Джеймс Хадли Чейс
Всичко си има цена (6)

ГЛАВА ШЕСТА

Дестър беше паднал върху бюрото. От пробития му череп течеше кръв и образуваше уголемяваща се локвичка върху попивателната, която поглъщаше повечето от нея. Тридесет и осем милиметровият пистолет, с който вече го бях виждал, лежеше на пода до краката му.

Не беше необходимо да го докосвам, за да разбера, че е мъртъв. С такава ужасна рана трябваше да е мъртъв.

Стоях и го гледах, а главата ми беше изпразнена от ужас. Не можех да повярвам, че е сторил това, после отместих очи, отидох до вратата и излязох в преддверието.

Хелън беше слязла по стълбището. Тя застана неподвижно и се втренчи в мене.

— Мъртъв ли е? — запита с треперещ глас.

— Да — собственият ми глас трепереше не по-малко.

— Този побъркан, пиян глупак! Мислех, че няма смелост да го направи.

Тя мина покрай мене и влезе в кабинета.

Почуствах, че струйка пот се стича по бузата ми и бръкнах в джоба си за носна кърпичка. Пръстите ми докоснаха плика с писмото, което ме беше помолил да пусна. Аз го измъкнах, огледах го продължително и след това отворих плика. Прочетох писмото, като разбрах само наполовина смисъла. Прочетох го отново.

От Ърл Дестър 19 юни

Хил Крест Авеню 256

Холивуд

 

Уважаеми мистър Бърнет,

Имайки предвид Вашия опит като адвокат, предполагам, че няма да се шокирате твърде много от това, което Ви пиша. Стигнах до края и тази вечер възнамерявам да се самоубия. Познавате достатъчно добре моите работи, за да разберете, че нямам никакво бъдеще.

Знаете колко зле се отнасяше Хелън с мене. Не желая тя да се облагодетелства от смъртта ми. Срещнах се с Мадъкс от застрахователната компания „Нашънъл Фиделити“ и уредих с него да анулира клаузата в полицата, покриваща самоубийството. Новата клауза е приложена към застрахователната полица, която ще намерите в най-горното дясно чекмедже на бюрото ми.

И така, застраховката ще бъде анулирана, тъй като аз се самоубивам. Хелън обаче е отчаяна за пари, а три четвърти милион е изкушаваща сума. Има вероятност да се опита да измами застрахователната компания. Може да направи това, като се опита да представи самоубийството ми като убийство. Това Ви звучи доста невероятно, нали? Но аз познавам Хелън доста по-добре от Вас. Един младок работи за мене, казва се Глин Неш. Възможно е Хелън така да нагласи самоубийството ми като че ли съм убит от него или от някой непознат. Ако тя направи това, много Ви моля да не се намесвате. Не се съмнявам, че Мадъкс ще я разкрие. Но ако тя успее или направи грешка, която застрашава живота и, тогава, разбира се, Вие ще се намесите и ще покажете това писмо на полицията.

Мисля, че една лека присъда за опит за измама ще и се отрази много добре. Смятате ли, че съм отмъстителен? Може би, но се чувствам в правото си.

За да удовлетворя Вашето юридическо мислене, ще помоля мис Ленъкс да удостовери подписа ми. Повтарям отново, че се самоубивам, и без значение какво казва Хелън, това не е убийство.

Мис Ленъкс, разбира се, не знае за съдържанието на това писмо.

Сбогом

Ърл Дестър

Свидетел: Мей Ленъкс,

Секретарка,

Марлин Авеню, 1145с,

Холивуд

— Какво правиш? — запита рязко Хелън.

Обърнах се и я погледнах. Тя стоеше на вратата и ме наблюдаваше с побледняло лице.

Аз сгънах писмото и го сложих в джоба си.

— Какво четеш? — повтори Хелън въпроса си. Почти не я чух. Спомних си думите му:

Трябва само да подправиш уликите, които да превърнат самоубийството ми в убийство и тогава — ако си била много умна и не си допуснала никакви грешки — ще получиш парите.

