Джеймс Хадли Чейс
Всичко си има цена (13)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Стенният часовник в преддверието удари един и четвърт. През последните два часа лежах на леглото, потънал в пот, и слушах как яростният дъжд шиба по стъклата на спалнята. Бурята беше толкова силна, че заглушаваше всеки друг шум в къщата. Тя продължи половин час и отмина също толкова бързо. Свалих краката си от леглото и седнах. Ослушах се, без да мръдна. Само тиктакането на часовника върху нощното шкафче и лудешкото биене на сърцето ми достигаха до ушите ми, докато седях в тъмнината. Пресегнах се и светнах нощната лампа. След това се изправих, нахлузих чехлите си и отидох до вратата, за да хвърля поглед към тъмнината в коридора. Изпод вратата на Луис не се виждаше никаква светлинка. Ослушах се в продължение на една безкрайна минута и след като се уверих, че спи, отидох до шкафа и извадих джобното си фенерче. Загасих нощната лампа и го светнах.

Движейки се безшумно, стигнах до преддверието и като продължих по коридора, влязох в кабинета на Дестър. Затворих вратата, светнах лампата и вдигнах ръкавиците, които лежаха на бюрото. Нахлузих ги, но ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да измъкна прощалното признание изпод купчината хартия. Бях почти решил да си сваля ръкавиците, докато се опитвах да измъкна листа, но се спрях навреме. Сложих писмото в пишещата машина като внимавах да изравня последната дума с водача на машината. Отидох до прозореца, спуснах резето и леко го открехнах. Изгасих фенерчето, отворих вратата и застанах, ослушвайки се. Не се чуваше никакъв шум, който да предизвика безпокойството ми, и като събрах сили, закрачих безшумно по коридора. Осветявах пътя си с фенерчето, докато влязох в кухнята. Затворих и заключих вратата, след което светнах лампата и погледнах към фризера. Чувствах се страшно нервен в момента. Сърцето ми биеше толкова силно, че се задушавах и ръцете ми с нахлузени върху тях ръкавици трепереха. Започнах да свалям трите дузини бутилки, които бяха натрупани върху капака на фризера. Внимавах да не ги чукна една в друга и ги нареждах на една страна. Без малко да се случи непоправимото тъкмо когато свалях последните бутилки. Докато вдигах две от тях, останалата се преобърна и започна да се търкаля към края на капака. Някак си успях да подложа ръка под нея тъкмо когато беше на сантиметри от пода и я задържах. Останах дълго време така, с изпотено лице и треперещо тяло. После оставих бутилката и се изправих. Едва ми се размина. Отидох до вратата, завъртях ключа, открехнах я леко и се ослушах.

Сега беше моментът. Трябваше да побързам, след като го измъкна от фризера. Ако Луис слезеше, преди да съм отнесъл Дестър в кабинета и преди да успея да стрелям, цялата тази нервна агония, моята грижлива подготовка, рискът, който поемах, отиваха по дяволите.

Върнах се в кухнята, отново затворих и заключих вратата и отидох до фризера. Нервите ми не издържаха, когато сложих ръце върху капака, за да го повдигна. Отстъпих назад и изтрих потта от лицето си с ръкава на халата. Отидох до бюфета, отворих го и извадих една чаша. Просто не можех да отворя фризера без глътка уиски. Разпечатах една от бутилките, като се пипках заради ръкавиците, но накрая успях, налях три пръста уиски в чашата и го ливнах в гърлото си. Почувствах как уискито ме блъсна в стомаха и самообладанието ми се възвърна. Питието свърши работа. Устоях на изкушението, макар че ми се искаше да повторя. Оставих чашата и отворената бутилка уиски на масата и се обърнах към фризера. Внезапно замръзнах на място, докато вдигах капака. Сърцето ми подскочи и лудо запрепуска. Стори ми се, че чух нещо. Не изскърцаха ли стъпалата като че ли нечии стъпки се прокрадваха надолу? Пуснах бързо капака, отидох до вратата, угасих лампата, отключих вратата и я открехнах сантиметьр-два. Ослушах се, затаил дъх, като се опитвах да чуя някакъв друг шум, освен биенето на сърцето ми. Стоях така може би около пет мъчителни минути, но не чух нищо необичайно и накрая, убеден, че всичко е плод на въображението ми, отново затворих и заключих вратата. Светнах лампата и се облегнах на рамката, опитвайки се да контролирам треперещите си крайници.

