Джеймс Хадли Чейс
Всичко си има цена (7)

ГЛАВА СЕДМА

Хелън слезе по стъпалата с блестящи очи и полуусмивка на устните си.

— Значи ти успя? Реших, че е по-добре да ти го оставя, защото си толкова уверен в себе си.

— Чу ли как ме молеше да не пращам чек?

— Другите може да не са толкова лесни.

— Ще се оправя с тях. Ела в дневната. Имаме още работа.

Тя запита, като влезе с мене в дневната:

— Намери ли пари?

— Събрах пет хиляди и шестстотин долара. Не са колкото ми се искаше, но с малко късмет ще стигнат.

Отидох до секцията с напитките, приготвих две питиета и седнах срещу нея.

— Доколко можеш да се довериш на самообладанието си? — отпих аз от чашата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж какво, това, което замисляме изисква много здрави нерви. Рано или късно ще трябва да го извадим от фризера и да го захвърлим някъде. Няма да мога сам да направя всичко. Ще трябва да ми помогнеш. Няма да е лесно. Когато открият тялото и започнат да търсят убиеца, първият човек, заподозрян от полицията, ще си ти. Те ще те подозират, защото получаваш застраховката. Ще бъдеш подложена на сериозен разпит. Някое ченге тарикат ще се опита да те изненада. Ако запазиш самообладание, всичко ще бъде наред. Така ще нагласиш нещата, че да са убедени в невъзможността ти да си го убила, макар и да имаш сериозен мотив. Докато ги убеждаваме обаче може да ти е доста трудно.

— Нервите ми са наред — отвърна тихо тя. — Не се тревожи за мене.

— Предполагам, че е така, но все пак е добре да знаеш какво ни чака. Може да се забъркаме в сериозна каша. Не казвам, че ще стане, но е възможно. Точно тогава ще ти помогнат здравите нерви. Ако изпаднем в паника и си изгубим ума, можем да си проиграем картите. Не трябва да забравяш, че дори и да се объркат напълно нещата, винаги имаме писмото, което ще ни избави от истински неприятности.

Тя ме изгледа изпитателно със зелените си очи.

— Толкова ли е добро твоето самообладание?

— Мога да издържа на всичко с три четвърти милион като стимул. Трябва през цялото време да ни е ясно, че не сме го убили. В най-лошия случай ще получим десет години затвор за измама. Ако помним това, няма да се паникьосаме. Тъй, сега да се погрижим за следващата стъпка. Има ли някой, който би се заинтересувал къде е Дестър? Има ли той приятели?

— Не. Преди време, разбира се, тук винаги имаше хора, но когато започна да пие, те го изоставиха.

— Ами Бърнет?

— Той е адвокатът на Ърл. Те никога не се срещаха. Ърл му пишеше или му се обаждаше по телефона. Бърнет не го харесваше.

— Значи никой няма? Абсолютно сигурна ли си? Някой роднина, който може да се появи внезапно и да започне да задава въпроси?

— Няма никой.

Изглеждаше твърде хубаво, за да е вярно, но се задоволих с думата и. Това беше едно от нещата, които истински ме безпокояха.

— Трябва да сме внимателни. Този приятел Хамърсток ще пусне приказката, че Дестър се занимава с голяма сделка. Това е добре за нас, но в същото време не ни се иска да започнат да проверяват. Бърнет може да дочуе и да направи запитвания. Ще трябва да подготвим някоя правдоподобна история за него. Когато дойде време за истинската схватка, трябва да убедим полицията, че не сме пуснали ние слуха, защото сме имали възможност да съберем пари и върнем дълговете на Дестър. Ще се срещнеш с Бърнет и ще му кажеш, че няма истина в слуха за Дестър и телевизията.

Тя кимна с глава.

— Но той ще иска да знае къде е Дестър?

— Да, погрижил съм се за това. Какви са ти отношенията с Бърнет?

Хелън се усмихна.

— Много добри. Той ме харесва.

Добре разбирах това.

