъл да счита това трето действие от живота си почти за най-добро.

Разбира се, то беше с отенък на унижение. Виктор никога не си беше представял, че основната му кариера ще бъде сексуално обслужване на мършава двуметрова жена с огромни очи. И все пак това си имаше своята компенсация. Като признат любовник на Нрина Виктор стана привилегирована личност.

Разбира се, той не беше „съпруг“. Единствените „права“, които имаше над Нрина, бяха да споделя леглото ѝ — и понякога нейната компания — когато тя не работеше и не вършеше нещо друго, което не искаше да споделя с него. Основната работа, за която беше размразен — да е донор на сперма за нейната колекция от полезен генетичен материал, вече не съществуваше за него. Нрина обясни, че имала всички образци, от които се нуждаела за бъдещата си работа като генен инженер. Сега тя имаше по-добро упражнение за тази конкретна функция. Неговата единствена отговорност беше да ѝ доставя удоволствие. Той беше…

Не обичаше да си го мисли, но имаше една стара и нелицеприятна дума за това, което представляваше. Сутеньор. Мъжка проститутка.

Когато Манет му каза намусено, че Нрина е наредила Виктор да заеме неговата служба, той си беше помислил, че това означава упражняване на надзор върху следващата партида размразени донори на сперма. Но когато колебливо я попита кога ще размразяват нови трупове, Нрина го погледна изненадано и каза:

— О, не сега. — И поглади нежно рамото му. — Първо двамата с Декадак трябва да направим ДНК-проверка, за да видим кои от тях заслужават да се размразят, не разбираш ли? А и имаме да вършим много друга работа. Важна работа. Да изпълним поръчки, чиито крайни срокове трябва да спазим. Ще минат най-малко седмици, може би цял сезон преди да станем готови да приемем още материал. Но сега… гладен ли си? Не? Тогава защо не си легнем? — И Виктор разбра, че наистина ще изпълнява някогашната основна работа на Манет.

Животът на Нрина обаче не беше негов. Всъщност дори нейният дом не беше негов: Виктор беше изненадан като разбра (и, след като размисли, не много доволен), че стаята, в която тя го беше завела най-напред, е само някаква гостна. Собственият дом на Нрина беше много по-голям и много по-красив. В него имаше една голяма стая с „прозрачен“ таван — е, не винаги прозрачен, защото когато пожелаеше, Нрина го затваряше и тогава той ставаше само част от преместваща се картина — мъглявина, светещи, многоцветни пастелни облаци. (Той наистина беше прозрачен, тъй като бе само някакъв огромен телевизионен екран, който показваше космоса.) В центъра на стаята една мъглява сфера, голяма колкото човешка глава, излъчваше млечна пастелна светлина, макар по-голямата част от осветлението да идваше от нежно светещите стени. (Тук, изглежда, не обичаха крещящото осветление.)

Имаше и друга стая, доста малка, но достатъчно голяма за техните нужди. Там беше собственото ѝ легло. На Виктор то изглеждаше ужасно паянтово — беше на конзола на стената и не му изглеждаше направено да издържа много енергична дейност. (Откри, че греши за последното. Ниската гравитация на жизнената среда помагаше.) Кухня нямаше. Имаше стая с бюфет, който беше нещо като фризер, и друг, приличащ на микровълнова фурна. (Това беше всичко, от което имаше нужда. Виктор откри, че тези хора нито пържат, нито пекат нещо — поне не големи парчета мъртва животинска плът.) През повечето време Виктор се хранеше там сам — Нрина също идваше понякога, макар доста често да беше някъде другаде — с кого, Виктор така и не научи. Това не представляваше никакъв практически проблем. Винаги имаше достатъчно храна. След като се научи как да борави с нагревателния уред, Виктор винаги намираше яхнии и овесена каша, и супи, и готови гозби в хладилника, и всякакви плодове — винаги пресни и идеални, макар някои от тях да му бяха напълно непознати, а други напълно неприемливи за неговия вкус. Чудеше се кой ли ги доставя. Сигурно не Нрина.

Беше без работа. „Не истински без работа“ — каза си той. Всъщност беше много зает да опознава този нов живот, който му беше даден. Той имаше свобода да ходи навсякъде, където иска. Използваше тази свобода, освен когато кракът не го болеше прекалено много. Това не се случваше често, но имаше дни, когато болката беше силна през целия ден. А ако не го болеше, го сърбеше; понякога сърбеше като при силно слънчево изгаряне, друг път болеше като попарен с вряла вода.

Но и тези дни не бяха напълно пропаднали, защото той ги използваше, за да учи. Все пак, когато кракът не го болеше много, предпочиташе да се разхожда.

Не можеше да види много от жизнената среда, защото всичко беше вътре. Нямаше големи открити пространства. Разбира се, нямаше и никакво небе, а само тавани. Странно, голяма част от мястото беше изкривено. Най-дългите коридори бяха прави като лазерен лъч, но онези под прав ъгъл спрямо тях бяха забележимо извити нагоре.

Мястото беше като извита версия на — е, примерно на Хоумпорт. На който и да било град от неговата Земя, само че този беше извит и съединен като някаква тръба. Всичко, което Виктор виждаше, беше във външната обвивка на тази тръба. Затова напречните коридори бяха винаги извити. Откри, че ако върви все по един от тях — всъщност не трябваше да върви много, най-много двадесет минути — ще стигне точно на мястото, откъдето е тръгнал.

Какво имаше в средата? „Машини — беше му казала Нрина, когато я бе попитал. Лежаха на конзолно закрепеното легло, и двамата доста заморени, и похапваха малки сладки сливи. — Най-различни машини. В сърцевината на жизнената среда са пречиствателите на въздух — филтрират го и го обогатяват с кислород — и температурните регулатори, и електрогенераторите, и комуникационната апаратура, и файловете с машинни данни — накратко, всичко необходимо за поддържане на жизнената среда.“ Тя се прозина, пусна една костилка от слива на пода и се намести по-удобно до него.

