Джеймс Хадли Чейс
Всичко си има цена (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Нямах възможност да видя Мариан сама в петък и събота. Хелън се погрижи за това. Тя нареди на Мариан да подреди стаите за гости, което и отне почти два дни.

В петък следобяд с Хелън продължихме да работим по плана. Тя беше достатъчно проницателна, за да забележи видимото спадане на моя ентусиазъм.

— Какво става? — запита Хелън, като се излегна на фотьойла в моята дневна стая. — Уплаши ли се, или се опитваш да решиш дали можеш да имаш и Мариан, и парите?

Тя постави пръст в раната.

— Мариан не ти трябва — продължи Хелън, тъй като аз не отговорих нищо. — Ако продължаваш да се правиш на глупак, ще съжаляваш.

— Защо не си гледаш работата? — озъбих и се аз. — Не съм уплашен и продължавам с всичко, така че млъквай!

Тя ми се усмихна подигравателно и присви рамене.

Бяхме готови да започнем. Всичко сега зависеше от шанса. Ако не се натъкнехме на полицейски патрул, ако колата не се счупеше или ако не срещнехме някого в неподходящо време, щяхме да успеем, но все пак трябваше да имаме малко късмет.

— Мисля, че сме обмислили всичко — заявих аз, след като прегледахме плана за трети път. Не забравяй, че трябва да дадеш показания на полицията след моите.

— Не добавяй никакви подробности. Придържай се към това, за което сме се уговорили. Не се оставяй да те объркат.

Тя впери в мене студените си, безчувствени очи.

— Няма да ме объркат. Ти внимавай да не объркат тебе.

— Ще внимавам. Тя се изправи.

— Мариан има нещо за шиене тази вечер — каза Хелън и се отправи към вратата. — Така че не я чакай.

Не започнах да споря. Всъщност се радвах, че не се виждам с Мариан. Бях неспокоен и мисълта за неделя изпълваше ума ми като някаква оловна тежест. Предполагах, че ще разбере защо се измъчвам. Знаех, че след неделя полицията ще следи всяка моя крачка, а трябваше да се оправям и с Мадъкс. Точно в момента можех да се сблъскам с някое ченге, без да го видя. След неделя обаче всеки полицай щеше да бъде доста повече от парче говеждо в синя униформа.

Прекарах петък вечерта в една зала за танци, като танцувах с една от дамите там. Ако ченгетата проверяха какво съм правил, исках да знаят, че съм просто един нормален човек. Събота се проточи. Видях се с Мариан за малко, но Хелън беше с нея. Разменихме погледи и аз забелязах, че тя ме погледна изпитателно. Може би напрежението започваше да си проличава.

Следобяд взех буика и карайки с равномерна скорост от трийсет и пет мили в час, стигнах до пътя, който водеше към лесничейството. Отне ми един час и пет минути. Това означаваше, че ако тръгнехме в десет и половина, щяхме да стигнем до лесничейството в дванадесет без двайсет. Дотогава шосето щеше да бъде почти пусто.

Не спах много през тази нощ. Мислех си дали Хелън също лежи в тъмнината като мене. Съмнявах се, защото тя изглеждаше без нерви.

Когато заспах накрая, събудих се късно и не станах до обяд.

Тъкмо когато тръгвах от апартамента над гаража, за да отида в къщата, се сблъсках с Мариан, която слизаше надолу по алеята.

Спомних си за Хелън, която ми каза, че я освобождава за половината неделя и я моли да се върне към десет. Надявах се, че е тръгнала преди това. Нямах желание да се срещна с нея, преди всичко да приключи.

— Здрасти — поздравих аз и се спрях под сянката на едно дърво. — Къде отиваш?

— Да се видя с една приятелка — отговори Мариан и погледна към мене. Като че ли ме виждаше за пръв път. Не ми беше лесно да срещна погледа и.

— Какво правиш?

Тя ме погледна отново.

— Нещо тревожи ли те, Глин?

— Не, разбира се. Какво може да ме тревожи?

Тя дойде по-близо и постави ръката си върху моята.

— Изглеждаш разтревожен.

Насилих се да се засмея.

