Фредерик Пол
Планетата в края на времето (28)

Глава 28

Приземяването на Нюманхоум развълнува Виктор Сорикейн. Преди всичко това беше истински космически полет, а Пели го сложи на седалката на втория пилот. Но най-много го развълнува самото пристигане на Нюманхоум; беше отново у дома. Неговият истински дом. Мястото, към което принадлежеше — макар че то не приличаше с нищо на зелената Земя, на която беше израснал. (Нищо зелено не беше оцеляло през ледената ера на Нюманхоум. И изобщо нямаше нищо живо с изключение на жизнената среда, създадена от хората.) Все пак Виктор даже имаше приятели тук! Джерен го очакваше нетърпеливо, свенлив и безмълвен, и предан; и Корелто. Дори намусеният Манет успя да промърмори приветствие и удари приятелски Виктор по рамото. Очите му обаче бяха приковани върху малкия Балит, когото свалиха от совалката и пренесоха на стол-носилка.

— Той наистина ли е дете на Фрит и Форта? — прошепна Манет. — Дошъл е с теб? Велики Фред! Тогава тук наистина може би ще се случи нещо, в края на краищата!

— Убеден съм, че ще се случат много неща! — избоботи Джерен. — Щом Виктор е тук! — После каза: — Хайде, оставете го на спокойствие, момчета! Трябва му време да свикне, нали? Виж, Вик, приготвил съм ти място. Веднага мога да те заведа там. Гладен ли си? Мога да направя заешка яхния… от истински заек! Сега развъждаме цяло стадо зайци…

Виктор едва ли чу нещо от това. Той оглеждаше земята, която беше напуснал. Не беше съвсем потискащо. Макар че хълмовете бяха кафяви и голи, заливът беше светлосин. Такова беше и небето с бели пухкави облачета над океана. На Нюманхоум определено отново имаше известен живот. Човешки живот, във всеки случай. Практически цялото население на планетата — почти шестдесет души! — беше дошло да поздрави новопристигналите, подобно на жителите на някое гранично градче, събрани на железопътната гара да посрещнат пристигащия влак.

— По-добре да помогна на Балит — каза Виктор и забърза към мястото, където момчето с мъка се повдигаше в стола-носилка. Двама яки гили стояха готови до прътите на носилката. Балит го погледна разтреперен — отчасти от усилието да държи главата си изправена при гравитацията на Нюманхоум, естествено, но също и от вълнение.

— Това е чудесно, Вик — каза той задъхано. После извади от чантата си една метална кутия. — Не мърдай, моля.

Виктор изчака да го снима, после нареди родителски:

— Сложи си шапката. Нямаш представа колко болезнено може да е слънчевото изгаряне. — Когато Балит се подчини, Виктор вдигна глава. Пели водеше към тях един слаб мъж от жизнената среда. Мъжът се подпираше на два бастуна. Беше нахлупил почти до очите си синя барета. Една жена, почти толкова висока и слаба като него, но хубава почти като Нрина накуцваше подир тях.

— Виктор — каза Пели — това са Гримлер и Маркети. Те ти изпратиха исканите от теб данни.

— Във всеки случай се опитахме — каза жената и прегърна Виктор. — Надявам се да са ти послужили… възхищавам ти се.

Докато Балит все още примигваше от изненада, мъжът продължи:

— По-трудно е, отколкото със сегашните памети — извини се Маркети. — Ще видиш. Можем да те заведем там винаги, когато пожелаеш.

— Винаги, когато пожелаеш — повтори като ехо жената. — Искаш ли да отидем сега?

— О, да — отвърна Виктор.

 

 

Беше добре, че бяха построили банките за данни и фризерите до електроцентралата на хълма, вместо в самия Хоумпорт. Вече нямаше Хоумпорт. Най-малкото не се виждаше нищо останало от него. Мястото, където едно време беше Хоумпорт, сега беше на дъното на залива.

Лошото обаче беше, че хълмът все още си беше хълм и изкачването беше уморително.

Балит, Гримлер и Маркети дори не се опитаха да се изкачат сами — затова бяха носачите гили. Техните тантурести тела бяха с яки мускули: изкуството на Нрина се беше погрижило за това. Виктор им завидя. Неговите мускули, отслабнали от толкова много месеци, прекарани в жизнена среда с малка гравитация, негодуваха срещу задачата да пренесат едно човешко тяло толкова далеч. По средата на пътя Виктор трябваше да спре, за да си поеме дъх.

Огледа се за познатите забележителности, но не ги видя.

— Не виждам сградите на електроцентралата!

Зад него Корелто каза логично:

— Разбира се, че не ги виждаш. Зарити са. — „Съвсем не се е задъхал — помисли си Виктор. — Имал е повече време да влезе във форма.“

— Но централата все още работи — увери го Джерен. — Ако се вслушаш, можеш да я чуеш. Сградите са все още там. И много от нещата в тях са все още добри. Хайде, остават само двайсетина минути.

— Една минутка — каза Виктор. Той се обърна, когато гилите донесоха Балит до него и свалиха стола на земята. Момчето го погледна уморено, но усмихнато и смело попита:

— Стигнахме ли вече? — А после, без да дочака отговор, извади фотоапарата и развълнувано каза: — Погледни горе! Това не са ли облаци?

Виктор само кимна. Той слушаше. С изключение на случайните звуци от изкачващата се група тишината беше почти абсолютна. Слабо полъхване на вятър. Някакви далечни шумове от машини от малката група здания в подножието на хълма, където се разтоварваше корабът на Пели.

И… да… висок, почти беззвучен шепот по-нагоре по стръмнината. Звукът беше познат на Виктор дори след толкова много време.

— Това турбините на централата ли са? — попита той.

