Фредерик Пол
Планетата в края на времето (2)

Глава 2

Едно от „човешките същества“, за които Уон-Ту никога не беше чувал, беше момче и се казваше Виктор Сорикейн. Разбира се, и Виктор никога не беше чувал за Уон-Ту. Пътищата им никога не се бяха пресичали през дългия живот на Уон-Ту и съвсем краткия на Виктор.

На дванадесетия си рожден ден (бихте могли да го наречете сто и петнадесетия) Виктор се събуди изпотен, със сърбеж и видя, че някой го гледа.

— Мамо? — изпелтечи той. — Мамо, пристигнахме ли вече?

Не бяха очите на майка му. Беше стара жена, която никога не беше виждал. Но не се държеше като стара жена, прегърбена и залитаща. Стоеше изправена. И го гледаше с ясните си очи по начин, от който Виктор се почувства неудобно — поглед едновременно тъжен и весел, търпелив и ядосан. Помисли си, че тя, изглежда, знае всичко, което трябва да се знае за Виктор Сорикейн, и му прощава. Определено обаче беше стара. Косата ѝ беше оредяла, лицето ѝ — ужасно сбръчкано.

— Не ме помниш, нали, Виктор? — попита тя и въздъхна, за да покаже, че и за това му прощава. — Не съм изненадана. Аз съм Ванда. Майка ти всеки момент ще дойде, така че не се тревожи. Точно сега имаме малък проблем.

— Какъв проблем? — попита Виктор и разтърка очи. Беше твърде учтив, за да я попита какво според нея е трябвало да помни.

— Баща ти ще се погрижи за това — каза жената. Виктор не можа да я насили да каже какво има предвид, защото тя вече беше отишла да извика някого, който да ѝ помогне да извадят Виктор от нещо като корито, в което лежеше.

Вече беше започнал да се разсънва. Някои неща веднага му станаха ясни. От факта, че тежи толкова малко, той знаеше, че все още се намира на междузвездния кораб „Ню Мейфлауър“^[1]. Това означаваше, че още не са пристигнали. Той знаеше какво представлява коритото, в което лежеше, защото беше очаквал, че рано или късно ще се намери в нещо подобно. Беше термостат, в който замразените пътници се размразяват и се връщат към живот, когато пътуването свърши. Но тъй като, изглежда, пътуването още не беше свършило, защо го будеха сега?

Остави се да му помогнат и беше много изненадан, когато откри, че се нуждае от помощ; младите му крайници бяха несигурни. Остави се да го влачат като лодка без платно, дърпана от моторница — старата жена, която беше съобщила, че се казва Ванда, беше моторницата — до миниатюрната баня. Там жената внимателно свали тънкия му халат, с който беше във фризера, и го изкъпа. Къпането беше по-грубо, отколкото бе свикнал. Топлата вода трябваше да отмие натрупана с десетилетия засъхнала пот и мъртва кожа, но пък нали къпането беше точно за това. Водата свърши работа и съскащите засмукващи помпи я изхвърлиха.

Когато излезе от банята, вече знаеше точно къде се намира. Беше в корабната лечебница.

Знаеше всичко за корабната лечебница. Беше я виждал от време на време, всъщност беше прекарал няколко скучни часа там преди да дойде време семейството му да бъде замразено, когато последните му млечни зъби трябваше да бъдат извадени, за да израстат другите прави. Старата жена го избърса. Виктор ѝ позволи да стори това. Той се интересуваше повече какво става в коритото за загряване, в което се беше събудил. Сега в него имаше две малки деца на не повече от четири или пет годинки, прегърнати под потока насочено инфрачервено и микровълново лъчение, с което ги загряваха. Коритото беше пълно с гъста млечна течност, чрез която у децата се поддържаше необходимото ниво на кислород. Скоро белите им дробове започнаха да се движат със слаби потръпвания. Той ги позна: Били и Фреди Стокбридж, синовете на партньора на баща му — двете най-противни хлапета, които бе виждал.

Виктор се беше облякъл в блуза и шорти и беше изпил две огромни чаши с нещо сладко и горещо, когато влезе забързана майка му. Дългият ѝ бял пеньоар се развяваше зад нея.

— Как си? — попита тя загрижено и се доближи до него.

Той ѝ позволи да го целуне, после я отстрани с достойнство и отвърна:

— Добре съм. Защо още не сме стигнали?

— Има малко усложнение, Вик — каза тя загрижено. — Нещо не е в ред с летателния план, затова извикаха баща ти да го оправи. Всичко ще бъде наред.

— Разбира се, че ще го оправи — отвърна той. Изобщо не се съмняваше в това. В края на краищата човекът, който имаше задължението да оправя такива неща, беше тъкмо неговият баща.

— Мари-Клод също е станала — каза тя раздразнена и докосна челото му, както правеше винаги, когато мислеше, че има температура. — Двамата ще трябва да изяснят всичко, но аз съм длъжна да отида и да помогна. Сигурен ли си, че ще бъдеш…

— Сигурен съм — отвърна той бързо, малко смутен, че се отнасят с него като с малко дете.

Старата жена го прекъсна:

Вик трябва да се нахрани и след това ще се осведоми, госпожо Сорикейн-Мемел — каза тя. — Ще имам грижата. Вие вървете.

Амелия Сорикейн-Мемел я погледна любопитно, сякаш се мъчеше да я прецени, но каза само:

— Ще се върна веднага щом се освободя.

Когато Амелия излезе, старата жена хвана Виктор за ръка и каза:

— Предвижда се да се упражняваш няколко минути на стенда за физическо натоварване. После докторите ще те прегледат. Искаш ли да отидеш на стенда?

— Защо не? — отвърна той и вдигна рамене. — Но съм гладен.

— Разбира се, че си гладен — съгласи се жената и се засмя. — Винаги си бил гладен. Нали ми открадна шоколадовите бонбони, когато бях на машината за обучение, и за наказание майка ти те лиши от бонбони за цяла седмица.

Виктор се намръщи. Вярно, че бе откраднал шоколадови бонбони, за което беше наказан, но детето, от което ги беше откраднал, бе Ванда Шаранченко, единствена дъщеря на двама технически офицери, две години по-малка от него.

— Но… — започна той.

Жената кимна.

— Беше много отдавна, нали? Преди повече от сто години, когато ти беше още съвсем мъничък. И все пак това наистина съм аз, Виктор, аз съм Ванда.

 

 

Корабът „Ню Мейфлауър“ още не беше „там“. Той дори не беше близко до „там“, закъдето пътуваха. Според първоначалния летателен план имаше още поне двадесет и осем години на намаляване на скоростта преди да стигнат някоя от планетите, които смятаха да колонизират.

Но, невероятно, изглежда, този план беше погрешен.

Ванда се опита да обясни това на Виктор, докато го водеше до огромния барабан — корабния стенд за физическо натоварване, въртящ се с девет оборота в минута. С него се симулираше гравитация, близка до нормалната за Земята, за да се предотврати загубата на калций и на мускулна маса.

Виктор познаваше стенда достатъчно добре. През последните две години преди да отиде във фризера беше прекарал много часове на него — там играеше с другите деца при тяхната задължителна всекидневна програма за упражнения. Сега запрепуска по барабана като ветеран: наваксваше мускулно натоварване за сто години и се потеше. Ванда стоеше на главината на барабана и му говореше.

Когато я попита какво се е случило, тя отговори:

— Избухване на звезда.

— Каква звезда? — попита запъхтян той.

— Избухнала звезда. Или може би нова^[2], не знам… казват, че в нея имало някои странни неща. Във всеки случай нещо избухнало. Тя наистина е ярка, Вик. Почакай да я видиш. И е само на тридесет градуса от нашия курс, така че…

Не трябваше да обяснява. Виктор беше слушал всичко това много пъти от баща си и разбираше проблема. Напълно непредвиденото избухване щеше да изхвърли потоци фотони и тъй като светлинните платна вече бяха вдигнати, за да помогнат на „Мейфлауър“ в продължителното, бавно намаляване на скоростта, избухването щеше да ги отклони от курса и скоростта им щеше да намалява по-бавно. Трябваше да се изчислят нови параметри на курса и затова, разбира се, всички навигатори бяха извадени от фризера и размразени почти три десетилетия по-рано, за да помогнат.

Дори за Виктор, който беше прекарал по-голяма част от живота си в незамразено състояние, за Виктор, сина на един от корабните навигатори, не беше лесно да разбере това напълно. Онова, което правеше положението още по-лошо, беше лицето, което му го съобщаваше. Той не можеше да свърже стогодишната Ванда Шаранченко (не — дори това не беше вярно, сега името ѝ се оказа Ванда Мей), която му съобщи всичко, със съвсем ясния спомен за мъничкото момиче, което беше плакало и се беше опитало да го ухапе, след като той и беше изял шоколадовите бонбони. Задъхан, Виктор извика към главината на барабана:

— Ти защо не си била замразена като всички?

Тя се втренчи в него, сякаш обмисляше отговора си. Накрая каза:

— Предполагам от страх.

— Страх от замразяване? — попита Виктор невярващо. — Колко си глупава! Какво страшно има да бъдеш постепенно замразена и когато дойде време, да бъдеш събудена? Все едно да легнеш да спиш и на сутринта да се събудиш. Не е ли така?

Ванда не беше съгласна.

— Не всички преживяват замразяването. Приблизително един на сто и осемдесет не могат да бъдат размразени. Нещо се обърква в замразяването или във временното прекъсване на живота, или в размразено състояние, и те умират.

Виктор не беше знаел това, така че преглътна тежко.