Три четвърти милион!

Разбрах, че неговото писмо ми предоставя защита, ако можех да измисля как да превърна самоубийството му в убийство. Ако направех грешка, ако бъдех разкрит, трябваше само да извадя писмото, което щеше да ме избави от неприятности.

— Глин!

За първи път ме наричаше с малкото ми име.

— Почакай, не прави нищо — казах и аз. — Остави ме да помисля.

— Трябва да повикаме лекар и да се обадим в полицията — отвърна Хелън. — Ще използвам телефона горе.

— Почакай! — повторих аз.

Нещо в гласа ми я закова на място. Тя впери очи в мене.

— Не се обаждай още. Не прави нищо. Върви горе и ме чакай.

— Но трябва да им кажем …

Отидох до нея и като я хванах за ръцете, злобно я разтърсих.

— Прави каквото ти казвам! Чакай ме горе!

Май разбра по израза на лицето ми, че не е подходящо да спори.

Отидох в кабинета на Дестър и се вгледах в него. Ако можех някакси да върна часовника назад. Ако имах време да измисля съвършен план за убийство. Да знаех само, че глупакът има намерение да се самоубие, за да наглася декорите.

Три четвърти милион!

Струваше си всякакъв риск, освен обвинение в убийство, а за това не трябваше да се тревожа. Писмото му ме оневиняваше, ако оплесках нещата и полицията си помислеше, че съм го убил.

Ако можеше да остане така, само докато изработя безпогрешен сценарий. След малко щеше да настъпи вцепенението на смъртта. Един съдебен лекар би познал настъпването на смъртта с точност до час. Полицията щеше да разбере, че Хелън и аз сме били в къщата, когато той е умрял. Ако скриех пистолета, за да инсценирам убийство, щяха да си помислят, че сме се опитали да нагласим нещата или че действително сме го убили; и в двата случая нямаше да получим парите. Трябваше да имаме желязно алиби. Трябваше да докажем, че сме били на много мили разстояние, когато той е умрял.

Времето беше всичко и точно то ми липсваше.

Стоях над него, гледах как се стича кръвта му и си блъсках главата за някаква идея.

Къщата беше безмълвна. Единствените шумове, които достигаха до мене, бяха тихото тиктакане на часовника върху бюрото и равномерните, настойчиви удари на сърцето ми. Тогава над тях, но толкова тихичко, че нямаше да го чуя, ако не стоях неподвижен, дойде лекото бумтене на мотора на фризера.

Този звук раздвижи мозъка ми. Разбрах как мога да върна часовника назад. Не бях работил напразно две години като продавач на хладилници, без да узная възможностите на хладилната техника. Преди да ме изстрелят в бизнеса, бях изкарал шестседмичен курс за принципите на замразяване. Между другото бях учил за употребата на хладилна техника в моргите и нейния ефект върху мъртвото тяло.

Веднага разбрах, че има начин да запазя Дестър в сегашното му състояние, докато изработя безпогрешен план на действие.

С малко късмет се надявах, че съм само на една стъпка от докопването на тези седемстотин и петдесет хиляди долара.

След малко повече от час се качих горе в стаята на Хелън. Тя беше дръпнала завесите. Нощната лампа светеше и хвърляше сенки наоколо. Хелън лежеше на леглото в бисерносив копринен халат, с изпито бледо лице и цигара между пръстите.

Аз се облегнах на вратата и я загледах. Тя отвърна на погледа ми, без да отрони дума и без да се помръдне.

— Къде беше досега? — запита Хелън. — Обади ли се на полицията?

Аз отидох до един от фотьойлите, поставих бутилка уиски, две чаши и бутилка минерална вода на масата и седнах.

— Не, не съм се обадил.

— Какво мислиш, че правиш? — запита тя остро и се изправи в леглото. — Трябва да позвъниш.

