Джеймс Хадли Чейс
Всичко си има цена (8)

ГЛАВА ОСМА

В понеделник следобяд пристигна Едуин Бърнет. Той беше нисък, закръглен, мазен и облечен безупречно. Хелън го обработи великолепно. От моя наблюдателен пункт на върха на стълбището можех да доловя едва сдържаните сълзи в гласа и, когато му разказваше колко по-зле е Дестър и как има халюцинации.

Бърнет изглеждаше доста шокиран.

— Не можеш да останеш в същата къща с него, ако е в такова състояние. Той трябва да постъпи в лечебно заведение.

Това и предостави благоприятна възможност. Каза му, че Дестър се е съгласил да постъпи в санаториума „Белвю“. Толкова се срамувал от себе си, че я помолил да не казва на никого къде отива. Едва тогава тя стигна до слуховете и кредиторите му.

Писах и най-висока оценка. Хелън почти убеди и мене. Бърнет се съгласи, че няма смисъл да се казва на когото и да е, че Дестър отива в санаториума. Ако те са такива глупаци да вярват на слухове, това си е тяхна работа. Той продължи, за да предупреди Хелън, че има малка вероятност Дестър да бъде някога в състояние да плати дълговете си.

— Може би ще е възможно някакво уреждане за вас преди фалита — обясни Бърнет. — В случай че искате да се разведете. Ще останат няколко хилядарки и мисля, че мога да ви ги осигуря.

— Не бих могла да го изоставя, Едуин — каза Хелън. Точно сега се нуждае истински от мен. Знам, че не се спогаждахме в миналото. Той беше толкова неприятен понякога, но сега, когато е в това тежко състояние, не мога да го изоставя.

Те продължиха в същия дух половин час, след което тя подхвана и моя въпрос. Каза на Бърнет как съм спасил живота на Дестър, как ме е наел като шофьор и как съм се грижил за него.

— Той наистина е полезен, Едуин. Всъщност не знам как бих се справила без него. Ърл буйства от време на време, а Неш е толкова добър с него.

Тя ме повика да сляза и когато влязох в дневната, Бърнет ме огледа внимателно. Стоманеносивите му очи загубиха очарованието и състраданието, изписано в тях, и аз срещнах погледа, предназначен за престъпника на подсъдимата скамейка.

Хелън ни представи един на друг и аз се държах много почтително. Поговорихме за туй-онуй и Хелън се обади с нехаен, престорено искрен глас:

— Мистър Неш спи в апартамента над гаража. Аз съм с Мариан в къщата. Ако чуя Ърл през нощта, обаждам се по телефона на мистър Неш. Не можеш да си представиш колко съм му задължена за това, че се грижи за Ърл, но не може постоянно да си прекъсва съня през нощта. Време е Ърл да отиде в санаториума.

— Не ми пречи — скромно казах аз. — Аз го харесвам и ние добре се разбираме.

— Добре, има ли нещо, което аз да мога да направя? Искате ли да се кача горе и да поговоря с него? — предложи Бърнет, след като погледна крадешком часовника си.

— Не мисля, че желае да види някого — каза Хелън. — Другата неделя ще го отведа в „Белвю“. Надявам се, че като излезе, отново ще се чувства добре. Не мога да повярвам, че никога повече няма да прави филми. Предложих му да се преместим в Ню Йорк. Можем да започнем отново там.

Бърнет сви рамене.

— Не разчитай на това, Хелън. Мисля, че е много по-разумно да се разведеш. Той винаги ще има неприятности отсега нататък.

— Ти познаваш по-добре работите му от мен — отвърна тя, а аз се отдръпнах, за да ги оставя да си поговорят насаме. — Има ли наистина някакви останали пари, Едуин?

— Доста малко, страхувам се, няколко хиляди, но след като нахлуят кредиторите, няма да остане нищо. Имате ли някаква представа колко дължи?

— Мистър Неш вероятно знае — тя се обърна към мене.

— Можеш да кажеш на мистър Бърнет колко дължи Дестър, нали?

