Джеймс Хадли Чейс
Всичко си има цена (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Умея да се оправям с жените. Някои мъже могат. Това е талант — или го имаш, или го нямаш. Скоро разбираш това. Аз открих моя, когато бях петнайсетгодишен хлапак. Сега съм на трийсет и три и може да не съм бил върха в други начинания, но съм имал успех с доста мадами. Тъй че внезапната промяна в поведението на Хелън не беше абсолютна изненада. Дойде по-бързо, отколкото бях очаквал, но не се съмнявах, че рано или късно това щеше да стане. Увереността ми се подхранваше от дълъг жизнен опит. Други жени, някои също толкова враждебни колкото Хелън, бяха капитулирали в най-неочаквания момент, ето защо не изпитах подозрение към поведението и, както би могло да се очаква.

Около три часа излязох с ролса до града, паркирах го и отидох до един магазин за готови дрехи, който излагаше костюми с добра кройка и прилични цени. Изтупах се в пълен екип. Лесно ми стават готови дрехи, и сивият костюм на тънко райе, който избрах накрая, като че ли беше правен за мене. Купих си бяла найлонова риза, пъстра връзка, чорапи и чифт резервни кожени обувки. Докато ми опаковаха покупката, отидох до банката, изтеглих достатъчно пари да платя и се върнах в магазина да уредя сметката.

Поставих пакета в багажника на ролса.

Стана някъде към четири часа. Запътих се към студиото за Дестър. Не беше толкова пиян, колкото се надявах, макар че беше доста натряскан. Нямах никакъв шанс да се добера до застрахователната полица.

— Влизай, малкия — подкани ме той, когато почуках на отворената врата. В един ъгъл на стаята стояха два куфара и петнайсетина завързани с връв празни кожени папки. Когато се доближих до тях, той се обърна към картотечния шкаф, отвори второто чекмедже и извади полицата. Наблюдавах с периферното си зрение как я погледна и я сложи във вътрешния джоб на сакото си. Нищо не можех да направя. Сигурно щеше да я заключи във вградения сейф, който бях забелязал в спалнята му. Шансът ми беше, когато я видях за първи път. Едва ли щях да имам друга възможност да я проуча внимателно.

Сложих куфарите в багажника до моя пакет и се върнах в офиса.

— Това ли е всичко, сър?

— Засега — отвори той големия вграден гардероб. Имаше поне три дузини пълни бутилки уиски, наредени на един от рафтовете. Върху останалите се мъдреха празни бутилки. На око ми се струваха около стотина. — Ще взема в петък пълните — каза той. — Оставям празните. Те ще бъдат моята епитафия. Да тръгваме.

— Разбрах, че нямате нужда от мене тази вечер, сър — казах аз, като отворих вратата на колата. — Мисис Дестър ме помоли да я закарам до „Палм Гроув“.

— Така ли? — спря поглед върху мене той. — Много странно. Чудно ми е защо иска ти да я закараш до „Палм Гроув“?

Аз също се чудех.

— Спомена нещо за това, че не обича да кара в тъмното.

— Така ли каза? Добре де, няма значение. Какво от това? Не, не ми трябваш тази вечер. Имам да пиша нещо.

Когато стигнахме вкъщи, аз занесох куфарите в кабинета му. Той се качи горе и когато минавах през преддверието, Хелън излезе от дневната.

— Моля те в осем часа, Неш — каза тя.

— Да, госпожо.

Погледите ни се срещнаха и тя се усмихна. Виждал съм такава усмивка преди и сърцето ми заби ускорено.

— Няма да си в униформа, нали?

— Вие казахте да не я обличам, госпожо.

— Да, разбира се.

В осем часа закарах кадилака пред входната врата. В продължение на час преди това се бръснах, взех душ и си сложих новите дрехи. Бях много доволен от крайния резултат. Докато се навеждах да изключа двигателя, Хелън излезе от къщата. Беше облечена в бяла обикновена рокля — тоалет, който не предполагах, че ще сложи за една такава елегантна бърлога като клуба „Палм Гроув“ и това ме учуди.

