Джеймс Хадли Чейс
Всичко си има цена (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

„Без паника!“

Изговорих високо думите, докато гледах как колата на Мадъкс изчезва надолу по алеята. Голямата стая изглеждаше изоставена и празна.

Дали Мадъкс не си играеше с мене? — почудих се аз. Дали беше отгатнал, че аз съм любовникът на Хелън? Капан ли ми поставяше, или беше наистина повярвал в историята за високия мъж в Браун Дарби?

Предполагах, че е на път за полицейското управление, за да докара полицаите, които да ме арестуват. Знаех, че не трябва да губя нито миг, докато бях още на свобода. Трябваше да се отърва от пижамата, халата и ръкавиците. Трябваше да унищожа завещанието. Рано или късно, ако ме арестуваха, полицията щеше да узнае, че съм имал депозитен сейф и да получи разрешение за обиск.

Щеше да бъде фатално за мене, ако намереха завещанието.

Влязох бързо в кухнята и извадих от тенджерата мръсния, влажен парцал, с който бях почистил фризера, и после изтичах горе в спалнята си. Сложих пижамата, халата, ръкавиците и парцала в един куфар заедно със стария ми работен костюм и няколко нови ризи и чорапи върху тях. Затворих куфара, оставих го на леглото, отидох до прозореца и погледнах надолу към терасата.

Полицаят се разхождаше напред-назад с ръце зад гърба си и прихлупена фуражка, която предпазваше очите му от слънцето. Реших да изляза през задния вход, да пресека градината и стигна до градинската врата, която водеше към една задна улица. Тя щеше да ме отведе до автобусната спирка в долния край на Хилсайд Кресънт.

Вдигнах куфара и слязох бързо по стъпалата, минах през коридора и кухнята и излязох през задния изход.

След четири минути бърз ход стигнах до спирката. Минута по-късно пристигна един автобус и аз се качих в него. Поглеждах през прозореца, за да видя дали не ме следва някоя кола, но дългата стръмна улица беше пуста. Слязох на кръстовището на Фигероа стрийт и Файърстоун. Движейки се бързо, аз се смесих с тълпата бизнесмени и продавачки, които отиваха на работа. Стигнах до денонощните депозитни трезори тъкмо когато уличният часовник удари осем и половина.

Движението беше доста интензивно и аз не пресякох веднага улицата. Добре, че не го направих. Забелязах една голяма черна кола, паркирана близо до входа на трезорите, в която седяха четирима едри мъже с масивни вратове. Разбрах веднага, че са полицаи и бързо се шмугнах в един магазин далеч от техните погледи. Какво правеха пред трезорите? Мене ли чакаха, или искаха да арестуват някой друг? Само в едно бях сигурен: те не стояха там за развлечение. Към сърцето ми пролазиха ледени тръпки. Това ли беше началото? Дали чакаха да направя някой погрешен ход, преди да атакуват внезапно?

Опитах се да си внуша, че четиримата мъже в колата не чакаха мене. Най-вероятно не знаеха нищо за мене, но въпреки това нямах куража да прекося улицата и да вляза в трезорите. Върнах се по обратния път и се вмъкнах в една денонощна дрогерия зад ъгъла. Поръчах си кафе и седнах с цигара в ръка, докато се чудех какво да правя.

Чувствах нарастващо желание да напусна града. Извадих портфейла си и проверих колко пари имам у себе си. Не бяха много: пет долара и малко дребни. Имах две хиляди в банката. Имах ли достатъчно смелост да изчакам, докато тя отвори? Трябваше да чакам, казах си аз. Без пари бях загубен.

Преместих се от дрогерията в един снекбар, а след това в друга дрогерия. Стрелките на часовника ми бавно пълзяха. След три кафета и след като бях изпушил всичките си цигари, реших, че е време да тръгна към банката. Вървях бавно и се оглеждах за всеки, който можеше да е детектив. Този път се приближих предпазливо, като се движех по отсрещната страна на улицата. Забелязах друга черна кола, паркирана на около четирийсет метра от банката, в която също седяха четирима мъже.

Пристъпих в един покрит пасаж с магазини извън погледа им. Разбрах, че полицията е по следите ми. Това не можеше да бъде съвпадение. Те ме чакаха да изгубя самообладание, да си изтегля парите и да избягам.

Влязох в една дрогерия, поръчах си кафе и седнах на една маса до стената. Ръцете ми трепереха толкова силно, че се страхувах да вдигна чашата. Трябваше да изчезна, преди да е щракнал капанът, но как щях да направя това без нари?

Тогава си спомних за Соли. Можеше да ми заеме достатъчно, за да изчезна от града. Той самият беше имал неприятности с полицията и добре знаеше какво означава да си загазил по такъв начин.