— Ето какво ще направиш. Обади му се в понеделник и го покани тук. Кажи му, че Дестър е имал атака на делириум тременс и ти си го убедила да се подложи на лечение. Веднага след като уредиш въпроса, заминава в санаториум. Кажи на Бърнет, че наоколо се носи слух за Дестър и телевизията. Трябва да му кажеш, че няма истина в слуха, но тъй като Дестър е до уши в дългове, не си се опитала да го опровергаеш, защото сдържа кредиторите му. Ти си уверена, че ако изкара успешно курса на лечение, ще се върне при парите и ще изплати дълговете си. Засега ще запазиш в тайна отиването му в санаториум.

Тя слушаше съсредоточено с насочени към мене очи.

— Той ще поиска да знае къде отива Дестър.

— Можеш да му кажеш. Има санаториум за алкохолици близо до Санта Барбара. Ще научим името. Сигурно го има в телефонния указател.

— Бърнет може да провери.

Аз се усмихнах.

— Няма да има възможност. Ще вършим всичко стъпка по стъпка. Първо ще трябва да се оправиш с Бърнет. Ще видим как ще реагира той. Този план трябва да бъде гъвкав. Ще се движим напред само ако сме сигурни, че следващата стъпка е безопасна. Ако Бърнет е убеден и не задава твърде много въпроси, тогава ще ме включиш и мене. Кажи му, че Дестър ме е харесал. Започнал съм като шофьор и сега ми е прехвърлил частните си работи. Той ме използва, за да се занимавам с пощата му, данъците и да служа като буфер между него и кредиторите му. След това ме извикай и ме представи.

— Трябва ли да намесваме Бърнет в тази история?

— Да. Ако не го направим, той ще бъде първият, който ще ни създаде неприятности. Полицията ще пожелае да го разпита и той трябва да знае подробностите. Трябва да ме приеме. Когато му дойде времето, е много важно той да е с нас.

— Добре, ще му се обадя в понеделник. Но ако полицията разбере, че Ърл не е бил в санаториума? Те сигурно ще проверят.

— Не се безпокой за това. Остави на мене. А, още нещо. Утре трябва да наемеш прислужница. Има една агенция на тридесет и пета улица, която осигурява такъв персонал за кратко време. Обади им се утре и ги помоли да ти пратят някое момиче, което ще ти помага да поддържаш къщата.

Хелън се втренчи в мене.

— Мога и сама да се оправям. Не искам никого.

— Поразмърдай си малко мозъка. Представяш ли си какво ще си помисли полицията, когато разбере, че живеем само двамата под един покрив? Ще разберат, че сме любовници, а това е нещо, което те не трябва да знаят. Когато започнат разследването, те ще видят, че ти, Дестър и прислужницата спите тук, а аз в апартамента над гаража. Аз идвам през деня, когато прислужницата е наоколо. Никога не затваряме вратите. Никога нямаме възможност да се любим. Разбираш ли? Трябва да го направим, иначе ще си вземем белята.

— Не ми харесва, Глин, много е опасно.

— Много по-малко опасно, отколкото ако няма прислужница. Когато тя пристигне, трябва да и се довериш. Кажи и, че Дестър не е добре. Той е в стаята си и не трябва да бъде обезпокояван. Надяваш се, че ще го преместиш другаде след ден-два. В сряда той ще замине за санаториума, ако всичко се развива според плана. Тя трябва да види, че той влиза в колата и да се закълне, че го е видяла да напуска къщата.

— Искаш да кажеш, че ще я оставиш да види трупа? — повиши рязко глас Хелън.

— Не, естествено. За бога, не бъди толкова тъпа. Тя ще види мене като слизам по стъпалата, облечен с палтото и шапката на Дестър. Осветлението ще е слабо и тя ще види един мъж, който слиза надолу. С малко късмет няма да разбере разликата, защото никога няма да е виждала Дестър.

— Твърде опасно е.

— Въобще не е опасно. Аз ще наглася всичко. Не ми възразявай, а върви и ангажирай момичето. Това е всичко, което искам от теб. Аз ще свърша останалото.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — притеснено каза Хелън. — Ако тя е вкъщи, как ще го измъкнем от фризера?