Но Виктор беше буден. За него всичко беше чудно. Технологически чудно, разбира се, но също чудно да мисли за изгладнелите, бедни преселници от стария Нюманхоум, построили всички тези неща — достатъчни да приютят триста милиона души!

— Не са построили всичко веднага — каза Нрина и протегна дългите си тънки крака (вече „тънки“ според Виктор, не „мършави“) и пак се прозина. — След като започнали, било съвсем лесно. Имало много астероиди за материал, а Нергал отдавал много топлина, стига да си близко до него. Разбира се, сега, когато слънцето започна отново до грее, вече не е необходимо да сме близо до Нергал… но защо да си правим труда да се местим?

— Е, на някоя планета — започна Виктор. — Нюманхоум например. Казват, че сега там е топло…

— Планети! — изсмя се тя. — Планетите са неприятни. Естествено сега, когато Нюманхоум е доста добре размразен, хората могат да оцелеят, но кой би искал да живее там?

„Аз“ — помисли си Виктор, но не беше сигурен, че наистина го иска, затова каза само:

— Може би има някои.

— Някои глупци наистина може би биха искали да живеят там — съгласи се Нрина. — Има няколко особняци, на които, изглежда, им доставя удоволствие да се ровят в стари документи и, разбира се, ние се нуждаем от хора да търсят из фризерите и да намират останали организми, които могат да ни осигурят полезна ДНК. Но аз не наричам това живеене. — И продължи да обяснява защо това не е живот, който би приела да води. Гравитацията! Ах, на Нюманхоум те трябвало да се движат с инвалидни колички, въпреки че посещавали фитнес-зали и се подлагали на лечение за усвояване на калций, който да им позволява да я преодоляват. (Оказа се, че Декадак е развил невероятните си мускули тъкмо по този начин.) Такава голяма гравитация нямало да е добра за никого. Да не говорим за неудобствата. Не, това не било начин на живот, който можела да понесе.

А след това погали бедрото му и каза:

— Стой така. — И се наведе и натисна крака му. — Добре ли е?

Той надигна глава и погледна розовата обвивка.

— Май да. Почти забравих за него. — Но усети миризмата. Превръзката беше порьозна, за да може раната да диша, докато заздравява, и миризмата проникваше през нея.

На Нрина, изглежда, тя не ѝ правеше впечатление.

— По-добре да го прегледам още веднъж — реши тя. А после каза: — О, не, имам среща с Котлени. Декадак ще го направи. Иди при него и му кажи да те прегледа.

 

 

Когато Виктор отиде в кабинета за преглед, Декадак вече го чакаше. Изражението му беше враждебно.

Не беше по-лошо, отколкото очакваше. Декадак не беше дружелюбен. Първата им среща беше когато Декадак татуира предупреждение за фертилност на челото на Виктор; е, това беше болезнено и вероятно нищо не можеше да се направи. Но и след това, когато вземаха проби за ДНК от замразените заедно с отстранения Манет, Декадак демонстрираше презрение към човека от старата Земя.

— Ох! — изохка Виктор, когато Декадак издърпа превръзката от крака му. (Това може би не беше нарочно. Но пък Нрина беше свалила превръзката съвсем безболезнено.) После, когато вонята от раната достигна до ноздрите му, Декадак изръмжа и демонстративно включи стайния вентилатор на по-високи обороти. (Е, наистина вонеше. Но чак пък толкова? В края на краищата Нрина, изглежда, не намираше миризмата за непоносима.)

По време на двеминутния преглед Декадак му причини болка осем пъти (Виктор ги броеше). Дори използваният от него почистващ спрей за покриване на новата розова плът щипеше (за разлика от използвания от Нрина). Когато всичко свърши и кракът беше отново бинтован, Декадак каза:

— Заздравява. Хайде, махай се.

Виктор излезе. Кракът почти не го болеше. Докато вървеше по коридора, се мъчеше да си обясни враждебността на Декадак. Ви могло, разбира се, просто да си е такъв. Декадак може би си имаше свои собствени интереси и считаше този силен, оцелял от праисторическата ера Виктор Сорикейн за неудобен.

Но имаше и друга възможност, която Виктор смяташе за вероятна. Дали Декадак не беше не само помощник на Нрина, ами и неин любовник? По-вероятно бивш любовник — който ревнува. „Напълно възможно“ — мислеше Виктор. Това дори му достави известно чувство на задоволство, защото в генетическите предразсъдъци на Виктор имаше достатъчно груба праисторическа похотливост, за да се радва на победата над един мъж в борбата за жена.

Вървеше, без да обръща голямо внимание къде отива. От време на време минаваше покрай други хора. Някои беше срещал, дори беше говорил с тях; вече беше започнал да кима на някои от съседите на Нрина и след като беше свикнал с дългите им тънки фигури, бе започнал да различава индивидуалните особености.

Отначало всички му изглеждаха еднакви като членове на някой гладувал баскетболен отбор. После започна да ги различава. Някои бяха по-тъмни от другите. Цветът ни косата варираше от блед и фин, почти прозрачен, до груби, черни като въглен нишки вълнена прежда. Лицата и на мъжете, и на жените бяха окосмени, макар при жените да имаше само тесни бакенбарди. Малцина правеха впечатление на направо грозни: остри носове, изкривени като човки, или малки като копчета; твърде големи зъби — резците на една жена бяха пред долната устна. (Тя, изглежда, имаше по-голямо желание за приятелство от останалите Виктор обаче не я обнадежди.)

На Нюманхоум, най-малкото на изобилния, богат Нюманхоум от неговата младост, Виктор би се чудил защо тези хора не са използвали ортодонтия^[1] или пластична хирургия. Тук се чудеше още повече, защото тези черти на лицата бяха създадени нарочно. Някои родители се бяха обърнали към генни инженери като Нрина и бяха избрали тези полегати бради и увиснали уши за децата си.

Докато се разхождаше лениво и безцелно, Виктор видя жената с вампирските зъби да идва към него.