— Да, разбира се — каза Маркети от своя стол-носилка. — Тук ли ще останем да говорим, или ще продължим? Вие двамата — заповяда той на двамата гили на Балит. — Вдигнете стола и да тръгваме.

— Имаш ли нужда от помощ, Вик? — попита загрижено Джерен. — Знам как се чувствах първите няколко дни, след като се върнах. Слаб! Никога не се бях чувствал така. Но ще мине, честна дума.

— Разбира се, че ще мине — изпъшка Виктор задъхано и с махане на ръка отказа предложената помощ. Другото нещо за Нюманхоум, което бе забравил, беше, че може да е горещо. Той не само беше уморен, но се потеше обилно. Пътеката изви. Пред тях се откри вход на шахта — нещо ново; нещо изкопано неотдавна за слизане долу до нещо друго, отдавна зарито под повърхността. От нея излизаха на двойки гили и носеха фризерни капсули.

— Пусни ги да минат — извика Маркети зад него. — Те носят товар за кораба.

Виктор с радост се подчини, носле се огледа учудено. Имаше време — о, много отдавна, ужасно отдавна — когато всички тези хълмове бяха зелени и свежи и хората се събираха по тях на пикник и танци, и слушаха речите на стария капитан Бу. Колко тъжно се бяха променили нещата. Той си спомни, че беше идвал точно тук с Реза, Таня и бебето преди да се оженят…

Очите му започнаха да парят. Видя, че Джерен го гледа разтревожено, и се стегна, когато гилите минаха тежко покрай него по пътя си надолу.

Сега воят на турбините стана по-силен, по-ясен. Имаше и друг туптящ звук, който беше по-труден за идентифициране, докато Виктор не видя надолу по пътеката да се стича поток кална вода.

— От помпите е — обясни Джерен. — Нали трябва да изпомпват водата.

— Да се изпомпва водата? — повтори Виктор и сърцето му се сви.

Никога не му беше идвало наум, че замразяването означава лед, а разтопяването води до наводняване.

Обърна се към Маркети, чийто стол беше точно зад него и попита:

— Затова ли беше толкова трудно да измъкнете данните? Защото всички банки данни са били под водата?

Маркети го погледна изненадано, а после със състрадание.

— О! — каза той. — Мислех, че го знаеш.

 

 

Виктор не беше забравил как се разработва земя за ферма в един нов свят, не напълно, във всеки случай. Но беше забравил колко много труд се изисква.

Неприятното беше, че всички, изглежда, мислеха, че той е дошъл не поради друга причина, а да вземе участие в тази работа — или най-малкото да я ръководи. Те наистина се нуждаеха от ръководене. Когато Виктор им обясни какво представлява кладенец и какво септична яма и защо първото трябва винаги да бъде изкопано над последното, Маркети беше почти трогателно благодарен.

— Как се справяхте без мен? — попита Виктор полуразвеселен, полуядосан от тези глупави пионери.

— Много лошо, страхувам се — отговори веднага Маркети. — Нуждаехме се от теб. В края на краищата ти си единствената личност, която е видяла Нюманхоум такъв, какъвто трябва да бъде.

Така ще не ще Виктор взе участие във всички проекти. Хубавото на тежката работа е, че тя поддържа човек винаги твърде зает и не му оставя време да мисли за поражение. Почти винаги — защото нищо не можеше да изтрие от ума на Виктор мислите за унищожените магнитни фишове, които някога съдържаха натрупано човешко знание. Водата от разтопяването беше довършила онова, което времето не беше успяло. Всички помещения, в които имаше банки данни, бяха под водата. И дори онези, от които сега водата беше изпомпана, представляваха подгизнали руини; стоманата беше ръждясала, всичко беше покрито с кал. Да се възстанови изгубената информация беше като да изгориш книга в камината и след това да се опитваш да прочетеш съдържанието ѝ в пушека.

Междувременно трябваше да се работи.

Най-важната задача на повторно родената планета беше да се осигури достатъчно храна за хората. Естествено корабът на Пели при всяко пътуване донасяше тонове храна, а първите посетители от жизнената среда бяха инсталирали парници, обслужвани от гили, да отглеждат неща, които бяха свикнали да ядат. Но това не беше достатъчно. Трябваше да се намери начин да се изхранват съживените трупове, които засега бяха най-голямата част от малобройното население на Нюманхоум.

Манет заведе Виктор при възстановената градина, където беше първият им опит за създаване на ферма. Беше цяло щастие, че думите на Джерен се сбъднаха — мускулите на Виктор отново свикнаха да носят тялото му — боляха го, но си вършеха работата. Дори изкуствените мускули на Балит бяха започнали да свикват с изискванията, макар че при ходенето до фермата Джерен трябваше да го носи на гръб.

Щом стигнаха, Джерен остави момчето на земята и се обърна към Виктор. Лицето му сияеше от гордост.

— Какво ще кажеш? — попита той и посочи неравните редове растителност. — Не съм направил всичко самичък. За част от работата Маркети ни разреши да използваме гили. И Манет помогна, и някои други.

Виктор огледа хилавите стебла. Гледката на растенията между толкова много гола пустош повдигаше духа, но нищо не беше пораснало по-високо от коленете му и нищо не наподобяваше на някакъв плод.

— Какви са тези растения? — попита той.

Джерен го погледна изненадано.

— Картофи. Всички тези вдясно. А това са моркови и зеле… снощи яде от тях, не помниш ли? Опитахме и домати и чушки, но не станаха.

— Станаха ужасни — промърмори Манет. — Морковите имаха странен вид.

— Зайците обичат зеленината, дори ако ние не можем да я ядем. Освен това морковите са вкусни — каза извинително Джерен.