— Това е естественото ми изражение. Иска ми се да дойдеш с мене. Как си след разходката насън?

— Добре съм — тя замълча и след това продължи. — Знам, че не трябва да казвам това, Глин, но тя е влюбена в тебе, нали?

Това ме стъписа. Аз се втренчих в нея.

— Тя? Кой? Какво искащ да кажеш?

— Мисис Дестър.

— Да ме обича? Откъде си го измисли? Разбира се, че не е влюбена в мене.

— Мисля, че е. Тя ми пречи нарочно да те виждам. Освен това си личи по начина, по който те гледа. Разбира се, че е влюбена в тебе.

— Грешиш — вече бях достатъчно разтревожен. Ако полицията я разпиташе и тя им съобщеше тази информация, щяхме да си имаме неприятности. — Тя въобще не ме интересува. Ако Дестър не настояваше да остана, тя щеше отдавна да ме изрита.

Мариан повдигна рамене. Видях, че не съм я убедил. Изведнъж тя изстреля друга светкавица.

— Мистър Дестър наистина ли е в къщата, Глин?

За момент помислих, че не съм чул добре. Почувствах, че побледнявам. Устата ми пресъхна.

— Разбира се, че е вкъщи. Какво по …

— Сигурен ли си? — тя ме погледна проницателно. — Имам чувството, че не е в къщата. Не съм чула никакъв звук от стаята му. Това е много странно.

— Той си е там — трудно ми беше да говоря спокойно. — Сега отивам в спалнята му и ще му хвърля един поглед. Той е много зле и спи повечето време.

— Разбирам — тя се поколеба и после продължи. — Ами, не съм сигурна, Глин, че ще остана тук още дълго време. Не ми харесва тук. Има някаква неприятна атмосфера. Не ми харесва мисис Дестър.

— И аз няма да остана дълго. Надявам се, че ти ще останеш, докато тръгна. Ще ми липсваш, Мариан.

Взех ръцете и в моите.

— Аз просто стоя тук, докато получа едно наследство, което ми се полага. Знаеш ли какво ще направя, като взема парите?

— Какво би искал да направиш?

— Да дойда с теб в Рим.

Тя се засмя.

— Едва ли. Защо?

— Мисля, че знаеш защо. Предполагам, че съм влюбен в тебе, младо момиче.

Тя ме изгледа изпитателно.

— Надявам се, че не казваш това на всяко срещнато момиче, Глин.

— Сигурен съм. Е, няма да те задържам. Може да не получа парите, но ако това стане, помисли си. Аз няма да ти преча. Дори можем да се настаним в различни хотели. Аз няма да ти попреча да работиш. Искам само вечерите да са наши. По-късно, ако искаш естествено, можем да се оженим. — Аз се ухилих. — Хората го правят.

Видях, че е много учудена и дори стресната.

— Много си директен, Глин, но ще си помисля.

Придърпах я към себе си и я целунах.

— Луд съм по тебе, малко момиче.

Тя се притисна за момент до мене и след това се отдръпна.

— Трябва да тръгвам. Вече закъснях.

Загледах я как бърза по алеята и после бавно се потътрих към къщата.

Не казах на Хелън за предположението на Мариан, че Дестър не е вкъщи, но бях доста разтревожен. Ако полицията я разпиташе, ако заподозреха, че Дестър не е бил тук, тя можеше да засили подозренията им.

По-късно следобяд пуснах в ход първата стъпка от плана.

Закарах буика до един паркинг на няколко мили от Хил Крест Авеню и го оставих там.

Казах на пазача, че няма да се върна за колата до късно през нощта. Взех автобуса обратно до къщата и през останалия следобяд и вечерта прегледахме отново плана с Хелън. Толкова често бяхме правили това, че можехме да го издекламираме насън, но аз знаех колко е важно да си абсолютно точен в подробностите.

Около девет и половина се качих в стаята на Дестър и се затворих там. Извадих един куфар от гардероба и го сложих на леглото. Съблякох костюма, събух си обувките и ги опаковах внимателно в куфара. Облякох един от костюмите на Дестър, който ми стоеше добре и обух чифт тъмнокафяви обувки от естествена кожа. Сложих върху леглото неговото палто от камилска вълна и една от широкополите му шапки.