Отидох до телефоните и позвъних в офиса на Соли.

Патси вдигна слушалката.

— Там ли е Джак?

— Не. Ти ли си, Глин?

— Да, аз съм. Слушай, Патси, много е важно да говоря с Джак. Къде мога да го открия?

— Той е в полицейското управление.

Сърцето ми подскочи в гърдите.

— Той… какво?

— В полицейското управление е. Един детектив дойде преди половин час и го отведе там. Глин, неприятности ли имаш?

Оголих зъби в безрадостна усмивка. Много слабичко и неточно звучеше.

— Може и да имам — отвърнах аз. — Какво знаеш, Патси?

— Джак ме изгони от стаята, но аз подслушвах на вратата — каза Патси, като говореше тихо и бързо. — Детективът задаваше въпроси за тебе и мисис Дестър.

Избърсах потта от лицето си.

— Какви въпроси?

— Искаше да разбере дали Джак знае нещо за тебе и нея; дали сте били в приятелски отношения и дали си излизал с нея.

— Какво каза той, Патси?

— Не знам. Не можех да остана толкова дълго пред вратата. След няколко минути Джак излезе и каза, че отива до управлението.

— Как изглеждаше?

— Уплашен. Стой настрана от него, Глин. Не трябва да му се доверяваш. Той мисли само за себе си.

— Предполагам, че е така. Благодаря ти, Патси. Много ти благодаря.

— Мога ли да направя нещо друго за тебе? Тази жена е мъртва, нали? Пише във вестниците.

— Да, мъртва е. Не, нищо не можеш да направиш. Дочуване, малката, и благодаря.

Затворих и се върнах на масата, като се спрях на бара да си купя цигари. Запалих една и седнах отново. Соли щеше да им каже как съм му предложил петстотин долара, за да се разрови в миналото на Хелън. Щяха да се досетят, че съм имал намерение да я изнудвам. Устата ми пресъхна. Това щеше да обясни защо съм я убил, ако някога ме свържеха с убийството и. Почувствах как се затяга мрежата. Обхваналата ме паника заплашваше да ме задуши. Останах абсолютно неподвижен няколко минути и се опитвах да намеря някакъв изход. Спомних си за Мариан. Тя можеше да има някакви пари, които да ми даде на заем. Влязох отново в телефонната кабина и набрах номера на Дестър. Обади се един мъжки глас. Бях забравил за полицая, когото бяха оставили да наблюдава къщата. Имаше деривати навсякъде. Сигурно щеше да подслушва какво говоря. Знаех, че не трябва да замесвам Мариан в тази история.

— Здравейте — каза полицаят. — Кой се обажда?

Затворих телефона и излязох от кабината. Почувствах се обграден и победен. Едва не се предадох в този момент. Ако имах достатъчно кураж, щях да отида в полицейското управление и да им разкажа истината. Казах си, че все още имам някакъв малък шанс да се измъкна, ако действам много бързо. Трябваше да се отърва от куфара. Ако ме хванеха с него, не виждах как мога да отхвърля обвинението.

Вдигнах куфара и напуснах дрогерията. С бързи стъпки се отправих към централната автогара и влязох в гардероба за багаж.

— Искам да оставя това за няколко дни — казах аз на служителя, който безразлично пое куфара, шляпна му един етикет, даде ми квитанция и го захвърли на една етажерка.

С малко късмет щях да съм извън страната, когато намерят куфара, ако въобще го намереха. Чувствах се по-малко уплашен, след като се отървах от него. Излязох през летящите врати на слънце. Имаше наредени около двайсетина автобуси, чакащи да отпътуват за някъде. Тълпата от пътници се движеше около мене и ме блъскаше, докато аз се опитвах да реша кой автобус да взема. Накрая реших да се отправя за Сан Франциско. Отидох до разписанието, за да видя в колко часа тръгва автобусът.

Докато прекарвах с пръст по дългия списък с имена на населени места, зърнах с периферното си зрение, че един едър мъжага се приближи и застана зад мене.

Усетих как ми се свива сърцето. Обзе ме същият ужас, който човек изпитва по време на кошмарен сън. Бавно обърнах глава. Масивен червендалест мъж в опърпан костюм и широкопола шапка ме гледаше втренчено. На физиономията му ясно беше изписано, че е ченге. Четеше се от километър.

— О’кей, Неш — каза рязко той. — Трябваш ни. Хайде да тръгваме.

Стоях и гледах, неспособен да мисля или да се помръдна.

Друг едър юначага се материализира от тълпата и плътно се приближи до мене.