Беше по-висока дори от Нрина и — по същия безплътен начин като нея — почти толкова хубава. (Ако не се вземаха под внимание зъбите ѝ, разбира се.) Жената показа ясно, че странният мускулест примитив от фризаториума е по някакъв начин доста интересен — макар че гледаше със съжаление татуировката на челото му. Но Виктор само ѝ кимна. Не че неговата фертилност създаваше неудобства. Щом Нрина разполагаше с някакво противозачатъчно средство, тази жена вероятно също би могла да си го набави, но това беше друг проблем.

Мъжете държанки — Виктор беше почти сигурен в това — трябваше да са верни на издържащите ги жени.

Вече беше доста далеч от жилището на Нрина, в район, до който, доколкото си спомняше, беше стигал и преди. Коридорът пред него неочаквано се разшири до открито пространство и той видя малко езерце и около него лехи с растителност.

Фермата.

Нрина му беше казала, че в жизнената среда има ферма, но не я беше виждал. Беше наистина много приятно. Не приличаше на никоя от фермите в древния Нюманхоум, защото по някакъв странен начин всичко беше извито — дори езерцето, поради факта, че „небето“ беше почти на една ръка разстояние, беше и над главата му. Но имаше растения. Той позна някои от тях от личното шкафче на Нрина и беше щастлив, че можа да откъсне — домат? Във всеки случай нещо, което имаше вкуса на домат, макар че беше тъмновиолетово.

Мина му през ума, че тези растения може би са на някого.

Огледа се. Не се виждаше никой. Изяде домата, после отхапа малко от стеблото и хвърли останалото на земята. Това също беше любопитно, защото земята всъщност не беше земя. Това не беше изорана от някого градина — доматите растяха върху дълги редове, които изглеждаха по-светли и по-гъбести от всяка почва, която Виктор беше виждал, и между редовете имаше безупречно изметени пътеки.

Някой поддържаше тази ферма изключително чиста.

А после Виктор видя един от тези „някои“.

Всъщност не го видя целия. Езерцето и земята около него бяха извити нагоре и почти се скриваха в тавана. (Толкова странно! Да се чудиш защо водата не се излива.) Виктор видя само нечии крака в тъмни космати ботуши и нечии ръце да потапят кофа в езерцето.

Повърхността на езерцето в тази точка започна да изригва в малки струйки и фонтани. Там се хранеше риба. Доволен от откритието, Виктор тръгна натам.

Хранещият рибата беше по-бърз от него. Когато стигна до мястото, откъдето можеше да види целия край на фермата, там нямаше никого. Но плисканията, които беше видял, бяха определено от риба. И рибите все още плуваха и изскачаха да хванат плуващи по повърхността трошички храна.

„Би било чудесно — помисли си Виктор — аз да храня рибата.“ После, успокоен след разходката, се върна в дома на Нрина и се захвана с пулта за обучение.

 

 

Тя закъсня, но той нямаше нищо против. Почти не се налагаше виртуалният ръководител от пулта да коригира граматиката му, но беше там, готов да помогне винаги, когато Виктор закъса. Това не се случваше често. С повишаването на знанията си Виктор стана по-уверен. Освен факта, че виртуалният ръководител го учеше на неща, които искаше да знае, заниманията с пулта бяха удоволствие — приличаха на огромна, сложна видеоигра с истински награди при победа.

Беше извън компетенцията на неговия ръководител да получи достъп до космологическите данни, които наистина искаше. Достъпът до обикновена астрономия обаче беше достатъчно лесен. С помощта на пулта Виктор разгледа всички звезди, които бяха съпровождали тяхното собствено слънце през космоса; навремето им бяха дали имена, но ги беше забравил. После разгледа една по една планетите и тогава му провървя.

С помощта на ръководителя Виктор изслуша лекция е диапозитиви и кинофилми за пътешествие до загадъчната планета Небо. Някой беше извършил полет над планетата на малка височина за събиране на информация и бе изпратил роботизирана совалка. Совалката не кацнала — просто се плъзнала в атмосферата на Небо, правейки снимки на големите метални обекти, които Виктор беше видял от космоса. Изглежда, нейните оператори се бяха интересували от два конкретни района. В единия имаше подаващ се край на смачкан метал — Виктор си помисли, че може да е останал от совалката на „Арк“; наблизо до него нямаше нищо интересно. Другият беше в много лошо състояние. Сградите, изглежда, бяха взривени от някаква мощна експлозия; но какво представляваха не беше ясно.

Виктор спря за момент и се ослуша. После извика:

— Нрина? — Стори му се, че е чул шум в другата стая, но шумът не се повтори и той се върна към пулта.

Изключи картината, зададе команда „Жизнени среди“ и наставникът му му представи данни, които показваха, че около намусения, издут Нергал обикалят повече от осемстотин жизнени среди. След тях се явиха естествените луни, колонизирани от човешки същества: най-важните бяха Мария, Йосиф, Мохамед и Гаутама. (Изпита неочаквано вълнение, почти като носталгия: някои от религиозните различия на замръзналия Нюманхоум съществуваха дори тук!)

После пак включи на образ да разгледа отново другите планети. На повечето от тях не се беше променило нищо. Ищар все още си беше Ищар, Мардук — Мардук, газовите гиганти с нищо не бяха станали по-привлекателни, — а Нини, разбира се, все още беше твърде малка и твърде далеч от главната си звезда, за да представлява интерес за някого. Погледна бегло повърхността на румения Нергал (нищо интересно за гледане освен бури от свръхнагрети газове), после се обърна към планетата, която беше най-интересна за него: старата, почти изоставена Нюманхоум.

Дъхът му спря.

Нюманхоум се беше променила. Беше се възродила — вълнуващи се морета, тучни ливади и млади гори. Ледът се беше махнал, но това не беше Нюманхоум, където беше живял. Беше страховита. По време на ледниковия период всичката вода на планетата се беше превърнала в лед, покриващ континентите. С неговото разтопяване се бяха образували огромни езера, заприщени от ледени бентове. А когато бентовете се бяха скъсали, потоците вода бяха изчистили неплодородните вулканични области по пътя си към морето.