Тя слезе по стъпалата, изглеждайки много красива и влезе в колата, без дори да ме погледне.

Кадилакът беше двуместен, със сгъваеми седалки отзад и тя седна до мястото на шофьора. Аз затворих вратата, заобиколих колата и се вмъкнах до нея.

— Към „Палм Гроув“, госпожо?

— Не, промених решението си. Карай към клуб „Футхилз“.

Той се намираше на булевард „Маунт Уилсън“, а това беше доста далеч. Промяната на решението и трябваше да ме накара да се замисля накъде духа вятърът, но аз някакси не успях да загрея. След това успях, де. Може би нейната близост, ръкавът на роклята и, който ме докосваше, уханието на парфюма и и очертанията на бедрата и под гънките на полата ме изкараха от равновесие. С безшумните си мощни оръжия една жена може да направи всеки мъж на маймуна. Клубът „Футхилз“ се посещаваше предимно от любители на джайв. Бях ходил там няколко пъти със Соли, който е страстен поклонник на джайв. Преимуществата на клуба бяха евтинията, добрата храна и превъзходният оркестър. Не беше място, където мисис Дестър би отишла.

— Танцуваш ли, Неш? — запита тя внезапно, тъкмо когато завивах с колата към авенюто.

— Да, госпожо.

— За бога, престани да ме наричаш „госпожо“!

— Да, мисис Дестър.

— Така е по-добре. — Тя се полуобърна, за да ме погледне. — Не съм в настроение за „Палм Гроув“ тази вечер — продължи тя. — Иска ми се нещо с повечко живец. Чувствал ли си се някога така?

— Много често.

— Мислех си, че можем да потанцуваме. Никой от моите надути приятели няма да пожелае да го видят и мъртъв във „Футхилз“.

Нищо не казах.

Пътувахме известно време, без да говорим, после тя остро ме запита: — Кажи ми нещо за себе си. Защо прие тази работа? Един мъж като тебе сигурно може да си намери нещо по-добро.

— Защо да търся нещо по-добро? Вие сте най-красивата жена в Холивуд. Отиваме на танци. Карам нов кадилак и току-що ми платиха. Какво повече мога да желая?

Тя се разсмя, пресегна се и включи радиото. Намери Малкия Хънт, който изпълняваше своето парче на някаква джазова сбирка.

— Какво работеше, преди да станеш шофьор на мъжа ми? — запита тя, докато нагласяше копчето на радиото.

— Няма да Ви е интересно — отвърнах аз, гледайки право пред себе си. — Какво ще кажете, ако не говорим за лични неща? Вие искате да танцувате, аз искам да танцувам. Това е горе-долу всичко, нали?

— Да — промълви тя и обърна глава към потока от коли, който ни обграждаше от всички страни.

Тя танцуваше добре и удоволствието, което изпитвах от допира до гърдите и, докосването на косата и до лицето ми и дългите и бедра, прилепнали към моите, представляваше усещане, което мислех, че отдавна съм забравил.

Ресторантът беше изпълнен докрай с изтупани мацки и техните млади приятелчета. Повечето от младежите забравиха с кого танцуват, когато видяха Хелън.

Танцувахме около половин час и Хелън обяви, че е време за по едно питие.

— Смяташ ли, че си достатъчно богат да черпиш, Неш, или аз да почерпя? — запита тя, като отидохме до бара.

— Имам пари за едно питие. Какво да бъде?

— Един коняк. Докато поръчаш, ще отида да си оправя грима. — Тя ме изгледа отново дълго и предизвикателно. — Не вярвах, че толкова много ще се забавлявам.

— Това е само началото — рекох аз — нощта е пред нас.