— Не разполагам с точни цифри — казах аз, — но трябва да са към двайсет и пет хиляди.

Бърнет повдигна рамене.

— Е, ако не може да плати, ще трябва да обяви банкрут. Това няма да бъде много приятно за тебе, Хелън.

Тогава тя каза нещо, което накара кръвта ми да замръзне и аз самият да заприличам на късче лед.

— Той не е застрахован, предполагам? Нищо, срещу което могат да се вземат пари назаем?

— Мисля, че има застраховка „живот“ — отвърна Бърнет. — Знам, че спомена за нея скоро след като се ожени, но не ми е казвал за каква сума. Разбира се, ако сумата е голяма, ще може да вземе назаем срещу нея.

— Е, това е все пак нещо — усмихна се Хелън. — Ще трябва да поговоря с него. По-добре да вземе назаем, отколкото да банкрутира.

— Не знам — Бърнет почеса върха на тлъстия си нос. — При темпото, с което пие, Хелън, няма да изкара дълго. Не искам да те разстройвам, но такова пиене ще го довърши по-бързо, отколкото предполагаш. Тогава парите ще получиш ти. Ако вземе назаем срещу застраховката, няма да остане кой знае колко, когато умре, а ти трябва да мислиш за себе си.

— О, не, аз винаги мога да се погрижа за себе си. — Тя гордо повдигна глава. Беше добре изиграно и сега разбрах защо тя намеси застраховката. — Много повече предпочитам да вземе пари назаем, вместо да банкрутира.

Бърнет я погледна одобрително.

— Прави ти чест, Хелън. Дявол да го вземе, наистина ти прави чест. Е, може да не се стигне дотам. Дръж ме в течение как е той и дали мога да направя нещо. Трябва само да ми позвъниш.

Той се здрависа достатъчно сърдечно с мене и Хелън го изпрати до вратата. Поговориха малко, после той влезе в управляваната от шофьор лимузина и отпраши.

Хелън се върна и двамата се изгледахме.

— Много хитро: любящата, жертвоготовна съпруга — казах аз. — В един момент щях да получа сърдечна атака, когато спомена за застраховката.

Тя повдигна рамене.

— Нямаше друг начин.

— Да. Е, първото препятствие е преодоляно. Сега той е на наша страна, а ние ще имаме нужда от него. Къде е Мариан?

— В градината.

— О’кей, аз ще се върна в гаража. Не трябва да ни виждат сами заедно.

Пълните и червени устни се изкривиха подигравателно.

— Тя плеви лехата с розите — каза Хелън. — Не можеш да ме заблудиш. Видях как я гледаш. Не можеш ли да оставиш на мира някоя жена?

Усетих как кръвта нахлу в лицето ми. Едва се сдържах, иначе щях да прекося стаята и да я зашлевя.

— Това е мръсното ти подсъзнание — разярено казах аз. — Не си надам по хлапета като нея.

— Разправяй ги на шапката ми — врътна се покрай мене Хелън и се заизкачва по стъпалата.

Излязох в градината, за да се поуспокоя. Нямах нечестиви помисли по отношение на Мариан. Хубаво де, хлапето ме интересуваше. Обичах да я наблюдавам. Тя беше млада, грациозна и хубава. Обичах също да говоря с нея. Беше по-умна от всички момичета, които бях срещал. Тази сутрин нямаше много работа в къщата и имахме време да поговорим. Хлапето просто ме интересуваше. Злобният намек на Хелън ме накара да се чувствам мерзавец.

На другия ден някои вестници бяха публикували статии за Дестър, в които намекваха, че той навлиза в телевизията. Един журналист, който явно беше говорил с Хамърсток, пишеше, че Дестър скоро ще бъде между най-високоплатените режисьори в телевизията. Точно тази история исках да видя отпечатана. Бях толкова въодушевен, че занесох вестника в къщата с намерение да го покажа на Хелън, но тя беше в банята. Преминах по дългия коридор и влязох в кухнята. Мариан седеше на едно столче зад кухненската маса и бършеше сребърните прибори.

Изглеждаше много привлекателна в синьобялата си престилка. Тя вдигна очи, когато влязох, и ми се усмихна.