Не бяха останали никакви следи, по които да намери доковете за корабите, плуващи по океана. Вярно, по хълмовете, където мислеше, че може да се е намирал Хоумпорт — опитваше се да превърне координатната система на пулта в познатите му навигационнии стойности, — имаше групи здания. Но той не можеше да каже дали са от стария град.

Този път определено чу звук и можеше да каже, че идва от кухнята.

— Кой е? — извика Виктор. Чу вратата на фризера да се затваря, но не последва никакъв отговор. Озадачен, Виктор отиде до килера с храна.

Някой излизаше през другата врата — бързо, сякаш не иска да го видят. Виктор стоеше и мигаше. Фруктиерите бяха пълни с пресни плодове. Купът използвани чинии беше изчезнал.

„Така значи се върши домакинската работа тук — помисли си той смаяно. — Но колко странно, че се върши от някой толкова тантурест и с кожено палто!“

 

 

Нрина се върна след половин час и той я посрещна е въпрос.

— Да, разбира се — каза тя изненадана, че я пита. — Естествено, че трябва да има някой, който да върши тази работа. Кой иначе ще я върши? Видял си гили^[2].

— Гили? — повтори Виктор и примигна, като свърза звука на думата с онова, което беше зърнал. — Да не искаш да кажеш горили?

— Наричат се „гили“, Виктор — каза Нрина. — Не знам какво е „горила“. Те са свързани с хората, но не са много интелигентни — обикновено. Разбира се, ние ги модифицирахме, за да бъдат малко по-умни… и по-малко агресивни и силни. Въпреки това не могат да говорят.

— Вие сте ги модифицирали? — повтори той.

— От генетичен материал, които намерихме във фризерите, да. Защо не? Да не мислиш, че правя само човешки същества?

— Не знам какво правиш — отвърна той огорчено. Сигурно дори Нрина усети това, защото за момент го погледна сериозно. После се засмя.

— Е, защо да не ти покажа? Искаш ли да видиш как работя?

 

 

Нрина оформяше едно същество. Виктор започна да разбира, че тази жена е важна личност, звезда, известна из цялата жизнена среда. Тя беше забележителна дори сред малкия брой високо уважавани хора, които проектираха жива архитектура. В техните лаборатории бяха създадени прислужниците гили. Също и животните за храна, и растенията; както и прекрасните и чудно миришещи цветя, които украсяваха пространствата, сред които живееха. Макар че основната им задача беше да правят бебета по поръчка, тя и нейният помощник Декадак можеха да правят почти всичко.

Декадак не беше доволен от това посещение. Настоя Виктор да облече мантия, а след това да сложи и шапка.

— Кой знае какви паразити може да има в тази отвратителна козина на главата му — каза Декадак. Той самият беше почти плешив.

— Е, може би същите като в моята коса — каза Нрина и се засмя. Декадак се изчерви.

Въпреки това Виктор сложи шапка.

Накрая Декадак прецени, че Виктор отговаря на санитарните изисквания, обърна се и започна работа. Посредством клавиатурата на пулта представи голяма картина на стенния екран. Беше триизмерно изображение на млада жена. Приличаше на Нрина, но беше брюнетка, докато Нрина беше блондинка и очите ѝ бяха разположени по-близко.

— Коя е тази? — попита Виктор.

— Не трябва да говориш, докато работим — смъмри го Декадак. — Една жена. Още не е родена. Родителите ѝ искат да изглежда така и такава ще я направим. Не задавай повече въпроси, докато не свършим.

Виктор разглеждаше образа на детето, което не само че не беше още родено, но дори не беше заченато, докато Нрина и Декадак подбираха ДНК-структурите, които да дадат желаната височина и цвят на очите, форма на пръстите и извивка на стъпалото. Тази част от процеса не му беше интересна просто защото той не можеше да следи какво става. Под холографския образ имаше дисплей с променящи се символи и числа — спецификации, предположи Виктор, макар че не можеше да ги разчете. Несъмнено те работеха не само върху външния вид, но и върху нервните структури и характера — е, нали тези хора бяха решили какви качества да има тяхното дете.

Но каквото и да беше желанието им, Нрина можеше да го осъществи. За нея не беше проблем да подготви генетично копие, което да отговаря на поръчката, а останалото беше въпрос на рязане, заглаждане и съгласуване.

Нещата, които правеха, не бяха просто въпрос на външен вид. Дори не бяха главно външен вид. Най-важното, което те създаваха в новото бебе, беше здравето.

Имаше различни видове наследствени черти, които трябваше да бъдат премахнати или просто променени. Ефектът беше невероятен. Момчетата, които излизаха от лабораторията на Нрина, никога нямаше да изгубят своята мъжественост или да развият доброкачествен простатит, наричан „болест на старите мъже“. Момичетата, колкото и дълго да живееха, никога няма да получат „изкривяване на гръбначния стълб“ или остеопороза. Лошите гени се коригираха.

Разбира се, най-лесно се коригираха ендогенните заболявания. Те бяха три основни вида. Първият вид беше, когато проблемът се създава от лош ген от единия от родителите; рецесивният (или хомозиготен^[3]) вид не създаваше никакъв проблем, ако не идваше и от двамата родители; и X-свързаните рецесиви, които засягаха само мъжете. Единственото, което Нрина трябваше да прави при тези случаи, беше малка корекция. Ако имаше нещо погрешно с A, B и C гените, Нрина го оправяше — и намаляваше риска от бъдещо коронарно заболяване. Ако ставаше въпрос за дефектен хипоксантин-гуанин фосфорибосилтрансферас ген, той се заместваше с добър и детето нямаше да страда от редица болести. Ръчно изработените деца на Нрина бяха неуязвими за много наследствени болести на човешкото тяло. Никое дете, родено в тази лаборатория, нямаше да страда от хронична анемия, на следствен висок холестерол, хемофилия^[4] и много други заболявания. Техните артерии изхвърляха холестерола. Храносмилателният им тракт нямаше апендикс; в гърлата им нямаше сливици.