Върнах се до фризера, надигнах капака и погледнах към Дестър, докато дъхът ми свиреше между стиснатите зъби. Той лежеше на една страна и раната на главата му не се виждаше. Изглеждаше съвсем естествено, като че ли беше заспал. Наведох се и го докоснах по шията. Беше почти топъл. Във фризера имаше по-малко влага, отколкото предполагах. Повечето беше поета от дрехите му, които бяха мокри при докосване. Това не ме разтревожи особено, тъй като си помислих, че след проливния дъжд полицията едва ли щеше да изпита подозрения, защото Дестър беше без връхно палто. Хванах го под мишниците и го издърпах нагоре. Беше доста по-тежък, отколкото си мислех. Когато тялото му започна да се измъква бавно навън от фризера, забелязах малка локвичка кръв на дъното. Раната започваше да кърви отново, след като охладителният процес беше спрял.

Бяха ми необходими три-четири адски минути, за да го измъкна от фризера върху пода на кухнята и когато успях да сторя това, се почувствах смъртно изтощен. Трябваше да се облегна на фризера, за да си поема дъх. Не посмях да се бавя твърде дълго. Той трябваше да кърви в кабинета. Това беше съществена част от моя план, иначе щяха да разберат, че не се е застрелял там. Отидох до вратата на кухнята, отключих я, отворих я и се ослушах, но нищо не чух. Изтичах бързо в кабинета, отворих широко вратата и светнах лампата. Не бих се опитал да пренеса Дестър по коридора в тъмнината. Можех да се блъсна в стената или да вдигна някакъв шум, който да събуди Луис.

Върнах се в кухнята, вдигнах Дестър на рамо и се отправих надолу но коридора към кабинета. Коленете ми се огъваха под мъртвата тежест, дъхът ми излизаше задавено от устата, сърцето ми блъскаше в гърдите, а потта ме ослепяваше. Накрая успях да се добера до кабинета, без да вдигна никакъв шум, и много внимателно го плъзнах от рамото си на пода до бюрото. От раната му започна да тече кръв по килима.

Грабнах фенерчето и започнах крачка по крачка да преглеждам килима по обратния път към кухнята. Исках да се уверя, че не са останали някакви издайнически кървави петна. Открих едно малко петно към средата на коридора. Имах късмет, че не бяха повече. Взех един мокър парцал от кухнята и старателно изтърках петното. Полицията трябваше да огледа много щателно килима, за да го открие. После се върнах в кухнята и трескаво почистих фризера, като внимавах да отстраня и най-малката следа от кръв. След това избърсах пода на кухнята, изпрах парцала и го скрих в една тенджера. Щях да го хвърля на сутринта, казах си аз. Затворих капака на фризера и започнах отново да редя бутилките. Чувствах се по-добре сега. Можех да се контролирам много по-успешно. Три четвърти от работата беше свършена. Оставаше ми да стрелям през прозореца, да го затворя и да изчезна от кабинета, преди Луис да излезе от стаята си. Вярвах, че мога да го направя. Тъкмо поставях последната бутилка на място, чух звук, който ме превърна във вцепенена, ужасена статуя.

Този път нямаше грешка. Една дъска беше изскърцала шумно. Парапетът също изскърца. Движейки се като автомат, аз пристъпих до ключа за лампата и го натиснах. Отворих кухненската врата и надзърнах в тъмнината. Никога през живота си не се бях чувствал толкова уплашен. Видях внезапна светлина на стълбището като че ли някой беше светнал за момент с фенерче, за да види къде върви. Разбрах, че Луис се промъква към преддверието.

Пръстите ми обгърнаха дръжката на пистолета и аз го измъкнах от джоба на халата. Изстинал и треперещ, посегнах и светнах лампата в кухнята.

Знаех, че Луис ще види светлината на кухненската лампа в коридора. Какво ли щеше да направи? Да влезе и да провери или щеше да действа предпазливо и да излезе през входната врата, за да надникне през кухненския прозорец?

Тишината, която цареше извън кухнята за малко не ме побърка. Сърцето ми блъскаше като парен чук. Една дъска изскърца на стълбището. Това ми подсказа, че той слиза надолу и има още време, докато стигне до мене. Разбрах, че не е разумно да стоя зад вратата, защото Луис едва ли щеше да се хване на въдицата.