— Не се вълнувай — каза първото ченге. — Няма нужда да се тревожиш. Лейтенант Бромуич иска да говори с тебе. Хайде, тръгвай.

Отидох с тях до колата и влязох отзад с ченгето, докато другият седна на волана.

Тогава видях трети детектив, който излезе от гардероба с моя куфар в ръка. Той седна на предната седалка и сложи куфара върху коленете си.

— Да тръгваме — предложи първото ченге с отегчен и безизразен глас.

Колата потегли.

Погледнах през прозореца към движението по улицата, към хората, крачещи по тротоарите, към витрините на магазините и синевата на небето. Струваше ми се изключително важно да запечатам в съзнанието си всички тези познати неща. Имах предчувствие, че никога повече няма да ги видя.

 

Стаята беше малка, с мръсно жълти стени и миришеше на застоял тютюнев дим, неизмити тела и карболов разтвор. Мебелировката се състоеше от два твърди стола с прави облегалки и голяма маса, изпоплескана с мастилени петна.

Един отегчен полицай седеше на стол до вратата и мрачно се взираше в голяма синкава муха, която пълзеше по тавана. Седнах на един стол до масата и зачаках.

Бяха изминали четири часа, откакто ме доведоха в тази стая. Бяха ми дали чаша кафе, което стоеше на масата, изстинало и недокоснато. Чинийката беше препълнена с мои фасове.

Полицаят не беше отронил нито една дума през тези четири часа. От време на време преместваше неподвижния си суров поглед към мене и после пак към мухата.

Не си правех никакви илюзии. Бях изпаднал в беда. Това най-вероятно беше началото на края на живота ми. Можеше да е първата крачка към газовата камера. По време на безкрайното чакане бях решил, че единствената ми надежда е да им кажа истината. От адвоката ми зависеше дали съдебните заседатели щяха да ми повярват или не. Поне прощалното писмо на Дестър щеше да им попречи да ме обвинят в убийството му, но дали щяха да повярват, че никога не съм искал да убия Хелън? Дори и да ми повярваха, щях да отида за дълго време в затвора. Може би газовата камера беше за предпочитане пред двайсет години зад решетките.

Вратата внезапно се отвори и ченгето, което ме беше арестувало на автогарата, влезе в стаята.

— Лейтенантът те очаква — съобщи той.

Станах, прекосих стаята и го последвах по един дълъг коридор в друга стая, която изглеждаше по-приветлива от тази, която току-що бях напуснал.

Бромуич стоеше до прозореца с намръщено лице и пура между зъбите. Разположил се върху един стол с твърда облегалка, с лула в ръка седеше Мадъкс.

Бромуич посочи към другия стол.

— Сядай — нареди той.

Полицаят, който ме доведе, излезе и остави вратата по-луотворена. С бавни крачки аз отидох до стола и седнах. Бромуич погледна към Мадъкс.

— О’кей, твой е за десет минути. След това ми трябва на мене.

— Благодаря, лейтенант — отвърна Мадъкс. — Няма да се бавя повече.

Бромуич ме изгледа враждебно и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

Мадъкс започна да пълни лулата си.

— Е, Неш — рече той без да ме гледа — не изкара дълго, нали? Сигурно си се потрудил здравата и си мислел, че номерът ще успее, но доста бързо се провали. Планът ти беше хитър и едва не ме заблуди. Успях да се добера до две улики, които ме насочиха на вярна следа. Проучих миналото ти и открих, че си работил за една хладилна компания преди няколко години. Това ме накара да се замисля. После говорих с мис Темпъл и тя ми каза как се е разхождала насън, а ти си настоял да остави включен фризера. Разбрах как си нагласил всичко. Само две улики и прекрасната ти идея отива на кино, Неш. Наистина умно измислено, но не би могло да се осъществи на практика. Липсата на кръв и отпечатъци определено сочеха към престъпление. Трябваше само да се поразровя повече, за да разбера целия ти номер.

Не казах нищо, само го гледах, докато палеше лулата си.

— Спукана ти е работата, Неш — продължи той. — Случаят е съвсем очевиден. Ние сме специалисти по такива мошеничества. Не ни е необходимо твоето признание. Разполагаме с достатъчно доказателства, за да те вкараме два пъти в газовата камера, но веднъж е достатъчно.

— Не съм убил Дестър — отвърнах аз с треперещ глас. — Вие не можете да докажете, че съм го извършил. Имам прощалното му писмо. Той се самоуби.