— Ще го измисля. Едно по едно.

— Тя може да надникне във фризера.

— Може, но няма да го направи. Ще наглася нещо утре, преди да дойде тя. В момента имам достатъчно да премисля. Имах тежък ден. По-добре да поспиш малко.

— Тук ли ще спиш?

— Не. Започваме отсега да се държим така, както ще ни се наложи по-нататък.

— Ще ме оставиш тук сама?

Аз тръгнах към вратата.

— Не се страхувай от него. Той няма да стане и да те безпокои през нощта.

Излязох в преддверието, отворих входната врата и излязох в тъмната, хладна нощ.

Веднага след като влязох в апартамента над гаража, заключих, съблякох се и си легнах. Запалих цигара и започнах да се боря с главния проблем: съвършения, безпогрешния план на убийството.

Рано или късно трябваше да извадя тялото от фризера и да го поставя някъде, където полицията щеше да го открие. Присъствието на прислужница в къщата щеше да усложни нещата, но бях уверен, че е необходимо. Щеше да е голямо постижение, ако можех да го изнеса от къщи, без някой да ме види, макар че щях да скрия тялото под куп постелки в буика. Не можех да използвам ролса; беше твърде познат.

Поне имах време да съставя план. Трябваше също да си измисля алиби, докато изхвърля тялото, и алибито трябваше да издържи.

Трябваше да помисля за Хелън, за да съм сигурен, че тя също е вън от опасност. Не се самозалъгвах, че тя ще приеме съдбата си, ако сгреши нещо и я хванат. Щеше да ме повлече и мене. Бях напълно сигурен.

Ето защо продължих да се боря с проблема.

 

Малко след девет часа на другата сутрин отидох в къщата и се качих до спалнята на Дестър. Когато стигнах до вратата, Хелън се появи от нейната стая. Беше все още по нощница, върху която беше наметнала светлосивия си копринен халат. Изкушавах се да се позабавлявам. Изглеждаше много добре в тия одежди, но имаше да се върши работа. Оставих изкушението зад себе си.

— По-добре се облечи. Имаме много работа — казах аз и влязох в стаята на Дестър. Извадих от гардероба двата куфара, в които бях донесъл уискито, оставих ги на леглото, свалих бутилките от горния рафт и ги наредих в куфарите.

Хелън дойде до вратата.

— Какво правиш?

— Запечатвам фризера.

— Запечатваш какво?

Обърнах се да я погледна.

— Демонстрирам ти, че имам малко мозък. Този фризер трябва да остане затворен, но в същото време не трябва да е заключен. За да стои капакът затворен, трябва да се сложи нещо върху него, което изисква известно усилие да се премести. Ще наредя всичките бутилки отгоре.

— Няма да бъде много трудно да се махнат.

— Точно така. Няма да е трудно, но никой разумен човек няма да го направи. Ще кажеш на момичето, че фризерът е празен. Ще изглеждаш съвсем естествена. Тя няма да премести всичките тия бутилки само за да докаже, че лъжеш. Никой не може да бъде толкова тъп.

— По-безопасно е да се заключи.

— Така си мислиш. Това ще възбуди любопитството и. Чувала ли си някога за кутията на Пандора^[1]? Това е същото. Защо да се заключва един празен фризер? Това е най-добрият начин.

Докато отнеса бутилките в кухнята и ги наредя върху капака на фризера, Хелън, облечена в панталони и пуловер, се присъедини към мене. Застана, загледана в редиците бутилки, и напрежението започна да напуска лицето и. Разбра, че съм прав.

— Надникна ли вътре? — запита тя.

— Да, погледнах. Той е добре. Не се тревожи за него. Давай, имаме много работа. Трябва да сложим в ред къщата. Когато дойде момичето, трябва да намери един нормално функциониращ дом.