— Зайците имат вкус като морковите, разбира се — съгласи се Манет, — но дори и в пещерите ние отглеждахме моркови, които бяха четири пъти по-големи. Какво им е на тези, Вик?

Виктор усети, че Балит го гледа.

— Всъщност аз никога не съм бил земеделски стопанин — извини се той. Никой не каза нищо. Чакаха да продължи. Виктор се почувства неловко. — Някой изследвал ли е почвата? — От празните погледи около него разбра отговора.

— Може би е необходим някакъв тор — обясни той. — Минерали или нещо от този род. Ще ми се да се доберем до банките данни. Сигурен съм, че там има всякаква селскостопанска информация.

— Знаеш, че това е невъзможно — отговори грубо Манет.

— Виж, Вик, никой от нас никога не се е опитвал да посади нещо на открито, както са тези растения — миролюбиво каза Джерен.

Виктор мълчаливо кимна. Знаеше, че го чакат да говори. Знаеше също, че най-честният отговор, който би могъл да им даде, бе, че не знае как да им помогне. Дори си отвори устата да го каже, но Балит заговори преди него.

— Виктор ще се погрижи за това — каза уверено момчето. — На луната Мария той ми разказа как хората са отглеждали различни неща във фермите. Нали, Вик? Спомням си, че разказваше за напояване на нивите. И какво беше другото, нещо за развъждане в почвата на земни червеи?

— Е, да — каза Виктор без желание. — Виждал съм да го правят. Но никога не съм…

Видя как слушат с интерес думите му. Дори начупеният Манет го гледаше с надежда.

— Но — поправи се Виктор — аз, хм… — Погледна фермата за вдъхновение и завърши: — Не виждам начин да се поливат тези култури. Някои от растенията изглеждат доста изсъхнали.

— Но нали вали? — избоботи Манет.

— През последните три седмици валя само веднъж — каза Джерен. — Може би Виктор е прав. Вижте, долу в залива има много вода. Можем да вземем някои помпи от фризера…

— Не! — извика Виктор. — Това е солена вода! Тя ще ги убие.

— О, вярно — каза Джерен разкаяно. — Добре. Има и един поток, който тече от пистата за кацане. Какво ще кажеш за него?

— Защо да изпомпваме вода нагоре по стръмнината? — каза Виктор. — Толкова много вода се изпомпва от района на електроцентралата. Видях да тече по пътеката. Можем да накараме гилите да изкопаят канавки и да отклоним водата във фермата. Или, още по-добре, в по-далечна перспектива можем да изградим нова ферма в ниското, където слиза водата.

Всички го гледаха усмихнати. Балит продължаваше да сияе от особена гордост.

— Казах ви, че Виктор ще знае — възкликна момчето. — Но какво ще правим с наторяването, Вик?

Виктор помисли за момент.

— Ако изпратим проби от почвата на Нергал, някой ще може да направи анализ и ще ни каже какво да правим — отговори бавно той. — Освен това си спомням, че ние развъждахме земни червеи. Не мога да си представя, че някой е оцелял под леда, но може да има във фризерите. Можем да погледнем. Ако не намерим там, може би Нрина или някой друг ще може да ни направи. Трябва да имаме нещо като земни червеи, за да получим добра реколта, защото те правят почвата по-лека и помагат на растенията да растат.

Той спря, защото Балит го гледаше изпълнен със съмнение.

— Какво има? — попита Виктор.

— Има нещо, което не разбирам — започна Балит нерешително. — В училище учихме за отглеждането на растения, но никой не ни е казвал нищо за земни червеи.

Виктор се намръщи, опитвайки се да си спомни какви бяха фермите в жизнените среди.

— Може би в различните жизнени среди почвата се приготвя по различен начин — осмели се да предположи той. — Вероятно имат… сигурен съм, че културите в жизнените среди не растат в обикновена почва. Трябва да има нещо изкуствено… специално… може би с всички минерали и прочие, от което се нуждаят растенията, точно дозирани. Но тук ние говорим за възстановяване на растителността на цяла една планета, Балит. Земните червеи ще свършат това. И… да, ще ни трябват и насекоми. Пчели например. Някои видове растения се нуждаят от пчели, за да пренасят цветен прашец, така че семената да се развият.

Той спря, стреснат от облекчението, което видя на всички лица.

— Казах ви — повтори щастливо Балит.

А Джерен каза гордо:

— Още щом те видях да слизаш от кораба, знаех, че всичко ще се оправи.

 

 

Когато корабът на Пели излетя за Нергал, Виктор беше свикнал с най-лошото си поражение… почти.

Не му беше лесно. Разрушените файлове с данни означаваха край на много негови надежди, но мисълта да върне Нюманхоум отново към живот го изпълваше с друг вид надежда. Почти толкова добра. Но не напълно.

Всички около него изглеждаха почти самонадеяни с очаквания за бъдещето, дори Пели. В последния момент преди отлитането Пели успя да откъсне поглед от гилите, които бяха свършили с товаренето на совалката, да удари несръчно Виктор по рамото и да му каже:

— Съжалявам за файловете, Вик. Слушай, ако мога да направя нещо…

— Благодаря ти — отвърна Виктор. — Не виждам какво.

Пели го погледна замислено и каза:

— Знаеш ли, понякога, когато нещата са много зле, се случва нещо хубаво. Нещо, което човек дори не очаква. При малко късмет животът ти тук може да се окаже доста щастлив.

— Знам — съгласи се Виктор и събра сили за една усмивка. Не беше радостна или пълна с надежда, а от вида на тъжната усмивка, с която вдовиците се усмихват на утешаващите ги приятели. — Джерен ми каза същото. И двамата сте прави, разбира се.