— Рискът никак не е голям — възрази той главно за свое собствено успокоение.

— Рискът е много голям, ако този, който умре, си ти — отвърна тя. — Моите родители мислят така. И тук не влизат онези, които получават увреждания от замразяването. Те могат да се събудят слепи или парализирани. Кой би желал да му се случи такова нещо?

— Виждала ли си някой да е ослепял от замразяване? — не отстъпваше той.

— Не спирай да тичаш — заповяда му Ванда. — Не съм. Но не съм виждала и някой умрял. И все пак знам, че има такива! Във всеки случай моите родители доброволно се съгласиха да бъдат включени в състава на дежурния екипаж и аз останах с тях… през всичките тези години. А сега слизай от колелото достатъчно се упражнява.

Той се подчини на нареждането с голямо удоволствие. Но какво щеше да прави след това никак не му беше ясно. Ако когато го събудиха корабът беше там, където трябваше да е, нямаше да има никакъв проблем. Дори малко дете щеше да има какво да върши, за да се приготви за приземяване.

Но още не бяха там и Ванда не можеше да му помогне с нищо.

— Само гледай да не се пречкаш — посъветва го тя и бързо отиде да върши някаква своя работа.

Фактът, че Виктор беше изваден рано от фризера, не означаваше, че е необходим някому. Възрастните, които срещна, му дадоха ясно да разбере това. Щеше да е по-добре за всички, ако си беше останал замразен и безчувствен във фризера като хилядата и сто други пътници. Но Виктор не беше виновен за това. Вината беше на родителите му, които бяха избрали замразяване на семейството в един блок — мама, татко и малкият Виктор — всички в една капсула в криогенните камери, и когато започна процесът на съживяване на баща му, другите двама също трябваше да се върнат към живот.

В края на краищата замразените заедно не можеха да се разделят с вилица, както се прави това с блок замразена риба. Те трябваше да бъдат поне малко размразени преди да могат да бъдат отделени, а тогава — е, тогава се появяваше рискът едно към сто и осемдесет, за който беше споменала Ванда.

 

 

Стаята, която Виктор трябваше да дели с родителите си, беше колкото личната му баня в Калифорния преди да напуснат Земята и да се качат на междузвездния колониален кораб. Наистина беше доста тясна.

Това не беше грешка на конструкторите на кораба. Те бяха предвидили достатъчно жизнено пространство за шепата мъже и жени, които щяха да стоят на вахта, докато другите хиляда и сто спят при температурата на течния азот. Конструкторите бяха планирали едновременна вахта на тридесет и пет или четиридесет души. Сега с още тридесет души непредвидено събудени, за да се занимават с проблема за избухнала звезда, жизненото пространство беше недостатъчно. Не толкова недостатъчно както в първия момент след излитането, разбира се, когато семейството на Виктор постъпи на първа вахта и корабът още не се беше отдалечил достатъчно от Слънчевата система. И в никакъв случай толкова недостатъчно, колкото щеше да бъде, когато корабът достигнеше крайната си цел и всички тела бъдеха размразени, за да се приготвят за кацане. Тогава в една стая щяха да живеят десет души, а не трима, и смените за спане щяха да са през цялото денонощие.

И все пак жизненото пространство беше недостатъчно. И което беше по-лошо — Виктор скучаеше. Когато родителите му бяха навън, той можеше да гледа стари филми от Земята. Можеше дори да гледа на запис бейзболни мачове, записани на Земята, макар че, разбира се, това не беше много вълнуващо. Резултатите бяха известни отпреди десетилетия. Когато и това му доскучаеше, можеше да включи машината за обучение и да достави радост на родителите си с няколко часа занимания по математика или със запознаване с поддръжката на машината за антиматерия, или с изучаване на историята на Свещената римска империя.

Всичко това обаче не беше достатъчно да запълни времето на момчето. Виктор не искаше да гледа бейзбол. Искаше да го играе. Но никога не можеха да се намерят осемнадесет души да направят два отбора, дори ако някои от възрастните имаха желание да играят. Беше самотен. За компания имаше само възрастни, защото никое от другите деца на „Мейфлауър“ още не беше размразено. Без да се смятат двете малки деца на Стокбридж. Те определено не можеха да се смятат за приятели, а пък никой от възрастните нямаше достатъчно време за тях. Всички те бяха заети, да не кажем измъчвани от неочакваното и определено необичайно избухване на звездата. Общата идея, доколкото някой от възрастните изобщо мислеше за това, беше, че обучаващата машина ще запълва по-голяма част от времето на двете деца, а през останалата част Виктор ще може да се грижи за тях.

Виктор не го правеше.

Той се мотаеше из работните помещения на кораба, наблюдаваше как баща му, Мари-Клод Стокбридж и другите работят на компютрите и ги слушаше.

— Изглежда, полетът ще се удължи с осем месеца… това не е толкова лошо.

— Имаме достатъчно резервно гориво. — Това беше баща му. — Изчислих курса, но какво да правим със светлинното платно? Да го свалим ли, или да го оставим?

— Остави го вдигнато. Само намали тягата на двигателя за забавяне. После… — Сега говореше Мари-Клод Стокбридж. Тя погледна екрана, на който се виждаше небето пред тях. Ярката синьо-бяла избухнала звезда скриваше по-слабата, по-жълта, която беше тяхната цел. — Когато стигнем там, какво ще намерим, как мислиш? Тази звезда излъчва мощна радиация.

Точно това беше в ума на всички. Според предварителното проучване мястото, където отиваха, беше планета с добри условия за живот — всъщност те я бяха кръстили Нюманхоум^[3], — но една мощна радиация можеше да промени параметрите на „условията за живот“. Разбира се първият кораб, излетял шест години преди тях, сигурно вече бе открил всичко това — но ако условията са били лоши, какво биха могли да направят? Нямаше начин да се върнат.

— Нюманхоум има мощен радиационен пояс и доста дълбока атмосфера, Мари — каза бащата на Вик. — Това ще помогне, надявам се.

След това за момент настъпи тишина, докато един от другите не се обърна към компютъра си и не натисна няколко клавиша.

— До този момент това прибавя към необходимото време за пътуване малко под седем години — съобщи той. — Като първо приближение тягата трябва да се намали с шест процента и когато огънят на избухналата звезда угасне, да се възстанови. Това обаче е трудната част. Някой да знае как да изчисли скоростта на угасване?

— За нормална избухнала звезда? Може би — каза раздразнено бащата на Виктор. — Но за тази как бихме могли? Тя всъщност не гори. По-скоро прилича на избухнала.

— Но ти каза, че това не е нова звезда — напомни един мъж, после вдигна глава и видя Виктор. — Изглежда, синът ти е дошъл да ни помогне, Пал — каза той на бащата на Виктор. Забележката беше доста приятелска, но съдържаше и недвусмислен намек. Виктор се обърна и излезе преди намекът да се превърне в заповед.

Поради липса на нещо по-добро за занимание той включи машината за обучение, за да му обясни нещо от онова, което ставаше. Виктор например знаеше, че изминатото за една светлинна година разстояние е наистина много голямо.

Машината се опита да му помогне — каза му, че една светлинна година е разстоянието, изминато за една година от светлинен лъч, който се движи с 300000 километра в секунда, но за Виктор не беше лесно да си представи дори един километър. Машината се опита да му помогне с данни и сравнения на земни разстояния, но и това му говореше малко, защото когато се беше качил на кораба, той беше само шестгодишен. Спомняше си за Лос Анжелис заради увеселителните паркове и тюлените, но си спомняше и снежния човек, направен от баща му в двора на тяхната къща, а в Лос Анжелис не можеше да има никакви снежни човеци. (Майка му му беше обяснила, че това е било във Варшава, където се бил родил, но за него „Варшава“ беше само име.)

Най-разбираемото за Виктор определение на машината за километър беше, че това е около четиридесет обиколки на барабана на стенда, на който всеки размразен трябва да упражнява мускулите си, за да запази калция в костите си.

Значи това е километър. Но тези данни не му бяха от голяма полза. Умножаването на четиридесет пълни завъртания на барабана на бягащата пътечка по 300000, по броя на секундите в една година просто не беше във възможностите на Виктор. Не да извърши аритметичното действие — обучаващата машина му написа отговора, — но да възприеме смисъла на резултата от 40 x 300000 x 60 x 60 x 24 x 365.25…

Колко завъртания на барабана бяха това?…

И това беше само една светлинна година. А тя трябваше, разбира се, да се умножи на 6.8, за да се разбере още колко път трябва да изминат, докато достигнат до мястото за кацане… или с 19.7, за да се намери колко далече са от дома.

 

 

Що се отнася до малките Стокбридж, Виктор Сорикейн не искаше да отстъпи. За нищо на света. Физически той не беше много внушително момче — висок за възрастта си, но длъгнест и доста тромав. Виктор почти се беше простил с надеждата да стане звезда като център-нападател, но причината за това не беше, че се е отчаял от мисълта, че няма да може да се пласира на терена. Просто бе сигурен, че никой на мястото, където отива да прекара остатъка от живота си, няма да има време да организира някакъв професионален бейзболен отбор.

Виктор беше непоколебим, но не беше побъркан — макар че неговите родители биха го помислили за такъв, ако споделеше другата си дългосрочна амбиция.

Но за нея не каза нищо. На никого.

Той не позволи на машината за обучение да го разстрои. Отхвърли нейните изчисления и опита друг път — обърна се към външни наблюдатели, за да разбере колко далече изглежда Слънцето на старата Земя. Трябваше малко да се потруди, но после го намери — едвам — един жалко мъничък и слаб обект между хиляди други звезди.