— Да — пръстите и стиснаха ръката ми, — нощта е пред нас.

Наблюдавах я как върви по коридора към дамската тоалетна и главата ми започна леко да се върти.

Имах чувството, че ще бъде една от тези вечери, когато всичко върви добре. В миналото ми имаше вечери, когато нещата не се развиваха добре. Имах шесто чувство за тези работи. Отидох до една маса на терасата, откъдето можех да виждам вратата на дамската тоалетна. Щракнах с пръсти на един сервитьор и поръчах един коняк и едно двойно уиски. Едва след като минаха десетина минути, започнах да се чудя. След още десетина скочих на крака. Не можеше да си оправя грима половин час, нали?

Изчаках още пет минути и след това хванах една продавачка на цигари. Дадох и един долар и и казах да надникне в дамската тоалетна и да ми съобщи, ако вътре някаква червенокоса дама още се цапоти.

Това отне още пет минути.

Продавачката на цигари се върна и каза, че няма никаква червенокоса. Момичето, което се грижеше за тоалетната и казало, че червенокосата веднага излязла през задния изход. Едва сега загрях как лесно ме бяха изработили. Намирах се на около четирийсет минути яко каране от резиденцията на Дестър, ако имах кола, защото не се съмнявах и за миг, че тя е взела кадилака. Имаше добър аванс, но и аз още не се бях отказал. Изтичах до паркинга. Нямаше никакъв кадилак. Един буик, модел 1945 година, се измъкваше от наредените коли. Не се подвоумих. Довтасах до колата, размахвайки неистово ръце.

Шофьорът, хлапе с бяло-зелена карирана риза с отворена яка, спря и ме зяпна.

— Виж к’во, много е важно — избълвах аз. — Трябва да стигна бързо до Хил Крест Авеню. Ще ти дам пет долара да ме закараш. Става ли?

— Дадено — отвърна той. — Аз тъкмо си отивам вкъщи. — Пресегна се и ми отвори отсрещната врата. — Влизай. За пет долара ще те закарам до Лос Анджелис и обратно.

— Ако успееш за половин час, получаваш десет долара.

Той ми се ухили. — Губиш сухото. Дръж си шапката, тръгваме.

Макар че буикът беше произведен през четиридесет и пета, вървеше здраво, а и хлапакът умееше да кара. Беше достатъчно умен да разбере, че няма да пристигне навреме, ако кара по магистралата с натоварено движение. Сви по страничните улици. Напредваше към Хил Крест Авеню с криволичене от една задна улица в друга. Не успя да стигне до вратата на Дестър за половин час, но закъсня само с пет минути и му дадох десетте долара.

Изтичах нагоре по алеята към къщата. Когато стигнах до завоя, видях светлина в гаража. Спрях рязко и пристъпих зад едно дърво. Оттук можех да виждам какво става в гаража. Изчаках и забелязах Хелън да излиза на светло иззад колите. Какво беше намислила? Видях, че ролсът и буикът бяха в гаража, а кадилакът беше паркиран на асфалта. Тя се спря пред буика с гръб към мене. Аз предпазливо се придвижих напред, докато стигнах на петнайсетина метра от нея. Тогава зърнах Дестър. Той лежеше по лице върху пода на гаража и за миг си помислих с уплаха, че е била достатъчно откачена да го убие.

Хелън застана над него, обърна го по гръб и аз видях, че той диша. Тя го хвана и вдигна на крака. Тъй го подмяташе, сякаш Дестър не тежеше въобще. Това ме потресе. Аз го бях домъкнал до спалнята му и знаех колко тежи. Трябваше да е силна като вол, за да го вдига така. Дестър увисна върху нея. Светлината падна на лицето му. Очите му бяха отворени и стъклени. Челюстта му беше отпусната.

— Остави ме на мира — изломоти той, като се опита да я отблъсне. — Махни си ръцете от мене. Излизам и никой не може да ме спре.