Но той не смяташе, че са прави, и изпита облекчение, когато Пели прекъсна усилията си да го утешава и пак почна да дава заповеди на гилите. А след това Маркети се сбогува с жена си, която отиваше на посещение на Нергал, и когато и последната от капсулите с трупове за лабораторията на Нрина беше натоварена и гилите бяха изкарани извън обхвата на дюзите, Пели махна с ръка за сбогом и космодрумът беше затворен и всички се оттеглиха на безопасно място. Джерен носеше Балит и загрижено подканяше Виктор да тръгне с тях. От соплата на совалката изригнаха пламъци, двигателите зареваха, набраха обороти, шумът стана оглушителен, корабът тръгна напред, издигна се и изведнъж се превърна в точка на небето и изчезна над Великия океан. Всички наблюдаваха. Никой не говореше. Балит гледаше завистливо белите следи, оставени от совалката във въздуха, зад него Маркети гледаше тъжно след изчезналия кораб, който бе отнесъл жена му надалеч.

После и последните трясъци на двигателите заглъхнаха и около тях се спусна тишината на самотния, празен Нюманхоум.

Наруши я Манет:

— Е, вече можем да се върнем и да продължим копаенето на напоителните канали — каза той сърдито.

 

 

След две седмици каналите бяха изкопани и когато някой, обикновено Джерен, вдигнеше плоския панел, който служеше за шлюз, към фермата потичаха поточета кална вода. Не беше валяло, но растенията вече изглеждаха малко по-свежи. Корелто и половин дузина други прекарваха дните си в криогенните камери, търсейки земни червеи, пчели или нещо друго, което можеше да послужи за тяхната цел — без успех досега, но все още с надежда.

Виктор не ходеше с тях. Не обичаше да влиза там, където беше лежал като труп толкова столетия; приличаше му на посещение на собствения му гроб.

Във всеки случай имаше много други неща, с които беше зает, и някои от тях дори бяха приятни. Една сутрин той потърси Балит и му предложи да направят екскурзия.

— Маркети има надувна лодка; искам да видя нещо. Искаш ли да отидем в залива?

Естествено момчето имаше само един отговор.

— О, Вик — въздъхна то, когато плуваха в залива. — Не знаех, че хората могат да плуват в толкова много вода… без дори да се намокрят. Доколкото знам, никой не е правил такова нещо! — Той топна босите си крака във водата и изпищя от неочаквания студ.

Виктор откара лодката на неколкостотин метра от брега и пусна греблата. Балит беше извадил фотоапарата и с истинска радост снимаше всичко, което намираше за интересно. Но когато Виктор погледнеше същите неща — голите хълмове, пустата линия на хоризонта — всичко изглеждаше голо и безнадеждно. Идеята за изпълнен с живот Нюманхоум приличаше на мираж. Освен шепата съживени трупове никой, изглежда, не се интересуваше какво става тук. Дори Маркети. „Ако това са най-предприемчивите живи хора — мислеше мрачно Виктор, — а хора като Маркети и Пели трябваше да са такива, тъй като те единствени си бяха направили труда да дойдат — тогава човешката раса е обречена…“

Но слънцето грееше топло, водата беше спокойна. Само лек ветрец духаше към брега; нямаше никакви вълни и никакъв риск да бъдат издухани навътре в морето.

— Какво искаше да видиш? — попита Балит.

— Погледни във водата — каза Виктор. — Виж дали можеш да намериш нещо, което не изглежда естествено. — Момчето се наведе опасно над водата, Виктор го дръпна назад и се засмя. — Внимавай да не паднеш. Още не си се научил да плуваш.

— Долу има някакви странни неща, Вик. Това ли имаше предвид?

Виктор се наведе да погледне. Трябваше му един миг, за да се увери, че това, което вижда, са точно те, защото бяха почти заровени в калта. Той кимна със задоволство.

— Очаквах да са тук. Това са фон ноймани.

— Какво представляват тези фон ноймани?

— Познаваш ли нещата, които донасят метали от астероидите? Нещата, които твоите дядовци са използвали за производство? Те също са фон ноймани. От същия вид са, само че пътуват в космоса… тези се хранят с метали от горещите извори в морето. И изглежда, са продължили да вършат това дълго време! Тук долу има хиляди, Балит. — Той се опита да обясни как наутилусите фон нойман са били безброй столетия във водата дори когато Нюманхоум е бил покрит с лед, как са се хранели и са се възпроизвеждали, а след това са се връщали, как химическите им рецептори са откривали миризмите на Хоумпорт, както прави това сьомгата на Земята, как умовете им са им казвали да се върнат за предаване на събраното.

— Но тук не е имало никой да прибере донесеното — завърши тъжно Виктор.

— Значи ли това, че от тях вече няма никаква полза? — попита момчето.

— Съвсем не! Радвам се да видя, че са тук. Биха могли да бъдат доста ценни, ако намерим начин да ги използваме. Чисти метали, всякакви суровини… — Той се усмихна иронично. — Ако имахме заводи, бихме могли да произвеждаме много неща. Ако имахме храна да храним хората, които да работят в тези заводи. Ако имахме хора да отглеждат храна, за да хранят хората. Ако…

Виктор млъкна, когато разбра, че Балит е насочил фотоапарата си към него.

— Стига толкова, Балит. Какво ще правиш с всички тези снимки? Защо не престанеш да снимаш?

— Не, това наистина е интересно, Виктор — възрази момчето. — Какво искаш да кажеш, ако имахме хора?

Виктор се примири.