После чу шум от боричкане и детски гласове. Разбира се, знаеше кои са това. Изстена, отиде до вратата и викна:

— По-тихо, деца!

Момчетата не утихнаха. Вероятно дори не го чуха. Изглежда, цялото им внимание беше насочено към това да се осакатят взаимно. Били беше ударил Фреди, защото Фреди беше блъснал Били и сега двамата се удряха и ритаха, и се въргаляха бавно по пода при микрогравитацията на кораба.

Виктор нямаше нищо против да се бият. Онова, срещу което възразяваше, беше, че го правят пред вратата на неговото семейство и можеше да бъде обвинен за нараняванията, които можеха да си причинят. Да не говорим за шума, който вдигаха, и за езика, с който си служеха! Виктор беше сигурен, че на тяхната възраст не е знаел толкова много лоши думи. Докато ги разтърваваше, чу как Били пъхти свирепо на плачещия си брат:

— Ще те убия, копеле мръсно!

Това вече беше прекалено. Виктор нямаше намерение да им прави бележка, но наистина беше прекалено. Той нямаше да позволи дори на собственото си дете да каже такова нещо за красивата, желана, несъмнено целомъдрена Мари-Клод Стокбридж — тъй като, колкото и невероятна да изглеждаше другата му амбиция, от която той нямаше намерение да се откаже, това беше тя.

— Чуйте ме — озъби им се той. — Отиваме да кажем на родителите ви за това!

Но когато ги заведе в квартирата на семейство Стокбридж в другия край на кораба, промени намерението си. Вернер Стокбридж се беше завил презглава, спеше дълбоко и едва ли щеше да се зарадва, ако го събудят, за да наказва децата си, а майка им я нямаше. Сигурно беше дежурна в оперативния екип на кораба заедно с неговите родители. Не трябваше да я безпокои. Виктор погледна строго малките обвиняеми, въздъхна и каза:

— Добре. Какво ще кажете за една тиха игра на домино в залата за отдих?

 

 

След час госпожа Стокбридж дойде и ги потърси изпълнена с благодарност към Виктор.

— Много ми помагаш — каза му тя. — Не знам какво щях да правя без теб, Виктор. Виж, щом сложа децата да спят, ще отида да хапна нещо и след това лягам. Ще ми правиш ли компания?

Виктор прекрасно разбираше, че поканата е за яденето, а не за леглото. Въпреки това почувства в слабините си парване като от електрически ток и успя само да промълви: „Добре“.

В трапезарията Мари-Клод Стокбридж прояви такт и остави Виктор да занесе таблата ѝ до масата. Той беше изключително внимателен. При малката гравитация на кораба, която беше незначителна част от g, ако човек се движеше много бързо, хлъзгавите храни съвсем лесно можеха да се изсипят от чиниите, но той успешно отнесе таблите до магнитите на масата. После се зае да води разговор, подобаващ на зрял човек.

— Пак растителен протеин — каза той, докато разбъркваше гъстата яхния. — Очаквам с нетърпение да стигнем и да хапна свястна храна.

— Не храни прекалено големи надежди. Храната може би няма да е веднага толкова добра — каза учтиво госпожа Стокбридж. В секцията за домашни животни на фризерите имаше достатъчно животни, но, разбира се, те щяха да бъдат оставени за размножаване преди да бъдат превърнати в котлети или пържоли. — Макар че когато стигнем, колонистите от първия кораб все ще са създали някакви стада. — Тя погледна разсеяно покрай Виктор и видя себе си в огледалото на стената — половината от стените на кораба бяха с огледала, за да изглеждат стаите по-просторни. Мари-Клод приглади косата си и каза извинително: — Колко съм разчорлена!

— Изглеждаш чудесно — промърмори Виктор и се намръщи на остатъка от задушеното в чинията си.

Но това не беше цялата истина. За неговите похотливи юношески очи Мари-Клод изглеждаше много по-добре от „чудесно“. Беше по-висока от баща му и по-закръглена от майка му. Косата ѝ беше разрошена, ноктите на пръстите ѝ бяха изпочупени от фризера, около нея се усещаше слаба сладникава миризма на пот на здрава жена — всичко това беше неизразимо изкушаващо за дванадесетгодишния Виктор Сорикейн.

 

 

Макар че Виктор не желаеше нищо лошо на Вернер Стокбридж, една от неговите най-големи мечти наяве (а понякога и насън) беше как съпругът на Мари-Клод губи силата си за възпроизвеждане — беше научил, че такива неща понякога се случват с мъжете и разглеждаше това като потенциална възможност за себе си. В края на краищата всички знаеха, че когато корабът се приземи, задължение на всички е да имат деца. Много деца — планетата трябва да бъде населена, нали? Лишен от способност да участва в този процес, Вернер Стокбридж сигурно щеше да приеме необходимостта жена му от време на време да забременява, а кой друг би могъл да върши тази работа по-добре от младия добър приятел на тяхното семейство (но дотогава, с малко късмет, не толкова млад, за да не може да се справи с тази задача) Виктор Сорикейн?

Някои от подробностите във фантазията на Виктор бяха доста мъгляви. Но важните моменти от тази фантазия дойдоха по-късно. В края на краищата господин Стокбридж беше много по-стар от жена си — тридесет и осем срещу нейните двадесет и пет — а на двадесет мъжете бяха на върха на сексуалната си сила. (Виктор знаеше много за биологията на възпроизводство. Машината за обучение не винаги го разочароваше.) След тази възраст силата на мъжете постепенно намаляваше, докато на жените с всяка година нарастваше. Виктор се утешаваше с факта, че разликата от тринадесет години между Мари-Клод и нейния съпруг е същата както между нея и него, само че в обратна посока. Така че (Виктор пресметна, докато галантно придружаваше Мари-Клод до стаята, където спяха съпругът и синовете ѝ) след няколко години, например седем, той щеше да е на деветнадесет, а тя на не повече от тридесет и две — най-вероятно най-добрата възраст за двамата, докато старият Вернер Стокбридж щеше да е на четиридесет и пет и определено излизащ, макар и не напълно излязъл от най-добрата си форма…

Той се обърна и я погледна.

— Какво?

Мари-Клод му се усмихна.

— Стигнахме, Виктор. Знам колко досадни могат да бъдат тези две малки чудовища. Благодаря ти! — Тя се наведе и го целуна по бузата преди да изчезне в общата семейна стая.

 

 

Разбира се, това с нищо не можеше да помогне. Оттогава Виктор упорито се грижеше за двете зверчета на семейство Стокбридж независимо колко непоносими ставаха. А те наистина можеха да бъдат непоносими. Когато се събудиха от следобедния си сън, той организира гоненица на гравитационната пътечка с надеждата да се изморят. Тъй като не се измориха, ги заведе да разгледат кораба. Когато дойде време да си лягат, разбра, че е дошло и неговото време за сън — никога дотогава не си беше давал сметка колко уморителна за един възрастен или във всеки случай почти възрастен като него, може да е грижата за малки деца.

Събуди се като чу родителите му да го викат.

— Реших, че най-после всички можем да закусим заедно — каза майка му и се усмихна. — Нещата почти се нормализират.

Закуската не беше различна от никое друго хранене, само дето имаха овесена каша вместо яхния, но атмосферата беше различна. За пръв път от размразяването баща му беше спокоен.

— Горенето на звездата затихва — каза той. — Наблюдаваме я внимателно. Има нещо странно в това.

Виктор имаше разрешение винаги да иска обяснения.

— В какъв смисъл, татко? — попита той и се приготви за един от онези чудни разговори между баща и син, които си спомняше от едно време. Баща му беше от онези безценни родители, които не мислеха, че на малките деца трябва винаги да се казва: „Ще разбереш, когато пораснеш“. Пал Сорикейн винаги обясняваше нещата на сина си. (Същото правеше и Амелия Сорикейн-Мемел, но за други неща, които за Виктор не бяха толкова интересни.) Някои от нещата, които Пал обясняваше, когато го завиваше вечер в леглото вместо да му разказва глупави детски приказки за трите мечета, бяха за Големия взрив, за цикъла водород-хелий, който правеше звездите да горят и галактиките да стареят, за безкрайността на разширяващата се Вселена. Разбира се, Амелия също знаеше интересни неща, които можеше да разказва, но нейната специалност беше физиката и механиката. Неща като ентропия и ефективност на цикъла на Карно на топлинните машини не бяха толкова интересни за едно дете като разказите за звездите, сред които се носеха.

Този път Виктор беше разочарован. Всичко, което баща му каза, беше:

— Не прилича на никой от известните профили на избухнали звезди. Трябва да е нова, но е странна. От нея струят два големи потока. Изпратих доклад до Международното астрономическо дружество… кой знае, те може дори да я кръстят на мое име като нов клас астрономически обект!

— Трябва да го направят — каза решително Виктор, доволен, че баща му също изглежда доволен — почти толкова доволен, колкото и озадачен. Но баща му поклати глава.

— Не забравяй, че ще минат двадесет години, докато получат съобщението, и още двадесет преди да го признаят. Във всеки случай, изглежда, ще можем да се справим с навигацията.

— Може би — каза майката на Виктор.

— Да, може би — съгласи се баща му. — Винаги има едно „може би“. — Той отмести празната чиния и отпи голяма глътка кафе, което си позволяваше всеки ден. Петият помощник Пал Сорикейн беше закръглен синеок мъж с весел нрав. И често се усмихваше. Сега се усмихна с шеговито извити устни за подчертаване на казаното „може би“. После приглади ниско подстриганата си светла коса и погледна великодушно сина си.