Промъкнах се през кухнята, като грабнах една бутилна уиски по пътя към килера. Открехнах леко вратата на килера. Близо до нея имаше една ниша със завеса, в която стояха метлите и другите неща за почистване. Пристъпих зад завесата, като държах бутилката в дясната си ръка, а пистолета в лявата. Застанах, без да мърдам, чаках и се ослушвах. След малко чух лек шум от стъпки, което означаваше, че той се намира пред кухненската врата. Надзърнах през една пролука на завесите и видях, че вратата се отвори. Сега го зърнах добре. Луис беше напълно облечен и това ме порази. В ръката си държеше полицейски револвер калибър 38 спешъл.

Наблюдавах го иззад завесите, но той не побърза да влезе. Наведе се напред и блъсна силно вратата, която шумно се тресна в стената. Имах щастие, че се бях преместил. Вратата щеше да ме прикове към стената, ако бях останал зад нея. Той се огледа наоколо, очите му се спряха за момент върху килера и после отиде до вратата, която водеше към двора. Влезе предпазливо в кухнята и прекоси до изхода, завъртя дръжката и разбра, че вратата е все още заключена.

— Хайде, Дестър — заповяда Луис с нисък дрезгав глас. — Излизай с вдигнати ръце!

Аз не се помръднах и почувствах как потта се стича по лицето ми.

Той се обърна бързо и застана с лице към вратата на килера.

— Излизай! Знам, че си вътре!

Изчака няколко секунди, след което внезапно и бързо прекоси до вратата на килера и я отвори с ритник.

В този момент беше с гръб към мене. Аз дръпнах завесата и хвърлих бутилката през главата му към отсрещната стена. Тя падна с трясък върху пода и се пръсна като миниатюрна бомба, а парчета стъкло и пръски уиски се разхвърчаха по стената и пода.

Луис замръзна с поглед, вперен в разбитата бутилка. Хванал пистолета за цевта, аз го халосах по главата и той се строполи на колене. Револверът падна от ръката му. Издаде задавен стон и се опита да се изправи, но аз го халосах отново. Този път го ударих доста по-силно. Ръката ми изтръпна от сътресението при удара, който стоварих по главата му с дръжката на пистолета. Той се просна на пода по лице със задавено изпъшкване.

Отстъпих назад. Целият треперех и едва не се строполих до него.

Не ме беше видял. Бях сигурен в това. Колко ли дълго щеше да остане в безсъзнание? Хванах го под мишниците и го завлякох в килера, тръснах го на пода, затворих вратата и я заключих. След това се върнах тичешком в кабинета на Дестър, олюлявайки се като пиян.

Извадих малка електрическа печка от дъното на един шкаф до бюрото. Включих я и я поставих близо до тялото на Дестър. Знаех, че е жизнено важно да ускоря процеса на размразяване, а също и да изсуша до известна степен дрехите му.

Спрях се да прегледам пижамата и халата си и добре, че направих това. Върху панталона на пижамата имаше продълговато петно кръв, а друго по-голямо — беше цъфнало на халата ми.

Излязох от кабинета и хукнах като стрела нагоре, съблякох дрехите си и си сложих чиста пижама. Скрих изцапаните между дюшека и пружината на леглото.

Слязох отново в кабинета. Разгледах отблизо тялото на Дестър, като предварително събрах сили. Кръвта от раната вече беше образувала впечатляващ малък ореол около главата му. Докоснах лицето му. Беше топло. Мускулите му бяха отпуснати. Не можех да направя нищо повече в момента. Трябваше да има повече кръв, но с малко повече късмет съдебният лекар нямаше да забележи това. Взех пистолета на Дестър, който бях оставил на бюрото, отидох до прозореца, насочих нагоре и навън дулото и натиснах спусъка. Гръмотевичният трясък и ослепяващият пламък така ме разтърсиха, че аз едва не изпуснах пистолета. Нямах много време.

Поставих пистолета до тялото, затворих прозореца, спуснах резето и изтичах по коридора до килера за дрехи. Вдигнах прозореца и го оставих полуотворен.

Свалих си ръкавиците, препуснах нагоре и ги скрих при изцапаните пижама и халат.

Докато слизах по стълбището, чух, че телефонът звъни. Това трябва да е Мариан, помислих си аз. Отидох в кабинета и вдигнах слушалката.

— Глин, какво става? — Гласът и звучеше пискливо и тревожно. — Това изстрел ли беше?

— Да. Остани там, където си. Това беше Дестър. Той се застреля. Не говори повече, трябва да се обадя на полицията. Луис изчезна…

— Но, Глин…

— Затвори сега, искам да телефонирам — казах аз и сложих слушалката.