Запалих цигара и започнах бавно да се разхождам напред-назад. Нервите ми бяха обтегнати, а сърцето ми биеше тежко.

Продължавах да си мисля за Мариан и се опитвах да си представя нас двамата в Рим. Ако не беше тя, казвах си, щях да се измъкна в последната минута, но всъщност се опитвах да заблуждавам единствено себе си.

Чух, че ролсът спря пред къщата, отидох до прозореца и погледнах навън.

Хелън беше изчислила всичко с абсолютна точност. Беше десет часа и две минути, когато тя излезе от колата. Беше облечена в бледозелена лятна рокля, малка бяла шапчица и бели ръкавици. Изглеждаше чудесно, когато затвори вратата на колата и се заизкачва по стъпалата.

След няколко секунди Хелън влезе в стаята.

— Тя не се ли е върнала още?

Останах до прозореца, загледан в слабо осветената алея.

— Не още.

Тя дойде при мене до прозореца.

— Е, това е всичко.

Звучеше съвсем спокойно, почти нехайно.

— Да.

— Нервен ли си?

— Добре съм.

— Надявам се.

Аз я погледнах. Зелените и очи блестяха, а лицето и беше като изсечено от камък.

— Това беше твоя идея — продължи тя. — Не си вече толкова ентусиазиран. Изкарай това момиче от ума си!

— Всичко ще бъде наред, така че млъквай!

— Надявам се, че ще бъде!

Обърнах се към прозореца. Видях, че Мариан се връща по алеята. Тя вървеше бързо, размахваше чантата си и когато дойде под лампата на верандата, видях, че се усмихва.

— Ето я.

— Добре, аз слизам да говоря с нея.

— Не я оставяй да идва по-близо от кухненската врата.

— Знам какво да правя.

Дадох и няколко секунди, след това се измъкнах и застанах в сянката на най-горното стъпало.

Хелън и Мариан бяха в дневната. Чух Хелън да казва:

— Ще закарам тази вечер мистър Дестър в санаториума. Очаквам мистър Неш да се върне. Той излезе с колата преди около час, за да купи цигари. Може да не се върне навреме. Не мога да разбера какво го е задържало, но ако не се върне, би ли ми помогнала? Мистър Дестър е много немощен. Може да се наложи да го подкрепяме до колата. Ако застанеш на вратата на кухнята, без да те вижда, ще можеш да ми се притечеш на помощ, ако имам нужда. Внимавай да не те види. Той е чувствителен и не иска помощ.

Мариан каза:

— Да, разбира се, мисис Дестър.

— Мисля, че всичко ще е наред. Сега се качвам горе.

Аз се върнах в спалнята. Часът беше десет и седемнайсет минути. Искаше ми се да има някоя бутилка уиски в стаята. Отчаяно се нуждаех от питие.

Чух, че Хелън се качва но стъпалата.

Тя влезе в стаята и остави вратата отворена.

— Можеш ли да се оправиш, Ърл? — запита тя високо и ясно. — Чакай да ти помогна.

За момент се опулих глупаво срещу нея, без да разбирам, че тя вече е започнала да играе ролята си, както се бяхме уговорили.

— Хайде, започвай, глупако! — просъска свирепо Хелън. Аз събрах сили и поех въздух.

— Ще се оправя — измърморих, като се опитвах да говоря неясно и басово.

— Колата е пред вратата — продължи тя. — Не е необходимо да бързаш и да се безпокоиш. Вкъщи няма никой, освен мене.

Аз промърморих отново.

Хелън бутна нощното шкафче. То се стовари на пода с глух трясък. Чашата с вода и нощната лампа също се строшиха, увеличавайки шума.

— Дръж се здраво, мили, — каза тя. — Виж какво направи.

Аз промърморих отново.

Погледнахме стенния часовник.

— Да — прошепна Хелън.

Аз облякох палтото от камилска вълна и сложих шапката като придърпах ниско периферията пред лицето си. Вдигнах яката на палтото. Хелън ме огледа критично и после кимна с глава.