Трепахме се като роби до обяд. Почистихме, лъснахме и проветрихме стаите. Аз отидох до градината и набрах един букет цветя. Оставих ги на Хелън, качих се горе и приготвих стаята за момичето. Възнамерявах да я настаня в стаята на другия край на коридора, защото беше далеч от спалнята на Хелън и прозорецът гледаше към източния край на градината, без да се вижда гаража. Докато оправях леглото, чух звъна на телефона. Отидох до стълбището с разтуптяно сърце. Хелън излезе от столовата и погледна нагоре. Красивото и лице беше побледняло и застинало.

— Хайде, вдигни слушалката — подканих я аз.

Тя влезе в дневната.

Запалих цигара и зачаках. Чувах я да говори, но не можех да разбера какво казва. Докато слизах по стъпалата, Хелън затвори телефона и излезе от дневната.

— От „Холивуд Рекордър“ бяха — каза тя, когато отидох при нея в преддверието. — Искаха потвърждение за работата в телевизията. Казах им, че не е в града и не знам нищо за неговия бизнес.

— Точно така — замислих се аз за момент. Хамърсток сигурно беше започнал да дрънка наляво и надясно, но това не беше толкова важно, защото вече бяхме предизвестени. — Не си мисли, че те ще се задоволят с това. Ще дойдат тук. И останалите драскачи също Ще се домъкнат. Не искам да ме намерят тук. Ще трябва ти да се оправяш с тях. Аз взимам буика и изчезвам до края на деня. Свържи се сега с агенцията и намери момиче. Обади се на Бърнет и му определи среща за утре. Звънни в санаториума „Белвю“ и ги попитай дали могат да приемат съпруга ти. Ако кажат, че веднага могат да направят това, започни да го усукваш. Няма да започваме нищо преди края на седмицата. Ще го направиш ли?

Тя кимна утвърдително.

— Тогава да тръгвам. Ще се върна по някое време довечера. Разбра ли всичко?

— Какво ще правиш?

— Няма значение какво ще правя. Ти се погрижи за твоята работа, а аз ще се погрижа за моята. Ако намериш момиче, кажи и, че Дестър си е в стаята. Довери и се. Кажи и, че е болен и никой не трябва да знае, защото може да пропадне една сделка, с която той се занимава в момента.

— Тя вероятно ще каже на приятелите си — забеляза остро Хелън. — Не можем да си разрешим това.

— Нейните приятели не влизат в сметката. Стига да не каже на пресата или на кредиторите му, останалото не е важно. Както и да е, с малко късмет тя няма да има възможност да каже на никого, докато не предприемем следващия ход, а тогава вече няма да има значение. Единственото нещо, което тя трябва да знае е, че Дестър е болен и е горе в стаята си.

— Защо не ми кажеш какво замисляш? — запита нетърпеливо тя. — Защо си толкова дяволски тайнствен?

— Не съм тайнствен. Карам едно по едно. Даже и аз не знам как ще изработим нещата, но докато се върна, ще имам някаква идея.

Оставих я, отидох в гаража, извадих буика и го подкарах по авенюто. Отправих се през Глендейл към шосе номер сто и едно.

Карах внимателно. Денят беше ясен и горещ, без никакви индустриални пушеци. Движението по шосето беше доста оживено. Спрях за обяд във Вентура и към три часа преминах през Бенъм към Санта Барбара. Огледах санаториума „Белвю“, който беше на закътано място заедно с частния плаж, ограден от триметрови стени. Като гледах тези стени, имах чувството, че един пияница щеше да види бая зор, докато се измъкне, влезеше ли веднъж вътре.

Обърнах колата и се поразмотах из района като някой самотен бизнесмен, излязъл да подиша малко чист въздух в неделя. Отварях си очите на четири и привиквах с околността. Забелязах два полицейски пункта на четири мили един от друг, пред които имаше полицейски патрули, възседнали своите мотоциклети, наблюдаващи движението със студени, зорки очи. На петнайсет мили от Санта Барбара, съвсем близо до Карпинтерия, един тесен черен път, водещ настрани от шосето, привлече вниманието ми. Завих с колата по него и след около миля излязох до едно лесничейство. Имаше три големи дървени бараки и около двадесет акра млади борчета и ели. Паркирах буика, бутнах вратата от бодлива тел и се разходих наоколо. Мястото беше пусто. Надзърнах през прозорците на бараките. Една от тях беше лаборатория, а другите две — офиси. Предположих, че ще са пълни с трудолюбиви работници през седмицата, но за неделя това беше мястото, което търсех. Почти бях успял. В лесничейството се криеше разковничето.