Една усмивка се появи на устните на Хелън, ужасяваща малка усмивчица, от която ме полазиха тръпки.

— Разбира се, мили — каза тя. — Аз не те спирам. Опитвам се да ти помогна.

Отвори вратата на буика. Нищо не пропускаше. Защо да смачка ролса, когато имаше нещо по-евтино под ръка?

Това беше нейният замисъл. Тя възнамеряваше да го откара до шофьорското място, да постави ръцете му на кормилото и да го изстреля по авенюто. Надолу по стръмния хълм се спускаше главната магистрала, изпълнена докрай с бързо движещи се автомобили.

На пръв поглед всичко изглеждаше безпогрешно. Ако някоя от тези бързо движещи се коли по магистралата закачеше буика, който излизаше от авенюто, шансът на Дестър да оцелее беше нищожен. Повечето от хората в Холивуд знаеха, че е алкохолик. Те също знаеха, че той кара, когато е пиян. Нямаше нищо в плана, което да изглежда подозрително за застрахователната компания.

Или имаше?

Спомних си, че замина за Сан Франциско тази сутрин. Дали беше уредил нещо с компанията? Мина ми през ума, че има неясни неща, а човек не може да си позволи нищичко неясно, когато си има работа със застрахователна компания.

Ами ако не се претрепеше веднага? Буикът беше голям и здрав. Трябваше доста силно да го цапардосат, за да се смачка. Ако не беше мъртъв, когато ченгетата се доберяха до него, можеше да се разпее. Ако им кажеше, че жена му му е помогнала да се качи в колата и ако по-късно разберяха, а това беше почти сигурно, че е застрахован за три четвърти милион долара, всичко отиваше по дяволите. Полицаите щяха бързо да разберат, че Хелън и аз сме били в клуба „Футхилз“. Какво щяха да си помислят след като открият, че тя и аз — шофьорът на съпруга и — сме танцували заедно? Това щеше да ме изложи на опасност. Хлапакът щеше да им каже, че съм останал на сухо без кола и съм бил толкова настоятелен да се върна в къщата, че съм му дал десет долара за пътешествието. Полицията щеше да поиска да узнае защо; те щяха да поискат да разберат защо Хелън се е измъкнала. Ако не докажех, че съм чист, можеха да си помислят, че аз съм също в играта. Дори ако не награбеха Хелън за обвинение в опит за убийство, дори ако не се опитаха да ми го пришият и на мене, застрахователната компания щеше да е предизвестена: Хелън никога повече нямаше да се опита, а ако тя не се опиташе отново, аз нямаше да получа моя дял.

Внезапно почувствах със сигурност, че не е това начинът. Ако Дестър трябваше да умре, трябваше да се измисли нещо много по-сигурно и безопасно. Твърде много се разчиташе на смъртта му, за да се поемат рискове, които бяха прекалено големи.

Аз излязох от сянката и пристъпих на светло тъкмо когато Хелън се запъти към шофьорското място.

Сигурно имаше стоманени нерви. Нито се сепна, нито извика от уплаха. Неприятният блясък на лампата освети напълно лицето и. Освен лекото присвиване на устните, изразът и не се промени.

Тръгна бавно към мене.

— А, Неш, мистър Дестър настоява да бъде откаран до клуба „Кресънт“ — тихо промълви тя. — Аз щях да го отведа там, но след като ти си вече тук, по-добре е ти да направиш това.

Лъжата и беше безупречна. Ако не знаех какво става, щях да се хвана без съмнение.

— Да, госпожо, — отвърнах аз и си пожелах да контролирам израза на лицето си също толкова добре, колкото и тя. Гласът ми звучеше дрезгаво и сигурно си личеше колко уплашен се чувствах.

Пристъпих покрай нея към буика, влязох в колата и запалих мотора. Тя се обърна и изчезна, разтапяйки се в тъмнината.

