Джеймс Хадли Чейс
Всичко си има цена (5)

ГЛАВА ПЕТА

След като Соли си замина, аз слязох да почистя колата и докато работех, обмислях какво ми беше казал.

Ако тя се заблуждаваше, че може да се справи с „Нашънъл Фиделити“, както с другата компания, очакваше я неприятна изненада. „Нашънъл Фиделити“ щеше да я размаже като мокро петно по стената.

Сега ми се струваше, че трябва да съм доволен от две хиляди и шестстотинте долара, които Дестър ми даде, и да отпиша парите от застраховката като невъзможен риск.

Умът ми все още се занимаваше с проблема, докато карах колата до къщата.

Дестър слезе по стъпалата. Той се спря да запали цигара, преди да влезе в колата.

— Е, това е всичко, малкия — каза той. — Днес няма да се интересуваме от прогнозата за времето. Това е последното ми пътуване.

Нищо не казах, нямаше какво да се каже. Той влезе в колата.

— Свали гюрука. Ще влезем там с развято знаме. Искам да им покажа, че въобще не ми пука.

Аз свалих гюрука.

Докато карах по оживените улици към студиото, хората зяпаха Дестър. Кремавосиният ролс беше забележителност и те знаеха кой се вози в него. Те също знаеха, че това е последният му ден в студиото. Клюкарските вестници бяха пълни с новината тази сутрин. Виждах го в огледалото, както седеше зад мене, и му отдадох дължимото. Той на свой ред се впери във вторачените погледи.

Пазачът май разбра тоя път, че случаят е изключително важен. Той беше отворил вратите предварително и когато видя Дестър, изправен в колата и изложен на показ, козирува.

— Днес сме през парадния вход — каза Дестър — и ела ме вземи оттам.

Аз го закарах до парадния вход и спрях.

— Когато се върнеш да ме вземеш, донеси два куфара — нареди той, като излезе от колата. — Трябва да пренесем малко пиячка.

— Да, сър.

Наблюдавах го как се изкачва по стъпалата като че ли притежаваше сградата и се възхитих на самообладанието му. Портиерът се поколеба, отвори му вратата и след известно колебание докосна фуражката си.

Аз направих завой и се върнах в къщата.

Докато паркирах ролса, забелязах, че кадилакът е там, а това означаваше, че Хелън се намира някъде из къщата. Внезапно реших, че е крайно време да поговоря с нея.

Качих се до апартамента над гаража и си облякох новия костюм. Не възнамерявах да говоря с нея като шофьор; тазсутрешната конференция щеше да бъде на равни начала.

Отидох към къщата. Застанах в преддверието и се ослушах, но не чух и звук, който да ми подскаже къде е тя. Влязох в дневната, фасовете в пепелниците и чашата от уиски на бара ясно говореха, че тя още не беше влизала тук. Часът беше единайсет без двайсет. Вероятно мисис Дестър още се мотаеше горе. Излязох от дневната и се заизкачвах по стъпалата, като се стараех да не вдигам шум. Спрях пред вратата на спалнята и и се ослушах, но не чух нищо. Завъртях леко дръжката на вратата и я бутнах навътре.

Завивките на леглото бяха отметнати назад. Върху един стол до нощното шкафче бяха небрежно захвърлени найлоновото и бельо, копринените чорапи и колана. Вратата на банята беше открехната. Чувах шума на душа. Влязох в спалнята, затворих вратата, отидох до един от фотьойлите и седнах в него. Запалих цигара и си помислих, че преди две години някакъв мъж със слабо сърце също беше седял в спалнята и, чакайки, докато тя е вземала душ. Малко трудничко щеше да и бъде да ме изхвърли през прозореца, ако това и щукнеше в миловидната главица.

След пет-шест минути чух, че душът спря. Долових движенията и в банята. Още пет минути изминаха и най-после тя излезе, загърната в жълта хавлиена кърпа.

Ние се изгледахме един друг.

Тя замръзна неподвижна с ръка върху дръжката на вратата и с друга върху кърпата. Лицето и без грим беше бледо, но все така красиво. Очите и бяха студени като две късчета лед.

— Здрасти — поздравих аз и се усмихнах.

— Какво правиш тук?

— Исках да поговорим. Вече е време за това.

— Изчезвай!