— Мари-Клод казва, че си любимец на децата ѝ.

Виктор вдигна рамене и се наведе над чинията си.

— Правиш ѝ добро впечатление, нали? — подхвърли баща му и се усмихна. — Не искам да кажа, че те обвинявам за това.

— Пал! — предупреди го жена му.

Сорикейн омекна.

— Исках само малко да те подразня, Вик — извини се той. — Не се засегна, нали? Във всеки случай мисля, че след ден-два отново можем да бъдем дълбоко замразени. Така че ако има нещо, което искаш специално да направиш на кораба…

Виктор погледна недоумяващо.

— Какво може да се прави на кораба?

— Не много — съгласи се Пал Сорикейн. — Все пак… разгледа ли го добре? Много се е променил от времето, когато тръгнахме, разбираш ли. И никога вече няма да го видиш такъв.

 

 

По-късно, докато начумереният „любимец“ на Мари-Клод Стокбридж Виктор играеше с децата, една силно хвърлена топка се блъсна в ъгъла на коридора и удари един работник от поддръжката в лицето, Виктор си спомни какво беше казал на баща си.

— Достатъчно игра — заповяда той. — Искам да ви покажа нещо.

— Какво? — попита Фреди, докато се бореше да вземе топката от брат си.

— Ще видите. Хайде.

Родителите му бяха на работа, така че малката стая беше свободна. Когато Виктор включи екрана и намери менюто за наблюдаване в реално време на вътрешността на кораба, братята Стокбридж като по чудо бяха приемливо тихи.

Трябваше малко да се порови в менюто преди да може да покаже желания изглед, но накрая го намери.

„Ню Мейфлауър“ беше хитро проектиран кораб. Би могъл да се върже с конец — никога нямаше да развие достатъчно сила, за да се разпадне — и конструкторите всъщност го бяха направили почти така. Модулите и възлите му бяха произволни, неправилни обекти, но на екрана ясно се виждаше огромното светлинно платно, наполовина спуснато.

Дори малките деца знаеха за това платно. Пътуването от една звезда до друга изискваше огромни количества енергия. Двигателите с антиматерия не бяха достатъчни. Излизането от гравитационната обвивка на Слънцето бе станало с помощта на светлинно платно, което използуваше безкрайния поток от фотони. Сега то беше наполовина спуснато, за да може светлината от новата звезда да помогне за намаляване на скоростта на кораба. Платното се развяваше като фино сребърно жабо.

— Погледнете го — нареди им той.

— Кофти е — каза Фреди.

— Ти си кофти — викна Били. — Дай си ми топката!

— Дай му я де — озъби се Виктор.

— Не е негова.

— Моя е.

— Не, моя е, защото ти я изгуби и аз я намерих. Който я намери — негова си е.

— Не е у мен — излъга Фреди, скри топката зад гърба си и се премести зад Виктор. — Вкъщи е.

— Не е вкъщи! Виждам я…

— Ще престанете ли да се карате за тази скапана топка? — изрева Виктор. — Оставете ме да ви покажа къде отиваме.

— Не искам да гледам къде отиваме! — изхленчи Били, но Виктор вече настройваше образа. Сега той беше точно по зрителната линия — към „кърмата“ на кораба, естествено, защото „Мейфлауър“ отдавна се беше завъртял така, че тягата на основните двигатели да го забавя. Картината не беше много добра. На екрана около краищата на звездите се виждаха ярки цветове с десет хиляди или повече нюанси от огненочервено и бяло до тъмносиньо и призрачно-мъглявото на Млечния път. Но центърът на картината не беше много ясен. Оптическите датчици срещу претоварване затъмняваха горящата звезда достатъчно, за да могат другите да се виждат, но йонната мъгла, която струеше от дюзите на двигателя, замъгляваше всичко. Включително звездата, към която пътуваха.

— Ето я — каза Виктор. — Точно под онази ярката.

— Не мога да я видя — изхленчи Били. — Искам кока-кола.

— Какво искаш?

— Кока-кола. Напитка. Видях я по телевизията. Искам.

— Нямам — отвърна Виктор, — а и ако ти дам, майка ти сигурно ще… о, Господи!

Момчетата престанаха да хленчат и го погледнаха разтревожени.

— Какво има? — попита загрижено Фреди.

— Нищо — отвърна Виктор. Гледаше картината, която току-що беше хванал на екрана. — Не, има нещо. Нещо, което бях забравил. Забравих, че половината кораб вече ще е изгорял.

 

 

„Ню Мейфлауър“ беше напуснал ниската земна орбита и поел по дългия път към един нов дом шест години след „Ню Арк“. Още преди да беше излязъл от орбита, започнаха да се очертават контурите на „Ню Аргози“. И трите кораба имаха една и съща задача: да населят един нов свят и по този начин да създадат предмостие за човешката раса в нейната дългосрочна съдба да засели цялата Галактика.

Тази идея беше доста фантастична дори за самоуверени същества като земните хора. И все пак проектът не беше съвсем фантастичен. Той би могъл да бъде изпълнен. Хората на трите кораба бяха около четири хиляди. Но човешките същества са наистина добри в размножаването. За две или три столетия, ако решаха да го направят, населението на новата планета би могло да стане по-голямо от това на самата Земя.

Практическото реализиране не беше проблем.

Въпросът беше (и някой сигурно щеше да го постави): Защо? Защо трябваше да пътуват сто и повече години и да населят друга планета с човешки същества, когато на Слънчевата система вече имаше достатъчно от тях за всякаква разумна потребност?

Всъщност на въпроса защо някой ще иска да колонизира този нов свят имаше само един отговор: защото този нов свят го имаше. Нюманхоум не само го имаше. На него имаше и живот. Преди много години сонда не по-голяма от автоматична перална беше преминала през новата слънчева система и бе установила категорично това. Доказателството беше наличието на реактивни газове в атмосферата на планетата. Това показваше, че тя е свят с намалена ентропия. Реактивните газове в нейния въздух не бяха реагирали един с друг. Нещо им пречеше и по този начин се постигаше химическо равновесие. Нещото, което би могло да стори това, бе единствената антиентропна сила във Вселената:

Животът.

О, не човешки живот. Да не говорим за нещо технологическо — сондата не беше открила никакви следи от радиопредавания, промишленост, градове — нищо такова. Но имаше атмосфера с кислород и водна пара и хората (бяха почти сигурни) щяха да могат да живеят там.

И така „Ню Арк“ беше конструиран (след ужасно много дебати и закъснение; Виктор дори не беше роден тогава, но баща му му беше разказвал за това) и дори финансиран и построен. И още преди да беше напълно завършен, беше започнато построяването на „Ню Мейфлауър“.

Всеки кораб беше построен с определена цел и целите бяха леко различни — „Арк“ трябваше да бъде самозадоволяващ се, „Ню Мейфлауър“ щеше да има предимството, че колонистите от „Арк“ са вече там. Освен това по времето, когато започнаха да строят „Ню Мейфлауър“, технологията беше отишла с едно поколение напред, така че двата кораба не си приличаха много. „Арк“ беше тумбест цилиндър. „Ню Мейфлауър“, с многото допълнителни подобрения, беше по-дълъг и по-тесен. При стартиране той беше дълъг 150 метра и с диаметър в най-широката си част почти трийсет — имаше повече ромбовидна, отколкото цилиндрична форма; неговите функции щяха да започнат едва след като излезеше на орбита около новата планета. Той трябваше да остане на орбита около Нюманхоум неопределено време и да захранва с микровълнова енергия колониите. (И, разбира се, „Аргози“, с още едно поколение по-модерен, фактически щеше да кацне на планетата! — но това щеше да стане след много години в бъдещето, защото битката за финансирането отново беше започнала. Строителството на „Аргози“ беше започнало, но се извършваше с невероятно бавно темпо.)

Всички кораби обаче имаха едно общо нещо. За да пътуват в междузвездното пространство, всеки от тях трябваше да „изяжда“ от себе си.

Така че именно новата форма на кораба беше стреснала Виктор. Очите му отказаха до го приемат. „Ню Мейфлауър“ беше много по-къс и по-малък, отколкото преди десет десетилетия, когато го беше видял за последен път. Дългият двигател с материя-антиматерия, оформен като нежно лале, стърчеше направо от гърба на кораба, докато някога беше почти едно цяло със самия кораб.

За поддържане на полета до новата звезда „Ню Мейфлауър“ беше изял повече от половината от себе си с плазмените си реактори.

Кангалът от кабел за гориво — желязо от антиматерия, дебело като подпорна греда — се разплиташе и реагираше с конструкцията от обикновена стомана, която някога го обгръщаше. Обикновената материя и антиматерията се унищожаваха взаимно и произвеждаха огромен поток от заредени частици, които движеха кораба.

Разбира се, не всичкото обикновено желязо на кораба беше унищожено в разрушителната реакция с антижелязото. Дори едно междузвездно пътуване не изискваше толкова много енергия. По-голямата част от обикновеното желязо просто изгаряше в плазма и се изхвърляше от дюзите на двигателя като реактивна маса. Нямаше никаква причина, поради която обикновената материя трябва да е желязо — желязото не изискваше антижелязо, за да се унищожат, то просто най-лесно се съхраняваше.

Реакцията беше много ефективна. Много по-добра от използваната едно време жалка „атомна енергия“.

Наистина уравнението e = mc² е вярно, но не е лесно да се извлече цялата енергия от масата. Ядреният реактор, построен от хората в края на двадесетото столетие, оставяше много неизползвана маса след протичане на реакцията. Деветдесет и девет и девет процента от масата на горивото упорито отказваха изобщо да се превърнат в енергия.