Отидох до електрическата печка, изключих я, извадих щепсела и я сложих обратно в шкафа. Само след няколко минути полицията щеше да пристигне. Разполагах с много малко свободно време, за да се уверя, че не съм оставил никаква следа или не съм допуснал някаква грешка. Хвърлих поглед към тялото на Дестър и проверих признанието му. Бутнах с крак пистолета по-близо до главата му.

 

Седях в дневната с димяща цигара между пръстите и се вслушвах разсеяно в дъжда, който биеше по прозорците. Мариан се беше свила на кълбо върху дивана и дремеше. Един полицай с масивен врат стоеше до вратата с гръб към нас. Часовникът над камината показваше четири часа без двайсет и осем минути.

Останалата част от къщата гъмжеше от полиция. Зърнах няколко детективи, които влизаха и излизаха от кабинета на Дестър. Двама журналисти спореха с един полицейски сержант. Те искаха да говорят с мене, но сержантът не ги пускаше в дневната.

Не бяха изминали и четири минути от моето обаждане, когато една патрулна кола спря пред къщата. Десетина минути по-късно пристигна Бромуич с една група от отдела за убийства. Те откриха Луис за по-малко от пет минути.

Бромуич ме запита какво се е случило. Казах му, че съм чул изстрел, слязъл съм долу и съм намерил тялото на Дестър в кабинета, без да открия Луис. Това беше всичко, което можех да му кажа.

— О’кей, сядай в дневната, ще говорим по-късно — нареди той.

Аз се качих горе, облякох си палто и панталони върху пижамата и отново слязох в дневната. Вече бяха довели Мариан от апартамента над гаража. След като Бромуич се увери, че тя няма какво да му каже, освен че е чула изстрела, той я изпрати при мене.

Не си казахме почти нищо. Едва ли можехме да говорим в присъствието на полицая до вратата. Тя се беше свила върху дивана и затворила очи.

Чакахме дълго и нервите ми се изопнаха. Видях един висок, кокалест мъж, който прекоси преддверието, и чух полицаят да казва:

— Направо по коридора, Док, от лявата страна.

Този кокалест мъж беше човекът, който можеше да направи на пух и прах всичките ми планове. Копнеех за едно питие, но не смеех да пийна. Ето защо само пушех и чаках. Към четири часа пристигна една линейка и видях как изнесоха Луис на носилка. Едва тогава с ужас осъзнах, че можеше да съм го убил.

— Добре ли е сержантът? — запитах аз полицая до вратата.

Той се обърна и ме изгледа враждебно с малките си остри очи.

— Да, чувства се отлично. Само му е счупен черепа, иначе нищо му няма.

По начина, по който говореше, беше ясно, че не му пука много за Луис. Продължих да чакам.

В четири и половина пристигна друг фургон. Влязоха четирима мъже, които носеха дълъг черен сандък, приличащ на ковчег. Предположих, че са от моргата. Около пет и десет те отново минаха през преддверието със сандъка на рамене, а коленете им леко се подгъваха под тежестта.

След като беше престоял почти десет дни във фризера, Дестър най-после се беше запътил към гроба си. Аз обърнах глава, защото ми прилоша, а глухото тупване на ковчега от раменете на мъжете върху пода на фургона ме накара да изтръпна.

Първите лъчи на зората започнаха да надничат през пролуките на завесите, когато Бромуич влезе в стаята. Той вървеше наперено, а в суровите му очи се четеше самонадеяност.

— Вие двамата може да си лягате. Искам ви на разследването след два-три дни. Съжалявам, че ви задържах. Бях скрил стиснатите си юмруци в джобовете. При думите му пръстите ми отново се отпуснаха, а ръцете ми се разтрепераха.

— Няма ли други въпроси? — запитах аз, като се опитвах да говоря спокойно.

Той се ухили:

— Всичко е ясно. Казах на този дърдорко Мадъкс как е било, но той не искаше и да чуе. Ясно е като бял ден, че Дестър не е заминал в санаториума. По пътя са се скарали. Той я цапардосал, убил я и я скрил в лесничейството. След това разбрал, че не му достига смелост, за да приведе в действие мнимото отвличане, и решил да се измъкне по най-лесния начин. Видя ли признанието му?

Кимнах с глава.

— Ето на, върнал се за пистолета, самоубил се и това е всичко.

Не можех да повярвам, че говори напълно сериозно. Изключено беше да няма някакви подозрения, че нещата не стоят точно така, а сигурно и докторът имаше известни съмнения.

— Значи можем да си лягаме? — повторих аз думите му, за да се уверя, че съм чул съвсем точно.

— Разбира се, лягайте си. Аз ще говоря с пресата. Може би ще искат да разменят някоя дума с тебе, преди да си тръгнеш. Остани още пет минути.