— Хващам се на бас, че не си казала това на Ван Томлин, когато си излязла от банята.

Лицето и остана безизразно, но устните и се присвиха и това ми подсказа, че здравата я бях раздрусал.

Тя влезе в стаята, отиде до тоалетната масичка и седна.

— Чу какво казах — изчезвай! Тя взе един гребен и започна да се реши, полуобърната към мене.

— Не преди да поговорим. Имаме доста неща за разговор. Твоят съпруг, миналата нощ, бъдещите ти планове и други подобни работи.

— Ако не изчезнеш веднага, ще позвъня на полицията.

— Чудесно, давай, позвъни им. Ще им бъде много интересно да чуят как си се опитала да убиеш Дестър миналата вечер. Голям кеф им прави да слушат такива неща.

Тя остави гребена, обърна се бавно и ме погледна право в лицето. Беше побледняла като стената. Имаше нещо скрито зад побелялата кожа и изпъкналите скули, от което ме полазиха тръпки.

— Какво каза?

— Ти ме чу. Беше тъпо от твоя страна. Трябва да си ми благодарна за това, че те спрях. Трябва да си ми много благодарна.

— Пиян ли си? Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво искам да кажа. Мислиш ли, че щях да те спра, ако смятах, че всичко е точно? Но не беше.

Тя продължи да се взира в мене.

— Трябва да си пиян — каза тя. — Изчезвай оттук!

— Знам, че Дестър има застраховка за три четвърти милион долара и ти искаш да докопаш парите — отвърнах аз, — толкова много искаш тия пари, че се опита да го убиеш миналата вечер.

Това я стъписа. Тя замръзна на място и лицето и доби цвета на избелели кокали. — Това е лъжа! — издума с глас, малко по-висок от шепот.

— Знаеш, че е истина — наблюдавах изражението и аз. — По-миналата нощ реши да се отървеш от него, но аз ти попречих, както и всички други прислужници, които сте имали. Не си мисли, че си ме преметнала. Знам как си освободила всички, за да останеш сама с Дестър. Мислеше, че можеш да опиташ още веднъж да го подредиш, но трябваше да си сигурна, че не съм наблизо. Остави ме загазил във „Футхилз“, както си мислеше, и се върна тук. Завари Дестър пиян и безпомощен, както очакваше. Щеше да го натовариш в колата и да го запратиш в най-оживеното движение, надявайки се, че имаш късмет. Само че аз не бях останал на сухо, Дестър не беше пиян и освен това идеята не беше превъзходна.

Тя отклони поглед, посегна за гребена си и отново започна да го прекарва през копринената си медночервена коса.

— Знаех си, че си досадник — каза тя като че на себе си, — разбрах в момента, в който те видях. Е, какво ще направиш, ще се обадиш ли в полицията?

— Не, няма да им кажа. Аз съм на твоя страна. Ако не бях, щях да те оставя да го закараш до вратите. Не знаех, че се преструва. Ако беше къркан и се беше цапардосал някъде, щеше да си досега в пандиза.

— Така ли? — тя се погледна в огледалото, след това остави гребена, отвори една сребърна табакера и си взе цигара. — Защо?

— Защото нямаше гаранция, че ще се утрепе. Можеше само да се нарани или да се отърве без драскотина. Ами ако кажеше на полицията, че ти си го пъхнала в колата? Дори и да не друснеха обвинение в убийство, щяха да изпеят на застрахователната компания и … до там.

— Все пак не разбирам за какво говориш — замислено издуха тя дим срещу отражението си в огледалото.

— Не ме будалкай — загасих аз цигарата и запалих друга. — Хубаво, ако искаш да говоря с едносрични думи. Когато Дестър умре, ще струва седемстотин и петдесет хиляди долара. Ти си негова съпруга. Ако не е направил друго завещание, ще го наследиш. Не искаш да чакаш естествената му смърт. Може и да те надживее. Решила си да го вкараш в гроба. Добре е, ако можеш да го направиш, но изглежда не разбираш колко е сложно. Една погрешна стъпка и можеш да кажеш „чао“ на паричките. Имаш работа с най-голямата и най-мощна застрахователна компания в страната. Ти вече направи една грешка. Разкри си картите пред мъжа си.

— Как направих това? — запита тя.