Имам доста опит с жените, но при тази усмивка сърцето ми подскочи. Не беше подканваща усмивка, нищо подобно. Имаше някаква стеснителност в нея, която не бях виждал преди това. Това ми подсказа, че Мариан също изпитва интерес към мене и за мое учудване изпитах удоволствие.

— Здрасти — поздравих аз и седнах на края на масата. — Дай да ти помогна. Аз съм много добър в почистването на прибори.

Тя ми подаде кърпата за полиране. Поговорихме двайсетина минути за разни неща, докато лъскахме вилиците; лъжиците и ножовете. Споменах за новия филм, който даваха тази вечер в кинотеатър „Казино“.

— Не бих имал нищо против да го гледам. Падам си по Хъмфри Богарт. Искаш ли да отидем заедно?

Тя вдигна очи, изпълнени със съжаление.

— С най-голямо удоволствие, но мисис Дестър може да има нужда от мене.

— Няма страшно. Не е необходимо да работиш двайсет и четири часа на ден. Аз ще уредя всичко и ще кажа на мисис Дестър. Да се видим в седем на вратата. Съгласна ли си?

— Благодаря, с удоволствие. Аз също мисля, че Богарт е много талантлив. Ако сте сигурен …

Осъзнах, че съм вперил поглед покрай нея във фризера, който стоеше до стената. Изпитах внезапно прилошаване, като си представих как изглеждаше Дестър последния път, когато повдигнах капака. Погледнах стройните редици бутилки върху фризера и с мъка отместих очи.

Нещо не беше наред. Не можех да реша какво точно, но имаше нещо. Изведнъж разбрах. Знаех какво не е наред. Мисълта ме халоса със силата на парен чук.

Моторът на фризера не работеше!

— Какво има?

Гласът на Мариан достигна до мене отдалеч, от дъното на дълъг, тъмен тунел. Успях да откъсна очи от фризера и я погледнах.

— Какво каза? — запитах глупаво аз.

Тя отмести столчето и стана. Лицето и беше разтревожено, а в очите и се надигна страх.

— Какво става?

Аз се окопитих. Толкова бях паникьосан, че ми се повръщаше.

— Какво има, мистър Неш? Зле ли ви е? Аз и се ухилих със скована уста.

— Не знам, много зле се чувствам. Сигурно съм ял нещо, което не ми понася. Не се плаши, ще се оправя.

Тя пристъпи бързо до мене и сложи хладна длан на челото ми. Изведнъж ми се прииска да ме прегърне, да ме избави от кошмара на Дестър, фризера и всичко, в което се бях набъркал.

— По-добре да полегнете.

Направих усилие, отдръпнах се от нея и я потупах по рамото.

— Добре съм. Ще отидеш ли до дневната да ми донесеш едно голямо уиски? Ако пийна, ще се оправя напълно.

Тя излезе бързо от кухнята и я чух как тича по коридора към дневната. Отидох бавно до фризера. Ключът за мотора беше монтиран на стената точно до него. Някой го беше изключил. Леко, с трепереща ръка, натиснах ключа и чух как моторът се връща към живот с енергично бръмчене. Колко дълго е бил изключен? Какъв ли ефект е имало това върху Дестър?

Температурата във фризера беше такава, че ако се изключи или се развали мотора, нямаше да има промяна на съдържанието поне за четири часа. Дали беше изключен по-дълго време? Дали това мистериозно изключване не беше съсипало плана ми?

Изключих го отново и тъкмо се бях отдръпнал, когато влезе Мариан с чаша неразредено уиски в ръка. Взех чашата и изсипах съдържанието и в гърлото си. След това оставих чашата и и се усмихнах.

— Сега съм добре. Съжалявам, ако съм те уплашил. Трябва да съм ял нещо … — не завърших думите си.

— Сигурен ли сте, че се чувствате добре?

Тя застана близо до мене, като ме гледаше тревожно с кристалносините си очи. Мисля, че в този момент се влюбих в нея, макар че от няколко часа чувството се оформяше у мене. Не исках да я сграбча; не беше такава любов. Исках да ме обгърне с ръце и да ме накара да се чувствам желан и безметежен.