Тръгнахме към вратата, аз се спрях и отново промърморих.

— Но, Ърл, ако изгасиш лампата, може да паднеш — каза тя, като повиши тон.

— Болят ме очите — профъфлих аз, без да отлепям устни.

Тя отиде до площадката на стълбището и натисна ключа за осветлението. Основната лампа в преддверието угасна и само четирите стенни останаха да светят.

— Дай ми ръка, Ърл.

Тръгнахме надолу по стъпалата. Аз вървях бавно и тежко като влачех крака. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Щеше ли да ме познае Мариан? Прегърбих се и леко отпуснах колене, опитвайки се да прикрия височината си. Слязохме по стъпалата в преддверието.

Входната врата беше отворена. Видях ролса под лампата на верандата. Хелън беше паркирала колата така, че светлината падаше само върху задната част на колата.

Слязохме бавно по стъпалата. Почти усещах погледа на Мариан върху себе си.

— Аз ще отворя вратата на колата — каза Хелън.

Поставих ръката с ръкавицата на колата, за да се подпра, докато тя отвори вратата. Влязох вътре и тя затвори след мене.

— Аз само ще ти взема куфара, няма да се бавя. Хелън се обърна и влезе в къщата. Наведох се и събух обувките на Дестър, готов да нахлузя моите веднага щом тя се върне с куфара. Чух, че говори с Мариан. След това излезе, затвори входната врата, изтича надолу по стъпалата, влезе в колата, подаде ми куфара и запали.

Подкарахме бързо по алеята. Докато стигнем до портата, вече бях сменил обувките и се бях измъкнал от палтото от камилска вълна. Излязох от колата, свалих костюма на Дестър и влязох в моя, който Хелън ми подаде през прозореца. Намъкнах се в него.

— Ще бъда много бърз.

Тя угаси светлините на колата.

— Не се бави.

По-лесно беше да се каже, отколкото да се извърши, но трябваше да се покажа пред Мариан — това беше жизнено важната част от алибито ми. Изтичах нагоре по алеята и когато видях светлините на къщата, преминах към бързо ходене. Влязох в преддверието и се спрях. Мариан излезе от дневната.

— Ти си се върнала? — направих се на учуден. — Мислех, че ще закъснееш. Къде е мисис Дестър?

— Тя току-що замина.

— Замина? С Дестър ли?

— Да.

— Дявол да го вземе! Трябваше да съм тук. Имах ужасна вечер. Буикът се счупи. Загубих си цялото време, като се опитвах да го поправя. Накрая взех автобус, за да се върна. Обещах на мисис Дестър да и помогна за мистър Дестър.

Чувствах, че Мариан се взира настойчиво в мене. В очите и се четеше объркване.

— Тръгна ли той нормално? — продължих аз, като отстъпвах в сянката, за да не може да разгледа добре лицето ми.

— Да, той току-що замина. Не видя ли колата?

— Трябва да съм я изпуснал. Извадих табакерата си и запалих цигара. — Е, ще трябва да се обадя в санаториума и да им кажа, че е тръгнал. Мисис Дестър не им се обади, нали?

— Не я чух.

— Виж какво, лягай си, ако искаш. Аз ще позвъня от апартамента над гаража.

— Мисис Дестър каза, че няма да се върне преди един часа — отвърна Мариан. — Няма ли да останеш още малко с мене, Глин? Искам да поговоря с тебе.

Точно от това се страхувах.

— Не точно тази вечер, миличко. Трябва да оправя колата. Веднага след като говоря със санаториума, се връщам там, където я оставих.

— Аз мога да дойда с тебе, Глин. Не искам да оставам тук сама.

Усетих как струйчица пот потече но лицето ми.

— По-добре да не идваш. Тя не би искала къщата да остане празна. Остани тук, миличко. Няма смисъл да идваш …

Опитах се да не преигравам, но сигурно го направих, защото в очите и се промъкна тревога.

— Глин, какво има? Защо изглеждаш така? Случило ли се е нещо?

Паниката, която едва сдържах, се изля в раздразнение.