Дестър внезапно се изправи.

— Не тръгвай — остро каза той. — Гласът му звучеше нормално и това ме учуди безкрайно. Обърнах се и се вторачих в него.

— Тя, разбира се, искаше да те разкара от пътя си. Как се добра дотук?

Продължавах да го зяпам и усетих как студени капчици пот покриват лицето ми.

Дестър ми се усмихна криво.

— Изглеждаш тъй, сякаш си видял призрак. Как се върна?

— Един човек ме докара — изкряках аз като жаба.

— Мисля, че искаше да се отърве от мене — продължи той. — Желанието и е да докопа парите от застраховката, разбира се — разсмя се Дестър. — Не би си помислил, че една толкова красива жена може да е толкова безмилостна, нали?

Извади цигара и я запали. — Е, сега поне знам какво да очаквам. — Той отвори вратата на колата и излезе. — Мисля, че ще си легна след тези емоции. Искам тази нощ да спиш в моята тоалетна стая. Човек никога не знае. След като е започнала, може да се опита да довърши работата. Не ми се иска да ме удуши, докато спя.

Знаех, че трябва да се държа съвсем нормално, като всеки, който чува нещо подобно.

— Няма ли да се обадите на полицията? — запитах аз.

— Полицията? — изсмя се Дестър. — Разбира се, че няма. Тя иска само парите от застраховката. Взел съм добри мерки да не ги получи и като разбере това, ще ме остави на мира.

Взел съм добри мерки да не ги получи.

Почти се издадох. Какво искаше да каже?

— Да се върнем вкъщи — продължи той и тръгна по асфалта.

Аз изгасих осветлението в гаража, изтичах до горе, взех си пижамата и нещата за бръснене и го последвах.

Влязохме заедно в тихата безмълвна къща. Докато се качвахме по стъпалата, Хелън се появи на вратата на стаята си.

При вида на Дестър и моя милост след него, тя се стресна, естественият цвят изчезна от лицето и, а ръката и се вдигна към устата.

— Неш ще спи в моята тоалетна стая — обяви Дестър. — Той ще ме пази. Трябва да знаеш, в случай че решиш да провериш как се чувствам през нощта.

Мина покрай нея и влезе в спалнята си. Аз се спрях на най-горното стъпало, за да я погледна.

Дълго се взирахме един в друг. Виждах нескритата омраза в очите и. После тя се врътна и трясна вратата пред носа ми.

Не спах много тази нощ. Продължавах да си мисля за мерките, които беше взел, за да не може Хелън да получи парите. Това много ме разтревожи, защото той говореше с убеждение в гласа си. Възможно ли беше да е отминала датата на застрахователната вноска? Щеше да бъде голям майтап за мене, ако полицата не струваше вече нищо, а и за нея щеше да бъде майтап.

Нямаше начин да разбера какво е направил.

Зачудих се дали да не отида при Хелън и да открия картите си. Тя знаеше повече от мене, но накрая реших, че не е време да и разкривам моята игра.

Макар че през по-голямата част от нощта си напъвах мозъка, не стигнах до никъде и се зарадвах, когато трябваше да ставам и да спра да мисля.

Закарах Дестър до студиото, както обикновено. Той не говори много по пътя и не спомена нищо за предишната нощ, но когато излезе от колата, каза: — Искам да се пренесеш вкъщи, малкия. Използвай тоалетната стая. Пренеси си нещата. Искам да си близо до мене през цялото време, докато съм вкъщи. Разбираш ли?

— Да, сър — отвърнах аз.

Не се прибрах вкъщи цял ден и в четири часа се върнах да го взема от студиото.

Видях, че е къркал много и изглеждаше потиснат. Влезе в колата, без да каже дума, и го откарах вкъши.

Каза ми, че ще излиза за вечеря и трябва да съм готов в осем часа.