— Добре ли е сержант Луис?

— Той е същият дърдорко. Аз предчувствах, че Дестър ще се върне и бях предупредил Луис да си отваря очите, но тоя смотаняк допусна да му строшат черепа. Нищо, ще се оправи. Главата му е твърда като камък.

Той излезе в преддверието и започна да говори с журналистите. Мариан и аз се спогледахме. Успях да и се усмихна.

— Е, изглежда това е всичко — успокоих я аз. — Предполагам, че ще си тръгнеш утре, по-точно днес. Ще ти помогна да си намериш квартира.

Тя започна да казва нещо, когато журналистите нахлуха в стаята. През следващия половин час отговаряхме на изстрелваните срещу нас въпроси. Искаха да научат нещо за личния живот на Дестър; дали се беше карал с Хелън, как е реагирала тя, какво мислех за тях двамата, все от тоя сорт.

Внимавах да не кажа нещо, което можеше да се окаже невярно, но намекнах, че са се карали и понякога той е трошал разни неща. Не бих казал, че буйства, обясних им аз. Може би беше малко сприхав. Внуших им, че не съм изненадан от факта, че Хелън е била убита от него с юмручен удар.

Накрая успяхме да се отървем от тях. Бромуич си беше вече тръгнал. Остана само полицаят, който пазеше до вратата на дневната. Той каза, че Бромуич му е наредил да не си тръгва още няколко часа, в случай че разни зяпачи се опитат да се вмъкнат в къщата.

Мариан реши да се върне в апартамента над гаража. Разбрахме се да се видим отново в десет часа. Изпратих я до апартамента.

— Ще отпътувам за Рим веднага след разследването, Глин, — каза тя. — Искам да се махна от всичко това. Идваш с мене, нали?

Все още имах повечето от двете хиляди долара, които Дестър ми беше платил. Не бяха много, но аз също исках да се махна. Не се поколебах.

— Разбира се, че идвам.

— Ще успееш ли? — погледна ме тревожно тя. — Ще си получиш ли дотогава наследството?

Вперих поглед в нея, без да разбирам за какво говори.

После си спомних, че имах неблагоразумието да и кажа, че чакам наследство, преди да се провалят плановете ми за парите от застраховката.

— Ами не, мисля, че няма да стане сега — отвърнах аз, — но съм сложил настрана малко пари. Ще се оправим. Може да си намеря работа в Рим.

— Да поговорим за това на закуска.

Не обсъждахме повече. Аз се върнах в къщата. Полицаят седеше на терасата и се приличаше на ранното утринно слънце. Той си беше направил кафе и ми кимна с глава, когато минах покрай него и влязох вътре. Спрях се за минута две в преддверието и се опитах да осъзная, че съм ВЪН от опасност. Предстоеше, разбира се, разследването. Някои любопитен следовател можеше да зададе неудобни въпроси, но ми се струваше, че главната опасност е отминала. Изглеждаше невероятно, че планът ми беше толкова успешен. Все още имах да свърша някои работи. Трябваше да изхвърля мръсния парцал от тенджерата, както и пижамата, и халата. Веднага след като останех съвсем сам в къщата, щях да ги изгоря.

Почувствах, че не мога да живея и миг повече без глътка уиски. Напрежението и огромната тревога през последните четири часа ме бяха изтощили. Влязох в дневната и се запътих към бара, но изведнъж замръзнах на място, сърцето ми започна да прескача, а нервите ми заиграха.

В един от фотьойлите се беше изтегнал висок мургав мъж, горе-долу на моя възраст, с чаша уиски в ръка и цигара, увиснала на устните му.

Той вдигна поглед към мене и ми се ухили бавно и мързеливо. Силно загорялото му насмешливо и грозно лице светна, когато той се усмихна и размаха към мене чашата с уиски.

— Скапан навик да се пие по това време — жизнерадостно каза той. — Жена ми ще получи удар, ако ме види. Не съм мигнал цяла нощ, а не мога да издържам, ако не съм спал дванадесет часа.

Останах неподвижен и го гледах, без да кажа нито дума.

— Вие от пресата ли сте? — изтръгна се най-после с усилие от мене.

— Кой, аз? Приличам ли на журналист? — Усмивката му стана по-широка. — Не, аз съм Стийв Хармъс — специален следовател от застрахователната компания „Нашънъл Фиделити“. Чакам старчето Мадъкс. Ще се появи всеки момент.

Почувствах как ме полазиха ледени тръпки.