— Добре, нека да започнем от началото. Цялата планета е гола, нали? Което означава, че няма растителна покривка, която да задържа почвата. Затова няколко столетия почвата е била отмивана и отнасяна в морето, което означава, че ако това не бъде спряно, много скоро Нюманхоум ще умре. — Той спря за момент, опитвайки се да си спомни щастливите, обещаващи ранни дни на първата колония на Нюманхоум, — Ето защо трябва колкото се може по-скоро планетата да се покрие с някаква растителност. Това означава да се засадят семена… на цялата планета, Балит; милиони тонове семена. Предполагам, че сеитбата трябва да се извърши със самолети… ако имахме самолети. Ако имахме семена за посев. След което… сигурен ли си, че искаш да слушаш всичко това?

— Разбира се. Продължавай! — настоя момчето.

Виктор вдигна рамене.

— Но ние имаме нужда от хора, които да свършат работата. Не само да засеят семена по цялата планета, но и да отглеждат храна, за да хранят всички, които вършат тази работа. И да построим самолети, може би; а преди това да построим заводите, които да строят самолети. Балит — каза сериозно той, — минал съм през всичко това по-рано, много е трудно. Когато първите земни кораби кацнаха тук, те докараха няколко хиляди души и всякакви видове машини, предназначени за всякаква цел, която можеш да си представиш… и въпреки това всички работеха ден и нощ в продължение на много години. Колко души има сега на Нюманхоум?

— Шестнадесет — отвърна веднага момчето. — Искам да кажа шестнадесет от жизнените среди плюс четиридесет и двама като теб, плюс всички гили.

— Шестнадесет — каза Виктор и кимна. — Плюс четиридесет и двама като мен. Разбира се, има още няколко хиляди… като мен… във фризерите, но ние не можем да направим много за тях. Манет казва, че се опитали да съживят няколко, но повечето от тях умрели. Фризерно изгаряне. Единствената възможност е да ги откараме в жизнените среди, където някой като Нрина има необходимата апаратура и може да свърши работата както трябва. Не — каза той загледан с празен поглед към хълмовете, — не виждам как може да стане това. Ние просто нямаме ресурсите да останем живи тук, още по-малко да се опитаме да разберем…

Той спря и се усмихна на момчето.

— Бях готов да отида на Небо, за да разбера какво се е случило с Вселената, нали? Вече си слушал достатъчно за това.

— Никога не е-достатъчно — възрази сериозно Балит, но прибра фотоапарата. После каза: — Знаеш, че в жизнените среди има много хора.

— Сигурно. Също толкова сигурно е, че те си стоят там. Не идват на такива сурови места като това.

— Но аз дойдох.

Виктор потупа момчето но рамото.

— Знам, Балит. Оценявам го. Но… нека бъдем честни. Колко са готови да напуснат жизнената си среда и да дойдат тук? А и онези, които ще дойдат, колко дълго могат да останат? Не можеш да кажеш, че тук се чувстваш комфортно.

— Не е толкова лошо — отвърна момчето, но доста неубедително.

Замълчаха за малко, после Виктор посочи водата.

— Виждаш ли онези неща долу? Не фон нойманите, онези четвъртитите. Това са доковете на Хоумпорт. Разбира се, сега те са покрити с кал, но съм съвсем сигурен, че бяха точно тук.

— Доковете не трябва ли да са до брега?

— Бяха. Но това беше преди ледът да притисне земята надолу; понякога се случва това. — Виктор се огледа. — Готов съм да се обзаложа, че сега плуваме точно над мястото, където беше Хоумпорт!

Спря да гребе и се вторачи във водата, опитвайки се да си възстанови плана на стария град. Да, това трябва да беше бил кеят… онова петно там назад, където беше неговият дом… по-нагоре, близко до брега, може би старото място на училището, където за пръв път беше срещнал нахаканата червенокоса десетгодишна Тереза Макган…

— Какво има? — попита загрижено Балит.

Виктор примига. После успя да се усмихне.

— Нищо — каза той. — Просто си спомням.

Балит кимна, после каза нерешително:

— Вик? Нрина… Нрина не ти ли се обади?

— Не мислех за Нрина — отговори Виктор.

— Знам — каза момчето. — Просто попитах. — А след това каза: — Искаш ли, когато върнем лодката на Маркети, да го помолим да ни покаже нещата от Небо?

 

 

— О, Господи! — възкликна Виктор изненадано. Защото, колкото и да беше невероятно, покрай всичките неща, които ставаха, откакто се бе върнал на Нюманхоум, той беше забравил за „нещата от Небо“.

Нещата не бяха в музей или нещо подобно. Бяха в една барака в покрайнините на малката колония, почти цялата пълна с вехтории, които никой не искаше, но и на никого не му се щеше да ги изхвърли.

Най-голямото, което Виктор вече беше видял на пулта на Нрина, виолетов метален предмет човешки бой, имаше почти кубична форма. Виктор предпазливо го пипна и попита:

— Защо тези неща не са били занесени на жизнените среди?

Маркети го погледна учудено.

— Защото може би са опасни! Знаеш какво е станало на Небо, когато се опитали да отворят такова нещо. По-добре да са тук, така че ако някой направи нещо рисковано, щетите да са по-малки… искам да кажа върху нещо важно — обясни той.

— Искаш да кажеш, ако някой се опита да види какво има вътре в тях — каза Виктор и кимна. — Може би си прав. Но това трябва да се направи.

Учудването на Маркети се превърна в тревога.

— Не знам дали тази идея е добра, Виктор.

— Не е необходимо да бъде направено тук. Може би някой от тези предмети може да бъде занесен в някоя друга част на Нюманхоум… може би ще можем да направим някаква машина с дистанционно управление, която да ги отвори… не знам, може би най-доброто място да се направи това е на самата Небо. Но в края на краищата ние трябва да се възползваме от тази възможност, защото наистина трябва да знаем! — Когато думите излязоха от устата му, Виктор изненадано усети, че звучат така, сякаш отново се вълнува.