Беше след девет и половина, когато преминах през портата и спрях пред гаража.

Видях светлина в дневната, когато погледнах към къщата. Чудех се дали Хелън се е справила, докато ме нямаше. Дали е наела момиче и как е подработила пресата. Излязох от колата, отидох до къщата, отворих входната врата и влязох в преддверието.

Застанах неподвижно за момент и се ослушах. Стори ми се, че някой прелиства страниците на книга. Пристъпих към дневната и се спрях на вратата.

Едно момиче седеше на един от фотьойлите с книга в ръка и светлината от декоративната лампа падаше изцяло върху нея. Беше мургава — черната и лъскава коса с кафяви оттенъци се спускаше на големи естествени вълни върху раменете и. Беше вероятно на двайсет и три — двайсет и четири години и хубава. Момичето вдигна очи и аз видях, че са кристално сини.

Всички жени, които познавам и които съм познавал, попадат в следните категории: ласкателки, тарикатки, търсачки на мангизи и навити мацки. Всички бяха много печени. Ако случайно се споменеше думата „девствена“, те си мислеха, че е във връзка със състоянието на почвата. Бях виждал на кино или разходка много мили, приятни момичета от колежи, но никога не се бях занимавал с тях. Бях сигурен, че няма да получа това, което искам от тях, и не желаех да си губя времето. Тъй че не ги закачах.

Това момиче, което седеше на фотьойла и ме гледаше, влизаше в категорията на добрите момичета. Беше ясно не само от откритото, естествено изражение, но и от роклята, обувките, които носеше, и начина, по който сресваше косата си.

— Здрасти — поздравих аз. — Предполагам, че сте новата помощница. — Слязох по трите стъпала в гостната и се запътих към бара. — Аз съм Глин Неш. Мисис Дестър спомена ли за мене?

— О, да, мистър Неш — отвърна момичето и остави книгата си. Изправи се на крака. — Аз съм Мариан Темпъл.

— Радвам се, че се запознахме. — Аз плиснах малко уиски в една чаша. — Ще пийнете ли, мис Темпъл?

Тя се усмихна и каза, че не пие. Имаше хубава, жизнерадостна, приятелска усмивка, без нищо двулично или престорено. Нямаше навити мацки, нямаше секс.

Аз допълних уискито с вода, пуснах бучка лед, разбърках сместа и отпих дълга глътка.

— Тук ли е мисис Дестър? — поинтересувах се аз.

— Тя е при мистър Дестър и му прави компания. Запалих цигара и отнесох чашата си до един стол близо до нейния.

— Седнете, мис Темпъл. Не исках да прекъсна четенето ви. Нещо добро ли е?

Тя седна.

— Стигнала съм до третия том на Гибънз „Упадък и разложение“ — отвърна момичето. — Чели ли сте го?

— До третия том не съм стигал — сериозно казах аз. — Това е за Римската империя, нали?

Тя каза, че точно тази книга има предвид.

— Не е ли малко суха? Аз си падам по сензационните списанийца. Реймънд Чандлър е най-сериозното, което съм чел.

Тя се разсмя.

— Имам намерение да отида в Рим следващата есен. Искам да навляза в атмосферата.

— Така ли? А защо в Рим?

— О, винаги съм искала да отида там, и във Франция също.

— Какво става с Париж? Казват, че имало повече развлечения в Париж.

— Ще се задоволя с Рим.

Довърших питието си и си седях, като я гледах и премятах чашата в ръцете си. Стори ми се, че не прилича на прислужница. Това хлапе току-що беше излязло от колежа.