Аз приготвих две големи питиета, занесох и едното, поставих го на нощното шкафче и като се върнах, седнах отново и отпих дълга глътка от чашата си.

— Глин! Защо не си се обадил на полицията? — повтори тя и гласът йи прозвуча пискливо.

— Чу какво каза той — отвърнах аз. — Той каза, че ако сме много хитри и не допуснем грешки, ще можем да получим парите. Ти искаш пари, нали?

Хелън спусна крака от леглото и стана. Зелените и очи засвяткаха като изумруди.

— Какво искаш да кажеш? Той ни постави капан. Мислиш ли, че съм такава глупачка и ще се опитам да се добера до парите, след като добре знам сега, че има капан?

— Слушай добре. Ние можем да получим тези пари. „Нашънъл Фиделити“ ще трябва да плати, ако докажем, че е бил убит.

— Той точно това искаше да направим. Не можем да докажем, че е бил убит, освен ако не се забъркаме и ние. Какво си представяш, че правих през цялото това време? Обмислих всичко. Ако скрием пистолета и кажем, че е бил убит, ще се захванат с нас. Ако имаме време да измислим нещо, да си организираме алиби, може и да успеем, но нямаме време. Той е мъртъв. Ще разберат кога е умрял. Трябва веднага да повикаме полицията.

— Но ние имаме време — спокойно отбелязах аз.

Тя се вторачи в мене.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казвам. Имаме време. Разполагаме с цялото време на света.

— Нямаме! Той няма да остане за дълго. Сигурно знаеш. Един лекар може да познае кога е умрял.

— Сложих го във фризера — казах аз.

— Какво? — скочи тя на крака.

— Сложих го във фризера.

— Трябва да си откачил!

— Млъквай и слушай — тихичко отвърнах аз. — Не съм откачил. Това, което не знаеш, е че съм в известна степен експерт по хладилна техника. Аз продавах хладилници и фризери. Преди да започна да пробутвам стоката на ония смотаняци, изкарах един интензивен курс, за да знам всички отговори, ако смотаняците се опитат да се правят на много умни. Дестър беше толкова сигурен, че ни е заложил железен капан, защото смяташе, че няма да имаме време да си измислим алиби или някой хитър план. Той разчиташе на факта, че един лекар може да познае с точност до един-два часа кога е настъпила смъртта. Дестър умря в девет без двайсет и без съмнение полицията може да докаже, че и двамата сме били в къщата по това време. Той на това разчиташе. Мисля, че го надхитрих, като го сложих във фризера. При тази температура нормалният процес на разлагане спира. Кървенето също ще спре и вкочанясването няма да настъпи. Можем да го държим във фризера шест седмици или шест месеца и само когато го извадим, ще започне разлагането. Следиш ли всичко, което ти казвам? — Аз се наведох напред и я загледах. — Когато го извадим, той ще започне да кърви отново след няколко часа и по-късно ще се вкочаняса. Чакай да ти обясня по-просто: ако го държим вътре до следващата събота и след това захвърлим някъде тялото, съдебният лекар ще се закълне, че е умрял в събота, когато в действителност това е станало преди петнайсет дена. Виждаш ли колко просто е всичко?

Тя седеше неподвижно със стиснати юмруци. Струваше ми се, че чувам лекото туптене на сърцето и, но можеше и да е лудото блъскане на моето в гърдите ми.

— Не! — възкликна Хелън внезапно. — Не искам да имам нищо общо с това. Много е опасно и могат да разберат.

— Какво става с тебе? Не си се тревожила толкова, когато си изхвърлила Ван Томлин през прозореца, нали?

— Не съм го изхвърлила през прозореца!

— Ти го казваш. Сега си в много по-безопасно положение.

— Не, не! Ще си помислят, че аз съм го убила, сигурна съм.