— Сега съм добре — отдръпнах се аз от нея, защото не се доверявах на себе си при тази близост. Не бях изпитвал никога подобно чувство — да бягаш от момиче, и това ме разтърси.

— Не зная какво ми стана — погледнах аз отново към фризера. — Струва ми се, че е изключен.

— Не трябва ли да е? Аз го изключих.

Прекарах език по изсъхналите си устни.

— Кога направи това?

— Ами преди около двайсет минути. Мисис Дестър каза, че е празен. Струваше ми се странно да оставя мотора да работи. Аз съм такава, не обичам прахосничеството — тя се усмихна. — Ето защо го изключих.

Аз преминах през стаята и натиснах ключа.

— Сигурно не си поглеждала в някой от тези фризери. След като са работили известно време, вътрешността им се покрива с дебел слой скреж. Ако изключиш мотора, скрежът се разтопява и фризерът се покрива с вода. Това не е добре за него. Ето защо оставяме мотора да работи, защото никога не знаем предварително кога ще сложим нещо вътре.

Гласът ми звучеше необичайно, но историята изглеждаше напълно естествена.

— Съжалявам, не знаех. Няма да го пипам повече.

— Не е голяма беля. Скрежът се запазва за около четири часа, след като се изключи моторът.

Запътих се към вратата.

— Е, трябва да тръгвам. Ще се видим довечера. Няма да забравиш, нали? Тя обеща, че няма да забрави. Трябваше ми доста време да се оправя от шока, но се съвзех и не казах на Хелън.

Тази вечер отидохме на кино. В сряда вечерта отидохме да потанцуваме. В четвъртък имах намерение да я заведа в клуба „Футхилз“.

Докато вечерите ми бяха заети с Мариан, през деня разисквахме нашия план с Хелън. Тя даваше някаква задача на Мариан, за да я ангажира, след това се промъкваше до апартамента над гаража и започвахме да обсъждаме подробностите. Имахме доста работа. Планът трябваше да бъде безупречен. Открих, че е толкова изобретателна в измислиците, колкото и аз.

Този четвъртък бяхме заседнали от три часа. Почти бяхме изработили подробностите на плана. Вече отиваше към седем без двайсет, а аз бях обещал на Мариан да се срещнем в седем на външната врата. Хелън не даваше признаци, че ще си тръгва и аз започнах да ставам неспокоен.

— О’кей, не е необходимо да приключим с всичко. Имаме време до неделя. Трябва да се преоблека, защото излизам.

Тя седеше в един фотьойл и ме наблюдаваше с присмехулен израз в очите.

— Мислех, че можем да излезем заедно тази вечер, Глин — отвърна Хелън. — Напоследък не ти обръщам внимание.

Погледнах към нея и с учудване открих как са се променили чувствата ми. Преди време само като зърнех това красиво, сочно тяло и тези сурови, блестящи очи, се превръщах в безволево същество. Сега виждах по-далеч от красотата. Знаех какво се крие зад тази красива, студена маска. Прекрасно бях научил.

— Опасно е да ни виждат заедно, Хелън. Знаеш това.

— Добре, да прекараме тук нощта. Тази вечер съм в настроение.

— Съжалявам — казах аз. — Имам среща.

Тя кръстоса красивите си крака и ми се усмихна.

— Мога ли да запитам с кого?

— Това си е моя работа.

— Надявам се, че не е с Мариан, защото тя е заета, докато стане време за лягане.

Погледнах я и почувствах как кръвта се надига към лицето ми.

— Тя ще излезе с мене тази вечер.

— Вече и казах, че няма да излиза. В края на краищата, Глин, аз я наех. Тя е моя прислужница и получава заповеди от мене. — Хелън бавно се надигна. — Не трябва да забравяш, че ти си също един наемен работник: неофициалният прислужник на един мъртъв човек. Не забравяй това, Глин.