— Заради това ли приехте тази работа? За да пестите за Рим?

Тя кимна.

— Ще ставам архитект. Последните ми изпити са към края на следващата година. Мислех си, че тази работа ще ми донесе малко извънредни пари, докато довърша с четенето за изпитите.

— Да-а, — не бях решил как да я възприема, а и не бях напълно сигурен дали Хелън не е направила грешка. Щях да бъда по-спокоен с някоя тъпа безмозъчна патка, отколкото с това момиче, което очевидно не беше глупачка. — Е, не мисля, че мисис Дестър ще ви кара да работите до смърт.

Тя поклати глава и се засмя.

— Мисис Дестър е просто прекрасна. Каза ми, че мога да използвам тази стая, когато не и трябва на нея. Чувствам се вече почти като у дома.

Протегнах краката си.

— Каза ли ви за мистър Дестър?

— Да. Не е ли срамота? Гледала съм всичките му филми. Мисля, че е най-добрият режисьор.

— Точно така. Виждали ли сте го някога? Тя поклати глава.

— Само снимки. Защо питате?

Аз направих недоволна гримаса.

— Ами, знаете защо. Той работеше много усилено и много се промени. Нервите му са съсипани. Тя каза ли ви, че ще го заведе в санаториум веднага щом могат да го приемат?

— Да.

Погледнах я с ъгълчето на очите си. Тя ме очароваше. Разговаряхме вече шест-седем минути и нито веднъж не се беше опитала да ми покаже коленете си или пък да изпърха с мигли срещу мене.

— Ами, добре — продължих аз и се надигнах. — Предполагам, че ще се кача горе, за да го видя как е, преди да се върна в моя апартамент. Аз живея над гаража.

— Да, мисис Дестър ми каза, че там живеете. Огромните и сини очи гледаха любопитно към мене.

— Съжалявам, ако съм ви откъснал от Гибънз.

— О, няма защо. Аз трябва да работя по него; не се чете лесно.

— Представям си.

Тя се усмихна, аз тръгнах през гостната и тя отново отвори книгата си и наведе над нея красивата си глава. Спрях се на вратата, за да я погледна. Мина ми през ума, че разликата между нея и Хелън е като разликата между перла и диамант. Хелън притежаваше твърдото, блестящо очарование на диаманта. Това хлапе имаше меката, гладка красота на бисера. Тя вдигна очи, забеляза, че я наблюдавам и се изчерви. Това за малко не ме довърши. Никое от момичетата, с които съм бил, не знаеше как да се изчервява. Аз и се ухилих, обърнах се и полетях нагоре по стъпалата, като ги вземах по три наведнъж.

Хелън беше в спалнята си, пушеше и преглеждаше куп документи, сметки и писма, разпръснати по леглото и. Тя вдигна поглед, когато влязох.

— Стари любовни писма ли четеш? — запитах аз, като затворих вратата и се облегнах на нея.

— Май че не трябваше да оставаме сами заедно, когато тя е в къщата?

— Точно така, но в момента Гибънз и тя си правят компания. Казах и, че ще поседя с Дестър. Какви са тия боклуци?

— Какво мислиш? Опитвам се да разбера колко дължи.

— Много приятна работа. Започна ли списъка с четирите хиляди на Хамърсток?

— Стигнах до двайсет и две хиляди, а има още.

— Не се тревожи. Все ще ни остане нещо, когато получим застраховката. Какво става?

— Бърнет ще дойде да ме види утре в три часа. Четирима журналисти бяха тук. За щастие Мариан пристигна преди тях и я оставих тя да се разправя.

— Оставила си я тя да се оправя?

— Да. Тя им каза, че Дестър не е в града и мене също ме няма. Нищо не можаха да изкопчат от нея. Слушах в дневната. Добре се държа.

— Не съм сигурен, че си подбрала най-подходящата. Това момиче има мозък.

— Нямах друг избор. Тя беше единствената, която агенцията изпрати. Трябваше да я наема. Както и да е, може да има мозък, но е само едно хлапе.