Поради тази причина Нрина разбираше много малко от хирургия. В някои отношения нейните познания по медицина бяха с векове изостанали от медицината на Земята. Лечението на разранения крак на Виктор беше почти единственото, което можеха. Никой в света на Нрина не беше способен да изреже бял дроб или да направи изкуствен анус. Никой никога не бе имал нужда от такова нещо. O, те умираха — рано или късно. Но обикновено късно и обикновено защото просто се износваха; и почти винаги защото знаеха, че смъртта ги чака и не искаха да живеят, докато станат немощни.

Когато свършиха с работата за деня, Виктор попита:

— Можете ли да им направите всичко, което пожелаете? Искам да кажа бихте ли могли да дадете на бебето шест пръстчета? Или две главички?

Декадак му хвърли убийствен поглед.

— Благодаря — каза той — задето ни напомни колко си примитивен. Разбира се, че можем, но никога не бихме го направили. Кой би искал такова нещо?

Дори Нрина въздъхна и каза:

— Понякога си много странен, Вик.

 

 

Когато Нрина каза, че умът на Виктор бил толкова здрав, колкото вероятно можел да стане („Ти няма да си спомниш всичко и ще ти се струва, че си спомняш неща, които никога не са ставали… но мисля, че само малко.“), той се замисли сериозно за бъдещето си.

Големият въпрос, разбира се, беше какво бъдеще имаше той тук?

Разумът му го убеждаваше, че самият факт, че изобщо има някакво бъдеще, е чудесен. Това малко утешаваше. Не че се нуждаеше от утешение, защото правенето на любов с Нрина успокояваше всички болки на душата. Понякога коварната му памет му подхвърляше неочаквано по някой образ и той си спомняше за изгубената Реза с някаква меланхолична болка, която не можеше да премахне нищо. Това не продължаваше дълго, а междувременно Нрина беше до него. Беше усърдна и изобретателна в леглото, а когато не правеха любов, беше — е, обикновено — нежна, мила и дружелюбна.

Вярно, Нрина просто не се интересуваше от някои неща, които бяха от значение за Виктор. Загадката за онова, което се беше случило с Вселената, например. Разбира се, посочваше тя, някъде в образователните файлове трябвало да има много информация за всичко, стига Виктор да искал да я ползва. Можел дори да използва нейния собствен пулт, добавяше Нрина — разбира се, когато не го използвала тя. Когато Виктор се оплакваше, че неговия ръководител е неспособен да включи наистина интересен материал, Нрина дори отделяше време да го инструктира как по-пълно да използва възможностите на пулта.

Пултът наистина беше пулт — някакъв вид пулт. Приличаше на старомодна чертожна маса. Беше широк и плосък, разположен под ъгъл с накланящ се стол пред него и някаква клавиатура в долния ляв ъгъл. Символите на клавишите не говореха нищо на Виктор, но Нрина, наведена внимателно над рамото му и ухаеща на необикновения си парфюм и на собственото си тяло, му показа как да работи.

— Можеш ли поне да четеш буквите? — попита тя.

— Не. Е, малко — каза той и се взря. — Поне някои. — Писменият език не се беше променил много, но беше станал фонетичен и азбуката имаше единадесет нови букви. Нрина бързо написа „космология“. След това накара Виктор да го каже буква по буква.

На екрана не се появи нищо.

— Странно — каза тя. — Може би ги произнасяш неправилно. — Но макар че опитаха половин дузина различни начини на произнасяне, пултът упорито отказваше да ги разпознае. Не помогнаха нито „разширение на времето“ или „релативистични ефекти“, нито дори „квантова механика“.

— Жалко — въздъхна Нрина. — Сигурно нещо грешим.

— Благодаря — каза навъсено Виктор.

— О, не се вкисвай — опита се да го успокои тя. После се развесели. — Има други неща, които можеш да правиш. Опитал ли си някога да се обадиш на някого? На някоя личност, имам предвид? Налага ми се да повикам Пели. Тъкмо ще ти покажа как се прави.

— Искаш да кажеш като по телефон?

— Какво е телефон? Няма значение, ще ти покажа. — Тя се наведе над клавиатурата и написа името. Когато Виктор отвори уста да пита, Нрина бързо обясни: — Това е личният ми указател… има и един общ, ще ти покажа как да го използваш. Аз го използвам само когато ми се налага. Една минутка, ето го.

Пултът избледня и стана прозрачен; в черното пространтво на стената зад него се оформи широко като тиква усмихнато лице.

— Пели? — каза Нрина. — Да, разбира се, аз съм, Нрина. Това е моят приятел Виктор… виждал си го, разбира се.

— Разбира се, но тогава той беше замразен — усмихна се тиквата. — Здравей, Вик.

— Здравей — отвърна Виктор, тъй като, изглежда, се очакваше да отговори на поздрава.

— Твоите гили са готови — каза тя на мъжа. — Двама от донорите искат да се върнат. Кога заминаваш?

— След шест дни — отговори мъжът. — Колко са гилите?

— Двадесет и двама, четиринадесет от тях жени. Надявам се да те видя преди да заминеш.

— Аз също. Беше ми приятно да те срещна… искам да кажа жив, Вик — каза Пели и изчезна.

— Видя ли как става? По този начин можеш да извикаш всекиго. Всеки от нашата орбита, във всеки случай… по-трудно е, когато са в космоса или на Нюманхоум. Тогава трябва да получиш разрешение да ползваш линия, нали разбираш.

Но Виктор нямаше на кого да се обади.

— Какво имаше предвид Пели, когато каза, че ме е видял замразен? — попита той.

