Джеймс Хадли Чейс
Ева (1)

Глава първа

Преди да започна своя разказ за историята на моята връзка с Ева, първо трябва да ви кажа колкото е възможно по-накратко нещо за себе си и за събитията, които доведоха до първата ни среща.

Ако не беше се случила тази необикновена промяна в живота ми по времето, когато се бях примирил с посредствената кариера на чиновник-експедитор, нямаше да срещна Ева и следователно нямаше да изживея събитията, които в края на краищата ме опропастиха.

Въпреки че вече са изминали две години, откакто я видях за последен път, достатъчно е само да помисля за нея, за да изпитам отново страстното желание и гневното безсилие, които ме държаха като завързан с верига към нея през един период от време, когато цялата ми енергия и внимание би трябвало да са фокусирани върху работата. Няма значение с какво се занимавам сега. Никой не беше чувал за мен в този град на тихоокеанското крайбрежие, където дойдох преди близо две години, след като разбрах подир какво нищожно и вятърничаво същество съм тичал.

Но не за настоящето става дума, нито за бъдещето. Моята история е свързана с миналото.

Въпреки че съм нетърпелив да изкарам Ева на сцената без протакане, има някои подробности за самия мен, както казах преди това, които трябва да бъдат разказани първи.

Казвам се Клайв Търстън. Може и да сте чували за мен. Аз би трябвало да съм авторът на сензационно успешната пиеса „Проверка в дъжда“. Въпреки че в действителност не аз написах пиесата, написах три романа, които в своята област бяха не по-малко успешни.

Преди излизането на „Проверка в дъжда“, както и сега, аз бях никой. Живеех в Лонг Бийч в голям жилищен блок близо до фабрика за консерви, където бях чиновник-експедитор.

До идването на Джон Кулсън в блока влачех монотонно и лишено от амбиции съществуване — живота, който водеха стотици хиляди лишени от перспектива мъже, които и през следващите двадесет години щяха да работят точно това, което вършеха сега.

Въпреки че животът ми бе еднообразен и самотен, аз го възприемах с апатично примирение. Не виждах спасение от ежедневното ранно ставане, отиването на работа, консумирането на евтина храна, колебанието дали бих могъл да си позволя това или онова и случайното приключение с някоя жена, ако имах достатъчно пари. Не виждах спасение, докато не срещнах Джон Кулсън, но даже и тогава не успях да видя своя шанс и да се възползвам преди неговата смърт.

Джон Кулсън знаеше, че ще умре. От три години се бореше с туберкулозата и вече нямаше сили. Като умиращо животно, което се отделя и се скрива някъде, той се бе изолирал от приятели и познати и дойде да живее в жалкия мръсен блок в Лонг Бийч.

Имаше нещо в него, което ме привлече, а и той, макар и неохотно, приемаше моята компания.

Може би защото бе писател. От дълго време исках да пиша, но мисълта за огромния труд винаги ме обезкуражаваше. Чувствах, че ако веднъж започна, дремещият ми талант, който бях сигурен, че притежавам, щеше да ми донесе слава и богатство. Предполагам, че много други като мен мислят по същия начин, но както на повечето от тях, и на мен ми липсваше инициативата да започна.

Джон Кулсън ми каза, че е написал пиеса, която, уверяваше ме той, е най-доброто, което някога е създавал. Аз го слушах с удоволствие, научавайки някои изненадващо интересни неща за техниката на писането на пиеси и парите, които може да се спечелят от добра пиеса.

Две вечери преди да умре, той ме помоли да изпратя пиесата му на неговия агент. Тогава бе прикован на легло и можеше да върши съвсем малко неща без чужда помощ.

— Не мисля, че ще доживея да видя поставянето й — каза мрачно той, взирайки се през прозореца. — Бог знае кой ще спечели, но това е нещо, което моят агент ще трябва да уреди. Дяволски смешно е, Търстън, но аз нямам никого, на когото да оставя нещо. Сега ми се иска да бях имал деца. Тогава цялата тази работа щеше да има смисъл.

Небрежно попитах дали агентът му очаква пиесата и той поклати глава:

— Никой освен теб не знае даже, че съм я написал.

Следващият ден бе събота и в залива Аламитос се провеждаше годишният карнавал на водните спортове. Отидох долу на плажа заедно с хилядите други хора, за да наблюдавам състезанието с яхти.

Не обичах да се блъскам с тълпата, но беше очевидно, че Кулсън си отива, и аз чувствах, че трябва да се измъкна от атмосферата на неизбежната смърт, която витаеше в цялата къща.

Пристигнах на пристанището, когато малките яхти се подготвяха за най-важния старт този следобед. Наградата беше златна купа и състезанието обещаваше да бъде интересно.

