Фредерик Пол
Планетата в края на времето (19)

Глава 19

По времето, когато животът на стотната звезда на Уон-Ту започна да изтича, той отново се почувства неспокоен. Причината за това не беше опасност от нападение от страна на отдавна изчезналите му деца, защото през многото стотици милиарди години това не се беше случвало. Не беше и защото се страхуваше от материалните същества, за които неговото отдавна забравено материално копие Файв му беше докладвало. Не, Уон-Ту се тревожеше, че средата около него непрестанно се влошава.

Тя вече не беше първокласно, желано място. Повечето от звездите на неговата галактика старееха и всичко изпадаше в доста лошо състояние.

Разбира се, при възможността да избира измежду четиристотин милиарда звезди на него не му липсваше жизнено пространство. Имаше дори няколко неотдавна възникнали звезди от неговия любим тип G — като отдавна изчезналото Слънце на Земята, защото предпочитанията на Уон-Ту в много отношения приличаха на тези на човешката раса. Когато звездата, на която беше, започна да проявява признаци на издуване (той категорично не искаше да седи на нея по време на превръщането ѝ в червен гигант), Уон-Ту откри най-добрата от наличните звезди клас G и се премести на нея.

Последният му дом беше една G-0 — хубава, чиста звезда. Беше по-ярка и по-голяма от повечето, но когато се премести на нея, Уон-Ту откри, че има неприятен метален привкус — съвсем естествено, тъй като беше съставена от газови облаци, които бяха от една-две вече изтощени звезди.

Малки неудобства като това всъщност не бяха важни. Но звездата не беше идеална и Уон-Ту не разбираше защо трябва да не се чувства удобно в собствения си дом. Замисли се за алтернативите. Винаги беше имал възможност да се мести на звезди от различен тип, разбира се — да речем една по-стара K или дори някоя малка червена M. Той познаваше добре звездите от тип M; на такива преди много време беше настанил своите деца. Сигурно беше направил това за доброто на децата (защото тези звезди наистина бяха дълголетни и стабилни), но го беше направил също, ако трябваше да бъде съвсем честен, отчасти заради себе си, защото тези по-малки звезди даваха на децата по-малко енергия за поддържане на непрекъснатото им дърдорене.

Това беше лошото на дълголетните звезди. Имаха по-малко енергия.

Уон-Ту ги изключваше като потенциално жилище — не разбираше защо трябва да наруши досегашния си начин на живот, независимо какъв бе той. Но пък в недалечното бъдеще нямаше да е останала нито една нова звезда от тип G.

След известно време Уон-Ту намери решение и като помисли върху него, разбра, че нещата са съвсем прости.

Ако тази галактика и повечето други бяха отминали възрастта за често формиране на звезди по естествен начин, защо това да е проблем? Уон-Ту винаги можеше да се намеси и с умението си за предизвикване на неестествен процес да помогне за това!

Така че той намери в галактическия ореол един хубав, чист газов облак и се залови за работа. Беше съвсем просто. Трябваше само да насочи към него поток от гравитони, гравифотони и гравискалари, добре да избере точното място и да ускори кондензацията там. После той направи така, че наблизо да избухнат няколко масивни звезди, и синхронизира ритмичните им импулси, за да предизвикат част от материала на газовия облак да се слее в звезди. Знаеше как да направи това — през последните милиарди години често беше виждал как става! След като през газовите облаци минеше плътна вълна, при стократната компресия те не можеха да не се превърнат в звезди.

Вярно, трябваше да минат милиони години преди те да се утаят, но Уон-Ту имаше достатъчно време. Вярно, трябваше да вземе енергия от много хиляди иначе здрави звезди, за да предизвика процеса… но това щяха да са няколко хиляди несъществени за него звезди.

Каквото и да правеше, Уон-Ту не преставаше внимателно да следи галактиката, която бе напуснал — стария Млечен път, от който бе избягал, когато той се беше превърнал в бойно поле. Още в началото на наблюдението Уон-Ту беше забелязал напуснатата от него звезда — тя вече беше просто руина, зеленикавата ѝ планетарна мъглявина бе разкъсана на валма газ, нямащи никакво значение, горящата хелиева обвивка бе отделена от въглеродното и кислородно ядро, самото ядро не беше по-голямо от бяло джудже с плътност тонове на кубически сантиметър.

Приличаше на изоставен дом и наистина беше изоставен дом. Уон-Ту беше сигурен, че след неговото напускане може би никой не би се преместил на нея. Почти сигурен. Но я следеше, както и всички други звезди, които подозираше, че могат да дадат подслон на някого от неговия вид.

Сега те също бяха руини. Може би неговите братя се бяха избили един друг? Може би Мром беше последният останал там и Уон-Ту не бе трябвало да бяга?

„Може би“ не беше „сигурно“. Уон-Ту никога нямаше да се върне в онази галактика.

Но беше ли това достатъчно? Ако стоеше настрана от известните му съперници, щеше ли това да го предпази от евентуални неизвестни съперници?

Уон-Ту не беше сигурен. Стори му се странно, че никога не е срещал никого като себе си — с изключение на направените от него копия. Статистически това му се струваше невероятно. Как би могъл той да е единствен в тази стара Вселена? Ако природните сили бяха създали случайно неговия нещастен родител в детската възраст на Вселената — когато тя беше на възраст не повече от четири или пет милиарда години — не трябваше ли да се очаква, че след толкова време същото би могло да се повтори и на друго място?

Но друг не беше срещал… и това беше чудесно.

Уон-Ту беше възприел факта, че през цялата останала пред него дълга вечност ще бъде самичък — без да се брои, разбира се, сладкото, но отегчително бърборене на децата.