— Той не беше пиян. След като ти излезе от гаража, той се надигна. Каза ми, че е искал да се увери в намеренията ти да го убиеш заради застраховката и сега бил сигурен. Каза, че щял да се погрижи никога да не получиш парите.

Тя повдигна вежди. — Така ли каза?

— Да.

Тя се замисли за миг и после присви рамене. — Ами тогава всичко е приключено, нали така? — тя ме погледна. — Много е трогателно, че ми казваш всичко това. Защо не отидеш в полицията и да им разкажеш на тях вместо на мене?

— Не ставай глупава. Казах ти, че съм на твоя страна.

— Защо си на моя страна?

Аз и се ухилих. — Погледни се в огледалото и ще си отговориш. Освен това смятах да получа половината от застраховката.

Тя започна да ме проучва с безизразна физиономия. — Защо си мислиш, че щеше да получиш тези пари?

— Ти не си глупава. Щеше да си направиш сметката, че е по-добре с половин кифла, отколкото нищо. Ако не беше ги поделила с мене, щях да те изпея.

— Нямаше да можеш да докажеш нищо.

— Да, но щях да събудя съмнения. Поразрових се в миналото ти. След като видях как се оправи с Дестър, когато се преструваше на пиян, разбирам колко лесно е било да бутнеш Ван Томлин от прозореца.

— Той падна сам. Не съм го докосвала.

По предпазливия и поглед усетих, че съм улучил в целта.

— Това е твоята версия. Ако отида в „Нашънъл Фиделити“ и им кажа какво съм видял в гаража сряда вечерта и им припомня за Ван Томлин, нямаш никакъв шанс да получиш застраховката на Дестър. Те ще пуснат най-добрите си кучета след тебе. Ще разследват смъртта на Ван Томлин. Те ще те накарат да ги съдиш за парите. Ще хвърлят толкова много съмнения върху тебе и ще те обрисуват в такива тъмни краски, че никой съдия няма да отсъди в твоя полза. Могат даже да ти лепнат обвинение в убийство. Имам известен опит с големи застрахователни компании и ще бъдеш безкрайно учудена, като разбереш до какви номера прибягват само и само да не изплатят застраховката.

Тя продължаваше да ме гледа втренчено.

— Значи смяташ, че си в изгодна позиция, за да ме изнудваш?

Аз се засмях.

— Бях в изгодна позиция, но ти така оплеска нещата, че сега няма да има пари нито за тебе, нито за мене. Дестър разбра намеренията ти и ще направи всичко, за да не получиш застраховката. Трябва да ти е ясно.

— Свърши ли? — запита тя, като изгаси цигарата си.

— Да, свърших. Исках само да ти изясня ситуацията. Не прави планове да премахнеш Дестър. Единствената ти надежда сега е да го изчакаш да пукне от пиене. Може би сърцето му ще омекне и ще ти завещае парите, ако си мила с него, кой знае. Защо не опиташ? Няма да ти навреди. Поиграй си с него, спечели го. Той няма да изкара дълго при темпото, с което се налива.

— Ако ми потрябва съвет, ще те потърся. Сега се измитай. — Тя се изправи с лице към мене.

— Дестър каза, че си студена като айсберг — станах аз. — Аз не го вярвам. Изкушавам се да проверя колко си студена.

Тя не се помръдна, само цветът на очите и потъмня.

— Тук сме сами — продължих аз, отивайки към нея. — Има ли някаква причина, поради която не трябва да използваме тази възможност?

Стигнах на крачка от нея, протегнах ръце и ги поставих на раменете и. Ръката и се стрелна към лицето ми, но аз бях предвидил такъв ход. Сграбчих китката и, придърпах я към мене, извих ръката зад гърба и и смачках устните и с моите. За един дълъг миг тя остана скована, без да се съпротивлява, но със стиснати и неподатливи устни. Внезапно тялото и се отпусна и ръцете и се плъзнаха зад врата ми.

Към един и двайсет влязох в банята и и си взех душ. Чувствах се великолепно. Прогнозата ми се оказа вярна. Тя не беше айсберг и ми се искаше да се бях обзаложил със Соли, че ще успея да я размекна.

Облякох се в банята и се върнах в спалнята. Тя лежеше на леглото, покрита с жълт халат, с разпиляна коса по възглавницата и затворени очи. Дишаше леко и равномерно. Лицето и беше поруменяло.