— Мадъкс?

— Точно така. Никой не може да спре стария вълк да си пъха гагата в такава историйка. — Той отново се ухили. — Удари едно питие. Струва ми се, че имаш нужда.

 

Към седем и петнайсет Мадъкс влезе с широки крачки в дневната. Дотогава се бях избръснал, изкъпал и облякъл, движейки се като автомат със сърце, замръзнало от страх. Продължавах да си внушавам, че ако полицията е удовлетворена, нямаше причина Мадъкс да не е. Напомнях си отново и отново, че е в интерес на неговата компания да приеме теорията, че Дестър е убил съпругата си и след това се е застрелял. Ако следователят докажеше, че Дестър се е самоубил, то компанията на Мадъкс не носеше отговорност за седемстотин и петдесетте хиляди долара. Едва ли щеше да бъде такъв глупак и да се опита да докаже, че Дестър е бил убит. Сигурно щеше да се улови за възможността да не изплати парите.

През последния час Хармъс разсъждаваше с бавен и провлачен глас за политическата ситуация. Изглежда проявяваше голям интерес към отношението на Русия и политиката на Америка в Европа. Аз почти не слушах какво говори, но това не го обезкуражи и той не спря.

В момента, в който Мадъкс влезе в дневната, забелязах рязка промяна у Хармъс. Той не изглеждаше вече мързелив. Лицето му стана съсредоточено, погледът му се изостри и върлинестото му тяло се изправи като че някаква пружина се освободи вътре в него.

Мадъкс ни изгледа и отиде до празната камина. Облегна се с гръб на нея, извади лулата си и започна да я тъпче с тютюн.

— Струва ми се, че преча — казах аз. — Ще се кача горе в стаята си.

— Останете, мистър Неш — отвърна Мадъкс. — Може да ни помогнете с някои неща. Седнете. Седни и ти, Стийв.

Той изчака да седнем, запали лулата си и запита:

— Е, на какво ви прилича?

Хармъс запали цигара.

— Спомняш ли си историята с онази стриптизьорка миналата година?

— Когато тя се опита да ни изиграе с милион и половина долара ли? Едва не се хванахме на хитрия и номер. Е, този случай много прилича на него.

Ледените пръсти на мъртвец ме сграбчиха за сърцето, когато той изрече тези думи.

Никой от двамата не ме погледна и не успяха да забележат конвулсивното ми трепване.

Мадъкс запита:

— Какво те кара да мислиш така?

— Случили са се неща, които е невъзможно да се случат в действителност — отговори Хармъс, като потъна още по-дълбоко във фотьойла си.

— Очевидно е хитър трик, но не мога да разбера как е изпълнен. Дестър например е трябвало да влезе в къщата през прозореца на килера за дрехи. Всички други прозорци и врати са били заключени. Прозорецът на килера за дрехи беше отворен. Би трябвало да е влязъл оттам, но не е така, защото аз стоях през цялата вечер точно пред този прозорец и наблюдавах къщата. Дестър не е влязъл по този начин, тъй че как е станало?

— Може да е бил скрит в къщата през целия следобяд — предположи Мадъкс.

— Не е възможно. Луис ми каза, че е претърсил основно къщата в шест часа вечерта, когато заех поста си в градината. Дестър не е бил тогава в къщата и не е влязъл след този час, но въпреки всичко беше намерен мъртъв в кабинета си.

Мадъкс отиде до един стол и седна.

— Да, това е доста озадачаващо. Нещо друго?

— По време на кариерата си съм виждал десетина самоубийства с изстрели в главата — продължи Хармъс. — Въпреки че беше доста изпоплескано, Дестър е кървил много малко. Ако не беше абсолютно невъзможно, бих казал, че се е застрелял някъде другаде и след това се е преместил в кабинета си, за да довърши там кървенето. Мадъкс се раздвижи нетърпеливо.

— Какво каза съдебният лекар?

Хармъс сви рамене.

— Беше учуден, но явно това не промени убеждението му, че Дестър се е самоубил. В края на краищата има труп, пистолет до него, изстрел в главата, причинил моментална смърт, настъпила преди не повече от петнайсет минути. Трупът не би могъл да е внесен в къщата, защото аз наблюдавах отвън и всички прозорци и врати бяха заключени, освен прозореца на килера за дрехи, през който е трудно, да не кажа невъзможно, да се провре едно мъртво тяло. Тъй че докторът само сви рамене, каза, че понякога на този свят се случват странни неща и че няма представа защо Дестър не е кървил повече. Съгласи се с настоящото положение, защото нямаше под ръка друга подходяща теория.