— Боже господи! Опитвах се да подкарам тая проклета кола! — чувствах, че крещя аз, но не можех да контролирам гласа си. — Трябва да се върна и да я задвижа, трябваше да съм тук, когато Дестър замина и ти ме питаш дали се е случило нещо! Слушай, легни си и ме остави да се оправя с това.

Тя отстъпи и аз видях, че моята разгорещеност я беше уплашила и наранила.

— Да, разбира се.

Мариан се обърна и бързо се изкачи по стъпалата, а миг по-късно чух как вратата на стаята и се затвори. Аз изругах. Ако така щях да се държа, когато се появят полицията и Мадъкс, бяхме загубени.

Никой от нас не проговори, докато не се отдалечихме достатъчно от къщата. Хелън остро запита:

— Имаше ли трудности с момичето?

Аз седях до нея, излегнал се в седалката, с ниско нахлупена до очите шапка и вдигната яка на палтото от камилска вълна. Бях все още доста разстроен и по време на бързото спускане по Хил Крест Авеню си мислех за Мариан и се чудех какво ли прави и за какво си мисли.

— Всичко мина добре — излъгах аз. — Трябваше да я убеждавам, но го направих.

Хелън ме изгледа подозрително.

— Ще си имаме неприятности с нея. Защо трябваше да се правиш на глупак?

— Млъквай! — озъбих и се аз. — Аз се оправих с нея и не карай толкова бързо. Да не искаш някое ченге да тръгне след нас?

Тя намали.

— Тя може да ни обърка работите, Глин. Може би ще трябва да направим нещо с нея.

— Казах ти, че се оправих с нея. Тя ме обича. Няма да ме предаде.

— Не мисля за тебе. Мисля за себе си. Тя не ме обича. Струва ми се, тя не вярва, че Ърл е бил някога в тази стая.

Усетих как някакво хладно, призрачно чувство премина през мене.

— Ти си откачена! Тя щеше да ми каже, ако мисли така.

— Каза ли ти?

— Разбира се, че не!

Тя отново ме изгледа. Видях блясъка в очите и на светлината от арматурното табло.

— Сгреших с нея, сигурна съм.

— Трябваше да я наемем. Сега млъкни, чуваш ли? Трябва да помисля за някои неща.

Шосето беше почти празно. От време на време изпреварвахме някоя огромна цистерна или камион, каращ портокали за Сан Франциско. Срещнахме само пет-шест леки автомобили и те излизаха от града и се насочваха към Лос Анджелис.

Изведнъж Хелън каза:

— Зад нас има едно пътно ченге.

Това наистина ме уплаши. Сърцето ми започна да прескача и по цялото ми тяло изби пот. Погледнах бързо през рамо към задния прозорец на колата.

Тя беше права.

На не повече от трийсетина метра зад нас се виждаха жълтата светлина на мощния мотоциклетен фар и очертанията на плоската полицейска фуражка.

— Намали малко и го остави да ни изпревари — дрезгаво продумах аз.

Хелън намали до трийсет и пет мили в час, но ченгето беше залепнало за нас.

— Какво ли иска? — запитах аз, като се опитвах да контролирам надигащата се паника.

— Сигурно патрулира. — Тя звучеше така спокойно, както някой евангелист по време на следобеден чай.

— Ще познае колата. Трябва да се измъкнем. Трябва да завием след около миля. Не трябва да види, че правим това. Спри и го пропусни!

— Не можем да спрем. Може да ни запита какво правим тук и да ни разгледа внимателно.

— Трябва да се измъкнем! Не разбираш ли, че това е мястото, където сме попаднали на засада. Ако караме още половин миля, сме загубени!

Тя погледна в страничното огледало.

— Той приближава сега — каза Хелън и леко намали. Лъчът на фара му ослепително блясна в огледалото. Ченгето се изравни с нас. Аз се сниших още в седалката, когато той премина покрай колата.

— Изгледа те — отбеляза меко Хелън. — Сигурно познава колата.

Полицаят вече беше пред нас. Изведнъж той даде газ като че ли си спомни за уговорена среща и задната му светлина се изгуби в тъмнината.