Къщата изглеждаше празна. Нямаше и следа от Хелън. Докато лежах на леглото, пушех и чаках да стане осем часа, единственият звук, който чувах, бяха тежките стъпки на Дестър, преобличащ се в спалнята си.

Когато докарах колата пред входната врата, той слезе бавно по стъпалата, провлачвайки крака. Беше във вечерно облекло и въпреки подпухналото, зачервено лице и кръвясали очи изглеждаше внушително.

— „Кресънт“ клуб — разпореди се той. — Стой наблизо, малкия, защото тази вечер празнувам и ще трябва да бъда отнесен в леглото.

Не го питах какво ще празнува и той не ми каза. Носех книга със себе си, останах на паркинга и се зачетох. Към един часа един от надутите портиери се появи до неосветената кола.

— Ела си прибери пияницата — каза той. — Подпрели сме го на стената, но няма да остане дълго така.

Оставих книгата и подкарах бавно към страничния изход, докато портиерът подтичваше край колата.

Дестър беше страшно пиян и едва го вкарахме в колата с общи усилия.

— Надявам се, че виждам тоя пияница за последен път — тросна се портиерът, като се отдръпна и избърса с ръка лицето си. — Чувам, че са го изритали от „Пасифик“.

— Защо се тревожиш толкова? — отвърнах аз, докато влизах в колата. — Нали ваш’та дупка продава къркането?

Върнахме се в тъмната, безмълвна къща. Видях, че Хелън е взела кадилака, когато минахме край гаража. Почудих се къде ли е отишла.

Трябваше да занеса Дестър до спалнята му.

Когато го сложих в леглото, той изсумтя и потъна в дълбок, безпаметен сън.

Уверих се, че е заспал, преди да отида до стенния сейф. Пробвах дръжката, но беше заключен. Прегледах чекмеджетата на бюрото му и най-вероятните места; претърсих джобовете му, след като го съблякох, но ключът не се появи.

Продължих да търся, но не можах да го намеря и накрая угасих лампата и влязох в тоалетната стая, като оставих отворена преходната врата. Съблякох се, изгасих лампата и запалих цигара, докато лежах, гледах пълната луна и се чудех какво ли ще ми каже Соли сутринта. Цялата организация ми се изплъзваше от ръцете. Два пъти бях спасил живота на Дестър. Може би бях откачен, че попречих на Хелън да го качи в буика и да го пусне на оживената улица. Номерът можеше да мине и ако всичко беше станало според предвижданията, сега щях да се пазаря с Хелън за своя дял.

Тогава си спомних за всички неясни неща. Помислих си за полицията и как щяха да ни обработят. Зарадвах се, че успях да спра изпълнението на замисъла и.

Станах малко след седем и половина на другата сутрин, погледнах в стаята на Дестър и видях, че още спи. Излязох от безмълвната къща и отидох до апартамента над гаража.

След като се обръснах и си направих чаша кафе, позвъних в апартамента на Соли.

Той отговори със закъснение.

— Боже господи — простена Соли. — Ти ме събуди, дявол да го вземе. Нали каза девет часа?

— Изрови ли нещо?

— Казах ти, че ще го направя, нали? Хайде да се видим днес по някое време. А, слушай, донеси петте стотака или нищо няма да получиш от мене.

— Ела тук. Не зная дали ще имат нужда от мене днес, тъй че трябва да се мотая наоколо. Можем да говорим тук.

Той отвърна, че първо ще закуси. Уверих го, че ще му приготвя нещо и го подканих да си изкара колата и да пристигне веднага. Соли се съгласи неохотно и след четирийсетина минути го забелязах да се изкачва пеша по алеята. Поне имаше достатъчно акъл да си остави колата там, където не се вижда.

— Ти си голям късметлия — каза той, сядайки на масата. — Тази работа можеше да ми отнеме цяла седмица, но попаднах на един журналист, когото познавам от едно време. Той разполагаше с готова информация.