Мадъкс се ухили широко и показа белите си зъби.

— Ние обаче знаем повече, нали? Струва ми се, споменах, че имам известен опит с различни измамници, мистър Неш. Няма да повярвате какви номера измислят някои, за да направят лесен удар. Стигнал съм дотам, че не вярвам вече на очите и ушите си. Разчитам само на интуицията си. Не можете да си представите колко често ми се отплаща тя.

— Трябва да имаш бая силна интуиция, за да обясниш защо Дестър не е кървил достатъчно — намеси се Хармъс.

Мадъкс само махна с ръка.

— Имаш ли нещо друго?

— Нямаше никакви отпечатъци от пръсти. Нито един. Дестър е оставил признание; няма отпечатъци нито по хартията, нито по пишещата машина. Очевидно си е сипал едно питие и е изпуснал бутилката уиски, но също няма отпечатъци нито по чашата, нито по счупената бутилка. Нямаше нищо по пистолета. Той беше добре избърсан. Нямаше отпечатъци и по прозореца на килера, а се предполага, че той трябва да го е отворил.

— Може да е бил с ръкавици.

— Тогава къде са те? Претърсих навсякъде, но не успях да ги намеря. Защо човек трябва да пише прощално писмо с ръкавици?

Извадих кърпата си и избърсах потта от лицето си. Чувствах се толкова зле, че въобще не ми пукаше дали ме гледат или не. Никой от двамата не прояви интерес към мене.

— После има нещо друго — продължи Хармъс. — Когато Дестър напуснал къщата на път за санаториума заедно с мисис Дестър, той бил облечен с палто от камилска вълна и тъмносиви панталони и носел тъмнокафява шапка и велурени обувки. Когато го намериха в кабинета, нямаше шапка и връхно палто, панталоните му бяха сини, а на краката си носеше черни кожени обувки.

— Бромуич какво каза за това?

— Той си помисли, че Дестър е изцапал дрехите си, докато е бил в лесничейството и се е преоблякъл с дрехите, които е носел в куфара. Бромуич е организирал търсене на палтото от камилска вълна. Проверява всички багажни отделения като начало. Ще му отнеме доста време, но той е започнал с тези, които са близо до мястото, където е бил зарязан ролсът.

Мадъкс се почеса по брадата с дръжката на лулата. Изглеждаше спокоен и в очите му се четеше самодоволство.

— Май са ни задали една хубава малка гатанка. Знаех си, че това е опит за измама. Подуших го. На някого му е дошла наум хитрата идея да спечели куп мангизи. Казах на Бромуич да търси другия мъж. Е, ако той не го направи, ще го търсим ние.

— Мислиш ли, че има друг мъж? Мислиш ли, че мисис Дестър е имала любовник?

— Абсолютно съм сигурен, че е имала. Двамата са скроили план да убият Дестър и да грабнат парите. Тя не е измислила сама всичко това. Последния път, когато се опита да измами една застрахователна компания, едва не попадна в пандиза. Това е доста по-умен и добре пресметнат план. Някой мъж го е измислил и кой може да бъде той, освен приятелчето на мисис Дестър?

— Наистина ли смяташ, че Дестър е бил убит? — запита Хармъс. — Това не е много окуражително за застрахователната компания, нали? Ще трябва да изплатим застраховката, ако Дестър е бил убит.

Погледнах крадешком към Мадъкс. Всичко зависеше от неговия отговор. Мадъкс се усмихна на Хармъс, без да ми обърне внимание.

— Виж сега, ние никога не сме се измъквали от изплащането на застраховка и никога няма да го направим. Може би много по-малки компании щяха да си затраят и да приемат заключението на полицията, че Дестър се е самоубил, но аз гледам по-широко на нещата. Това е убийство. Хубаво, може да ни струва три четвърти милион, но в перспектива ще ни спести пари. Никога не съм оставял безнаказана някоя измама. Набутал съм осемнайсет тарикати в килията за осъдени на смърт. Други тарикати започват да разбират прекрасно, че не е безопасно да си играят с „Нашънъл Фи-делити“. Ако отмина с лека ръка този случай, ще си имам неприятности по-нататък. Аз няма да го оставя така и ще докажа, че това е убийство. Ще бъде много хубава реклама за нас и ще служи за предупреждение на всички измамници. — Усмивката му стана още по-широка. — Но това не означава, че трябва непременно да платим. Може да не е в интерес на обществеността да уредим такава застраховка. Запомни тази фраза — интересите на обществеността. Те са спрели много изплащания в миналото и ще продължават да ги спират в бъдещето. Ще ви кажа нещо и на двамата. Мисля, че мисис Дестър и приятелчето и са знаели, че ще ги преследваме с всички средства, ако Дестър е бил убит и тя предявява претенции към застраховката. Така че какво правят те? Ще ви кажа: решават да убият Дестър и да представят убийството като самоубийство. По този начин на тях им е добре известно, че губят всякаква надежда да получат застраховката. Те са се надявали, че след като не предявят претенции за парите, ние ще си затраем и ще ги оставим да се измъкнат безнаказано. Сега, играта е следната. Той се приведе напред и насочи дръжката на лулата си към Хармъс.