Една от яхтите привлече вниманието ми. Тя беше разкошна малка лодка с яркочервени платна и конструкцията й подсказваше, че е бърза. Екипажът й се състоеше от двама мъже. Единият, на когото само бегло спрях поглед, беше типичен пристанищен работник, но другият очевидно беше собственикът. Той бе облечен в скъпи бели вълнени дрехи и обувки от еленова кожа, а на китката му забелязах тежка златна гривна. Голямото му месесто лице имаше арогантно изражение, което се появява само при наличието на голямо богатство и власт. Той стоеше до кормилния лост със стърчаща между зъбите пура, наблюдавайки работата на другия мъж по последните приготовления на лодката. Чудех се кой е и накрая реших, че или е някой филмов директор, или е петролен магнат.

След като го наблюдавах няколко минути, продължих по-нататък, за да се върна веднага при шума от падането на нещо тежко, последван от тревожен вик.

Пристанищният работник се беше подхлъзнал и сега лежеше на кея с лошо счупен крак.

Инцидентът беше непосредствената причина за внезапната промяна на моята съдба. Имах известен опит в управлението на яхти и изявих желание да заема мястото на пострадалия, вследствие на което споделих със собственика почестите на победителя, спечелил златната купа.

Собственикът на яхтата ми се представи чак след края на състезанието. Когато ми каза името си, аз в първия момент не можах да осъзная добрия си късмет. Робърт Роуън по това време беше един от най-силните хора в театралната гилдия. Той притежаваше осем или девет театъра и зад гърба си имаше дълга поредица от театрални успехи.

Той се радваше като дете на спечелената купа и ме притесни с благодарностите си за моята помощ. Даде ми визитната си картичка и тържествено обеща, че според възможностите си би направил всичко за мен.

Вероятно можете да си представите изкушението, пред което бях изправен. Когато се завърнах в апартамента, заварих Кулсън в безсъзнание. На следващия ден той умря. Пиесата му, готова за изпращане на неговия агент, лежеше на бюрото ми. Не се колебах много. Кулсън беше отбелязал, че не му е известно да има някой, който да спечели от пиесата, а аз добих усещането тогава, че поне би могъл да помисли за мен. Бяха ми необходими само няколко минути, за да убедя протестиращата си съвест, след което отворих плика и прочетох пиесата.

Въпреки че не знаех много за писането на пиеси, когато я свърших, разбрах, че е забележителна. Дълго седях и премислях възможностите да бъда разкрит, но не можах да съзра никаква опасност. След това, преди да си легна, смених заглавието и първата страница на ръкописа. Вместо „Бумеранг“ от Джон Кулсън на титула сега се четеше „Проверка в дъжда“ от Клайв Търстън. На следващия ден изпратих пиесата на Роуън.

Мина почти година, докато „Проверка в дъжда“ беше поставена. През това време в оригиналния текст бяха направени много промени, тъй като Роуън обичаше да изтъква личното си участие във всяко театрално начинание, финансирано от него. Но дотогава аз вече бях свикнал с мисълта, че пиесата е моя, и когато тя най-после бе поставена и постигна моментален успех, почувствах истинска гордост от постижението си.

Страхотно усещане е, когато влизаш в изпълнена с хора стая и някой те представи, да прочетеш по лицата им, че означаваш нещо за тях. Във всеки случай за мен това бе много важно. Важно беше и когато започнах да получавам големи суми пари, докато преди това трябваше да се оправям с четиридесет долара на седмица.

Когато получих уверения, че пиесата ще се радва на продължителен успех, напуснах Ню Йорк и заминах за Холивуд. Чувствах, че със сегашната си репутация ще бъда търсен и може би ще успея да се утвърдя сред най-добрите писатели-сценаристи. Тъй като вече печелех почти две хиляди долара на седмица от хонорари, не се поколебах да наема апартамент в модерен блок недалече от булевард Сънсет.

Веднъж настанил се, реших да се възползвам от възможностите си и след продължителни размишления и планиране започнах работа върху роман. Беше една история за мъж, който е получил раняване във войната, в резултат на което не може да люби момичето си. Известен ми беше такъв случай и знаех какво се беше случило с момичето. Темата беше заредена с динамит и ми беше направила силно впечатление. Някак си успях да го пренеса в книгата. Разбира се, помогна и името ми, но даже и без това книгата не беше чак толкова лоша. Бяха продадени деветдесет и седем хиляди екземпляра и все още вървеше, когато на пазара се появи втората ми книга. Тя не беше толкова добра, но се продаваше. Това беше първият ми опит да сътворя нещо и ми се стори прекалено трудно. В основата на третия ми роман бе животът на една семейна двойка, която ми беше добре позната. Съпругата се държеше безобразно и аз понесох твърде тежко неизбежния разрив накрая. Единственото, което трябваше да направя, бе да седна зад пишещата си машина. Книгата просто се пишеше сама и когато я публикуваха, постигна незабавен успех.