Но когато антиматерията реагира с нормална материя, не остава никаква маса. Когато обикновена материя влиза в реакция с антиматерията, в движеща сила се превръща не само една десета от процента от масата на материята, а цялата маса.

 

 

На четвъртия ден след непланираното размразяване на Виктор екипажът на „Мейфлауър“ изживя първия си умопомрачаващ ужас. Избухналата звезда показваше признаци на умиране. Положението не приличаше съвсем на критично. Смущаващо — да: защо една съвсем обикновена малка звезда K-5 неочаквано бе пламнала? Но това, изглежда, не застрашаваше живота им.

Когато паниката на „Ню Мейфлауър“ отмина, изместена от възмущение, а след това от работа за справяне с последиците, дните на Виктор Сорикейн станаха еднообразни. И не само неговите, а на всички. Петият помощник Пал Сорикейн престана да е навигатор и стана астрофизик, тъй като една от неговите специалности беше „Динамика на звездните ядра“. Това беше необходимо. Проблемът не беше само да се сгънат светлинните платна и да се реши каква тяга да се зададе на машините за забавяне, а да се предскаже колко дълго ще продължи горенето на звездата и точно каква ще бъде кривата на неговото намаляване.

Но за това дори знанията на бащата на Виктор не бяха съвсем достатъчни, така че размразиха най-добрия астрофизик на „Мейфлауър“. И така Франсес Мтига (бременна от три месеца, а може да се каже и от около деветдесет години) се събуди мигайки, за да разбере, че я чака проблем, представляващ тема за научна дисертация.

Когато я размразиха съвсем, изкъпаха я и я нахраниха, Пал Сорикейн я заведе пред един екран и избра необходимото меню.

— Това са данните за избухналата звезда, Франсес каза той. — Въведох ги във файл под име „Ново избухване“. В него се намират всички свързани с проблема изследвания, които можах да намеря… те са под заглавие „Избухвания“… а това е предварителният рапорт, който изпратих на Земята. Този файл е е разширение „Временен“. Може би трябваше да му сложа разширение „Предположение“. Във всеки случай това не е толкова важно, Фани. Но докато стигне до Земята и се върне, ние ще сме готови да кацнем на новата планета.

— А може и да не кацнем — каза Франсес Мтига намусено и почеса корема си за кураж, докато проучваше посочения файл.

— Може и да не кацнем — съгласи се Пал Сорикейн и се усмихна. — Но няма причина, поради която да се съмняваме, че ще кацнем, Фани. Явлението просто изглежда един интересен проблем в астрофизиката, това е всичко. Но не е никаква реална заплаха. Във всеки случай няма да се върнем във фризера преди то да бъде напълно изследвано и взето под контрол.

Мтига въздъхна и отново се почеса по корема. Беше започнал леко да се закръглява.

— Ще му отделим толкова време, колкото е необходимо — каза раздразнено тя. — Но кажи ми, Пал, не мислиш ли, че моят съпруг ще бъде изненадан, когато се събуди и види, че има десетгодишен син?

Наистина нещата започваха да изглеждат така. Информацията, съхранена в банката данни на „Ню Мейфлауър“ беше богата, но нямаше много такава, която да се отнася за избухващи звезди клас K-5, защото никога не беше наблюдавано звездите от този спектрален тип да избухват по такъв начин.

Виктор щастливо сподели смущението на баща си, още по щастливо защото никой не очакваше именно той да реши загадката на избухването. Баща му беше по-малко щастлив. Той разгъна най-новия филм пред сина си и го погледна намръщено. Макар Виктор да знаеше, че това е спектрограма, — баща му му го беше казал, — филмът не беше цветен.

— Това е спектрограма, Вик — повтори баща му. — Тя показва честотите на светлината, която идва от звездата или от нещо друго. Дифракционната решетка отклонява светлината, но различните честоти се отместват на различно разстояние. Колкото по-малка е дължината на вълната, толкова по-силно се отклонява светлината, така че червената светлина не се отклонява много, докато виолетовата идва чак тук. Всъщност в този край е ултравиолетовата светлина, а тук е инфрачервената. Ние не можем да ги видим с невъоръжено око, но филмът може… Само че спектрограмата не е много добра — завърши той и отново се намръщи. — Дифракционната решетка е навън вече сто години и през цялото време е била бомбардирана от газове и фини частички междузвезден прах. Линиите са размазани, виждаш ли?

— Да — каза Виктор и се взря неуверено в лентата със сиви линии. — Може ли да се оправи?

— Мога да сложа нова — каза баща му и я показа. Беше извито парче метал с форма на кора от пъпеш. Баща му я взе внимателно и показа на Виктор фините линии върху вдлъбнатата повърхност.

Тази част от операцията беше доста вълнуваща — тя означаваше, че някой трябва да облече космически скафандър и да излезе върху „Ню Мейфлауър“, да свали износената дифракционна решетка и на нейно място да сложи нова — във всеки случай щеше да е вълнуваща, ако Виктор беше имал възможност да я наблюдава. За негово неудоволствие всичко стана, докато той спеше. Когато научи, че всичко е свършило, баща му вече разглеждаше една по-нова, по-контрастна, но все още озадачаваща спектрограма.

— Господи — промърмори той, — виж. Изглежда сякаш звездата изхвърля вътрешностите си едновременно в две посоки. Само че доплеровият интерферометър не показва никакво нарастване на диаметъра, така че това не е експлозия на нова звезда. Тогава какво е?

Никой не очакваше Виктор да отговори на този въпрос. Отговорът се очакваше от Франсес Мтига, но астрофизиците също не го знаеха. Всеки ден те извършваха двадесет и четири часови наблюдения, които компютърът сравняваше с най-новите преработени модели, изготвени от Сорикейн и Мтига. И всеки ден съответствието не беше достатъчно добро.

— Положението ще се подобри, Пал — каза майка му на татко му. Тримата по изключение обядваха заедно в голямата столова. — Сигурна съм. Имаме достатъчно гориво. Можеш просто да преминеш на моторна тяга и да забравиш за светлинните платна, нали?

— Разбира се, че мога — съгласи се разсеяно Пал Сорикейн. — О, ще стигнем, не се съмнявай в това.

— Тогава…

— По дяволите, просто не ми харесва! — възкликна той.

Виктор разбра какво иска да каже баща му. Странното в астрофизиката беше, че колкото повече научаваш, толкова по-ясно ти става всичко. Нещата не ставаха по-сложни, ставаха учудващо по-ясни. Според Пал (както и според всички учени) необичайните събития нарушаваха симетрията на законите, които управляваха Вселената. Те бяха предизвикателство, на което, в края на краищата, можеше да се отговори само чрез тяхното разбиране.

— Във всеки случай — каза след малко Пал Сорикейн — изясняването на явлението си има цена. Това гориво не е предвидено само да ни закара дотам. То трябва също да захранва индустрията и хората. Колкото повече изразходваме от него, толкова повече крадем от бъдещето си. — Това беше съвсем вярно, защото когато „Мейфлауър“ се превърнеше в стар негоден кораб на орбита, колонията щеше да се нуждае от микровълните, които той щеше да изпраща на повърхността. — Предполага се, че ние знаем всичко за тези неща. А ние не го знаем.

 

 

Размразиха един математик — Джаханджур Сингх — да им помага, но от начина, по който баща му продължи да наблюдава Космоса, Виктор разбра, че помощта му не е голяма. Все пак той със задоволство установи, че родителите му отделят време за сина си. Амелия беше толкова заета, колкото и Пал — нейната специалност на инженер по термодинамика нямаше голяма връзка с проблема, но тя можеше да помага на астрофизическия екип с работа на компютъра. Въпреки това Амелия Сорикейн имаше време да играе с него на гоненица в центрофугата, да гледат заедно видеозаписи от телевизията на Земята; дори една нощ правиха заедно меки сметанови ароматни бонбони и тя му позволи да яде колкото си иска.

Виктор не беше глупав. Той разбра, че в умовете на родителите му има нещо извън астрофизическия проблем и навигацията на кораба, но се надяваше, че когато са готови, ще му кажат. Междувременно той трябваше да изследва кораба. С толкова малко размразени хора имаше достатъчно свобода да направи това. Дори капитан Бу не пречеше на изследванията му.

Преди да го замразят, Виктор доста се страхуваше от капитан Бу Венгза. След размразяването му трябваше известно време да преодолее това чувство, защото капитан Бу не беше щастлив с корекциите, които трябваше да направи след размразяването си, за да спечели доверието на момчето. В края на краищата „Ню Мейфлауър“ беше негов кораб.

Капитан Бу бе най-възрастният мъж на борда на „Мейфлауър“ — е, ако искаме да сме съвсем точни, вече не беше: той беше прекарал повече от осемдесет години замразен, приемайки риска да бъде размразяван за известно време на всеки десет години, за да провери дали безбройните части на кораба са в добро състояние. Биологическите часовници на хора като Ванда Мей бяха работили много по-дълго от неговия. Бу биологически беше все още петдесет и две годишен, с голяма, пълна със зъби уста на широкото пълно лице с цвят на пясъка по брега в Малибу. Нямаше никаква коса, но пък имаше грижливо поддържана редичка брада. Много рядко се усмихваше. Не се усмихваше дори когато нещата вървяха добре, защото просто се предполагаше, че трябва да вървят добре. Не се усмихна и когато петият помощник Сорикейн дойде на мостика и му каза, че заповедта за вдигане на платното, която все още се изпълняваше, трябва да се преразгледа, защото налягането на светлината от звездата още не е паднало в съответствие с прогнозата.