Сложих пред него яйца с шунка. Не ми се ядеше, но си налях чаша кафе.

— Давай да чуем. Какво откри?

— Какво ще кажеш за малко пари, ако още не си успял да приготвиш петте стотака?

— Получаваш стотарка, ако това те устройва.

Соли не очакваше такъв отговор и се опули насреща ми.

— Не си започнал нищо, нали? — запита той тревожно.

— Какво искаш да кажеш?

— Откъде взе парите? Слушай, приятел, тази работа не ми харесва. Ако смяташ да изнудваш мадамата …

— Успокой се — нехайно казах аз, — Дестър ми плати. Даде ми аванс.

Извадих чековата си книжка. — Тъй че мога да ти отпусна стотачка.

— Не, не искам чек — забързано продума Соли. — Всичко е наред, имам ти доверие. Когато ми платиш, нека да е в брой.

— Не мисля, че имаш доверие и на собствената си майка.

— Прав си, един път направих това и тя ми измъкна петдесет долара — намръщи се той. — Не знам каква игра играеш, но всички мангизи, които получа от теб, трябва да са в малки банкноти, а не с чек.

— Добре де, добре, кажи ми сега какво научи?

— Имах късмет. Срещнах съвсем случайно тоя журналист. Казва се Майк Стивън и работи за „Уърлд Телеграм“. Той е кадърен репортер и си помислих, че си струва да му кажа какво ме интересува. Така и стана. Той самият се занимавал със случая. Мъжът, който паднал от прозореца, се казвал Ван Томлин. Въртял търговия с кожи — представител или нещо подобно. Самостоятелен бизнес като моя, само че той правел добри пари. Бил ерген, имал малък апартамент на Парк Авеню, карал кадилак и когато не работел, се забавлявал добре. На следствието се оказало, че срещнал твоята мисис Дестър във „Фифи клуб“; тя била там продавачка на цигари. Хванала окото на Ван Томлин и той и направил предложение. Подхвърлил, че ще я настани в апартамент в замяна на обичайните услуги. Тя се съгласила и той и взел апартамент на осмия етаж на Ривърсайд драйв. Ван Томлин не бил някакъв пикльо. Наближавал шейсетте и според Стивънс бил луд по мацката. Тя била позната тогава под името Хелън Лоусън. Струвала му бая от парите за харчлък. — Соли спря, за да довърши шунката, отмести чинията си и запали цигара. — Ван Томлин се виждал с Хелън почти всяка вечер. Те движели заедно по нощните заведения и той харчел повече отколкото печелел. Една нощ в апартамента на Хелън получил инфаркт. За известно време не се знаело дали ще устиска. Тя повикала лекар и по-късно той дал показания на следствието. Стивънс каза, че явно си личало как е обработила доктора. На следствието той се разсипал да говори в нейна полза. Неговите показания натежали на везните, когато дошло време за това.

Когато Ван Томлин се възстановил от инфаркта, направил си застраховка за двайсет хиляди долара в полза на Хелън.

Почувствах как побледнях при думите му, станах и отидох до другия край на стаята с гръб към него, като си налях още кафе. Не исках да забележи, че информацията ме разтърси от главата до петите.

Значи вече е била забъркана в далавера със застраховка! Това я правеше съвсем подозрителна. Застрахователните компании си разменяха сведения. Със сигурност можех да се обзаложа, че компанията на Дестър вече знае за набъркването на Хелън в предишно разследване, свързано със застраховка.

Соли продължи да говори:

— Ван Томлин не искал тя да остане на сухо, ако нещо се случи с него. Нямал много пари, но се оправял, докато работел. Не криел за застраховката. Докарал застрахователния агент в апартамента на Хелън и тя трябва да го е обработила и него. Ван Томлин му казал, че иска да я осигури финансово и поради здравето му застрахователните вноски били бая тлъсти.

— Месец по-късно, докато бил в апартамента и, паднал от прозореца.