Изглеждаше по-млада и по-красива от всякога. Застанах до леглото и я загледах. Тя се протегна като доволна котка, отвори очи и погледна нагоре към мене.

— Значи наистина смяташ, че няма никаква надежда да получа тези пари? — запита Хелън.

— Това ли е всичко, за което можеш да мислиш? — отвърнах аз раздразнено. Първите думи, които тя промълви бяха за парите. До този момент не беше продумала, откакто я взех в прегръдките си.

— Защо не? Важно е, нали? Три четвърти милион. Само си помисли какво можем да направим с толкова много пари.

Е, сега поне ме включваше във финансовата картинка. Седнах на леглото близо до нея.

— Той каза, че ще направи всичко възможно, за да не ги получиш. Вчера отлетя за Сан Франциско. Обзалагам се, че е говорил с хората от застрахователната компания. Не, мисля, че трябва да се сбогуваш с паричките.

— Договорът му изтича днес — каза тя и се пресегна за цигара. Постави я между червените си устни и зачака да я запаля. След това продължи: — Ще остане вкъщи и ще пие. Няма да има повече кредит. Ще вземат всичко. Май е по-добре да си събера багажа и да изчезна.

— И къде мислиш, че ще отидеш?

Тя сви рамене. — Сложила съм настрана малко пари. Ще намеря някой друг. Винаги има други глупаци с пари. Мисля да замина за Маями.

— Не бързай толкова — запалих аз цигара. — Стой при него, докато се сгромоляса. Никога не знаеш. Може да вземе назаем срещу застраховката и да си изплати дълговете. Три четвърти милион са бая мангизи.

— Той няма да ми даде нищо. Не, ще се измитам. Вече изгубих твърде много време. Мога сама да се грижа за себе си.

— Не съм толкова сигурен, че можеш — погледнах я аз. — Стига ти акълът да омотаеш някой нещастник, но твърде не ставаш, когато трябва да го обработиш. Загубила си тринайсет хиляди в случая с Ван Томлин. С Дестър забърка пълна каша. Кажи ми, ти ли бутна Ван Томлин от прозореца?

Тя ме погледна с внезапно празни зелени очи.

— Не, той сам падна. Можех да го спася, ако го бях хванала, но не го направих. Не съм го бутнала.

Беше ми на ума, че лъже, но знаех, че ще си изгубя времето, ако я притисна. Нямаше да ми каже какво се е случило в действителност.

— Добре де, не бързай толкова. Не си тръгвай днес. Изчакай да видиш какво възнамерява да прави той, като се върне. Никога не знаеш. Защо да не си промени решението? Когато се върне, бъди мила с него. Може нещо да му се откъсне от сърцето. Струва си да се опита.

Тя направи гримаса.

— Вече е твърде късно. Не мога да понасям, като ме докосва. Не, изчезвам.

— Почакай, докато се върне — предложих аз. Тя вдигна рамене. — Добре, но утре си тръгвам. — Сама?

Тя ме погледна.

— Разбира се. Да не си въобразяваш, че искам да дойдеш с мене?

— Можеше да бъде и по-лошо — казах аз. — Двамата с тебе можем да спретнем една чудесна игричка на криеница. Не казвам, че ще изтръгнем три четвърти милион. Такъв шанс човек има веднъж в живота си, но можем да се обзаведем с доста сухо. Трябва ти човек като мене, който да се занимава с финансовата страна на въпроса. С твоя външен вид и моя мозък ще смъкнем една торба пари.

Тя се усмихна.

— Ти имаш ли някакъв мозък?

— Нямаш представа. Виж какво, да предположим, че и двамата отидем в Маями. Твоята работа ще бъде да изглеждаш красива и да обработваш наивниците. Моята ще бъде да се намеся в подходящия момент и да ги издоя. Ти не можеш да направиш това. Само си мислиш, че можеш, но за тая работа ти трябва мъж.

Тя погледна със замислено изражение през прозореца.

— Ще си помисля.

Аз се надигнах.

— Добре де, не тръгвай днес. Ще поговорим пак утре. Ще хапна нещо за обяд. Искаш ли да дойдеш с мене?

Тя поклати глава.

— Не, благодаря.