— Не ставай глупачка. Това е нашият шанс да получим парите. Да не си мислиш, че щях да предприема каквото и да е, ако смятах, че ще се провали? Знам за какво говоря. Ако не можем да измислим безпогрешен план, тогава въобще няма да започваме. Всичко, което трябва да направим, е да го извадим от фризера, да го захвърлим някъде с пистолета в ръката и да съобщим на застрахователната компания, че се е самоубил. Те няма да искат друго доказателство. Ще работят за нас, ако не ни хрумне нещо хитро, а когато тези юнаци работят за тебе, си в безопасност.

Тя надигна чашата с уиски и отпи една дълга глътка.

Ръката и трепереше.

— Този Мадъкс ме безпокои.

— Какво от това? Предупредени сме, нали? О’кей, да си представим, че наистина е толкова кадърен и упорит. Имаме време. Времето е всичко в тази работа. Разполагаме с достатъчно, за да си измислим непробиваемо алиби. Няма да започваме, преди да сме премислили многократно всичко и преди да сме го репетирали, докато го научим наизуст. Няма да действаме прибързано. Ако искаме, разполагаме и с шест месеца.

— Да, но ако все пак помислят, че ние сме го извършили? Представи си, че го направим толкова добре и те докажат, че ние сме го убил и?

— И на това също имам отговор — казах аз и извадих писмото на Дестър от джоба си. — До адвоката му е. За наш късмет забравих да го изпратя. Ще ти го прочета.

Тя остана неподвижна, с побеляло красиво лице и вкаменени зелени очи, докато и прочетох писмото. Когато свърших, си пое бавно и дълбоко дъх.

— Мръсник! — меко каза Хелън. — Значи наистина е било капан. Никога не е имал намерение да получа парите, мръсникът!

— Няма значение. Той беше умен, но не достатъчно — успокоих я аз, сгънах писмото и го сложих обратно в портфейла си. — Ако нещо се обърка, ако допуснем сериозна грешка — ние няма да направим това, разбира се, — но ако нещо стане и полицията си помисли, че ние сме го убили, това писмо ще ни предпази от килията за смъртници. Само тя ме тревожи. За три четвърти милион бих рискувал обвинение в измама, но не и обвинение в убийство.

Тя протегна ръка.

— Искам писмото.

Аз поклатих глава.

— Съжалявам, но не мога да ти го дам. Ще го задържа. Ти си великолепна като те гледам, но не мога да ти се доверя напълно. Писмото е моята гаранция срещу двойна игра. Ако двамата ще работим заедно, не ми се иска да ти дам и най-малката възможност да ме изхвърлиш през някои прозорец, след като прибереш мангизите, нито пък ми се иска да си нахлузя примка около шията. Не, аз ще го съхранявам. Ще го пазя като зеницата на окото си. Докато е в мене, ти ще трябва да се съобразяваш и когато дойде време да разделим парите, ще съм сигурен, че ще получа моя дял. Тя ме следеше изпитателно е безизразно лице.

— Мисля, че е по-добре да ми дадеш писмото, Глин — погали с глас слуха ми Хелън.

— Чу какво ти казах.

— Искам го! — заостри тон тя. — Трябва да го имам!

— Ще го задържа. Ти не се тревожи, аз ще го пазя.

Тя повдигна рамене, надигна се бавно и отиде до тоалетната масичка. Взе един гребен и го прекара през косата си.

— Сега знаеш подробностите — казах аз, като я наблюдавах внимателно. — Искаш ли да опитаме?

— Все пак си мисля, че е опасно — отвърна Хелън и остави гребена. — Тоя тип Мадъкс може да разбере какво сме намислили.

Тя отвори едно чекмедже на тоалетната масичка. Скочих и с две крачки достигнах до нея. Бях подготвен и очаквах този ход. Сграбчих ръцете и, приковах ги към тялото и я дръпнах от масичката. Едва успях да зърна автоматичния пистолет двайсет и пети калибър, който лежеше в чекмеджето, преди тя да се извие като дъга и почти да ме събори. Знаех, че е силна от начина, по който се беше справила с Дестър, но все пак не очаквах да е толкова яка. Тя се освободи и пръстите и, свити като ноктите на граблива птица, се устремиха към очите ми. Хванах китките и точно навреме.