— Според Пели това би могло се да направи в Космоса — каза обнадеждено Балит.

— Може и там, не ме интересува къде — отвърна Виктор. — Тези машини от Небо са вършили неща, които хората дори не са могли да си представят… дори някога… дори когато са могли да пътуват между звездите.

— Обаче знаем, че те много добре убиват хора — обади се Маркети.

— Не мисля, че това е било нарочно — възрази Виктор. — Във всеки случай не всичките. Най-малкото знаем, че те са помогнали на някои хора… на онези, които видях да кацат на Небо; имаме лентите, на които можем да проверим. Да, те са умрели, но не са били просто убити… Бог знае защо — завърши той. После продължи: — Не ти казах всичко, Балит, но имам идея. Мисля, че наоколо има друга цивилизация… не хора. Най-малкото мисля, че е имало и че те отдавна са изпратили някого на Небо… много отдавна, дори преди пристигането на „Ню Арк“ от Земята.

— Никой никога не е споменавал такова нещо, Вик — каза разтревожен Балит. — Откъде са дошли?

— Не знам. Според Пели звездата Голд има планети. Може би съществата, кацнали на Небо, са дошли от някоя от онези планети. Във всеки случай мисля, че поради някаква причина… не мога дори да се сетя каква… те са конструирали машините на Небо да вземат енергия от нашето слънце и да я използват за ускоряване на цялата група звезди.

— Защо? — попита добродушно Маркети.

— Нямам представа. Казах го просто така. Но ние никога няма да имаме надежда да разберем „защо“, ако не разберем „как“, а това означава да разглобим някои от тези машини и да узнаем как работят.

Последва кратка тишина. После Маркети каза притеснено:

— Виктор? Нали не искаш да кажеш, че ти ще… ще се опиташ лично да отвориш някоя?

— Ако няма друг начин, ще го направя — отговори Виктор категорично.

— Аз… — почна Маркети и стисна устни. Погледна неразбиращо Виктор и въздъхна. — Е, хайде да говорим за нещо по-весело. Огладняхте ли? Надявах се да ми правите компания за обяд… имам някои вкусотии, които Пели ми донесе от дома. Какво ще кажеш, Балит?

Но Балит не слушаше. Беше приковал очи във вратата. После попита:

— Защо навън става тъмно?

Виктор се обърна да погледне. Беше вярно — светлият ден се беше превърнал в мрачен. Слънцето беше залязло, облаците бяха плътни и черни.

— По-добре да побързаме — каза той. — Мисля, че ще вали.

 

 

Наистина заваля — първите големи топли капки ги намокриха преди да стигнат до дома на Маркети, а после, когато вече бяха вътре, се изля страхотен порой. Балит беше доволен и не престана да прескача до вратата, за да прави снимки. Валеше много внушително, с гръмотевици, които го караха да си запушва ушите, и светкавици, които го караха да пищи — не от страх, съвсем не от страх, а главно от вълнение пред този невъобразим спектакъл на природните стихии.

Обедът беше чудесен, точно както беше обещал Маркети.

— Извинявам се, че не знам повече за тези неща от Небо, Виктор — каза той, докато наливаше вино. Трябваше да използва и двете си ръце, за да удържа гарафата при голямата гравитация на Нюманхоум. — Всъщност жена ми се интересуваше от тях. За жалост тя се върна с Пели. Наистина много ми липсва… но не мога да кажа, че знае много неща за тях. Просто смяташе, че са интересни.

— Бих искал да говоря с нея — каза Виктор.

— Ще говориш веднага щом се върне. — Маркети отпи от виното си, направи критична физиономия, после засия.

— Да, мисля, че е добро. Балит? Ела седни. Искам да вдигна тост за чудните ти родители.

— Минутка — извика момчето от вратата, после дойде и каза задъхано: — С нетърпение чакам да изпратя тези снимки на моя клас… толкова ще ми завиждат. — После си спомни. — Маркети, ти май искаше да вдигнеш тост?

— За нашите големи артисти Фрит и Форта — каза Маркети и тържествено вдигна чаша. После, когато пиха, добави: — Те са част от причината, поради която Гримлер ти изпрати данните, Виктор. Разбира се, тя също се интересуваше, но би направила всичко, за което биха я помолили Фрит и Форта… всеки от нас би го направил! Видя ли неговата нова танцова поема за котето? Не? Може би тогава сте били на път, но ние гледахме тук предаването. Чудесна е!

— Маркети, знаеш ли, че Виктор танцуваше с Форта? — намеси се Балит.

Маркети примигна изненадано.

— Виктор? Той танцува? Танцувал е с Форта? Ей, това е чудесно, Виктор — каза ентусиазирано той. — Не предполагах. Наистина ти завиждам. Фактически… — Той си позволи една разочарована усмивчица. — По едно време аз самият исках да стана танцьор. Дори се надявах да уча с Форта. Не се получи. Той е достатъчно вежлив да каже, че си спомня за мен, но мисля, че го прави просто от любезност. Страхувам се, че нямам талант освен като любител. И при тази гравитация изобщо не мога да танцувам.

— Виктор може — каза Балит. — Той е израснал тук.

Маркети погледна момчето, после с неочаквано уважение погледна Виктор.

— Наистина ли — учуди се той. — Би ли танцувал някога, Виктор? Може би след като се върне Гримлер? Тя много ще се развълнува.

— Разбира се, че Виктор ще танцува за теб — каза любезно Балит. — Ще ни трябва музика, но аз ще помоля Форта да ни изпрати.