— Пели си е такъв — обясни тя. — Той пилотира космически кораби. Докара и теб, и другите от Нюманхоум. — После възкликна, сякаш си бе спомнила нещо: — О, да. Бил е и на Небо. Ако те интересува нещо, можеш да го попиташ, ако го видим.

 

 

След обясненията, дадени му от Нрина, Виктор започна да работи с указателя самичък. Пултът му даваше не само „телефонни номера“. Той му разказа за Пели: капитан на космически кораб; постоянно местожителство луна Гаутама, по-голямата част от времето си прекарва някъде между обикалящите по орбита жизнени среди и други планети от системата.

Виктор отново разгледа снимките на Небо. Когато се мърна, Нрина се изненада, като го видя все още наведен над пулта.

— Още ли работиш? Но аз съм уморена. Искам да си почина. — И погледна към леглото.

— Има още много неща, които искам да знам, Нрина отвърна упорито той. — За Пели например. Защо е толкова дебел?

— Така той може да обикаля из Нюманхоум, разбира се — обясни Нрина. — Трябва да се храни повече, да направи мускули…

— Стероиди?

Нрина го погледна доволно.

— Нещо подобно, да. И калций за костите, за да не се чупят, и много други неща. Видя ли как изглежда Декадак? А е бил на Нюманхоум само два пъти да събира образци… — Тя като че ли се смути. — Искам да кажа да ми докарва хора.

— Като мен?

— Да, като теб. Във всеки случай Пели ходи непрекъснато там. Това го прави да изглежда дебел, разбира се, поради което аз никога не бих… О, не исках да кажа това. В края на краищата ти си роден такъв.

Той остави последното без внимание.

— Пели наистина ли е кацал на Небо?

— Искаш да кажеш лично? Разбира се, че не. Никой не го е правил от много години.

— Но там са кацали хора?

Нрина въздъхна.

— Да. Няколко пъти.

— Вече не кацат ли?

— Разбира се че не кацат. Какъв смисъл има? Там наистина има въздух, но той е мръсен; топлината е ужасна. И гравитацията затруднява ходенето… е, не теб, не, но всяка нормална личност. Тя е много по-голяма от тази на луната. Лошо е почти толкова, колкото на Нюманхоум, но на Нюманхоум поне климатът е добър.

— Но на Небо може да има хора! Някои от моите приятели се приземиха там…

— Да. И не са се върнали. Знам. Ти ми каза — отвърна Нрина. — Това не е ли достатъчна причина да не отиваме там?

— Но някой е направил онези машини. Не хора, не.

— Там няма никой. Ние проверихме. Само стари машини.

— А машините изследвани ли са научно?

Тя се намръщи.

— Не знам какво разбираш под „научно“. Някои хора се интересуваха от тях, да. Дори донесоха някои неща за проучване… Пели веднъж ми показа парче метал…

Виктор пое дълбоко дъх.

— Мога ли да видя тези неща? В музей ли са?

Нрина само се изсмя, когато той се опита от избледнелите си спомени за Музея за изобразително изкуство в Лос Анжелис и Ла Бреа^[5] да ѝ обясни какво значи музей.

— Да съхраняват тези мръсни вехтории? Но защо? Никой не трябва да пази боклуци. Ще се задушим от собствените си непотребни вещи! Е, сигурна съм, че навремето са ги изследвали. Не се съмнявам, че някъде има доклади от анализи и вероятно снимки… можеш да използваш пулта, за да видиш как изглеждат, а и мисля, че някои като Пели от любопитство може би пазят малки късчета от тях. Но ние определено нямаме място, където да съхраняваме такива неща, а освен това…

Тя неочаквано го погледна строго, като че ли едновременно изплашена и ядосана.

— Освен това — продължи тя — тези ужасни метални неща са опасни. Затова вече никой не каца на Небо. Там са загинали хора!

След това отиде с неохота до пулта и му показа какво се беше случило преди повече от едно столетие.

Един кораб каца на Небо. От него излизат хора, гротескни в метализираните си костюми за защита от топлината и шлемовете, които им осигуряват въздух за дишане; те приближават до една бледовиолетова пирамида, полузарита в преместващите се пясъци. Опитват се да влязат в…

И пирамидата експлодира.

От нея не остава изобщо нищо — тя просто се изпарява. Не остава нищо и от хората. Само няколко парчета от съседни обекти хвръкват във въздуха и се разпиляват по пясъците…

Когато вдигна глава, Виктор видя, че Нрина е отместила очи от екрана.

— Изключи го — каза тя. — Онези хора са били убити.

Той се подчини.

— Така е по-добре — каза тя тихо и се облегна на рамото му.

Той не се възпротиви. Нито я поощри.

— Добре, видях какво е станало, но това не ми говори нищо. Какви са онези машини?

— Никой не знае — отговори тя. — И това не е интересно.

— За мен е интересно! Искам да знам за какво са били там… кой ги е построил… как са работели. Какъв е целият онзи боклук също е много интересно, разбира се, но ще мога ли някога да разбера „защо“?

— Защо какво, Виктор? — попита любезно тя, галейки наболата брада по бузата му. — Не искаш ли да си пуснеш брада? Повечето мъже го правят, ако могат.

— Не, не искам да си пусна брада. И моля, не измествай въпроса. Искам да кажа, че искам да знам защо са се случили тези неща… теоретическо обяснение за нещата, които се виждат.

— Не мисля, че тези думи означават нещо — каза тя и си намръщи. — Естествено аз разбирам думата „теория“. Това е основата на генетиката, правилата, които ни казват какво да очакваме, когато например свалим определен нуклеотид^[6] от гена и го заменим с друг.

— Да, точно така! Точно това имах предвид. Онова, което търся, е от теорията на астрономията.

Нрина поклати глава.

— Никога не съм чувала за теория на астрономията, Виктор.

 

 

Когато Виктор се върна от поредното си скитане, Нрина го чакаше.

— Искам да ти покажа нещо — каза тя загадъчно. — Ела в стаята ми.