Хелън се стовари върху мене и пъхна крак зад моя. Опитах се да запазя равновесие и после се сгромолясах по гръб на пода, като разтърсих гръмогласно къщата. Тя падна върху мене и пръстите и обхванаха гърлото ми. Хватката и беше като стомана. Забоде коляно в гърдите ми, наведена над мене с оголени зъби. Изразът на лицето и ме смрази. Забих и един юмрук в корема. Видях болката в очите и и тя отслаби хватката си. Ударих я още веднъж. Не и хареса моето отношение. Тя ме пусна внезапно, изправи се с мъка на крака и слепешката се метна към тоалетната масичка. Аз протегнах ръка, докопах я за глезена и я съборих на пода. Хелън се извъртя и с крак, обут в домашен чехъл, ме срита толкова силно в главата, че видях звезди. Тя освободи другия си крак и се изправи на колене, докато аз обхванах с ръце кръста и и я дръпнах надолу. Счепкахме се отново и ръцете и отново затърсиха гърлото ми, но този път притиснах брадичка към гърдите си. Затиснах я с цялата си тежест под мене, но тя успя някакси да се освободи и ме отблъсна с коляно. Беше мой ред да се хвърля към тоалетната масичка. Стигнахме едновременно. Аз и теглих едно рамо и я запратих олюляваща се към стената. Бръкнах в чекмеджето, грабнах пистолета и се завъртях, насочвайки го към нея.

— Не ми се иска да те застрелям — задъхано промълвих аз, — но ще го направя, ако мръднеш.

— Дай ми това писмо — продума задавено Хелън.

— Казах не и толкоз. А сега се махай от пътя ми!

— Ще съжаляваш…

— Не чак толкова, колкото ако ти го дам. Започнах бавно да се придвижвам напред. Тя отстъпи, заобикаляйки ме, докато стигнах до вратата. Отворих я, без да свалям очи от Хелън.

— Ще поговорим пак утре. Почивай си. Аз ще се оправям с тази работа. Ти трябва само да кажеш амин.

Излязох в коридора, затръшнах вратата, обърнах се и спринтирах надолу по стъпалата, навън от къщата към гаража.

Вмъкнах се в ролса, включих двигателя и подкарах бързо по алеята. Не си отдъхнах, докато не оставих писмото и пистолета на Дестър на сигурно място в един денонощен сейф. Сложих ключа от сейфа в един плик, надрасках бележка до моя банкер да задържи ключа, докато ми потрябва. Пуснах плика с ключа в пощенската кутия на банката. След това се върнах вкъщи.

Спах само няколко часа тази нощ. Трябваше да помисля и организирам много неща. Не се опитах да размисля как да представя самоубийството на Дестър като убийство. Имаше време за това. Сега ми предстоеше да обясня отсъствието му на всеки, който би се заинтересувал, и да задържа кредиторите, които сигурно щяха да нахлуят, след като вече знаеха, че е останал без работа. Чудех се как ще ги спра да не изнесат цялата къща и разбира се, най-вече фризера.

Мислех си дали бих могъл да намеря някаква отдалечена самотна къщичка, която да наема и да пренеса фризера, но реших, че рискът е твърде голям. Хелън и аз нямаше да можем да го пренесем със собствени сили. Беше твърде тежък. Ако се разбереше, че сме преместили фрузера, полицията или Мадъкс можеха да надушат следа, фризерът трябваше да си остане там, където е: пред погледа на всички и аз трябваше да се надявам и да се моля на бога на никого да не му хрумне да надникне вътре.