Като надникна над рамото на капитана, опитвайки се да се направи на невидим, за да не го изгонят от мостика, Виктор недоумяващо погледна платното. То лежеше омотано на носа — който сега, разбира се, беше кърма — като захвърлен от бояджия парцал. Само че не беше предвидено да събира покапала боя, а да улавя фотони. Сега платното, разбира се, създаваше повече главоболия, отколкото допринасяше полза, само че на „Ню Мейфлауър“ всичко беше проектирано да служи най-малко за две цели и някои от по-сетнешните цели на платното го правеха, общо взето, ценно. Проблемът с него в момента беше, че на звездни разстояния от сегашното им местоположение нямаше много фотони, които да хваща.

То беше от здрава фина материя, едностранно ламинирано с пластмаса, и беше много леко. Но да бъде разгънато цялото, без да го смъкнат динамичните сили, създавани от двигателите на кораба, се нуждаеше от сериозно укрепване; почти една четвърт от масата му се падаше на подпорите и кабелите, които трябваше да го държат правилно ориентирано (нещо сложно за изчисление, защото натискът върху платното се променяше с квадрата от косинуса на ъгъла между него и източника на фотони, което пък правеше изчислението двойно по-сложно). Въпреки това делът на платното за ускоряването или забавянето на „Мейфлауър“ възлизаше само на малка част от един милиметър за секунда на квадрат.

Но тези малки ускорения (или забавяния) не бяха за пренебрегване, когато трябваше да се приведе един огромен кораб от почти релативистични скорости в почти релативистичен покой, и то точно на мястото, където той трябваше да остане на орбита. Така че променящият се поток фотони от избухналата звезда беше много важен за капитан Бу и всички на кораба.

Капитан Бу не беше винаги така противен. Оказа се, че има слабост към децата — най-малкото когато не са много и не му се пречкат. Той не само не гонеше Виктор от мостика, ами го ѝ поощряваше да ходи там. Търпеше дори и децата на Стокбридж — за кратко, докато не започнеха да се държат лошо, при което Виктор винаги ясно разбираше, че ако децата направят някоя беля, Бу ще държи отговорен него.

Капитан Бу се присъедини към Виктор и двете момчета на гравитационния барабан, смееше се и крещеше, редичката му брадичка се развяваше, а после, когато свършваха огладнели, им даваше бонбони. Миришеха на бадеми. Виктор не ги харесваше, но пък харесваше капитана. Капитан Бу беше много по-добър от машината за обучение в обясняването на нещата (макар че всъщност Виктор беше достатъчно лоялен син да вярва, че не е толкова добър, колкото баща му).

Когато бонбоните свършиха и момчетата станаха по-малко опасни, капитанът показа на Виктор и на момчетата къде точно е всичко.

— Това е моят кораб — каза капитан Бу и постави една лъжица на масата пред себе си, — а чинията на Фреди е звездата, към която сме се насочили, отдалечена на шест точка осем светлинни години. Тя има астрономическо име, но ние я наричаме Слънце. Като онова, което напуснахме. — Той стисна юмрук и го вдигна над масата. — Моята ръка е избухналата звезда, на около пет светлинни години от нас, около четири точка шест от целта на пътуването ни, а тук — друга лъжица — е „Арк“ може би на една десета светлинна година от момента на кацане. Те вече са почувствали радиацията. За тях идва лошо време, скоростите стават критични, но според мен това няма да ги разтревожи много. Те са много по-далеч от избухналата звезда, отколкото от новото Слънце.

— Къде е вкъщи? — проплака Фреди Стокбридж.

— Млъкни — скара му се Виктор, но капитан Бу великодушно поклати глава и оголи големите си бели зъби в широка усмивка към момчето.

— Ето това е „вкъщи“, момче. — И почука по чинията на Фреди. — Мястото, където отиваме. Знам, че когато попита, имаше предвид Земята… е, тя е някъде там, зад вратата.

Фреди се обърна да погледне към вратата и видя майка си — стоеше и се колебаеше дали да влезе в каютата на капитана. Бу ѝ кимна да влезе.

— Капитане — каза Мари-Клод Стокбридж. Изглеждаше много красива. „Както винаги“ — каза си изпълнен с копнеж Виктор. — Здравей, Виктор, как си? Много ли неприятности ти създадоха моите проклети разбойници, капитане?

— Ни най-малко, доктор Стокбридж — отвърна капитан Бу. Сега, в присъствието на възрастен, усмивката му беше изчезнала. — Аз обаче трябва да се върна на мостика — каза той и излезе. Мари-Клод го изпрати с поглед.

— Той не те ли харесва? — попита едното от момчетата ѝ.

— Капитан Фу Манчу не дава да му се месят. Обаче обича непослушните деца — каза Мари-Клод на синовете си и после трябваше да им обясни кой е Фу Манчу.

— Капитан Бу ни показа къде са всички звезди и кораби и всичко — викна Фреди. — А Виктор каза, че ще ни обясни защо съобщенията се бавят толкова дълго.

— О — каза Мари-Клод, — това е лесно. Вижте, звездата е изригнала преди пет години, а светлината е достигнала до кораба само преди седмица, когато са започнали да ни съживяват. А после…

— Извинете — прекъсна я Виктор. — Трябва да се прибирам.

Всъщност не трябваше да се прибира. Съображенията му бяха съвсем различни. Просто не искаше Мари-Клод да му обяснява като на дете.

 

 

Дори не и надеждата за някаква плътска награда при сбогуване — е, например друга целувка — не можеше да накара Виктор Сорикейн да прекарва цялото си свободно време с момчетата Стокбридж. Вярно неговата главна надежда беше толкова слаба и невероятна, че той почти не смееше да я признае дори и пред себе си, но не заради това избяга. Самите момчета бяха достатъчно основателна причина. Те бяха просто непоносими. Виктор беше поразен от пакостите, които можеха да направят, и още повече поразен от енергията на тези малки тела за правене на пакости. Никое дванадесетгодишно момче не помни какво е било самото то на пет години.

И така сега, когато момчетата временно бяха под опеката на майка си, Виктор реши да изчезне. След миг на размисъл се отправи към най-далечната обитаема част на кораба — оризаториума.

„Обитаема“ беше доста силна дума. Тесните пътеки между покритите с ледени кристали ковчези бяха адски студени. Кристалите бяха добър топлинен изолатор, но студът от втечнения газ вътре във всеки ковчег беше имал сто години да премине през него. Всички ковчези бяха покрити със скреж. В тази секция на кораба въздухът умишлено се поддържаше по-сух от необходимото — Виктор почувства как гърлото му пресъхна, — но дори слабите следи от водна пара бяха кондензирали върху кристалите.

Виктор предвидливо бе взел дебелия пуловер на майка си, но това не беше достатъчно и сега той трепереше.

Изчисти малко от ледената кора върху прозорчето на един от ковчезите с ръкава на пуловера. Вътре имаше някаква тъмнокожа жена, очите ѝ бяха затворени, а устата отворена, сякаш се канеше да изкрещи. На картата в ъгъла на ковчега пишеше: „Акардо, Елисавета (агроном-селекционер)“. Виктор никога не беше виждал тази жена, нито беше чувал името ѝ. Много вероятно бе тя вече да е била къв фризера, когато родителите му се бяха качили с него на кораба.

Не му се мислеше за нея. Студът ставаше сериозен. „Май ще е по-добре да отида при момчетата“ — помисли си той.

Но когато се обърна да излезе през двойната изолационна врата, чу:

— Какво правиш тук облечен така? Да не си полудял?

Беше Ванда Мей, облечена с кожени дрехи и дебели ръкавици: старите ѝ очи се взираха в него над дебел шал омотан около главата и лицето ѝ. Виктор смутено я поздрави. Не изпитваше голямо желание да види Ванда Мей; стараеше се да я избягва, защото се чувстваше неловко, като знаеше, че тази грохнала развалина някога беше негова енергична партньорка в игрите.

— Е, щом като си тук, можеш да ми помогнеш — каза тя. — Ще трябва обаче да облечеш още нещо. — Отведе го до един завой на коридора, където имаше малък склад, и извади кожено яке като своето, дебели ботуши и мек шлем с топла подплата, който стигна до ушите му. После го хвана да ѝ помага.

Работата ѝ беше да издърпва някои от огромните кристални ковчези от полиците на стената и да ги поставя на определено място в работилницата. Празните не бяха тежки, но помощта на Виктор беше добре дошла.

— Защо правим това? — попита той.

— За хората, които скоро отново ще влязат във фризера — отвърна сърдито Ванда. — Защо, да не би да си много слаб да ми помагаш? Преди да се появиш го вършех самичка, една стара жена като мен! — И наистина работата беше повече неприятна, отколкото тежка. — Онзи там — каза тя и посочи един вече нареден ковчег — беше вашият. На теб и на твоето семейство. Харесаха ли ти всичките години, когато спа там?

Той преглътна и я погледна с неприязън.

— Пак ли ще ни замразят?

— Не веднага, не, не и теб. Точно затова вашият ковчег е най-отдолу. Но не след много, според мен. Този там е за семейство Стокбридж — те се връщат след три дни.

— След три дни?

Тя въздъхна.

— Моят слух трябва да е отслабнал, Виктор, не твоят. Не можеш ли да ме разбереш? Казват, че критичният момент е преминал, така че допълнителните хора могат отново да бъдат замразени. — Тя го погледна, после омекна. — Ах, ти май се разтревожи.

— Ти ме накара да се тревожа!

Тя се усмихна, след това се извини.