Вгледах се в нея. Изглеждаше отново студена и далечна; ледът се беше завърнал. Не ми пукаше. Докато можех да я размеквам, когато ми се прииска, защо трябваше да си блъскам главата как се чувства в паузите?

— Ще го взема около четири. Ще се върнем към шест часа.

— Да — погледна тя през мене. Почудих се какво става в главата и. Наведох се и се опитах да я целуна, но тя обърна глава с лека гримаса. — Остави ме на мира — тросна се Хелън. — Върви си.

— Това, което най-много ми харесва у тебе, е нежната ти природа — забелязах аз, изправяйки се. — Хубаво, както искаш, аз не се обиждам.

— Върви си, наистина — нетърпеливо ме подкани тя. — Не бъди досадник.

В този момент ми се прииска да я зашлевя през лицето. Внезапно ми светна, че съм и направил толкова впечатление, колкото гумен чук на скала.

Излязох от стаята и затръшнах вратата след себе си.

Точно в четири часа почуках на вратата на Дестър, завъртях дръжката и влязох. Той пишеше на бюрото. Вдигна глава и ми кимна. За първи път го виждах трезвен в тази стая.

— Опаковай бутилките, малкия — посочи той към шкафа. — Ей сега свършвам.

Бях донесъл два куфара със себе си. Той довърши с писането, докато прибирах бутилките. Извади плик, мушна вътре писмото и го запечата. Сложи плика в портфейла си.

— Мисля, че това е горе-долу всичко — каза той и се изправи на крака. — О’кей, да се махаме оттук.

Докато отиваше към вратата, се чу почукване и вратата се отвори. Едно момиче застана на прага: високо, слабо и плоско като дъска. Косата и беше сресана назад и носеше очила с рогови рамки. Беше от тоя тип, които никога не се омъжват и краят на дните им идва в някаква забутана дневна с две-три котки за компания.

Тя носеше букет от червени рози с дълги стъбла, завити в целофан. Държеше ги несръчно и ги предложи на Дестър.

— А-а-з, аз просто исках да ви кажа колко съжалявам, че си отивате, мистър Дестър. Ще липсвате на много от нас. Желаем ви щастие.

Дестър се вторачи в нея. Моравата му кожа побеля и се изпъстри с петна. Това му придаваше ужасен вид. Той взе розите и ги притисна към гърдите си. Започна да казва нещо, но думите засядаха в гърлото му. Момичето остана срещу него за известно време, после повдигна ръце към очите си и се разплака.

Той я заобиколи, все още с рози в ръка, и се отправи към вратата. Никога няма да забравя израза на лицето му. Аз го последвах. Преминахме надолу по коридора, през фоайето и по стъпалата слязохме до колата.

Дестър влезе в колата и остави розите на седалката до себе си.

— Закарай ме вкъщи — изрече той дрезгаво, — но първо вдигни тоя проклет гюрук.

Вдигнах гюрука. Докато стигнахме вкъщи, той вече беше възвърнал самообладанието си, но лицето му все още беше на петна. Излезе от колата с розите и ми се усмихна сковано.

— Странна работа, най-неочакваните хора се сещат за теб. Това момиче имаше някакъв дребен аганжимент в студиото. Даже не мога да си спомня името и. — Той се загледа в розите. — Много мило от нейна страна. — Остана дълго така с поглед, вперен в розите, и с усилие се откъсна от потиснатостта си. — Занеси пиенето в моята стая. Искам те в осем часа тази вечер вкъщи. Имам една работа за тебе, момчето ми, може би е последната.

Чудейки се за какво става въпрос, му отвърнах, че ще съм там.

Той се обърна, спря и повдигна ръка към вътрешния си джоб.

— Дявол да го вземе! Мислех да спрем по пътя, за да пусна това писмо. — Дестър извади плика от джоба си. — Бъди добро момче и го пусни. Вземи колата, важно е.

— Да, сър — казах аз и взех писмото. Пъхнах го в джоба си. После вдигнах куфарите и ги занесох горе, като продължавах да се чудя за какво иска да ме види в осем вечерта.