До изгрева на зората вече бях обмислил доста добре следващите си ходове. Станах малко след шест часа и отидох до къщата. Качих се до спалнята на Хелън, завъртях дръжката и бутнах вратата.

Ранното утринно слънце надничаше през процепите на щорите. Тя лежеше по гръб, блестящата и червена коса беше разпръсната по възглавницата. Тя пушеше и ме изгледа с безизразно лице.

Затворих вратата, отидох до леглото и седнах до нея.

— Здравей — поздравих я аз. — Още ли ме мразиш?

— Какво направи с писмото? — запита тя.

— То е в един сейф, до който само аз имам достъп. Забрави за писмото. Няма смисъл да се караме. Ние сме съдружници в сделка за три четвърти милион долара. За какво да се караме?

Тя не каза нищо, но погледна настрани и неспокойно раздвижи дългите си крака под завивката.

— Е, имаше няколко часа да поразмислиш — продължих аз. — Какво е решението ти? Да започваме или не?

— Как ще го направиш?

— Не знам все още. Дори не ми се иска да помисля как ще го направя, ако не съм съвсем сигурен, че и ти ще участваш. Знам едно: имаме почти стопроцентов шанс да успеем. Не бих го казал, ако не го мислех. С мене ли си или не?

Тя кимна с глава.

— С тебе съм.

Наведох се и я целунах. Очаквах да се дръпне, но се излъгах. Тя остана неподвижна, като гледаше в тавана, и все едно, че целувах някаква статуя. Сигурно Дестър е получавал такива целувки доста време, докато се хване за бутилката. На мене обаче ми трябваше повече от една хладна целувка, за да се превърна в пияница.

Аз и се ухилих.

— Не се сърдя, да знаеш.

Тя просто ме изгледа с празен поглед. Спомних си какво беше казал Дестър за любовта към нещо мъртво.

— О’кей, остани си в айсберга — казах аз. — Има по-важни неща, за които да мислим. Трябва да съберем малко пари. Това е първото необходимо условие. Искам всичките бижута, които имаш и каквото може да донесе пари.

Тя се съживи изведнъж.

— Няма нищо да ти дам!

— Не бъди тъпачка! Трябва да имаме средства, ако искаме да успеем. Поставям две хиляди долара в общия кюп. Трябва да се разделиш с всичко, което имаш. Заминавам веднага за Сан Франциско да продам кадилака.

— Това е моята кола! Да не си я докоснал! Аз я пуснах и станах.

— Трябва ли да ти повтарям дума по дума? Днес е събота. Възможно е нищо да не се случи. За утре е сигурно, но в понеделник кредиторите ще чуят, че е напуснал студиото и ще започнат да пристигат с коли, пеша, с велосипеди и таксита. Ще прииждат на тълпи. Трябва да се приготвим. Трябва да ги накараме да повярват, че Дестър има пари. Ще изберем двама-трима от най-досадните и ще им платим. Те ще пуснат приказката и с малко късмет, другите ще се въздържат. Отсега нататък аз ще бъда личният секретар на Дестър. Предложили са му работа в рекламната телевизия: сериозна работа. В момента той е в Ню Йорк да преговаря за заплата, която ще надхвърли всички пари, заплащани в телевизията преди това. Аз уреждам работите му, докато се върне от Ню Йорк.

Тя седна и в зелените и очи проблясна учудване.

— Няма да ти повярват.

— Ще ми повярват. Не си ме виждала, като се развихря. Аз съм търговец. Стига да реша, мога да продам и сняг на ескимосите, а аз съм твърдо решен. Трябва обаче да имам пари, за да бъда убедителен. Ще платя само на един-двама, останалите ще ме молят на колене да им продължа сметките. Тези момчета са смотаняци, познавам ги. Така ще им представя нещата, че ако настояват за уреждане, Дестър ще отиде другаде. Но трябва да имам поне шест хиляди долара, с които да оперирам. Ще взема две хиляди и петстотин долара за кадилака, ако имам късмет. Имам мои две хиляди. Сега трябва и ти да участваш.