— Ако аз се тревожа, това си е моя работа. Не искам обаче да те плаша. Ти вече един път си бил замразяван и си оцелял. Лошо ли беше?

— Не си спомням — отговори Виктор честно. Единственото, което си спомняше, беше, че му биха една инжекция, от която заспа, докато техниците от фризера се въртяха около него успокояващо. От станалото след това съзнанието му не бе възприело нищо.

Той работи мълчаливо известно време с много старата Ванда Мей, вършеше онова, което тя му казваше, но си мислеше, че Мари-Клод отново ще отиде във фризера. Тогава му мина една мисъл. Пресметна, че щеше да спечели най-малко няколко дни спрямо нейната възраст, ако остане незамразен по-дълго от нея. Само ако имаше някакъв начин да продължи това време… Ако можеше да остане размразен и да живее на кораба, докато се приземят… Тогава ще бъде почти на нейната възраст, достатъчно голям, за да бъде възприет от нея сериозно!

Тази мисъл обаче все още оставяше нерешен въпроса със съпруга ѝ.

— По дяволите — изруга той тихо, но все пак достатъчно силно. Ванда го погледна.

— Уморен си — каза тя, което беше вярно — и си измръзнал — което определено беше още по-вярно. — Достатъчно работа свършихме; благодаря ти за помощта. — После, когато се върнаха в топлата част на кораба, тя помисли за момент и каза: — Обичаш ли да четеш? Имам няколко книги в стаята си.

— В библиотеката има много книги — отвърна той.

Тези книги са мои. Детски — каза тя, наблягайки на последното. — От времето, когато бях на твоята възраст. Запазила съм ги. Можеш да ги заемеш, ако искаш.

— Може би друг път — каза Виктор неопределено.

Тя го погледна сърдито.

— Защо не сега? Хайде, не си виждал стаята ми.

Наистина не я беше виждал. Всъщност и нямаше голямо желание да я види. Нямаше истинска причина за това, само някакво отвращение, безпокойство, предадено му от Ванда. Не се дължеше на това, че тя беше стара. Той беше виждал много стари хора — е, не толкова стари колкото Ванда, разбира се; но за едно дванадесетгодишно момче всички над тридесет години са еднакво стари. Ванда беше различна. Тя беше едновременно и стара, и на неговата възраст. Напомняше му, по начин, който той не можеше да пренебрегне, че един ден и той също ще има бръчки и старчески петна по ръцете, и бяла коса. За него тя изобразяваше неговото нежелано бъдеще. И му отнемаше детската увереност, че ще си остане дете.

Виктор влезе нерешително в стаята на Ванда. Миришеше ужасно. Видя, че стаята по нищо не прилича на онази, в която живееше той с родителите си. В началото беше била същата, разбира се — всички стаи на кораба бяха стандартни, тъй като когато корабът стигнеше до целта на пътуването, всяка щеше да стане отделна капсула за приземяване — но сто години тя я беше украсявала и боядисвала, и прибавяла мебели и дреболийки; а в нея имаше и нещо, което Виктор изобщо не беше очаквал да види и го видя с учудване и задоволство.

Ванда Мей имаше котка, по-точно котарак. Казваше се Роберт. Ванда каза, че бил почти на двадесет години.

— Няма да живее много повече от мен — каза тя с въздишка и седна. Котаракът тръгна дебнешком към нея, скочи в скута ѝ, но тя бързо го перна и великодушно го връчи на Виктор. — Подръж го, докато намеря книгите. — Виктор се подчини с радост. Старият котарак се преобърна два пъти в скута му, после се остави да го гали по гърба, като потъркваше доволно мустакатата си буза в корема на Виктор.

Виктор почти съжали, когато Ванда донесе книгите. Но те бяха чудесни. Бяха „Том Сойер“ и „Две малки варварчета“, и „Смъртта на господарката Машам“ и дузина други — овехтели и с пожълтели страници, но все още напълно годни за четене.

Само миризмата на котка в стаята започна да му става неприятна и той стана.

— Трябва да тръгвам. — Ванда го погледна изненадано, но не възрази. — Благодаря ти за книгите — сети се да каже той. Тя кимна.

А после, когато стигна до вратата, Виктор зададе въпроса, който толкова дълго се въртеше в главата му.

— Ванда? Защо го направи?

— Кое? — попита сърдито тя.

— Защо се остави да остарееш?

Тя го погледна.

— Какво безсрамие! И що за въпрос! Всеки остарява, такава е човешката природа. И ти ще остарееш.

— Но сега не съм стар — каза той съвсем основателно.

— Ти дори не си пораснал достатъчно, за да бъдеш любезен! — После допълни по-меко: — Вече ти казах. Беше ме страх. Не исках да умра… само че — тя въздъхна — все пак, изглежда, скоро ще умра. Искам да видя новата планета, Виктор. Всички планети. Небо и онази, на която ще живеем, Енки. Наричат я Нюманхоум. И Ищар, и Нергал…

— И Мардук, и Нини — довърши той мисълта ѝ. Всички знаеха имената на планетите в системата, на която щяха да живеят. — Да, но защо не…

— Защо не се замразя сега ли? — довърши тя тъжно въпроса му. — Защото е много късно. Когато кацнем, какво ще правят с една стара безполезна жена? Какво ще прави моят съпруг?

Виктор я погледна изненадано; не знаеше, че има съпруг.

— О! — каза тя и кимна. — Да, бях женена. Седем години, когато дойде ред Турхан да изпълни инженерните си задължения и беше размразен. Защо мислиш сега името ми е Мей? Но нямахме деца и като свърши дежурството му, той се върна във фризера. Когато отново се събуди, какво ще прави с една съпруга, по-стара от баба му? Освен това…

Тя се поколеба, гледаше го тъжно.

— Освен това — въздъхна Ванда — все още ме е страх.

 

 

Виктор прекара останалата част от деня самичък в четене. Когато отиде в столовата за вечеря, почти всички бяха там. Изглеждаха възбудени. Слухът беше станал факт. Повече нямаше нужда от спасителен екипаж и той отново отиваше в криогенния склад.

Повечето хора изглеждаха доволни, че аварийното положение е преминало, но майката на Виктор не беше толкова доволна, а баща му изглеждаше смутен. У Виктор се върнаха всички чувства от последните дни. Бяха крили нещо от него.

— Какво има? — попита той разтревожено.

— Трябва да взема решение — отговори с неохота Пал Сорикейн. — Виждаш ли, ще остана за известно време незамразен. Не дълго… е, може би не много дълго; още е рано да се каже. Но е необходим астроном-навигатор да следи изригналата звезда и предполагам, че това ще съм аз.

Виктор се замисли.

— Искаш да кажеш, че мама и аз ще бъдем замразени, а ти не?

— Всичко ще бъде наред, Вик — намеси се майка му. — Поне за нас. За баща ти, е… е, той може би ще поостане само няколко месеца. Няколко години навън… Нали, Пал? — попита тя умолително.

— Ще го направя, щом стане възможно — обеща ѝ той. — В края на краищата полетът ще продължи още шестнадесет години… не искам да съм чак с толкова по-стар от теб!

В другия край на стаята Вернер Стокбридж шепнеше нещо на ухото на жена си. Когато видя Виктор, той се отдели от нея и си запробива път през претрупаната зала, като по пътя потупа по рамото сина си Били. Наведе се над Виктор и каза поверително:

— Ти си точно човекът, който ми трябва. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се, господин Стокбридж — съгласи се веднага Виктор, макар тонът му да не беше толкова категоричен.

— Погрижи се известно време за момчетата, моля те! Искам да кажа, че след малко ние се връщаме във фризера за дълбоко замразяване и… и двамата с Мари-Клод искаме да останем насаме за малко, ако разбираш какво имам предвид.

Виктор се изчерви и погледна настрана, защото наистина разбираше.

— Става ли, Вик? — настоя Стокбридж. Виктор кимна, без да вдига поглед. — Тогава дай ни един час. Два ще бъде по-добре… нека са два часа. Много ще съм ти благодарен.

Виктор провери колко е часът на стенния часовник: 19.26. Без много добри чувства, отчасти заради мисълта да прекара два часа с децата на Стокбридж, но главно поради мисълта за онова, което възрастните Стокбридж щяха да правят през тези два часа, той поведе децата към стаята на семейството си и включи машината за обучение.

— Ще ви покажа къде отиваме — обеща им той.

Фреди го погледна стреснато.

— На небето? Искаш да кажеш, че ще умрем? Госпожа Мей каза…

— Няма да умрете и няма значение какво е казала госпожа Мей — сряза го строго Виктор. — Искам да кажа, че ще ви покажа планетите. Вижте — посочи той, когато на екрана се появи една синьо-бяла планета. — Там ще живеем.

— Знам — отвърна отегчено Били. — Наричат я Нюманхоум, но истинското ѝ име е Енки. Тя е също като Земята.

— Не е точно като Земята. Дните са малко по-къси, а годината е много по-къса.

— Глупости — каза презрително Били. — Как може една година да е по-къса от друга година?

— Все пак е така. Там годините са два пъти повече. — Той се зае да им обяснява повече или по-малко успешно, а те най-напред бяха ужасени, после възхитени.

— Два пъти повече рождени дни! — ахна Били.

— Два пъти повече Коледи! — извика брат му. — Покажи ни още планети.

Всъщност те не проявиха голям интерес към малката обгорена Небо толкова близко до Слънцето или далечните Мардук и Нини. А когато им показа тлеещата Нергал, тумбеста и черешовочервена, и им каза, че тя е кафяво джудже, те възразиха.