— Ще си спомни за нас — изрекох аз и погледнах през рамо към правия празен път.

— Това е мястото, където се предполага, че колата на похитителите ни е изпреварила. Ще си спомни, че по шосето не е имало никакво движение.

— Какво ще правим сега?

Гласът и звучеше остро като че ли ставаше неспокойна.

— Трябва да променим плана. Ще трябва да им кажеш, че похитителите са излезли от пътя, който води към лесничейството, блокирали са шосето и са те принудили да спреш. Това ще звучи правдоподобно.

— Да.

— Не забравяй. Те са излезли внезапно от скрития път, който води към лесничейството, и ти си била принудена да спреш бързо, за да избегнеш сблъскване. Разбра ли?

— Да.

— Виждаш ли отбивката? Намали.

Погледнах през рамо. Зад нас нямаше и следа от светлини. Все пак имахме някакъв късмет.

— О’кей, сега завий.

Тя изви с ролса по черния път. Аз се наведох да изключа светлините и да запаля аварийното осветление. След пет минути стигнахме до вратата от бодлива тел.

Хелън спря и аз излязох, отворих вратата и и махнах с ръка да влезе. След това затворих вратата и тръгнах успоредно с бавно движещата се кола, насочвайки я към една от бараките. Тя спря пред нея, изключи аварийното осветление и излезе.

На хълма беше тъмно, спокойно и тихо като в гробище. Почувствах хладния полъх на вятъра по изпотеното си лице. Сърцето ми биеше учестено и леко ми се гадеше.

Извадих малко фенерче от джоба си и отидох до вратата на бараката. Бутнах я, но беше заключена.

— Почакай тук — казах аз и като достигнах до един от прозорците, счупих стъклото с дръжката на фенерчето, пресегнах се вътре и вдигнах резето. Отворих прозореца, покачих се през него и влязох в малка стая, обзаведена с бюро, картотечен шкаф и един стол. Излязох в коридора, ослушах се за момент и отидох до външната врата. Трябваха ми само няколко минути, за да развия винтовете на ключалката и да я сваля. След това отворих вратата.

— Влизай — подканих аз Хелън.

Тя ме последва до една врата в дъното на коридора. Отворих вратата и осветих тъмнината с лъча на фенерчето. Видях, че стаята е голяма. В средата и имаше маса и четири-пет дървени щайги, наредени до стената.

— Това ще свърши работа — казах аз. — По-добре да не светваме лампата. Може да се види от шосето.

Хелън застана близо до мене и се огледа наоколо. Чувах лекото и, забързано дишане.

Около една от щайгите имаше тънка връв. Извадих джобното си ножче, отрязах част от нея и разделих отрязаната част на две къси парчета. Поставих фенерчето върху една щайга, като насочих лъча към Хелън. Тя ме наблюдаваше. Лицето и беше бледо и напрегнато, но не изглеждаше уплашена.

— Всичко ще бъде наред — успокоих я аз. — Работниците ще дойдат рано. Няма да чакаш повече от шест часа, преди да те открият. Знаеш си ролята. Ще бъдеш толкова разстроена и истерична, че няма да узнаят много от тебе. Със сигурност ще повикат ченгетата.

— Знам какъв е планът — отвърна отсечено Хелън. — Не ме е страх.

Аз поставих двете парчета връв на масата. Сърцето ми се блъскаше в гърдите.

— Това е, отсега нататък няма връщане назад. След като те открият, ще бъдем потънали до гуша в цялата история. Да продължаваме ли?

Тя ме изгледа.

— Ти искаш ли все още да продължим?

Исках ли, поколебах се аз. Помислих си за всичките тия пари. Помислих си за пътуването до Рим с Мариан.

— Да.

— Тогава да не губим време.

Тя кръстоса китките на ръцете си и ги протегна към мене. Не я бях предупредил какво възнамерявах да направя. Това беше една малка подробност, за която Хелън не знаеше. Не исках да го правя, но знаех, че трябва. Инсценировката трябваше да изглежда убедително. Дръпнах се малко на една страна като че ли се готвех да взема парчетата връв от масата. Свих дясната си ръка в юмрук, нагласих се по-удобно и и халосах един в ченето.