— Чудесно — каза развълнувано Маркети и ако преди това беше гостоприемен, сега беше почти невероятен. Страхотните идеи на Виктор за Небо бяха забравени. Маркети избра най-хубавите плодове за Виктор и Балит и не пожела да яде от тях, докато не се убеди, че те са доволни. Направо сияеше.

— Не е ли чудесно? Дъждът и такава добра компания. И трите неща стават около нас? Не мога да ви кажа колко съм радостен, че сме тук… Ние с Гримлер… имам предвид, когато тя беше тук.

Може би се дължеше на виното, но вероятно имаше и някаква друга причина и Виктор не можа да се сдържи да не попита:

— Как така? Не мислех, че хората от жизнената среда толкова много харесват планетите.

Маркети изглеждаше едновременно горд и смутен.

— Гримлер и аз не сме като всички — заяви уверено той. — Признавам, някои от нашите приятели ни смятат за луди, но… всъщност тук ни харесва. Гримлер казва, че в жизнените среди нещата са прекадено лесни. Там няма никакво предизвикателство. А тук можем отново да съживим цяла планета… ние просто искаме да направим нашия малък принос за осъществяване на това. Така нашият живот ще има стойност, разбираш ли? Сега и тя щеше да е тук, само че…

Маркети се подвоуми за момент, после се засмя и свали синята барета от главата си.

Виктор за пръв път го виждаше гологлав. Балит възкликна изненадано. На челото на Маркети имаше знак за фертилност.

— Вярно е — каза той със същата смесица от гордост и смущение. — Ние с Гримлер решихме да имаме собствено бебе! Не че им има нещо на онези, които прави Нрина — добави той бързо. — Всичко това е много добре за онези, които го предпочитат. Но ние искахме да имаме естествено дете, не предварително програмирано и така… е, и просто го направихме по старомодния начин. Направихме Гримлер, както го наричате вие, „бременна“.

— Поразен съм — призна честно Виктор.

— О, всички са поразени — добави скромно Маркети. — Но ние искаме дете, което да израсте на Нюманхоум и да не трябва да взима хапчета и да му бият инжекции, и… е, да бъде повече или по-малко като теб, Виктор!

В този момент на вратата се почука и се появи Джерен, мокър и с побеляло от мъка лице.

— Вик — каза той прегракнало. — Фермата! Бяхме горе. Всичко е отнесено. Всичко! Всички насаждения! Просто са отмити!

Зад него Манет изкрещя разярено:

— Проклет да си, Вик! Ти ни накара да изкопаем онзи канал и сега той просто разруши всичко!

Когато силата на бурята премина и на изток започна да просветлява, Виктор с мъка се качи горе. Всичко бе вярно. През новия канал право върху малката засадена площ се изливаше бурен поток. Почти всичко беше отнесено. Само няколко най-високи, най-далеч от напоителния канал растения бяха оцелели; всичко друго беше изровено и лъщеше от кал.

— Трябваше да насочим канала към някакъв спиращ бент — каза със съжаление Виктор. — И преди всичко не трябваше да засаждаме на стръмно място като това… не помислих за ерозията. Особено при тази гола почва по стръмното. — Той поклати глава. — Трябваше да се сетя.

— Адски вярно, трябваше — озъби се Манет.

 

 

Следващия ден времето беше такова, сякаш никога не бе имало буря: небето беше кобалтовосиньо, слънцето топло, нямаше почти нито едно облаче.

Но следите от бурята не бяха изчезнали. Не беше само стопанството. По улицата на малката колония имаше кафява лепкава кал до глезените. Нищо на колела не можеше да се движи по нея. Дори гилите не можеха да се придвижват — косматите им крака се превръщаха в топки от лепкава кал; хората от жизнената среда пък изобщо не мислеха да излизат.

Въпреки това Балит отиде в комуникационната барака. Виктор го видя и за момент се изненада, но тъкмо говореше с Джерен.

— Ще трябва да намерим ново място за ферма — каза Виктор. — На равно. За предпочитане с някакво било между него и височините, така че ако има порой, водата да се отклони. И достатъчно близко до поток, за да можем да поливаме.

— Не мисля, че днес можем да отидем да потърсим такова място — каза нерешително Джерен.

— Да, земята трябва да изсъхне малко — съгласи се Виктор. — А и ще имаме друга работа. Не мисля, че ще можем да павираме улицата, но може би можем да засадим трева около селото да задържа почвата при дъждове.

— Това можем да направим — съгласи се Джерен, после каза: — Мисля, че Балит ти маха.

Виктор се обърна и тръгна към комуникационната барака. Момчето сияеше от удоволствие.

— Бързо, Вик! Веднага! Току-що получих съобщение от луната Мария!

Виктор предположи, че става дума за поредното нежно изявление от Фрит или Форта, или и от двамата — пристигаха почти всеки ден.

Не беше нито Фрит, нито Форта. Бяха група съученици на Балит, засмени и възбудени. Не бяха в учебен час. Бяха се събрали на нива със светлозелен, здрав на вид разсад.

— Виж, Вик! Направили са, както ти каза — обясни гордо Балит.

— Какво съм казал?

— Че трябва да анализираме почвата. Пели занесе няколко буци пръст и аз помолих съучениците ми да ги вземат като част от проекта.

— Какъв проект? — попита Виктор.

— За Нюманхоум — обясни Балит. — Не само почвата… тя е само част от проекта. Изследвали са я да видят от какво се нуждае, после са внесли необходимите добавки. Погледни разликата!

Виктор го гледаше недоверчиво.

— Един малък клас деца да направи това?

— Не са деца, Вик… те са на моята възраст. Освен това Гримлер им е помогнала.

— Гримлер? Жената на Маркети?

