Фредерик Пол
Планетата в края на времето (27)

Глава 27

По средата на слабата, умираща Вселена Уон-Ту неочаквано отново се почувства смел. Някъде отново протичаха ядрени реакции.

После се върна последната от старите му памети и той се наруга.

Беше постъпил глупаво! Защо не беше помислил за бъдещето? Толкова лесно можеше да направи същия трик във всякакъв желан от него мащаб и да изпрати цели галактики на дългосрочно съхранение в пътуване със скоростта на светлината, така че да има милиарди милиарди звезди, готови за ползване, когато му дойде времето!

Защо не беше направил в материалното копие инструкции за някакъв вид самонасочващ се импулс за връщане у дома, така че те да могат да се върнат в нормалния космос наблизо?

Когато отново си възвърна здравия разум, списъкът на обвиненията, които Уон-Ту можеше да отправи срещу себе си, неочаквано стана почти безкраен, но той се отказа от това. Самообвинението не беше в неговия стил. Имаше по-вълнуващи неща, за които да мисли.

Да, имаше дванадесет звезди и те все още бяха живи! Все още дори млади! И всичките негови!

Вярно, те бяха изтощени от изразходваната енергия за главоломното си пътуване из Вселената и сигурно бяха ужасно далеч, но бяха негови. Уон-Ту затърси трескаво из специалните си памети. Там нямаше много звезди, но той беше сигурен, че някои от тях имат милиарди години живот преди да се превърнат в дълголетни джуджета, които ще живеят още по-дълго.

Развеселен за пръв път от безкрайно дълго време, Уон-Ту се зае със задачата да планира как да използва този напълно неочакван дар.