Не виждах добре, а и бях нервен. Вместо да я ударя точно там, където възнамерявах, юмрукът ми глухо изтупа по скулата и малко под дясното и око. Тя падна като отсечена с брадва, но не загуби съзнание, както си мислех аз. Хелън нададе тънък задавен писък и се претърколи по прашния под. Бялата и шапка падна, а полата и се вдигна над коленете. Почувствах как потта се стича по гърба ми, а дъхът излизаше от устата ми като свистене на пара.

— Дявол проклет! — изкрещя Хелън срещу мене.

Тя лежеше на пода, напълно осветена от джобното фенерче. Когато застана на четири крака и с оголени зъби, приличаше на дива котка.

Не мисля, че съм бил по-уплашен някога. Имах чувството, че тя ще ме убие. Изчаках, докато започна да се надига, пристъпих, отблъснах ръцете и с лявата си ръка и и стоварих един десен прав в ченето, като вложих цялата си сила в удара.

Главата и се отметна рязко назад и тя се строполи по дължината на масата, като я блъсна към стената. Остана да лежи на една страна с разкрачени крака и ръце над главата.

Застанах над нея запъхтян, а сърцето ми се блъскаше така бясно, че едва дишах. После се наведох, мушнах пръсти под яката на роклята и и я разкъсах до кръста. Претърколих я по лице, издърпах ръцете зад гърба и и завързах китките и. През цялото време бях с ръкавици и не беше лесно да стягам възлите, но не си свалих ръкавиците. Завързах глезените и, прегледах чантата и, извадих коприненото шалче, което и бях казал да вземе, и завързах здраво устата и.

Хелън дишаше тежко, със затворени очи и отпуснато лице. Изглеждаше достатъчно убедителна. Под дясното и око вече се забелязваше грозно червено петно. Имаше друга синина върху челюстта и. Разпраната и рокля беше прашна и измачкана. При падането си беше скъсала найлоновите чорапи и две дупки зееха на коленете и. Свалих едната и обувка.

Така картината изглеждаше завършена. Трябваше да бъде някое съвсем подозрително ченге, за да си помисли, че Хелън е организирала отвличането на съпруга си. Тя изглеждаше така както исках; жена, която е била малтретирана от двама отвратителни главорези. Изпразних съдържанието на портмонето и върху пода. Имаше около трийсетина долара на дребни банкноти и аз ги сложих в джоба си, като оставих другите неща.

Времето летеше. Не исках да я оставя да дойде в съзнание на тъмно, но се налагаше. Макар че я бях ударил по-силно, отколкото възнамерявах, не мислех, че ще остане в това състояние повече от няколко минути.

Взех фенерчето и излязох бързо от стаята, като затворих вратата след себе си. Преминах по коридора, затворих външната врата и изтичах до ролса. Сложих палтото от камилска вълна и шапката в куфара, където вече се намираха обувките и костюмът на Дестър. Захвърлих куфара в багажника на колата и извадих от джоба си чифт изкуствени мустаци, които можеха да се купят от всяко магазинче за играчки. Залепих ги на горната си устна и извадих едно карирано кепе от джоба на панталоните си. Сложих го на главата си и го нахлупих ниско над очите. Огледах се в страничното огледало и се запътих към шосето.

Към един и двайсет преминах през вратата на Дестъровата резиденция и паркирах буика извън гаража. Погледнах към къщата. Една самотна светлина се виждаше от стаята на Мариан. Излязох от буика и се качих в моя апартамент. Измих лицето и ръцете си и си налях една голяма доза уиски. Чувствах се много зле, разтреперан и уплашен, но бях голям късметлия. На връщане към Холивуд се разминах само с две коли, но и двете се движеха бързо. Бях зарязал ролса в една странична уличка недалеч от буика и никои не ме видя, че излизам от колата. Занесох куфара до една автогара и го оставих на гардероб. Мъжът, който ми даде квитанцията, беше сънлив и едва ме погледна. Той небрежно метна куфара на една етажерка заедно с дузина други и докато се върне, аз бях вече почти излязъл. Накъсах квитанцията на парчета и ги хвърлих.