И наистина го изненада. Отвори една секция в стената. В нея имаше нещо приличащо на малка клетка, в която нещо мърдаше. Нрина бръкна в клетката и го извади беше мъничко и меко.

— Кажи ми — попита тя Виктор. — Виждал ли си някога такова нещо?

— Разбира се, че съм виждал! — Той взе от нея косматото малко животинче. — Това е котенце!

— Точно така — потвърди тя доволно, докато го гледаше как го гали. — Обича да го галят, нали?

— Повечето котки обичат. Откъде го взе? Мислех, че са изчезнали.

— Разбира се, че бяха изчезнали — отвърна Нрина доволно, сякаш оценявайки постижението си. — Аз го направих. Пели ми донесе образци на замразена котешка сперма. — Тя погали котето с пръст. Виктор не можа да чуе нищо, но усети под дланта си тихото слабо мъркане. — Винаги е трудно — каза тя, — когато нямаш женски генетичен материал за някой нов вид. О, достатъчно лесно е да се направи изкуствено яйце, но когато животното е нещо, което никога не си виждал, се чудиш дали си го направил точно както трябва.

Виктор погали отново котенцето и ѝ го подаде.

— Това е най-хубавото коте, което съм виждал.

Тя се усмихна.

— Ще го дам на едно момченце. — После внимателно сложи котето в клетката и затвори вратичката.

Виктор поклати глава учудено.

— Знам, че проектираш деца. Знам, че създаваш интелигентни горили…

— Гили, Вик.

— Добре, интелигентни гили за прислужници. Но не знаех, че можеш да правиш почти всичко, което искаш.

Нрина се замисли за момент, после каза:

— О, не всичко. Някои неща са невъзможни… или бих могла да ги направя, но няма да оцелеят. Но това е най-интересната част от моята работа, разбираш ли. Точно затова ходят на Нюманхоум. Във фризерите на Нюманхоум има цяла биота^[7]. Ние не знаем и половината от онова, което има там. Дори когато има етикет, не можем да сме сигурни какво има вътре, защото са били доста небрежни в архивите. Така че когато имам възможност, аз съпоставям спермата и яйцеклетката… когато мога… или намирам генетичен материал, от който мога да скърпя някое кръстосано същество. Като това.

— Продаваш ги като в магазин за домашни любимци, така ли?

— Не знам какво значи „магазин за домашни любимци“, но не ги продавам, както не продавам и бебета. Ако някой пожелае, му оказвам тази чест и отделям от времето си. Тя въздъхна. — Не винаги се получава. Понякога не мога да намеря нито дори да направя онова, което искат — много от образците са повредени и е ужасно трудно да се възстановят. А после, дори когато направим някой интересен зародиш, не винаги можем да го храним. Особено безгръбначните — някои от тях просто не ядат онова, което се опитваме да им дадем. И умират. — Тя се усмихна. — С бебетата е много по-лесно.

„Сигурно е така“ — помисли си Виктор, тъй като истински човешки ембриони никога не се появяваха в лабораторията на Нрина като родени бебета. Бременността и раждането не бяха нейни проблеми. Онова, което тя изработваше, беше чиста малка пластмасова кутия, топлонепроницаема, така че за около четиридесет и осем часа не се нуждаеше нито от загряване, нито от охлаждане — и съдържаше оплодена яйцеклетка и достатъчно хранителна течност да я поддържа, докато гордите родители я поставят в собствен инкубатор.

— Не искаш ли да видиш някога истински бебета? — попита я любопитно Виктор.

— За какво? — отвърна Нрина изненадано. — Бебетата са много нечисти същества, Вик. О, обичам да чуя какво се е получило и винаги се радвам да ми дадат снимки… всеки художник обича да види сътвореното от него. Но онези, които някога съм искала да бъдат около мен повече от един ден, са моите собствени деца. — Тя отново се изненада от израза му. — Не знаеше ли? Имам две. Едното беше просто заради баща ѝ, затова не я задържах много дълго. Той искаше да има нещо, което да му напомня за мен, нали разбираш. Казва се Оклейн и, чакай да помисля, вече трябва да е на четиринадесет или петнадесет години. Сега е на луната Йосиф, но понякога идва да ме види. Много красиво момиче. И е много умна. Мисля, че прилича на мен.

— Не знаех — призна Виктор, бързо променяйки представата си за Нрина. Беше мислил за нея много неща, но никога не и като за майка — не дори като за една от онези съвременни абстрактни майки, които избираха чертите на потомството си и никога не минаваха през грубата грижа на бременността. После си спомни думите ѝ.

— Каза, че имаш две деца. Какво е другото?

Тя се засмя.

— Другото го познаваш много добре. Кой мислиш е Декадак?

 

 

Следващия път, когато видя Декадак, Виктор го разгледа с интерес. Декадак, реши най-напред Виктор, повече или по-малко приличаше на Нрина — а после му мина през ума, че в неговите очи всички тези хора си приличаха така, както западняците изглеждаха еднакви за повечето китайци. Декадак обаче не изглеждаше достатъчно млад, за да е дете на Нрина.

На това също имаше отговор: Виктор разбра, че изобщо няма представа за възрастта на Нрина. Можеше да е млада, добре изглеждаща четиридесетгодишна жена — нюманхоумски години, разбира се. Можеше също да е добре запазена сто или повече годишна. Още повече че никой от тези хора не изглеждаше стар.

В леглото тя определено нямаше възраст.

Виктор изпитваше голямо удоволствие от тази част на тяхната връзка. И все пак от време на време изпитваше някакво подсъзнателно негодувание, че главната причина за неговия живот е да създава сексуална наслада на жена, която почти не познава. Имаше дори моменти, когато си спомняше, че някога бе имал жена. Тогава го обземаше някаква потиснатост, която беше като задушаващо изтегляне на всичкия въздух, като пълно изчезване на цялата светлина.

Но имаше и други, когато изобщо не беше потиснат. Нрина беше чудесно болкоуспокояващо за всички тези болки, обхващащи душата му.