Имаше трийсетина бутилки скоч в куфарите. Подредих ги в три редици на най-горния рафт в гардероба. След това слязох долу и напълно забравяйки за писмото, което ме беше помолил да пусна, вкарах ролса в гаража. Едва когато се преоблякох, го открих в джоба си. Разгледах го с любопитство. Беше адресирано до „Мистър Едуин Бърнет и сие, адвокатска кантора, улица двадесет и осма, Лос Анджелис“. Най-близката пощенска кутия беше на четвърт миля надолу по пътя и аз си казах „майната му“. Щях да изляза, след като се отбия в къщата, и да го пусна тогава.

В осем без пет отидох в къщата. Часовникът в преддверието удари осем, когато почуках на вратата на кабинета му.

— Влез — извика той.

Отворих вратата и влязох. Дестър седеше зад голямото бюро с бутилка скоч и полупразна чаша пред него. Пепелникът беше препълнен с фасове. Беше пийнал. Познавах по капките пот на лицето му и странния блясък в очите.

— Влез и седни — нареди той. — Вземи оня стол.

Учудих се за какво е всичко това. Отидох до стола и седнах. Дестър кимна с глава към кутията цигари на бюрото.

— Вземи си. Искаш ли едно питие?

— Не, благодаря — отвърнах аз и посегнах за цигара.

— Пусна ли онова писмо?

— Да, сър — казах, без да мигна дори.

— Благодаря ти. — Той опъна една дълга глътка и си наля още уиски, преди да продължи: — Причината, заради която те повиках тук, малкия, е, че искам да си свидетел на един разговор със съпругата ми. Може да се наложи да даваш показания пред съд, тъй че събирай си акъла и се опитай да запомниш всичко.

Това ме разтревожи. Аз го загледах.

— Стой си тихо и нищо не казвай — продължи той и се изправи на крака. Отиде до вратата, като се олюляваше леко, отвори я и повишавайки тон, извика: — Хелън! Би ли слязла долу, ако обичаш?

След това се върна до стола си и седна.

Зацари дълга и тягостна тишина, после чухме Хелън да слиза по стъпалата. Малко по-късно тя влезе, погледна Дестър, след това мене и се спря.

— Какво има? — запита остро тя.

— Влез и седни — отвърна Дестър и се надигна. — Искам да говоря с тебе.

— Той какво прави тук? — поиска да знае тя, без да помръдне.

— Моля те, Хелън, влез и седни. Помолих го да дойде тук като независим свидетел на това, което искам да ти кажа.

Тя присви рамене, отиде до един стол близо до бюрото и седна. Той побутна кутията с цигари към нея.

— Пуши, ако желаеш — предложи и той.

— Не искам — озъби се Хелън. — Какво е всичко това?

Дестър седна, загледа я продължително и проучващо, после запали цигара. Тя му хвърли презрителен поглед и отмести очи.

Той се обърна към мене.

— Съжалявам, ако те карам да се чувстваш неудобно, малкия, но има някои подробности, които трябва да чуеш, за да следиш по-нататък.

Дестър говореше бързо и виждах, че полага усилия да звучи уверено.

— Аз се ожених преди една година. Когато я срещнах за първи път, реших, че е най-прекрасната жена на света. Бях луд по нея. Дори се тревожех, че нещо може да ми се случи и тя ще остане без средства. Бях толкова влюбен, че застраховах живота си за три четвърти милион долара и направих завещание в нейна полза. Казах и какво съм направил, защото исках да знае, че е осигурена, ако нещо се случи с мене. Когато тя разбра, че за нея струвам повече мъртъв, отколкото жив, не успя да скрие истинските си чувства. Стана фригидна. Няма да се разпростирам по въпроса. До такава степен и се гадеше, че не можеше да понася, когато я докосвах. Аз стоях между нея и всичите тези пари. Трябва само да я погледнеш, да се поставиш на мое място и да си представиш какво означава жена като нея да стане студена към теб. Предполагаш как съм се чувствал. Бях глупак и започнах да надигам бутилката. Не можах да спра, след като бях започнал веднъж. Започнах да допускам сериозни грешки в работата си. Не можех да се концентрирам. Започнах да харча необмислено, когато бях пиян. Съсипах си живота заради нея.

— Нещастен глупак — намеси се Хелън. — Да не си въобразяваш, че той се интересува от тия брътвежи? За бога, стигни до същността на въпроса, ако има такава.