Отидох до един фотьойл и седнах в него.

— Какво става със санаториума?

— Могат да го приемат по всяко време. Казах им, че ще се обадя.

— Кажи им, че ще пристигне около единайсет вечерта другата неделя.

Тя впери поглед в мене.

— Неделя вечерта? Защо не по-рано?

— Няма да съм готов преди това.

— Какво смяташ да правиш?

— Може би е по-добре да не говорим тук. — Погледнах часовника си. — Ела в моя апартамент, когато тя си легне. Сега е около десет и половина. Тя няма да остане още дълго време долу. Имаш ли добра карта на района, включваща Санта Барбара?

— Мисля, че имам.

— Вземи я със себе си. Не забравяй да занесеш вечеря в стаята на Дестър, преди да си легнеш. Той трябва да се храни или тя ще започне да се чуди.

— Вече направих това.

Трябваше да призная, че не беше тъпа.

— Какво направи с вечерята? Ти ли я изяде?

— Изхвърлих я в тоалетната.

— Добре, важното е да не си помисли, че го оставяш да гладува.

Отидох до вратата.

— Каза ли и за фризера?

— Не още. Ще и кажа утре, като и покажа кухнята.

— Ще те чакам.

Отворих леко вратата, ослушах се, не чух нищо и пристъпих в коридора. Тъкмо започнах да слизам по стъпалата, Мариан излезе от дневната и погледна нагоре.

— Мисис Дестър си легна — казах аз. — Ти също ли си лягаш?

— Да.

— С Гибънз ли си лягаш?

Тя поруменя леко и се усмихна.

— Не мисля, че ще чета в леглото.

— Аз ще угася. Лека нощ.

Тя каза „лека нощ“ и се затича нагоре по стъпалата. Обърнах се бавно и се загледах след нея. Имаше хубави стройни крака, момчешки бедра и квадратни рамене. Тя не погледна назад, докато отиваше по коридора към стаята си. Все още стоях там, виждайки я мислено, когато чух вратата и да се затваря.

Отидох до дневната, взех бутилка скоч от етажерката зад бара, изгасих лампите и се запътих към апартамента над гаража. Страшно хлапе, помислих си аз. Тя и Гибънз. Страшно хлапе.

Около дванайсет и половина Хелън влезе в моята стая. Бях облякъл пижамата си и лежах на леглото с димяща цигара. Тя пристъпи до леглото.

— Обясни ми сега — настоя тя.

Аз я изгледах. Има моменти, в които един диамант изглежда много по-възбуждащо от една перла. Сега беше един от тях.

— Ела тук — протегнах аз ръка.

Тя заобиколи леглото и седна близо до мене.

— О’кей, да ти обясня целия план. До неделя слуховете, че Дестър започва отново работа, ще станат все по-настойчиви. Репортерите няма да искат да останат назад. Даже и да не получат потвърждение, те ще започнат да намекват, че той е по петите на голяма сделка. Точно такава ситуация ни трябва. Никой не знае къде е той, но имат идея, че отново започва да печели пари. Ако не тръгне по тоя начин, ще трябва да раздухам огъня. Има две причини да поддържаме тази представа: едната, за да задържим кредиторите му, и другата — той ще бъде отвлечен.

Тя застина.

— Отвлечен?

— Точно така. Никой няма да го отвлече, ако няма пари, нали?

— Не разбирам за какво говориш.

