Фредерик Пол
Планетата в края на времето (14)

Глава 14

Когато отвори очи, Виктор почти желаеше отново да ги затвори. Дори дългото спокойно спане във фризерите беше по-добро от тази лудница! Първо видя Реза — разтреперена и изплашена; опитваше се да му обясни нещо…

— Скоро ще кацнем на Нюманхоум. Намериха ни и ни размразиха…

А после се появи някакъв мъж с шотландска поличка, с брада и войнствен вид.

— Ако искаш да слезеш долу, събуди го, чуваш ли? Нямаме време за губене — изръмжа той.

А после и другите. Виктор успя да отвори очи достатъчно, за да ги види. Не познаваше никого. Висок, с мургава кожа, с шотландска поличка, гологръд и бос въпреки студа. Имаше и друг, без брада — приличаше на паж — с руса коса и с парцалив червен пуловер до коленете. Самата Реза носеше черни дрехи, нещо като памучна трикотажна риза, фланелени панталони и блуза с качулка, покриваща по-голяма част от лицето ѝ. Една друга жена беше със също такива дрехи, само че вместо черен нейният костюм беше на сиви и бели ивици като затворническа униформа.

— Кои са тези хора? — изграчи Виктор.

Лицето на жена му изчезна и мястото ѝ зае враждебният брадат човек в черно.

— Аз съм Мириан — каза свирепо мъжът. — Ние спасихме твоя безполезен живот. Ти беше замразен тук от стотици години.

— Предупредих те, че трябва да ги оставим замразени каза жената със затворническите дрехи.

Мириан не ѝ обърна внимание.

— Ти се събуди — каза той на Виктор — и идваш с нас долу.

— Долу? — промърмори като ударен Виктор. — Къде долу? — Никой не му отговори. На старата криогенна палуба имаше десетина души и всички бяха заети с поставяне на такелажни въжета на една от капсулите за слизане. Реза дойде при него с комплект черни трикотажни дрехи. Изглеждаше разтревожена.

— Облечи ги. Мисля, че ако не се приготвиш, просто ще ни оставят тук!

— Ще ни оставят тук? — Виктор примигна. — Тогава защо са си правили труда да дойдат и да ни размразят?

Неочаквано се чу недружелюбен смях — смееше се Мириан.

— О, ние не дойдохме да ви вземем. Трябва ни корабът. Дори не знаехме, че сте тук, докато не отворихме този контейнер, за да намерим нещо за ядене.

— Трябваше да ги оставим замразени — настоя жената в червено. — Сега какво ще ги правим?

— Ще ги свалим — каза мъжът с шотландската поличка. — Също и Мириан. Той ги събуди; ще ги отведе преди да са ни попречили.

— Аз не! — извика Мириан. — Аз съм част от този екип, Доро!

— Слизаш с тях — отговори грубо мъжът с шотландската поличка, — защото аз казвам така, а аз съм капитанът.

Виктор погледна безпомощно жена си. Тя поклати глава, помагайки му да завърже шнуровете на трикотажната риза.

— Събудиха ме преди година и половина, Вик. Знам за тях толкова, колкото и ти. Искаха „Арк“… не съм сигурна дали за да попълнят с антиматерия генераторите на „Мейфлауър“, или може би да го използват за изследване на останалата част от слънчевата система…

— Ние от Народната република не губим време за „изследвания“ — каза студено мъжът с шотландската поличка.

— Няма значение. Казват, че нещата на Нюманхоум вече не са така добри…

— Не разбирам — каза Виктор.

— О, Виктор — изстена жена му. — Опитай се. Живи сме.

Това поне не можеше да се оспори. Когато свърши с обличането, Виктор си каза, че просто да е жив въпреки рисковете само по себе си е чудесно. Чудесно? Не, почти чудо — размразен без микровълни, без заливане с течност за насищане с кислород, само топлина. И органите му, изглежда, работеха нормално. За момент той си спомни за умиращия ослепял капитан Бу, който им даде шанс да се спасят с надеждата да получи наградата си на небето. „Слава Богу, че Бу се върна към християнството — помисли си Виктор. — Без тази убеденост за небесна награда може би нямаше да е толкова готов да пожертва своя живот, за да спаси другите.“

После се сети нещо и попита:

— Какво става със Земята? Още ли не са изпратили кораби?

Мириан се обърна и го погледна. После се засмя.

— Земята! — каза той и другите също се засмяха.

Виктор ги погледна недоумяващо.

— Нещо смешно ли казах? — попита той.

Мириан подръпна брадата си и се огледа дали някой друг ще отговори. После каза навъсено:

— От сто години нищо не сме чули от Земята. Хайде, влизай в капсулата. Време е за стартиране. И забрави Земята.

Забрави Земята!

Но това беше невъзможно. Когато Виктор с мъка се качи в капсулата, вмъкна се в скафандъра и притегна ремъците, не само не беше забравил Земята, но в паметта му изплуваха всичките сцени от детските години. Разбиването на вълните на тихоокеанския бряг, белите облаци по синьото небе, горещината на пустинята, калифорнийските секвои…

Възможно ли бе всичко това да е изгубено?

После за момент не можеше да мисли, защото люковете заскърцаха, затвориха се и капсулата се откъсна от кораба. Видя, че има прозорец. Беше мъничък и от мястото, където се намираше, не можеше да гледа през него. За миг зърна нещо, което сигурно беше Нюманхоум…

Но беше различно, ужасно различно! Имаше малко облаци, но беше трудно да се види, защото почти всичко беше бяло. Великият океан вече не беше син. Беше леден като Северния ледовит океан на Земята, не се виждаше ясна линия между морето и брега. Всичко, всичко беше лед.

— Дръжте се, включваме спирачните двигатели! — извика Мириан.

От неочаквания като с чук удар отвикналото от натоварвания тяло на Виктор потръпна от болка. И това беше само началото. Ударът от влизането в атмосферата сякаш продължи вечно. После свърши; започнаха да падат, олюлявайки се на парашутите от слънчево платно.

Виктор затвори очи. Чувстваше мръсотията и люспите мъртва кожа по тялото си. Всичко ставаше много бързо. Той още не беше свикнал с мисълта, че са стреляли по него — каквото и да бе стреляло — на Небо, и сега не можеше да проумее тази неочаквана нова ситуация.

През спуснатите му клепачи проникна нещо много ярко.

Отвори ги точно навреме, за да види ярко бяло петно. Всички бяха стиснали очи. Яркото нещо се беше показало само за секунда.

— Господи! — учуди се Виктор. — Това слънцето ли беше?

Мириан го погледна свирепо.

— Слънце ли? Разбира се, че не. Ти луд ли си?

— Тогава какво беше? — настоя Виктор.

Мириан поклати глава.

— Все забравям… ти не знаеш изобщо нищо, нали? Казват, че не е било винаги така. — Наближавайки повърхността, капсулата влезе в силен вихър и Виктор се олюля. — Затегнете коланите за приземяване! — извика той, а после каза на Виктор: — Това ярко нещо… е онова, което наричат „Вселена“.