— Не е кафява — възрази Били. — Червена е.

— Наричат я кафяво джудже. Защото е почти звезда, но не съвсем. Виждате ли — продължи лекцията си той, тъй като само преди няколко дни беше слушал обясненията на баща си — звездите имат ядрена енергия, като бомба.

— Какво е бомба? — попита Били.

— Нещо като двигателя на нашия кораб.

— Глупаво е да я наричат кафява, като е червена — каза Фреди. После внезапно попита: — Ти прегръщал ли си майка ни?

Виктор млъкна, неочаквано почервенял от гняв.

— Какво да съм правил?

— Дали си я прегръщал — настоя Фреди. — Госпожа Мей казва, че момчетата прегръщат големите жени, а ти непрекъснато се влачиш след мама.

— Глупаци! — каза гневно Виктор и скръцна със зъби. — Да не съм ви чул да приказвате такива неща!

— Няма, ако играеш на бягаща пътечка с нас — съгласи се Били и се ухили триумфално. — Само че пътечката трябва да си ти.

 

 

Вечерята на следващия ден беше официална, прощална за онези, които щяха отново да бъдат дълбоко замразени. Капитан Бу произнесе кратка реч, а главният готвач Сам Броод — всъщност той беше хранително-вкусов химик, но бе също и най-добрият готвач на кораба — направи четири големи торти с глазура, на която беше изписано „До новата ни среща“. Тази вечер Пал Сорикейн беше особено внимателен към жена си и сина си. По време на храненето държеше ръката на жена си, така че двамата трябваше да се хранят с по една ръка, и разказа на Виктор различни истории от астрофизиката. Когато стигна до това как Големият взрив създал само водород и хелий, така че всички останали елементи трябвало да се създадат в ядрата на звездите, които после експлодирали и са разпръснали да образуват нови звезди и планети, момчетата на Стокбридж се приближиха да слушат. И когато той посочи логическия извод от това: „Така вие разбирате, че по-голямата част от вашето тяло… всичкият кислород и въглерод, и азот, и калций, и всичко… всичко това някога е било вътре в една звезда“ — те възкликнаха:

— Ау! Отвратително! Това го няма в Библията, нали?

Пал Сорикейн се усмихна.

— Библията е едно нещо — каза им той с поучителен тон. — Науката — съвсем друго. Но дори учените мислят за небето и ада. Чували ли сте някога Артър Едингтън^[4]? Е, той е първият, изчислил каква трябва да е температурата в ядрото на една звезда, за да се синтезират от водорода всички тези по-тежки елементи. Само че когато публикувал изчислените от него температури, някои други учени му казали, че греши, защото не са достатъчно високи, за да се извърши синтез. Тогава Едингтън им казал да отидат и да потърсят някое друго по-горещо място.

Той погледна очаквателно неразбиращите лица и после обясни:

— Това било начин да им каже да вървят по дяволите, тоест в ада.

— О! — възкликна Били и реши да се засмее.

— Доктор Сорикейн — каза Фреди. — Адът е горещ, както казва Ванда, нали? Така че ако бъдем замразени, това няма да е адът, нали?

Пал Сорикейн малко се стресна и почна да го успокоява. После родителите на момчетата дойдоха да ги вземат, а Виктор и родителите му отидоха в каютата си. Докато баща му го завиваше за сън, Виктор попита:

— Татко? Наистина ли ще го направиш?

Баща му кимна.

— Само за малко? — настоя Виктор.

Баща му помълча, после отвърна неохотно:

— Не мога да кажа със сигурност. Зависи. Виж, това е важно за мен. Всеки учен иска да направи голямо откритие. Това е моят шанс. Онази изригнала звезда… в научната литература няма описано такова нещо. О, на Земята ще я видят… но от много, много далеч, а ние сме тук. Аз искам да съм първият… е, един от първите. Фани Мтига също е включена. Така ги и нарекоха: обекти „Сорикейн-Мтига“. Как ти звучи, а?

— Добре — отвърна Виктор. Не беше доволен нито щастлив от това, но в гласа на баща си долови гордост. — Ще ми разкажеш ли някоя история?

— Разбира се — отвърна баща му. — Искаш ли да ти разкажа за някои от известните хора преди мен? Какво са направили? С какво са запомнени?

Виктор кимна и Пал Сорикейн започна да разказва за най-различни мъже и жени. За Хенриета Левит, неомъжена жена от деветнадесети век, която прекарала седемнадесет години в изучаване на цефеидите^[5] и открила първия добър начин за измерване размерите на Вселената; за Харлоу Шейпли, който използвал нейната работа, за да създаде първия почти опознаваем модел на галактиката; за Едуин Хъбъл, шампион по бокс, станал астроном, който намерил начин да използва супергигантските звезди по начин, използван от Хенриета Левит за цефеидите и с това разширил обхвата на нейните изследвания; за Весто Слифър, пръв свързал червените отмествания със скоростта и след това с разстоянието; за дузина други забравени имена.

После премина към имена, които Виктор вече беше чувал. Алберт Айнщайн? О, разбира се! Всички знаеха за Алберт Айнщайн. Той беше — един момент — не беше ли създател на теорията на относителността? Нещо за e равно на m по c на квадрат? Правилно, каза Пал Сорикейн, прикривайки усмивката си, и това беше ключът към разбирането защо звездите са горещи — и към създаването на атомни бомби и електроцентрали, да, и накрая на двигател с материя-антиматерия като този, който тласка „Ню Мейфлауър“ към Нюманхоум. И защо скоростта на светлината е винаги по-малка от тридесет милиона сантиметра в секунда независимо колко бързо се движи звездата — или космическият кораб, — която я излъчва. „Ню Мейфлауър“ може да се движи с милион сантиметра в секунда, но това не означава, че светлината или радиовълните, с които са излъчени от него картината и съобщенията, ще се разпространяват с 31 милиона сантиметра в секунда; не, скоростта е винаги една и съща, c никога не се променя и никой нищо не може да направи, за да я промени.

Точно тогава дойде майката на Виктор с чаша мляко и таблетка.

— Защо трябва да взимам тази таблетка? — попита той.

— Просто я вземи — каза тя тихо и нежно. На Виктор му дойде наум, че това може да е свързано с подготовката отново да бъде замразен, затова направи както му беше казано и когато тя се наведе над него, я целуна.

После баща му продължи с английския квакер Артър Едингтън, човека, изяснил връзката между физиката — наука, изучавана в лабораториите на Земята — и звездите, обектите, които интересуваха астрономите. Може дори да се приема, каза Пал Сорикейн на сина си, че Едингтън е създател на науката астрофизика. После Ернст Мах и Бъркли и математиците Гаус и Болией, и Рийман — белгийски свещеник; и Бааде, Хойле, Гамов, Бет, Дик, Пензиас, Хокинг…

Много преди Пал да свърши с изброяването Виктор беше заспал.

Спеше много дълбоко. За момент почти се събуди и усети, че го носят някъде; и почти разбра къде го носят. Но хапчето си беше свършило работата и той не отвори очи… шестнадесет години.

 

 

Когато Виктор Сорикейн се събуди отново, още беше дванадесетгодишен (или, може да се каже, почти сто и петдесетгодишен) и първото чувство, което изпита, като видя лицето на баща си, беше радост, че и този път е останал жив.

Второто му чувство не беше толкова радостно. Лицето на Пал Сорикейн, който се беше навел над него, бе изпито и много по-сбръчкано от времето, когато беше тръгнал да си ляга.

— Ти въобще не си замразяван — каза укорително Виктор.

— Не съм призна баща му. — Не можах. Трябваше да наблюдаваме онази звезда и… е, във всеки случай отново сме заедно, нали? И пристигнахме! Приземяваме се! Първите групи вече са на повърхността. Щом подготвят парашутите, ще тръгнем всички!

— Разбирам — каза Виктор, макар всъщност да не разбираше. После си спомни нещо. — Трябва да върна няколко книги на Ванда.

Баща му го погледна смутено и Виктор разбра, че Ванда няма да си ги поиска, защото вече не е жива. По гърба му преминаха студени тръпки, но после осъзна друго — че корабът е невероятно шумен. Не само приказването на две или три хиляди души, онези, които вече бяха съживени, онези, които работеха да съживят останалите, и онези, които ги проверяваха и ги приготвяха за спускане, но и силни звуци от удряне и извиване, и блъскане на метал в метал. Вътрешността на кораба беше изпразнена, така както беше предвидено да стане; вътрешните кабини бяха откачени от съседните, така че всяка да се превърне в капсула, с която осем или десет души, или няколко тона части, машини, храни или друг товар да се спуснат на повърхнотта на новата планета. Виктор зърна една камера, която следеше обслужващия персонал извън кораба. Видя, че сега огромните повърхности на светлинното платно са разгърнати по различен начин. То вече не беше едно огромно платно, а дузина по-малки сегменти, дълги тесни ленти като крила на вятърна мелница, втвърдени от въртенето на корпуса на кораба. Знаеше, че това се прави за по-голяма ефективност при маневрата за влизане в орбита; но тази фаза беше преминала. Сега платната се свиваха и прибираха, за да станат на четиристотин парашута, които щяха да забавят падането на капсулите за пренасяне на всичко полезно от „Ню Мейфлауър“ на Земята.

Видя Мари-Клод Стокбридж. Тя плачеше. Дори и така беше много красива, но той не можеше да понася мисълта, че е тъжна.

— Защо плаче? — попита Виктор майка си.

— За Вернер — отговори тъжно майка му. — Бедната Мари-Клод! Вернер не можа да излезе от фризера. Мъртъв е.