На път за буика пуснах карираното кепе в една кофа за боклук, а мустаците в една канализационна решетка.

Пазачът на паркинга си беше отишъл вкъщи и паркингът беше пуст. Имаше само три коли освен буика и никой не ме видя, когато го откарах.

Почувствах се по-добре след едно питие и още по-добре след второто. Седнах в един фотьойл и зачаках. Докато чаках си помислих за Хелън и си я представих в бараката с парчетата връв, впити в китките и глезените и, а лицето и изкривено от ужасна болка. Почувствах се като най-долен мръсник. Може би не трябваше да я удрям. Можех само да я пораздърпам без да я цапардосвам по този начин. Знаех обаче, че трябваше да изглежда убедително. Сигурен бях, че когато се оправи, ще се съгласи, че съм постъпил правилно, но въпреки това се тревожех.

Седях и се потих до два и половина. Тъкмо станах от фотьойла, за да отида до къщата, и телефонът иззвъня. Звукът ме накара да подскоча почти до тавана. Останах дълго време с поглед, вперен в телефона, сърцето ми тупаше глухо, а кожата ми беше покрита с лепкава пот. Отидох до него и вдигнах слушалката.

— Глин?

Познах гласа на Мариан.

— Да, аз съм, тъкмо идвах.

— Безпокоя се. Мисис Дестър още не се е върнала.

— Знам. Бях задрямал, след това се събудих и отидох да видя дали ролса е в гаража. Идвам ей сега.

Затворих телефона, опънах още една глътка скоч и тръгнах към къщата.

Мариан ме чакаще по халат в дневната.

— Мислиш ли, че се е случило някакво произшествие?

— Едва ли. Може би е останала да преспи в санаториума.

— Но тя каза, че ще се върне.

— Може да е променила решението си.

Мариан се разхождаше неспокойно из стаята. Опитах се да изглеждам естествено и отидох до бара да си взема цигара.

— Не смяташ ли, че трябва да се обадиш до санаториума, Глин? Може да се е случило нещо с мистър Дестър. Той беше много болен.

— Ти видя ли го?

Сърцето ми заби отново. Внимавах да не гледам към нея, докато си палех цигарата.

— Да, видях го. Моля ти се, обади се в санаториума. Имам чувството, че нещо не е наред.

— О’кей.

Набрах номера и се свързах с дежурния, който ми каза, че макар да са очаквали Дестър, той не се е появил. Благодарих му и поставих обратно слушалката.

— Не са ли пристигнали? — запита Мариан с тревога в очите.

— Не. Или са имали някаква повреда, или пък нещо им се е случило.

— Какво ще правиш?

— Трудно е да се каже. Не знам какво да правя. Предполага се, че Дестър е в Ню Йорк. Ако се разчуе, че е заминал в санаториум, кредиторите му ще нахлуят. Той дължи хиляди.

— Трябва да се обадиш на полицията. Те може да знаят нещо.

— Щяхме да чуем, ако знаеха.

— Може да лежат някъде на пътя. Трябва да повикаш полицията, Глин.

— Сигурно ще се появи някой проклет журналист, който ще раздуха историята.

— Трябва да им се обадиш! Не можеш да не направиш нещо!

— Добре де, май наистина изглежда сериозно. Отидох до телефона, набрах номера на полицейското управление и изчаках, докато ме свържат. В стомаха ми се беше свила тежка, студена топка. Нямаше връщане назад. Намесеха ли се веднъж ченгетата, те щяха да останат до края.

Суров глас, който звучеше като шепа чакъл, захвърлена срещу бетонна стена, излая в ухото ми:

— Полицейско управление. Какво има?

Помислих си, че отсега нататък щях да чувам подобни гласове: подозрителни лаещи гласове, които щяха да се ровят и да крещят срещу мене. Оттук нататък бях вътре в играта. Не можех да се измъкна или да променя решението си. Щях да имам за противници тайфа корави полицаи със сурови очи и Мадъкс в допълнение. Поех си дълбоко въздух и започнах да говоря.