— Да, ще стигна до същността — каза той, — но няма да ти хареса, когато стигна до там. Както и да е, ти си опита номера и сега ще чакаш, каквото дойде. — Той погледна към мене. — Толкова много искаше парите, че реши да се отърве от мене. Не е необходимо да навлизам в подробности, но се уверих, че е готова да ме убие заради парите. Вече направи три неуспешни опита; на един от тях беше свидетел в сряда вечерта. Тя си мислеше, че съм достатъчно пиян, за да изкарам буика и се надяваше, че ще се цапардосам някъде. Не е умна убийца и опитите не успяха.

— Ти си пиян — каза тя презрително. — Не знаеш какво говориш.

— Може да съм пиян, но много добре знам какво говоря — отпи от чашата си Дестър и продължи, — няма да спорим за това. Неш видя какво се случи в сряда вечерта; достатъчно интелигентен е да прецени за себе си.

Той отново насочи вниманието си към Хелън.

— Твоите опити да се отървеш от мене бяха без каквото и да е въображение. Не ти ли мина през ума, че най-безопасният и най-сигурният начин е да ме изчакаш да заспя, да ме застреляш в главата и да оставиш пистолета до мене? Ще се учудиш ли, ако чуеш, че половината от хората в киното очакват да се застрелям? Имам причина да сложа край на живота си. Аз съм пияница. Бракът ми е нещастен. Нямам пари и съм потънал в дългове. Никой няма да се изненада, ако се самоубия. Защо не помисли за това?

Тя се втренчи в него.

— Исках парите, а те нямаше да платят, ако мислеха, че си се застрелял.

— Мила моя, колко си глупава. Имаше възможност да прочетеш застрахователната полица. Дадох ти я, ако си спомняш. Ако застрахованият умре от собствената си ръка една година след влизането на застраховката в сила, компанията изплаща парите.

Омразата, с която тя го погледна, ме накара да настръхна.

— Не си въобразявай обаче, че сега можеш да постъпиш така — продължи той и се облегна назад. — Така уредих всичко, че ако се самоубия, няма да има изплащане на парите. Вчера отлетях до Сан Франциско и се срещнах с човека, който отговаря за изплащането на застраховките в „Нашънъл Фиделити“. Казва се Мадъкс и трябва да кажа, че останах впечатлен от него. Ползва се с висока репутация в застрахователните среди. Той е умен, твърд и изключително ефикасен. За него казват, че инстинктивно познава кой иск е фалшив и кой не. Петнадесет години е работил за „Нашънъл Фиделити“ и през това време е пратил бая народ в затвора, а осемнадесет души в килия за смъртници.

Спря, докато отпиваше и след това допълни чашата си с още уиски.

— Срещнах се с този човек с намерение да анулирам застраховката. Като се качвах обаче, ми хрумна нещо. Сигурно съм отмъстителен, но ти съсипа живота ми, а и от сценария, който ми дойде наум, би станал добър филм — не трябва да забравяш, че съм правил добри филми през живота си. Тъй като се опита да ме убиеш и никога не прояви и мъничко нежност към мене, реших, че е справедливо да бъдеш наказана.

Тя застина със стиснати юмруци.

— Не се тревожи — успокои я той, като я наблюдаваше. — Даже и да исках, не мога да предприема полицейски мерки срещу тебе. Нямам доказателства, а и не искам аз да те наказвам. Измислих как да ти дам възможност да се самонакажеш.

— Не искам повече да слушам тези глупости — извика ядосано тя.

— Трябва да слушаш, защото все още има възможност да докопаш парите с хубавите си ръчички; не е кой знае каква, но има.

Беше мой ред да застина и заслушам внимателно.

— Нека ти разкажа за интервюто си с Мадъкс — продължи Дестър. — Когато ми хрумна идеята да се самонакажеш, разбрах, че не мога да му кажа истината. Необходимо беше да променя клаузата за самоубийството, иначе нещата ставаха твърде лесни за тебе. Ето защо му казах, че съм алкохолик със склонност към самоубийство. Споменах му, че в моменти на трезвеност се тревожа да не посегна на себе си, а освен това много държа ти да получиш парите. Решил съм, че ако се анулира клаузата за самоубийство, при което се изплаща застраховката, това може да послужи като възпиращо обстоятелство. Не мисля, че повярва на обяснението, но много бързо анулира клаузата. — Спря, за да пийне и аз забелязах как трепери ръката му. — Така че положението е следното: ако аз се самоубия или ти ме убиеш и инсценираш самоубийство, компанията няма да плати. Разбираш ли?