— Не, ти си го убил — възрази меко Мадъкс. — Ще ти кажа защо и как си го направил. Той те е наел като шофьор. Хелън и ти сте хлътнали един по друг. Тя е знаела, че той е застрахован за три четвърти милион и е искала да се добере до парите по същия начин, както при застраховката на Ван Томлин. Но ти си умен. Знаел си, че ако Дестър бъде убит, вие ще бъдете първите заподозрени. Ти си разбрал, че Дестър е анулирал клаузата за самоубийството в застрахователната полица. Открил си също, че той вече е изплатил на вноски сто и четири хиляди долара, а ти е било ясно, че ако една застрахователна компания не уреди някакъв иск, тя трябва да върне всички вноски. — Той наблегна върху тези думи. — Решил си, че е по-безопасно да се добереш до по-малката сума и това е бил планът ти. Не ти се искало обаче да поделиш плячката с Хелън Дестър. Накарал си Соли да се разрови в миналото и и си разбрал, че тя е убила Ван Томлин. Макар че Дестър и съпругата му не са се разбирали, той все още е бил влюбен в нея. Ти си го изнудил. Заплашил си го, че ще съобщиш на полицията какво си открил, освен ако не ти даде някакви пари… колкото може. Дал ти е две хиляди и шестстотин долара, което е довършило сметката му. Можем да докажем това. Имаме чека.

— Това е лъжа! — изкрещях аз и го изгледах свирепо. — Той ми плати годишната заплата. Каза, че е по-добре да получа парите, докато все още има.

Мадъкс сви рамене.

— Някой ще повярва ли? Както и да е, можеш да поспориш за това със съдебните заседатели. Аз ти казвам какво се е случило, в какво ще повярват те. Не си останал доволен от такава дреболия като две хиляди и шестстотин долара — изнудвачите са винаги незадоволени. Накарал си го да ти завещае останалата част от състоянието си, след като бъдат изплатени дълговете. Видяхме завещанието и ти фигурираш в него, Неш. Всичко остава на тебе след смъртта на Хелън Дестър. Двамата сте го сложили във фризера. Защо сте го поставили там, вместо да се обадите веднага на полицията и да им съобщите, че Дестър се е самоубил? Ще ти кажа защо. Накарал си Хелън Дестър да повярва, че искате да се доберете до застраховката от три четвърти милион. Казал си и, че според плана трябва да изглежда, че Дестър е бил отвлечен и по-късно убит, за да може тя да претендира за пълната сума. Искал си да я отведеш до лесничейството и това е бил единственият начин да го направиш. Представил си се за Дестър пред Мариан Темиъл, когато си напуснал къщата. Завел си Хелън Дестър в лесничейството и там си я убил. Завързал си я и си я оставил. Идеята ти е била да хвърлиш вината за нейното убийство върху Дестър, а след това да го представиш като отвличане. Той е трябвало да обезумее, да се върне вкъщи, да напише признание и да се самоубие. Смятал си работата за опечена, но когато Хармъс започна да разследва и посочи уличаващите факти, че няма отпечатъци, че Дестър не е могъл да влезе в къщата, без да го видят, и че не е кървил достатъчно, ти загуби самообладание. Разбрах, че имаш депозитен сейф и накарах Бромуич да организира наблюдение. Помолих го също да блокира достъпа до банката. И какво направи ти? Това, което би направил всеки виновен: опита се да офейкаш.

— Не съм убил Дестър! — извиках аз. — И нея не съм убил! Това беше нещастен случай! Не съм имал намерение да я ударя…

— Не бих говорил така на твое място — посъветва ме Мадъкс и изчука лулата си. — Не бих казал нищо, преди да говоря с адвоката си. Между другото, познаваш ли някой добър адвокат? Ако не познаваш, мога да ти помогна. Имам предвид един човек, който ще се бори докрай за тебе, макар и да има само искрица надежда.

— Не искам никого, когото ти препоръчваш — отговорих аз.

— Не ставай глупак. Мене въобще не ме интересува. Моята работа беше да попреча на всеки, който иска да измъкне пари от компанията ми. Аз направих това. Този приятел може да ти помогне.

Не познавах никого. Трябваше да имам адвокат.

— Добре, съгласен съм.

— О’кей, ще му се обадя да дойде веднага тук — каза Мадъкс. — Той е добър, но не мисля, че ще може да те спаси. Мисля, че никой не може да те отърве. Поне можеш да си сигурен, че ще опита. — Мадъкс стана и се запъти към вратата.

— Е, сбогом. Няма да ти пожелавам всичко хубаво. Смятам, че не го заслужаваш.

Заслушах се в стъпките му, които заглъхнаха по коридора.

След около минута Бромуич влезе в стаята с двама детективи.

Когато се вгледах в суровите, безпощадни очи, разбрах, че това е началото на края ми.