Тя стана от леглото.

— Откъде да знам, че няма да вземеш парите и да изчезнеш завинаги?

— Не можеш да си сигурна, но ако си мислиш, че ще зарежа половината от три четвърти милион заради шепа бижута, трябва да ме смяташ за съвсем откачен.

Накрая измъкнах бижутата от нея. Все едно, че и вадех зъбите, но това с което се раздели, беше наистина добро. Не се съмнявах, че мога да получа поне три бона, ако се потрудя.

Тръгнах към седем без петнайсет. Чакаха ме четиристотин мили. Трябваше да отида до Сан Франциско и да продам колата. Ако се опитах да направя това в Лос Анджелис, щеше да се пусне приказка, че Дестър разпродава и това можеше да ни докара бая неприятности.

Кадилакът вървеше здраво и аз го натисках безмилостно. През първите два часа бях почти сам на пътя и на места достигах до деветдесет и пет мили в час. По-късно пътищата започнаха да се задръстват и не успявах да наваксам. Накрая стигнах късно следобяд до града. Трябваше да отида до три пазара за употребявани коли, докато получа цената, която исках. Не ми остана много време за бижутерите, а и повечето бяха затворени през уикенда. Намерих един заложен магазин и заложих бижутата за хиляда и петстотин долара. Не беше кой знае какво, но поне можех да си ги получа обратно.

Сега разполагах с работен капитал от пет хиляди и шестстотин долара, включително моите две хиляди. Искаше ми се да имам повече, но това беше най-доброто, което можех да направя за толкова кратко време.

Имах щастието да хвана обратен самолет за Лос Анджелис с около половин час чакане и взех такси до къщата. Влязох в дневната точно когато часовникът показваше девет часа. Очаквах да видя Хелън, но вместо нея един нисък, дебел тип седеше в един от фотьойлите и пушеше пура. Беше към петдесетте, с издута отпред жилетка, което идва от редовно преяждане. Беше облечен в скъп костюм, ръчно изработени обувки и игла с перла на черната си копринена връзка.

Веднага разбрах, че е кредитор, като му хвърлих един поглед. Познах по стоманения израз в очите му и широката, жизнерадостна усмивка, която беше фалшива като миглите на танцьорка в нощно заведение.

— Очаквах мистър Дестър — съобщи той и се изправи. — Мисис Дестър ми каза, че ще се върне много скоро.

— Мистър Дестър ще отсъства няколко дни — отвърнах аз. — Аз съм Глин Неш, личният му секретар. Мога ли да ви помогна с нещо? Аз се грижа за работите на мистър Дестър, когато него го няма.

Дебелакът се намръщи. — Ами, аз исках да се видя лично с мистър Дестър — недоволно каза той.

— О’кей — свих аз рамене. — Оставете си името и адреса и ще съобщя на мистър Дестър, когато се върне. Ако той има време, ще ви уредя среща и ще ви уведомя.

— Казахте, че се връща в сряда?

— Не съм казал сряда. Всъщност не знам кога ще се върне. Много е зает в момента. Току-що го изпратих от Сан Франциско. Той отлетя за Ню Йорк. Може и да се върне в сряда, но не е сигурно.

— Ню Йорк? — въпросително повдигна вежди шишкото. — Може би е по-добре да се представя. Аз съм Хамърсток. — Видяха му се мостовете, като ми хвърли една от фалшивите си усмивки. — „Хамърсток и Джад“ — Вина и спиртни напитки. Дошъл съм за сметката на мистър Дестър.

Разбрах, че трябва да е един от най-големите кредитори, ако не и най-големият и вероятно най-неприятният. Ако можех да се справя с него, щях да се справя с всички останали.

— Сметката на мистър Дестър? — озадачено продумах аз. — Какво по-точно?