Тя не отговори. Взираше се с намръщени вежди в отсрещната стена, но си личеше, че слуша.

— Преди няколко седмици — продължи той — реших да се самоубия, когато ми изтече договорът.

Тя реагира по същия начин както и аз. Хвърли бърз поглед към него.

— Разбрах, че нямам никакво бъдеще, след като ми изтече договорът — спокойно обясни Дестър. — Ще бъда без пари и до уши в дългове. Изтръпвам при мисълта за банкрут. Е, договорът ми изтече, нямам пари и съм много задлъжнял, тъй че ще сложа край на живота си по някое време тази нощ.

— Не ти вярвам — каза остро Хелън. — Всъщност смяташ ли, че ме е грижа какво ще направиш?

— Не, не мисля, че те е грижа — отвърна Дестър. Не е там въпросът. Много скоро аз ще се застрелям в тази стая. Едва ли някой друг ще чуе изстрела, освен Неш и ти. Сега слушай много внимателно. Ще разполагаш с няколко часа — не повече — за да представиш самоубийството като убийство. Няма да можеш да го нагласиш да изглежда като случайност: хората не се застрелват по невнимание в главата.

Тя го погледна като че ли беше откачен.

— Ако полицията каже, че съм се самоубил, застрахователната компания няма да плати. Но ако полицията реши, че съм убит, компанията трябва да изплати парите. Слушаш ли внимателно? Виждаш ли капана, който съм ти поставил? Сега разбираш какво имам предвид, като казвам, че ти давам възможност да се самонакажеш. Примамката в капана струва три четвърти милион. Трябва само да подправиш уликите, да изречеш достатъчно лъжи, които да превърнат самоубийството ми в убийство и тогава — ако си била много умна и не си допуснала никакви грешки — ще получиш парите.

Нещо студено капна на ръката ми. Усетих, че се потя. Погледнах към Хелън. Лицето и беше тебеширено бяло и тя стоеше неподвижно като статуя.

— Не знам какво става, като умре човек — продължи Дестър, — но стават странни неща. Може да те наблюдавам, както съм мъртъв. Надявам се, че ще бъде забавно.

Той запали друга цигара и изгледа продължително Хелън. — Имам чувството, че няма да устоиш на примамката. Ще се опиташ да представиш самоубийството ми като убийство. Не мисля, че имаш достатъчно ум, за да го изпълниш успешно, не срещу човек с мозъка на Мадъкс. Предупреждавам те честно, че е изключителен. Толкова лесно можеш да направиш грешка и да се окажеш обвинена в убийството ми, което ще бъде доста смешно, като се има предвид, че вече се опита да ме убиеш, нали? Аз направих нещата още по-сложни, като накарах Неш да чуе всичко. Той може да не е толкова труден за убеждаване. Мъжете си падат по тебе и е напълно възможно да го убедиш да си държи устата затворена или дори да ти помогне. В края на краищата седемстотин и петдесет хиляди долара са много голяма сума и в замяна на дял от тях Неш може да реши да ти помогне.

Хелън скочи на крака.

— Не мога повече да слушам това! — възкликна гневно тя. — Пиян глупак! Нямаш кураж да се самоубиеш. Дръж си мръсните пари! Не ми трябват! Има много други риби, освен тебе. Върви по дяволите и си остани там!

Тя отвори широко вратата и изфуча в преддверието. Видях как изтича нагоре по стъпалата и миг по-късно чух шумното затръшване на врата.

Аз се надигнах. Бях изпотен и треперех.

— Мисля, че и аз не искам да чувам повече — казах, без да го погледна, излязох в преддверието, дръпнах входната врата и излязох навън.

Бях по средата на пътя към гаража, когато чух изстрел. Гърмежът разтърси прозорците на къщата и ме закова на място, сякаш бях блъснат в стена.

Останах неподвижен за миг, след това се обърнах и се затичах към къщата нагоре по стъпалата и влязох в преддверието. Хелън стоеше на най-горното стъпало с ужасно побледняло лице и широко отворени очи. Погледнах към нея.

— Върви и виж — прошепна тя дрезгаво. Аз събрах кураж, пресякох преддверието и отворих вратата на кабинета.