— Мариан и аз ще излезем тази вечер — повторих аз, без да повишавам тон. — Кажи и, че нямаш нужда от нея. Чу ли какво казах?

Хелън се засмя.

— Не ставай глупак. Момиче като нея не ти върши работа, а и ти си безполезен за нея. По-добре да спреш, преди да си стигнал твърде далеч. Ние двамата сме свързани заедно, ти нямаш нищо общо с нея.

— Тя ще излезе с мене тази вечер.

— Добре, ако искаш да се правиш на глупак, върви и кажи. Тя няма да излезе с тебе и ще бъде много учудена защо слугите си мислят, че могат да се противопоставят на моите разпореждания.

Хвана ме натясно.

— О’кей, махай се тогава оттук.

Тя повдигна въпросително красивите си вежди.

— Казах, че съм в настроение, Глин.

— Махай се, по дяволите! — изгледах я злобно аз. — Не ми пука в какво настроение си.

— Значи си влюбен, глупак нещастен — каза Хелън. — Не бих повярвала.

Тя се обърна, излезе от стаята и се спусна надолу по стъпалата. Аз останах, изпълнен с такава омраза, каквато никога не бях изпитвал към жена досега.

 

Прекарах остатъка от вечерта в един фотьойл с бутилка скоч пред мене, като си мислех какво щях да правя, ако Хелън не се беше намесила и я проклинах.

Чудех се как се чувства Мариан и реших, че може да е разочарована, но не и учудена. Всяка вечер, когато излизахме заедно, тя изглеждаше учудена защо Хелън няма нужда от нея.

Около десет и половина ми писна да стоя сам. Станах, угасих лампата и отидох до къщата. В дневната светеше. Не влязох, а продължих по пътеката, докато стигнах до прозореца и надникнах вътре.

Хелън четеше и пушеше. Мариан седеше настрана и усилено шиеше нещо от бяла коприна, което вероятно Хелън и беше дала. Грамофонът свиреше. Аз стоях в тъмнината, наблюдавах Мариан и слушах музиката, докато плочата свърши. Когато тя стана да изключи грамофона, аз се върнах в апартамента си, съблякох се и легнах. Запалих цигара и се излегнах по гръб, като се взирах в тавана.

Сега знаех със сигурност, че съм влюбен в Мариан. Знаех също, че искам да се оженя за нея. За първи път исках да се оженя за някое момиче и тази мисъл ме възбуждаше странно. Можехме да отидем заедно в Рим. Тя можеше да продължи учението си, а аз щях да бъда до нея, да я обичам, да я слушам как говори, да разглеждаме заедно всички неща, които тя искаше да види в Рим.

Почудих се дали да продължа с плана си за парите от застраховката. Ами ако Мариан откриеше какво възнамерявам да направя? Съвсем ясно ми беше как ще реагира. Това щеше да бъде краят между нас. Но ако продължах, откъде щях да взема парите, за да се оженя за нея и да я отведа в Рим?

Легнах замислен и пуших до два часа, но не стигнах до никакво разрешение. Бях почти склонен да зарежа целия план, но продължавах да мисля за парите. Това беше единственият ми шанс да се докопам до някакви истински пари. Ако не изпълнех плана си, трябваше да продължа да работя, а добре знаех какво означава това. Трийсет долара на седмица, пиене, разговори и влачене от фирма на фирма. Това не беше животът, който исках да споделям с Мариан.

Отвратен от мислите си, аз спуснах крака от леглото и станах. Реших да се изкъпя с надеждата, че ще мога да заспя, когато се върна в леглото си. Като отивах към банята надникнах случайно през прозореца, който гледаше към западната страна на къщата. Спрях се и застинах на място, а сърцето ми заби учестено. Виждах прозореца и лунната светлина, която се отразяваше в стъклото. Някаква светлинка блесна зад него като че ли някой светна за момент с фенерче и след това го угаси.

С треперещи ръце аз отворих моя прозорец и се наведох навън, взирайки се към кухненския прозорец. Видях отново светлината и изведнъж лампата в кухнята светна.

Какво ставаше? Кой беше в кухнята? Хелън, Мариан или някой промъкващ се крадец?