— Те са достатъчно умни, за да знаят, че ако не уредим изплащането, ние ще трябва да върнем вноските, а знаете ли колко е платил Дестър през изминалите години? Сто и четири хиляди долара. Те са преследвали тези пари, а не трите четвърти милион. Това е било твърде опасно, докато върнатите вноски са си стрували труда и са били много по-безопасни. О’кей, дълговете на Дестър възлизат на петдесет хиляди долара. След като продадат къщата, мебелите, колите и всичко останало, ще има достатъчно пари, за да се изплатят дълговете. Щели са да им останат сто и четири хиляди долара, които са си една хубава малка сумичка. Хармъс сподави прозявката си.

— Мисля, че си на прав път — каза той. — Бях забравил, че вноските трябва да бъдат върнати. Какво тогава се е случило с мисис Дестър? Какво се е объркало?

Мадъкс сви рамене.

— Не знам и не ме интересува. Може да са се скарали. Може приятелят и да я е убил. Или пък Дестър. Не знам, нека полицията се занимава с този проблем. Това, което аз знам е, че нашият клиент е бил убит и аз ще се погрижа дяволски добре убиецът да не успее да се измъкне.

Той се извърна внезапно и ме изгледа.

— Е, мистър Неш, вие какво мислите за всичко, което казах досега? Само мълчахте до този момент. Имате ли някакво предположение кой може да е приятелят на мисис Дестър?

Разбрах, че ме очаква отчаяна битка. Все още можех да се измъкна, ако изиграех добре картите си, но ако направех една единствена грешка, бях загубен.

— Не знам кой може да е — отвърнах аз, като срещнах с усилие настойчивия му, изпитателен поглед, — но веднъж наистина я видях с един мъж.

Мадъкс се усмихна. Той премести погледа си към Хармъс.

— Видя ли? Подълбай повечко и все нещичко ще изскочи на повърхността. — Той отново се обърна към мене. — Кога беше това, мистър Неш?

— Може би преди седмица, не съм много сигурен. Бях слязъл до града. Видях мисис Дестър и този мъж да излизат от „Браун Дарби клуб“.

— Можете ли да го опишете?

— Да, разбира се. — Думите излитаха от устата ми без почти никакво усилие. — Беше висок, светъл, с руси мустаци, около трийсет и пет-шест годишен, с приятна външност.

Мадъкс погледна към Хармъс.

— Чу ли всичко? В „Браун Дарби клуб“. Трябва да намериш този приятел.

— Да — отвърна Хармъс. — Има не повече от двайсетина хиляди високи светли мъже с руси мустаци и приятна външност в Холивуд, но това няма значение. Ще го открия.

— Останахте ли с впечатление, мистър Неш, че отношенията им са повече от приятелски? — запита Мадъкс.

— Страхувам се, че не успях да разбера. Минах с колата покрай тях. Просто ги зърнах. Беше сложила ръката си върху неговата. Нямах достатъчно време да разбера дали са в добри или лоши отношения. Просто ги видях.

— Е, и това е нещо — рече Мадъкс и се изправи. — По-добре ще бъде, ако веднага започнеш работа — нареди той на Хармъс. — Върви в „Браун Дарби клуб“ и виж дали можеш да получиш някаква информация за този приятел. Аз ще говоря с Бромуич.

Хармъс се протегна бавно и стана.

— Не съм мигнал цяло денонощие. Предполагам, че това не ти прави особено впечатление, нали?

Мадъкс подмина забележката без коментар. Той се обърна към мене.

— Благодаря за информацията, мистър Неш. Точно такова нещо търсех.

— Видях ги заедно само веднъж.

— Един път е достатъчно. — Той сграбчи ръката ми в своето прилично на трошачка за кости ръкостискане, кимна ми с глава и се запъти през дневната към преддверието.