Освен всички други свои достойнства Нрина беше очарована от тялото на Виктор. Тя не искаше от него само секс. Искаше да пипне и натисне, да почувства неговата архаична плът, макар че, разбира се, често искаше и секс. Докато лежеха един до друг голи, можеше по половин час щастлива да проверява гъвкавостта на мускулите му. Не само бицепсите, но и предмишницата, бедрото, врата — изобщо всички мускули, които той можеше да задвижи, докато тя държеше ръката си върху тях, за да почувства как се издуват.

— Наистина ли са естествени, Вик?

— Разбира се, че са естествени. Само те моля, не натискай много силно болния ми крак.

— О, разбира се. — А в следващия миг питаше: — И тези косми тук? Всички хора на твоята възраст ли ги имат? — Но Виктор винаги бе имал гъдел под мишниците и, разбира се, в отговор на това гъделичкане гъделичкаше нея, а това довеждаше до други неща. Или тя гледаше кафявите петна на ръката му и внимателно ги докосваше да не би да са болезнени. — Какво е това? — попита тя един път, пресягайки се да вземе нещо, което той не можеше да види.

— Наричаме ги лунички — отвърна той и се усмихна. — Макар че… е, може би са малко повече от обикновени лунички. Хората ги получават, когато остареят. Тогава ги наричаме възрастови петна. Напълно естествени са… ей! Ау! — Но тя беше твърде бърза и прободе кожата му с малка остра метална сонда, извадена незнайно откъде.

— Не вдигай такава врява — заповяда му тя и прибра грижливо сондата. — Ето, дай да го целуна.

А после, малко след като проучи пробата в лабораторията си, му каза, че това е просто дегенерирал колаген^[8], и предложи:

— Бих могла да изчистя тези петна, ако искаш.

Той докосна тялото ѝ, този път не голо, но само с тънка дреха и набедрена препаска. Тя се намести до него, отпусна се удобно на меките като пух ефирни възглавници. Кожата ѝ беше почти безупречна.

— Дразнят ли те? — попита тя.

— Не, разбира се! Собственото ми тяло не ме дразни!

— Тогава защо не ги оставим на мира? — Виктор тайно мислеше, че това е странна връзка, в която тя е почти изцяло погълната от тялото му, а той безразсъдно погълнат от всичко, което е в ума ѝ.

Тялото си тя му отдаваше по всяко избрано от него време — всъщност обикновено тя избираше кога. Умът ѝ беше нещо друго. Виктор нямаше чувството, че Нрина не го допуска до себе си или полага допълнителни усилия да крие информация от него. Просто желанието му да научи толкова много неща я отегчаваше.

— Да, да — въздишаше тя, докато той пристъпваше възбуден пред екрана на пулта. — Виждам какво ми показваш. Имаше повече звезди.

— Много повече! — отговаряше той и гледаше намръщен обеднялото небе на екрана. Но тя се прозяваше или поставяше ръката си на място, което го караше да обърне внимание на други неща. Онова, което за Виктор беше вълнуващо, странно, дори плашещо, за Нрина беше съвсем естествено. Беше като с някой от Таити, който вижда сняг: ескимосите не биха разбрали чувствата му.

Един ден Нрина се върна от лабораторията и го намери както обикновено над пулта. Свали мантията си и седна до него. Той, разбира се, почувства голото ѝ тяло да се допира до неговото голо тяло, но това не го накара да откъсне вниманието си от пулта.

— Чудесно е, че имаш интерес — отбелязва философски Нрина.

Той опита отново.

— Нрина, сигурен съм, че са се случили някои много странни неща. Нищо ли не знаеш за тях? Не се ли учудваш?

— Това не ми влиза в работата — каза тя леко раздразнена.

Той разстроено възкликна:

— Вселената около нас е умряла! Ние сме били отвлечени. Времето за нас е спряло…

Тя се прозина.

— Да, знам. Другите диваци… извинявай. Другите хора от фризера понякога също говорят за това. Те го наричат „Бог транспортьор“ или нещо подобно. Глупаво суеверие! Сякаш има някакво свръхестествено същество, което просто за развлечение движи звездите!

— Тогава какво е обяснението?

— Това не се нуждае от обяснение. То просто е факт. — Тя вдигна рамене. — Само че това не е интересна тема, Вик. Всъщност никой не се интересува от това освен… О, да — каза тя и неочаквано се изправи. — Почти забравих Фрит!

Виктор примигна и попита:

— Какво е фрит?

— Фрит не е какво, а кой. Фрит и Форта. Аз им проектирах син. Стари мои приятели. Всъщност котето направих за Балит — сина им. — Той скоро ще навърши двадесет години и е време да получи подарък. — Тя помисли за момент, после кимна. — Да, сигурна съм, че Фрит знае всичко за това нещо. И вероятно ще се заинтересува от теб. Той и Форта са заедно вече почти тридесет години и все още поддържаме връзка.

Виктор се изправи. Почувства изтръпване, сякаш през тялото му бе преминал електрически ток. Целта на живота му може би щеше да се сбъдне.

— Как мога да се свържа с този Фрит? — попита той.

Тя го погледна със съмнение.

— Той е много зает, но предполагам, че ще можем да го видим. — После неочаквано се засмя. — Сетих се! Защо не отидем на празненството на Балит?

— Празненство ли?

— Балит е син на Фрит. Те живеят на луната Мария. Не, момент — поправи се тя. — Живеят на Мария, но мисля, казаха, че ще проведат празненството в семейната жизнена среда на Фрит. — Тя кимна. — Да, Декадак може да ръководи работата тук два дни. За теб това ще е чудесна разходка, а аз бездруго трябва да заведа там гилите на Пели… там е неговият кораб. Сигурна съм, че той ще се зарадва на нашето посещение и тогава ще можеш да споделиш с Фрит всичко, което искаш. — Тя удари Виктор по бедрото, доволна от идеята си. — Ще го направим! И без повече въпроси. Просто ми повярвай, ще прекараме чудесно.