Аз се обърнах, грабнах халата, хвърлих го на гърба си и запрепусках надолу по стъпалата с възможно най-голяма скорост. Спринтирах по ниско окосената трева и достигнах до кухненския прозорец. Дъхът ми излизаше със свистене между стиснатите зъби, а сърцето ми блъскаше лудо в гърдите.

Предпазливо надникнах през прозореца, който нямаше перде и гледката в кухнята накара косата на тила ми да настръхне.

Мариан стоеше до фризера. Тя беше облечена в светло-синя найлонова пижама, а краката и бяха боси. Мариан сваляше бутилките уиски от капака на фризера. Докато я гледах, осъзнах, че тя е от няколко минути в кухнята, защото оставаха само шест бутилки, преди фризерът да се оголи напълно.

На петнайсетина метра от мястото, където се намирах, беше задната врата, която се отваряше към къс коридор, водещ до кухнята. Зарязах прозореца и се втурнах към вратата, завъртях дръжката и бутнах, но тя беше здраво заключена и залостена. Изгубих три скъпоценни минути, докато се опитвах да насиля вратата, като блъсках с рамо, напрягайки всички сили. Все едно, че се опитвах да съборя Емпайърстейт Билдинг, толкова непоклатима се оказа тя.

Никога досега не съм изпадал в такава паника. Бях толкова уплашен, че не можех да мисля. Когато загрях, че няма да мога да вляза през вратата, се върнах слепешком до прозореца с намерение да разбия стъклото и да попреча на Мариан да отвори фризера. Когато стигнах, разбрах, че е твърде късно. Тя беше свалила последната бутилка и видях, че надига капака и поглежда вътре, тъкмо когато надникнах през прозореца със свирещ дъх и препускащо сърце.

Мариан беше с гръб към мене и не можех да видя лицето и. Очаквах да изпусне капака, да отскочи назад и започне да пищи толкова високо, че да събори покрива, но нищо подобно не се случи. Стоеше абсолютно неподвижна, ръцете и държаха капака на фризера, а тъмнокосата и красива глава беше наведена напред, докато надничаше вътре.

Умът ми започна да функционира отново и аз видях, че резето на прозореца не е спуснато. Пъхнах нокти под рамката и я бутнах нагоре. Докато правех това, тя бавно затвори капака. След това се обърна и за първи път, откакто стигнах до прозореца, можах да видя лицето и. То беше лишено от всякакъв израз, а големите и сини очи бяха празни като очите на мъртвец.

Осъзнах, съвсем шокиран и разтърсен до петите, че тя се движи и прави всичко насън. Тъкмо се отърсвах от шока, когато изпитах друг, поглеждайки към полуотворената врата на кухнята. Видях Хелън със застинало, студено, красиво лице и святкащи зелени очи. Тя държеше в ръка двайсет и пет калибровия автоматичен пистолет, насочен към Мариан.

— Чакай! — прошепнах аз с усилие. — Не мърдай.

Тя погледна първо към мене, след това към Мариан, която методично поставяше бутилките обратно върху капака на фризера.

Аз преметнах крак през перваза на прозореца и се плъзнах в кухнята.

— Тя се разхожда в съня си. Не я събуждай.

Хелън наведе пистолета. Пое бавно и дълбоко въздух. Виждах как гърдите и се вълнуват под светлобежовата наметка.

Обиколих стаята, докато стигна до нея.

— Тя погледна вътре — меко каза Хелън.

— Тя спи.

— Не ме интересува. Трябва да се отървем от нея!

— Говори по-тихо. Не трябва да я събуждаме. Застанахме на разстояние от вратата и наблюдавахме как Мариан реди бутилките. Отне и известно време, но накрая постави и последната бутилка на място. Тя беше наредила бутилките точно както бяха преди това. Ако не бях видял да ги премества, не бих узнал, че са въобще докосвани.

Тя се обърна и се запъти бавно към вратата, изгаси лампата, светна фенерчето си и отмина по коридора. Ние стояхме в тъмнината и се ослушвахме. Чухме я как се изкачва по стъпалата. След няколко секунди една врата тихо се затвори.