— Да, разбира се. Тя също е там; след минута ще я видиш. И, във всеки случай, не е само моят клас — допълни Балит. — На всички жизнени среди има училища, които изпълняват проекти „Нюманхоум“. Нали питаше за какво са ми всичките снимки, които правя? Половината училища в орбити ги гледат. Всички деца участват в това… ето я и Гримлер!

Наистина беше тя, кльощава и сияеща.

— При следващото си идване Пели ще ви донесе два тона изкуствени торове, Балит. И, о, съобщи ли ви Маркети добрата новина? Момче е — каза тя поруменяла от щастие. — Здраво. Ще има косата и очите на Маркети. Не е ли чудесно?

— Ще трябва да поздравя Маркети — каза сърдечно Виктор. — Доволен съм, само че… — Той гледаше вече празния екран. — Не мислех, че вече е време…

— О — обади се Балит, — то още не е родено. Искам да кажа, честно, Маркети и Гримлер сигурно искат да се върнат буквално към старите начини, но не и Гримлер да ражда. Не, причината, поради която Гримлер се върна, е Нрина да може да го извади, да го провери за дефекти и така нататък и после да го остави да достигне нормално до термина; ще минат един-два сезона преди да го имат.

Момчето го погледна и попита разтревожено:

— Не си ли доволен от всичко това?

Виктор се замисли.

— Разбира се, че съм доволен. Само…

— Само какво? Да не би нещо да не е наред? — И когато Виктор не отговори, въздъхна. — Няма значение. Но, честно, мисля, че сега нещата ще станат много по-добри.

 

 

Наистина станаха по-добри. Не толкова, та Виктор да излезе от мрачната депресия, в която беше изпаднал; но все пак достатъчно добри, за да се развива онова, което беше важно за колонията.

Щом земята изсъхна, Виктор и Джерен намериха едно доста равно място, отговарящо на изискванията. Беше защитено от възвишение точно над него, което, според Виктор, щеше да отклонява бъдещите порои; гилите веднага започнаха да го подготвят за засаждане.

Виктор ходеше там всеки ден. Когато не копаеше, обикаляше загрижено и се опитваше да си спомни как точно се прави нива. Реши, че е необходимо да направят канавка около участъка, за да задържа дъждовната вода, когато вали, но и да я отвежда, така че ако дъждовете са проливни, водата да се оттича. Поиска каталог на всяка дешифрирана табелка на съхранените във фризера генетични материали, разгледа ги, опитвайки се да разбере кои могат да са на растения, които биха могли да използват, и кои биха се оказали някакви специални подвидове на кактуси или пълзящи растения от джунглата, или мъхове, за които някога някой е мислил, че може би ще са полезни или най-малкото желани някъде — при някакви условия, — но сега не можеха да им послужат в изхранването.

Беше непрекъснато зает. Повтаряше си, че отсъствието на надежда съвсем не е основание да спрат да се опитват. Странно наистина, но това, изглежда, помагаше.

Винаги, когато имаше напредък, когато Виктор откриваше, че е изкушен отново да стане оптимист, той правеше всичко възможно да потисне това чувство. Не искаше да подхранва напразни надежди. Не желаеше да изживее разочарованието, което тези несбъднати надежди можеха да му донесат. Често сред група усмихнати лица той единствен беше намусен. Джерен, Балит, Корелто — дори Манет и Маркети по техни собствени, много специфични начини — бяха заредени с оптимизъм от възраждането на планетата. Виктор се стараеше да остане спокоен. В края на краищата той знаеше точно какви усилия изисква всичко, защото веднъж вече го бе преживял — през онези първи начални дни преди хиляди нюманхоумски години.

— Но нима не разбираш, Вик? — каза основателно Балит в почивката между две съвещания. Това просто означава, че от всички хора ти си този, който трябва да знае, че онова, на което се надяваме, наистина може да стане!

Виктор не отговори. Нямаше смисъл да казва на момчето другите неща, които знаеше — например колко голяма беше разликата между онова време и сега. Когато корабите от Земята кацнаха на Нюманхоум, докараните колонисти бяха избрани хора. Бяха обучени и екипирани за работата. Бяха докарали със себе си цялата база технологически знания. Нещо повече, всички те бяха млади и изпълнени с надежда… и, което е най-важно, завладяната от тях планета не беше труп. Тя беше жив организъм със собствена флора и фауна.

А сега нищо от това не съществуваше.

Така Виктор престана да се надява. Когато един ден Манет му каза, че Декадак ще им докара цяла система за съживяване на останалите трупове във фризера, поздравленията на Виктор бяха формални. Когато Маркети стеснително го помоли да кръсти очаквания син на него, Виктор отказа. Когато Балит съобщи с възхищение, че дузина училища са се сдружили в клуб и ще пуснат нов телескоп в космоса — може би дори да решат въпроса дали планетите на Голд са населени — сърцето на Виктор трепна само за момент.

Но когато Балит дотърча…

 

 

— Ела бързо! — викаше Балит. — Нрина се обажда!

Виктор излезе от работната си стая и видя не само Балит. Беше дошъл и Маркети и развълнувано викаше:

— Отивай в комуникационната барака! Веднага!

И Джерен беше там, мигаше и бърбореше през сълзи;

— Аз не бях сигурен, Вик! Помислих, че е тя, но не посмях да го кажа.

А Балит викаше:

— Във фризера имало повреда, така че Нрина не искаше да ти каже, докато не е сигурна…

Лицето, което го гледаше от екрана, му беше добре познато.

— Здравей, скъпи — каза тя. — Не ме харесаха повече, отколкото харесваха теб, така че също ме сложиха във фризер… и, ох, Вик, сега се връщам у дома.