Аз се върнах с кафето и седнах на мястото си.

— Как е паднал? — запитах с глас, който едва успях да позная.

— Той я чакал, докато тя се къпела — продължи Соли. — На следствието казала, че го чула да извика. Изтичала в дневната гола и с капеща от нея вода точно в момента, в който той се бил вкопчил за гърлото си пред отворения прозорец. Прекатурил се и паднал навън, преди да успее да го хване.

Поех дълбоко въздух. Беше дори по-лошо, отколкото си представях.

— Какво е мислел съдебният лекар?

Соли довърши кафето си и отдръпна стола.

— Не е толкова важно какво си е помислил съдебният лекар. Тя е трябвало само да си размаха бедрата пред него и той да приеме всяка нейна дума като евангелието. Важно е какво си е помислила застрахователната компания. Стивънс изкопчил всичко това от първа ръка чрез застрахователния агент Ед Билинс. Той застраховал Ван Томлин. Билинс казал на Стивънс, че той и застрахователната компания смятат цялата работа за нередна, Ван Томлин платил само първата вноска, преди да падне от прозореца. Билинс отишъл да се срещне с Хелън, като възнамерявал да я подплаши и да я откаже от претенциите и. Номерът му не минал. Той я предупредил, че ако продължава да настоява, те ще се противопоставят. Казал и, че ако компанията изрази съмнения от резултата на следствието, има вероятност да я обвинят в убийство. Мислел си, че ще я побърка от страх, но се излъгал. Тя обвинила компанията в опит да избяга от отговорност и заплашила да повдигне въпроса на следствието. Тъй се случило, че компанията не била много стабилна финансово. Отрицателната реклама нямало да й бъде от голяма полза. Въпросът бил кой държи по-силни карти.

По отношение на Хелън полицията била удовлетворена, че Ван Томлин е загинал случайно. Докторът бил готов да се закълне, че сърцето му едва мъждукало. Срещу това застрахователната компания можела да изтъкне, че Ван Томлин е платил само първата вноска и Хелън е имала възможност да го бутне от прозореца. Билинс подчертал факта, че ако застрахователната компания откаже да изплати парите, полицията може да продължи разследването и да се натъкне на нещо. Накрая се стигнало до компромис. Хелън кандисала на седем хиляди вместо двайсет и компанията се съгласила да каже на следователя, че ще уреди застраховката. В такива случаи той престава да задава неудобни въпроси. Съдебният лекар казал, че е удовлетворен. Ясно било, че Ван Томлин се е прекатурил през прозореца по време на инфаркт. Застрахователната компания казала, че ще уреди нещата. Хелън направила мили очи на следователя и всичко минало по мед и масло.

Тя останала три-четири месеца в апартамента и когато парите и започнали да посвършват, се огледала наоколо за някой друг баровец. Срещнала Дестър. Той бил достатъчно откачен да се ожени за нея, а останалото вече знаеш.

Запалих цигара, докато умът ми препускаше.

Хелън трябваше да е съвсем шантава, за да се опита отново да приложи същия номер. Компанията „Нашънъл Фиделити“ от Калифорния беше най-голямата и най-мощната компания по тихооеканското крайбрежие. Едва ли само те бяха поели риска за три четвърти милион долара. Сигурно имаше намесени и други компании. Едно беше да заплашваш някаква дребна комнанийка, а съвсем друго — да се счепкаш с „Нашънъл Фиделити“.

Внезапно ми се доповръща.

— Какво те яде? — вгледа се любопитно в мене Соли.

— Нищо, просто си мислех — станах на крака. — Ами, благодаря за информацията, Джак. Може да ми свърши работа. Ще ти оставя стотачка, като мина край теб. Останалото — ако мога да използвам информацията.

— Не ми казвай — прекъсна ме той припряно. — Не искам да знам. Само ми дай парите, когато имаш възможност.