Той обаче не обичаше самотата. Искаше му се да е достатъчно умен, за да създаде равни на себе си, които обаче никога да не му станат конкуренти. Почти беше сигурен, че трябва да има начин за това. Но не го знаеше и не искаше да рискува.

Разбира се, на него никога не му беше минавало през ума, че паразитите от твърда материя, които продължаваха да възникват на всеки приблизително няколко стотици милиона години, могат да му бъдат компания. Те бяха толкова по-несъвършени от него. (Представете си човешко същество, пълно със спирохети!)

Е, в известен смисъл те бяха интересни. На Уон-Ту му беше забавно да наблюдава как „материалният живот“ се опитва ера подир ера да постигне нещо на една или на друга планета.

След като наблюдава първите няколко случая, той видя, че съществата обикновено започват като „организми“ — той не използва тази дума, разбира се, но концепцията, която имаше предвид за тях, беше за такива, които обменят кислород в организма си и са съставени главно от въглеродни съединения, което е почти същото. На много планети се бяха развили „организми“, но малко от тях успяваха да достигнат до фаза на съществуване, способна да взаимодейства с физическия свят. Понякога забавните малки същества вършеха това много добре. Понякога го правеха почти като Уон-Ту, защото много често развиваха умения да разцепват урана и да сливат водородни ядра и много често, по-рано или по-късно, успяваха да построят странни метални обвивки, с които дръзваха да пътуват в космоса. Няколко отделни раси дори успяха да овладеят субатомни частици, използвани от самия Уон-Ту — неутрони, кварки и гравискалари.

Никой от тях не бе отишъл по-далеч; но и никой не бе останал на това място.

За изненада на Уон-Ту те изглеждаха самоограничаващо се явление.

Уон-Ту разбра това още от самото начало. Така че кога то първите няколко пъти органичните същества достигаха до това ниво, Уон-Ту просто мобилизираше силите си и ги унищожаваше — и тях, и планетите им, и звездите — всичко.

После стана по-любопитен и поради това по-смел. За известно време не се намеси, за да види какво ще се случи, готов, разбира се, да ги унищожи в мига, в който се превърнеха в заплаха или дори разберяха за неговото съществуване.

Онова, което с изненада откри, беше, че този момент никога не настъпва. Странното и малко отблъскващо в тези малки същества от твърда материя беше, че не дълго след като започнеха да боравят със значителни сили, те неизбежно се самоунищожаваха.

Уон-Ту с насмешка мислеше, че те не са много по-умни от неговия вид. Всъщност не бяха дори и толкова умни. Защото видът на Уон-Ту, най-малкото самият Уон-Ту, беше успял да остане жив, докато всички материални същества, за които някога бе чувал или които бе срещал, отдавна бяха изчезнали.

В това, разбира се, той грешеше.

Двойникът, наречен Файв, можеше да го поправи, ако имаше някакъв начин да се свърже със своя господар.

Двойникът вече не беше съвсем сигурен, че желае да се свърже с него, защото не беше сигурен, че Уон-Ту ще одобри стореното от него. Файв беше изпълнил всички дадени му нареждания. Но си позволи да се опита да предугади какви биха били нарежданията на Уон-Ту, ако Уон-Ту мислеше да ги направи, така че след много, много време, доближавайки се до скоростта на светлината, той обърна тягата на своите ротори.

Файв заедно с цялото свое ято звезди и обикалящи по орбита тела започна да намалява скоростта си.

Това беше много дръзко от негова страна и той го знаеше. Разбира се, забавянето продължи толкова дълго, колкото беше продължило и ускоряването. Файв имаше достатъчно време да преразгледа своето безразсъдно действие. Но той не беше построен по този начин. Той беше направен да върши само онова, което желае неговият господар — или което си мислеше, че желае.

По време на това дълго забавяне Файв имаше ясна представа за дейностите на материалните същества, които го бяха атакували — или които той беше атакувал — зависи от коя страна ще се погледне на случилото се. Съществата бяха мирни за известно време. После Файв забеляза, че те отново пускат артефакти в космоса. Никой от тези артефакти не дойде много близко до Небо, така че той не предприе никакви действия. Всъщност дори с интерес забеляза, че повечето от артефактите, изглежда, отиват по-навътре в слънчевата система. Това беше чудесно за Файв. Нека си правеха каквото си искат около кафявото джудже, стига да не идваха близко до Небо.

А после, когато забавянето намаля достатъчно, така че голямото светлинно кълбо, което беше всичката светлина на Вселената, трябваше отново да се разтвори в заобикалящата сфера от звезди и Галактики… това не стана.

Файв бе обхванат от нещо, което хората биха описали като ужас. Нещата не бяха както трябва! Вселената беше станала много странна!

Двойникът мисли дълго и задълбочено и видя само един начин да излезе от положението.

Първо събра всичките си сили да създаде поток от нискоенергийни, с висока скорост тахиони. Предаде им съобщение, насочено към предпочитания от Уон-Ту тахионен обхват, като изключи почти всичко, за да използва цялата останала енергия за многократно предаване на съобщението.

Нямаше представа дали Уон-Ту някога ще получи това тъжно известие. Дори не беше сигурен дали Уон-Ту все още съществува някъде и, разбира се, нямаше и най-малка представа къде може да бъде това „някъде“ в тази неочаквано разпръсната Вселена.

После направи последното, което му оставаше.

Ако не можеше да служи на Уон-Ту, нямаше причини да съществува повече. Може би дори ако Небо служеше лошо на Уон-Ту (както се страхуваше, че е), също повече не заслужаваше да съществува.

Така че след като използва цялата акумулирана енергия и изпрати последното си съобщение в своя еквивалент на агония и срам Файв извърши еквивалента на ритуално самоубийство — затвори се.