Аз се пресегнах и светнах лампата.

— Тя го видя! — свирепо промълви Хелън. — Ще си спомни. Трябва да я накараме да замълчи.

В очите и се четяха злоба и убийствена омраза, които ме потресоха.

— Тя вървеше в съня си — казах аз. — Няма да си спомня нищо. Дори не го видя. Тя отвори машинално фризера, но не знае какво има в него.

— Откъде знаеш? По-безопасно е, ако и се случи нещо.

— Луда ли си? — изправих се аз пред нея. — Това е последното нещо, което трябва да се случи. Ако тук има смъртен случай, преди да са открили Дестър, ще си имаме куп неприятности.

— Няма, ако аз организирам всичко. Ще я кача на покрива и ще я бутна оттам. Винаги можем да кажем, че е паднала в съня си.

Нейният хладнокръвен, спокоен тон ме смрази.

— Казах не и това означава не. Тя няма да си спомня, сигурен съм.

Хелън ме погледна изпитателно, а лицето и беше като че ли изсечено от камък.

— Искаш да я запазиш, защото си влюбен в нея. Аз пък не искам да поставяме в опасност нашия план, защото ти си се влюбил в малката глупачка. Аз ще я накарам да замълчи.

Протегнах ръце, сграбчих я за раменете и я притиснах до стената.

— Предупреждавам те, ако я докоснеш, ще кажа на полицията къде се намира той! Бъди сигурна! Остави я на мира или никога няма да получиш парите!

Тя се освободи от ръцете ми. Лицето и беше побеляло, а очите бълваха пламъци.

— Хубаво, ако трябва да се правиш на глупак, твоя работа, но ще съжаляваш!

Пристъпи покрай мене, бързо излезе от кухнята и се изкачи по стъпалата. Останах загледан дълго време след нея и когато чух, че вратата на спалнята и се хлопна, се качих до стаята на Мариан. Ослушах се пред вратата и след като не чух нищо, тихо я отворих и надникнах вътре.

Лунната светлина падаше точно върху леглото. Можех да видя Мариан с глава на възглавницата. Влязох безшумно в стаята и застанах до леглото, поглеждайки надолу към нея.

Тя спеше неспокойно, говореше неразбрано и мяташе глава насам-натам. Изведнъж отвори очи и надигна глава. Впери поглед в мене и в гърлото и се надигна мек, заглушен писък.

— Успокой се — бързо казах аз. — Няма никой друг.

Тя седна и придърпа завивката около себе си, а в очите и се четеше тревога.

— Исках само да проверя дали си добре — продължих аз. — Ти се разхождаше насън.

— Наистина ли? Уплаши ме — отвърна тя и се отпусна на възглавницата. — Разхождах се в съня си ли?

— Да, видях да свети в кухнята. Дойдох да проверя. Ти махаше бутилките от капака на фризера.

Наблюдавах я внимателно, докато говорех, но лицето и показваше само учудване и объркване.

— Аз наистина сънувах фризера. Тревожех се за водата в него. Ти ми каза, че като съм изключила мотора …

Поех дълбоко и бавно въздух. Всичко беше наред. Не го беше видяла. Не би говорила иначе по този начин.

— Глупаче такова, не трябваше въобще да се тревожиш. Казах ти, че не се размразява поне четири часа. Бая ме уплаши. Мислех, че е крадец.

— Съжалявам, не съм го правила месеци.

— Е, не го прави отново. Не исках да те уплаша, просто исках да разбера дали си добре.

Тя погледна към мене с блестящи очи и бузите и леко поруменяха.

— Добре съм.

Пристъпих към нея. Тя ми се усмихна и протегна ръце. Аз ги улових, наведох се и я целунах. Устните ни останаха слети за дълго и след това аз се отдръпнах.

— Заспивай, мъничко момиче.

— Добре, Глин. Лека нощ.

Аз излязох от стаята и затворих вратата. Докато вървях по коридора, все едно, че стъпвах във въздуха и имах криле.