— Длъжник е от доста време — започна да рови в джоба си Хамърсток. — Писали сме му многократно …

— Мистър Дестър беше много зает напоследък, за да се занимава с някакви дребни сметки — казах аз, отидох до масата и си взех цигара от кутията. — Какъв е проблемът? Да не би вашата фирма да няма нари?

Лицето му придоби морав цвят.

— Да нямаме пари? Мисля, че разбирате …

— Добре де, за какво тогава е цялата дандания? Сделката, с която мистър Дестър се занимава сега, му отнема цялото време. Ето защо той ме ангажира да се занимавам с личните му въпроси. Ще ви дам чек, ако ми кажете колко ви дължи и ще съобщя на мистър Дестър, че много бързате да си уредите сметката.

— С някаква сделка ли се занимава? — запита Хамърсток с внезапен интерес.

— Така мисля. След като напусна „Пасифик“, много го търсят. В края на краищата той е най-големият продуцент в Холивуд и вероятно не след дълго ще бъде най-важният фактор в рекламната телевизия. Въпрос на споразумение.

— Рекламната телевизия?

— Да, но това едва ли представлява интерес за Вас. Колко е сметката?

— Четири хиляди долара.

Това бая ме поразтърси. Очаквах да е голяма, но не чак толкова. Недоумявам как някой може да изгълта уиски за четири хиляди долара и да остане жив.

— Не е плащана повече от година — продължи Хамърсток и извади сметката.

— Оставете я на масата. Ще му кажа. — Запалих цигарата си и се загледах замислено в Хамърсток.

— Знаете ли, внезапно ми дойде наум, че на мистър Дестър може да не му хареса вашето идване тук. Някои от тези големи клечки побесняват при най-малката дреболия. Предполагам, че все още искате да ви е клиент, или може би не?

Очите на Хамърсток се окръглиха. Аз продължих, преди той да успее да каже нещо.

— Идеята зад новия план, по който работи, е да се открият телевизионни студиа в Холивуд. Между нас казано и нека си остане тайна, една мощна корпорация, в която мистър Дестър ще бъде главният продуцент, изкупува една от главните филмови компании и нейните студиа. Сделката е почти сключена и когато това стане, мистър Дестър ще организира много по-грандиозни приеми. Сметката на фирмата, която го снабдява с пиене, ще бъде огромна.

Хамърсток преглътна с мъка.

— Хъм, аз не знаех … — Той започна да пъха сметката в джоба си, но аз протегнах ръка и я взех.

— Можем да уредим веднага въпроса — небрежно забелязах аз. — Не е голяма и предполагам, че нямате нищо против да получите парите в брой.

Ако вземеше парите, бях загинал. Имах обаче доста опит с човешката природа и знаех, че е малко вероятно да направи това.

Очите му почти изпаднаха от орбитите, когато извадих балата с мангизите. Изглеждаше достатъчно голяма, за да се задави някой кон с нея.

Хамърсток грабна обратно сметката и каза, че е чест за него да почака. Не познавал достатъчно ситуацията. Толкова много слухове се носели наоколо. Сега виждал, че нямал работа да идва тук. Направил грешка, като се поддал на слуховете. Щял да бъде изключително щастлив да предложи на мистър Дестър какъвто кредит той поиска. Щял да приеме като лична услуга, ако не съобщя на мистър Дестър, че е идвал. Надявал се, че този дребен инцидент няма да създаде предубеждения срещу фирмата.

Щеше да продължава още дълго, ако не го бях извел настоятелно през преддверието към входната врата.

Казах, че няма да споменавам на мистър Дестър за посещението му, но само ще го помоля да напише чек, за да уреди сметката. Хамърсток каза, че не иска да чуе за това. Не трябвало да казвам нищо за сметката. Мистър Дестър щял да я уреди, когато пожелае.

След като затворих вратата зад гърба му, аз се облегнах на нея и избухнах в смях. Още се смеех, когато Хелън се появи на най-горното стъпало и впери очи в мене.