— Успокой се, ще ти обясня. Искаме да създадем впечатление, че Дестър е все още жив. Искаме да се знае, когато дойде време за решителната хватка, че той е напуснал къщата следващата неделя около десет вечерта заедно с тебе, за да се лекува в санаториума „Белвю“. Тук е и мястото на Мариан. Тя ще бъде нашият свидетел. Ще си мисли, че е видяла Дестър да напуска къщата, но в действителност това ще бъда аз. Ще се представя за Дестър. Ще облека палтото му от камилска вълна и широката шапка, които са в гардероба му. По-късно ще уточним подробностите, но това ще бъде планът. Мариан трябва да ме види, когато отивам към ролса, но ще нагласим така нещата, че да види само гърба ми. Караме до портата. Ти спираш, а аз свалям шапката и палтото. Ще изчакаш, докато аз изтичам набързо до къщата, преструвайки се пред Мариан, че съм пристигнал твърде късно, за да се сбогувам с Дестър. Ще поговоря няколко минути с нея, след което ще и кажа, че отивам до моя апартамент. Ти ще и кажеш, че ще се върнеш скоро след полунощ, но да не те чака. Аз ще отида до моя апартамент, ще светна лампите и ще пусна достатъчно високо радиото, за да се чува от спалнята и. След това ще изляза от апартамента и ще се върна при тебе. Ще отидем до едно място, което аз открих. Идеята, която трябва да внушим на полицията и Мадъкс, е следната: докато си карала Дестър към санаториума, двама бандити спрели колата, закарали ви до това място, завързали те и отвлекли Дестър.

Хелън се вторачи в мене.

— Завързали ме — какво искаш да кажеш?

— Каквото казах — отвърнах аз нетърпеливо. — Как да ти обясня още по-просто, докато загрееш? Не можеш да се докопаш до три четвърти милион долара, без да се потрудиш за това.

— Все още не разбирам какво искаш да кажеш. Къде е това място, за което говориш?

— Донесе ли картата? Тя извади картата и ми я даде. Открих лесничейството и й го показах.

— Мястото е идеално — казах аз. — Няма жива душа наоколо в неделя. Ти можеш да останеш в една от бараките. Ще те намерят веднага в понеделник сутринта. Ще прекараш неудобно нощта, но какво от това?

— Все пак, защо трябва да правя това? — намръщи се тя.

— Боже господи! Трябва да създадем впечатление, че Дестър е бил отвлечен — възкликнах аз, повишавайки тон. — Не можеш ли да го побереш в дебелата си глава? Гледай сега. В Холивуд отдавна не е имало някакво сериозно отвличане. Когато плъзнат новините, всяко ченге ще стои на пръсти. Напрежението ще бъде огромно. Представи си, че наистина е отвлечен от двама бандити. Те разбират, че ченгетата свиват обръча. Какво ще направят? Ще освободят Дестър, за да направи описание пред полицията? Не, те загубват самообладание. Убиват го, захвърлят го някъде и изчезват. Само от тази позиция убийството му има смисъл. Иначе полицията ще търси мотив, а ние двамата сме единствените, които имаме мотив. За да бъдем в безопасност, убийството трябва да бъде без логично обяснение и отвличането е отговорът.

Тя си пое бавно и дълбоко въздух.

— Искам да помисля за това. Звучи прекалено сложно.

— Имаме цяла седмица да изгладим детайлите. Ако не ни хареса към края на седмицата, ще изоставим плана. Ще вършим всичко стъпка по стъпка, ще обмисляме всеки ход, ще изчакаме да видим как реагират ченгетата, преди да пристъпим към следващия. Ако се подредят нещата, захвърляме тялото му и прибираме парите от застраховката. Ще стане, имам вътрешно предчувствие.

— Искам да помисля.

— Разбира се, помисли си, но това е планът. Не можем да губим твърде много време. Рано или късно ще поиска наистина да узнае къде е Дестър. Имаме време, но не безкрайно.

Тя започна да се надига.

— Къде мислиш, че отиваш? — запитах я аз.

Хелън стана и ме изгледа с безизразни зелени очи.

— Връщам се в стаята си.

Аз поклатих глава.

— Не още.

Сграбчих я за ръката, но тя се освободи от хватката ми и се отдръпна назад.

— Не съм ти робиня — промълви тя тихо и свирепо. — Дръж далеч мръсните си ръце!

Тя излезе от стаята и затръшна шумно вратата. Посегнах автоматично към бутилката уиски, но когато пръстите ми обхванаха гърлото, осъзнах какво правя. Единственото нещо, което нямаше да и разреша да направи, беше да ме превърне в отрепка като Дестър.