След това бях сигурен, че съм напипал златна мина. Казах си, че съм можел да успея и без пиесата на Джон Кулсън. Чудех се на глупостта си да загубя толкова години от живота си на канцеларския стол, когато съм можел да пиша и да печеля големи пари.

Няколко месеца по-късно реших, че ще трябва да напиша пиеса. „Проверка в дъжда“ бе престанала да се играе на Бродуей и сега пътуваше из страната. Все още вървеше отлично, но аз знаех, че не след дълго ще започна да получавам по-малки хонорари, а нямах желание да снижавам сегашния си стандарт. Освен това приятелите ми се интересуваха кога възнамерявам отново да напиша нещо за театъра и постоянните ми извинения бяха започнали да се изтъркват.

Когато запланувах писането на пиеса, открих, че нямам никакви идеи, които да бъдат драматизирани. Продължих да опитвам. Разговарях с различни хора, но в Холивуд никой не издава идеите си. Мислех и се тревожех, но нищо не излезе. Накрая си казах „по дяволите пиесата“ и реших да напиша още един роман. Седнах зад машината и написах друг роман. Просто се вкопчих в него и не спрях, докато не го свърших. След това го изпратих на издателя си.

Две седмици по-късно моят издател ме покани на обяд. Беше много прям и без излишни церемонии ми каза, че книгата не струва. Не беше нужно да ме убеждава. Знаех, че книгата не струва, още от момента, когато я завърших. Така че му казах да забрави за нея. Обясних, че съм пришпорвал работата, че постоянно са ме прекъсвали и че за около месец ще му предоставя нещо с необходимото качество.

Започнах да търся място, където бих могъл да работя, без да ме прекъсват. Казах си, че ако бих могъл да се спася от тълпата, която ангажираше времето и вниманието ми, ако успея да намеря някое тихо място, с хубав изглед, където да оправя нервите си, бих могъл да напиша още един „бестселър“, а даже и страхотна пиеса. Толкова бях сигурен в себе си, че бях убеден в способността си да работя качествено, ако се намирам в подходяща среда. Най-накрая намерих място, което чувствах, че е идеално във всяко отношение.

„Трий Пойнт“ беше едноетажна хижа, разположена на няколкостотин ярда от пътя за езерото Биг Беър. Имаше обширна тераса и прекрасен изглед към планините. Беше обзаведена с възможно най-големия лукс и снабдена с различни удобства, включително малък, но мощен електрически генератор. За мен бе удоволствие да я наема за лятото.

Надявах се „Трий Пойнт“ да бъде моето спасение, но не се получи. Ставах сутрин около девет часа и сядах на верандата с канче силно кафе до лакътя и пишещата машина пред мен. Взирах се в пейзажа и не ми идваше нищо. Прекарвах сутрините в пушене, съзерцавах гледката, написвах по няколко реда, след което всичко късах. Следобед взимах колата и отивах в Лос Анжелис, където се мотаех, разговарях с филмовите писатели и наблюдавах кинозвездите. Вечерта опитвах отново, нервирах се и лягах да спя.

Беше точно по времето на тази криза, в кариерата ми, когато успехът или провалът биха могли да се повлияят и от най-лекия душевен смут, когато Ева се появи в моя живот. Влиянието й стана толкова силно, че аз бях привлечен от нея като карфица към гигантски магнит. Тя нямаше истинска представа за своята власт над мен, но и да имаше, не би я интересувало. Арогантното й безразличие беше най-изявената черта от характера й, която трябваше да понасям. Винаги когато бях с нея, ме обземаше желанието да я видя капитулирала, да я накарам да се откаже от скритата сила, която притежаваше. За мен борбата помежду ни се беше превърнала в жестока мания.

Но достатъчно. Сцената е подредена и моят разказ може да започне. Отдавна се каня да го напиша. Опитвал съм и преди това, но без успех. Този път се надявам да успея.

Възможно е, ако тази книга някога бъде публикувана, да попадне в ръцете на Ева. Представям си я как лежи в леглото с цигара между пръстите и чете това, което съм написал. Поради факта, че животът й е изпълнен с толкова много неидентифицирани мъже, които неизбежно са останали в съзнанието й като мъгляви фигури, тя вероятно ще е забравила по-голямата част, ако не и всичко, което сме правили, докато бяхме заедно. Може би ще й бъде интересно да възстанови безсмислените мигове на нашата връзка, а може книгата да й даде увереност в силите и способността й да продължава да бъде сама. Поне ще научи, когато стигне до края на разказа ми, че съм успял да надзърна в живота й по-дълбоко, отколкото си е представяла, и като съм свалил част от камуфлажа й, аз съм разголил и себе си.

А когато стигне до последната страница, мога да си я представя с това вкаменено надменно изражение на лицето, което съм виждал толкова често, как захвърля книгата с безразличие.